Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (76)

I

Пътят от Перекоп и почти до самия Симферопол не представляваше нищо привлекателно дори в най-хубавото време на годината, а пък през есента по време на дъждовете бе направо отвратителен.

Валеше дъжд, придружен от силен вятър. Глинената почва се превърна в подобие на гъсто тесто и пощенският път се превърна в широка, покрита от следи на колела и копита безкрайна локва, на места достигаща такава дълбочина и лепкавост, че тежките карети и коли трябваше да се измъкват с няколко чифта волове или камили. По тази непроходима кал пътуваха в кола на немски колонисти трима офицери, пристигнали от различни места и запознали се помежду си едва на предишната станция. Единият от тях, още съвсем млад, току-що произведен бивш петербургски кадет Николай Глебов, идваше направо от Петербург: той бе назначен в един от пехотните полкове, разположен до батареята, където служеше брат му, съслужещ на Татишчев. Младото офицерче явно бе намръзнало от дъжда и се загръщаше в шинела си. Най-сетне се показа пощенската станция. На вратата излезе космат, сънен старец с износена дрешка и избеляла фуражка — очевидно станционният надзирател. Той огледа пристигналите и като видя, че не са генерали и изобщо не са важни лица, отново влезе в къщичката и затръшна вратата след себе си.

Младият Глебов скочи пъргаво от колата, едва изгази калта, стигна входната площадка и побърза да влезе в стаята, откъдето лъхаше топлина и мирис на дървени въглища: наистина върху масата шумеше издут нелъскан самовар от червена мед, от който миришеше на въглища. На същата обикновена, неполирана, незастлана с покривка маса имаше две чаши без чинийки и лъжички. На дивана до масата здравата спеше покрит с бурка офицер, а на пода, подложил под главата си седлото и чантата, хъркаше казак. Надзирателят — възрастен човек от порусените поляци — стоеше край една масичка, върху която имаше прошнурована книга.

— Слушайте — каза на надзирателя единият от пристигналите с Глебов офицери. — От, където искате, но веднага намерете коне. Това на нищо не прилича! Пътувам по служба, а съм принуден да наемам коли от колонистите! Ще се оплача!

— Коне няма и няма да има — лаконично отряза надзирателя, очевидно вече свикнал с всякакви прояви на неудоволствие — до оскърбление с действие включително; за последното свидетелствуваше превързаната му и в момента буза.

— Как няма да има? Да не сте полудели! Та това е разбойничество — горещеше се офицерът. — Както искаш, но след четвърт час аз трябва да имам коне, иначе лошо ти се пише! — заплаши го той, като премина от „вие“ на „ти“ и зае съответната поза.

Като видя, че нещата приемат нежелателен обрат, надзирателят прибягна до маневра, която в повечето случаи му се отдаваше, особено с младите офицери. Той зае унижена поза и каза:

— Защо да се караме?… Какво зависи от мен?… Ето, няма ли да пийнете едно чайче, аз сегинка ще пратя дъщерята, тя ще ви налее и ще ви прави компания, а междувременно току-виж дойдат и коне… Разсъдете сами, нашето положение…

В такива случаи офицерът обикновено отваряше уста, за да отговори, но в това време надзирателят вече изчезваше, а от страничната врата се появяваше дъщеря му — миловидна мома с висока гръд, леко подпухнало лице и безцеремонни маниери. В тази пустош в усамотената къщичка появата на миловидна девойка със съмнително поведение винаги произвеждаше ефект. Топлият, макар и задушлив въздух на стаята, шумът на самовара, картините по стените, изобразяващи Синопското сражение и още някаква битка на русите с черкезите — всичко това след есенния студ и мокрота донякъде напомняше домашен уют, немислим без присъствието на жена. Миловидната мома се явяваше сякаш като необходимо допълнение към обстановката, нейните плоски приказки се струваха мили, правеха й комплименти, тя пиеше с офицерите чай, хапваше с тях питки и закуски, ако такива се намираха изобщо, правеше прекарването тук приятно и отклоняваше от баща си не една готова да се разрази буря.

Сърдитият офицер, който настояваше за коне, не се задоволи обаче с появата на момата и продължи да шуми и се горещи дотогава, докато спящият на дивана под бурката офицер не се събуди от виковете и шума. Той се надигна и на свой ред подвикна на развилнелия се поручик:

— Що за безобразие е това! Аз две нощи не съм спал, а вие такава гюрултия вдигате, че не давате на никого да спи…

Сърдитият поручик понечи да вдигне кавга, но като видя, че спящият е по-старши по чин, прехапа език и се приближи до прозореца да види не е ли дошла каруцата, в която се тътрузеше отзад неговият ординарец с багажа.

„Все едно без нещата си няма да продължа — помисли си поручикът — и дори и да имаше коне, пак би се наложило да чакам.“ Миловидната мома седна до младия Глебов, който започна да я гощава с купената отнякъде печена яребица. Момата каза на Глебов, че обича такива младички като него и се учудва как родителите му са го пуснали на война. Глебов се засегна, че го смятат за прекалено млад и за да докаже противното, започна да пуска на момата разни юнкерски любезности, които тя приемаше благосклонно. След като изпи с него по чашка водка (преди това тя, естествено, се преструваше и уверяваше, че не пие), момата съвсем се развесели и започна да побутва младия офицер с крак под масата. Той й пошепна нещо на ухото, от което тя лекичко се изчерви и кимна утвърдително с глава.

Коне дочакаха едва на другата сутрин. До Симферопол оставаха още две спирки. Този път Глебов пътуваше само със сърдития поручик, тъй като третият им спътник остана да чака своя приятел.

Като изминаха няколко версти, Глебов и спътникът му чуха в далечината някакви глухи звуци, които ставаха все по-ясни.

— Какво е това? — попита Глебов коларя.

— Кое, господарю?

— Ами ето, чува се, нещо буха.

— Ех, господарю, нима не знаете? Стрелят в Севастопол, а тук се чува.

— А колко версти има до там?

— Ами стотина, смятай, може и да са…

На Глебов неволно му се разтупка сърцето при мисълта, че сега в известен смисъл и той е участник в драмата, която се разиграва в Севастопол, макар и да отстои от града на цели сто версти…

Най-сетне късно през нощта пристигнаха в Симферопол и спряха в странноприемницата „Златна котва“; на младия Глебов тя се стори по-лоша от някои петербургски кръчми. За красивото месторазположение на Симферопол той дори не помисли: не му беше до това, толкова беше уморен и премръзнал след пътешествието по блатистата равнина, сменила се сега от хълмиста местност.

В странноприемницата някои прозорци светеха, но вратата беше вече заключена и от двора се чу лай на кучета. Започнаха да чукат и най-после им отвориха. В стаята, в която влязоха, видяха билярд, върху който спеше някакъв хусарски офицер. Дойде съненият съдържател на странноприемницата и каза, че сега освен шунка няма друго, а утре могат да получат обяд, какъвто и в Петербург няма. Глебов погледна менюто и като видя сред изброените блюда „португалска чорба“ и „борш по гръцки“, трябваше да се съгласи със стопанина, а засега се задоволи с шунката. Хляб също нямаше и за щастие избави ги намиращият се там казак, който предложи на техни благородия черен хляб и сол. Цените в „Златна котва“ се оказаха неимоверни: за мръсната стая, с размазани по стените кървави петна — свидетелство за борба на предишните обитатели с дървениците — на Глебов и поручика, който от сърдит поради умората стана сънен и мрачен, поискаха такава цена, че младият офицер с ужас се видя принуден да размени последната си жълтица: предпоследната с чисто юнкерска щедрост той подари на надзирателската Дулцинея в знак на благодарност за нейното гостоприемство.

Независимо от неудобствата по настаняването, Глебов спа цяла нощ като пребит. Когато на заранта се събуди, отново ясно чу отдалеченото бухане на оръдията. Той излезе в коридора да поиска вода да се умие и да разбере дали е пристигнал ординарецът с багажа и почти се сблъска с излизащия от стаята си артилерийски офицер; вече искаше да каже „виноват“, но артилеристът изведнъж го притисна в обятията си и възкликна:

— Коля! Най-сетне! И вече си произведен! Браво!

— Альоша, нима това си ти? — извика на свой ред Глебов младши, като позна брат си. — Не си ли в Севастопол? Да не си ранен? — тревожно разпитваше той по-големия си брат.

— Не, да ме пази бог… Тук съм по поръчение на началството. Трябва да получа едни пари. Искаш ли тази вечер да тръгнем заедно? На теб, естествено, ти се иска час по-скоро в Севастопол, но ще успееш.

— Да, ако не беше ти, бих тръгнал веднага. Впрочем не мисля, че ми е неприятно да пътувам с тебе — побърза да добави Глебов младши. — Напротив, толкова се радвам да те видя! Господи, колко време! Веднага не бих те познал! А нали и аз съм се изменил, а?

— Ти си порасъл, възмъжал си, укрепнал си. Сега имаш вид на истински воин — каза с усмивка брат му. — Жалко, че си пехота, роден си за кавалерист. Е, да се отбием в моята стая да пийнем чай.

Те седнаха да пият чай.

— Е, какво ново при вас, в Петербург? — попита Глебов старши. — Нали не съм бил отдавна там.

— Какво особено може да има? По-добре разказвай бързо какво става при вас? Във вестниците много пишат за вас, но все друго си е да го чуя от теб… Представям си колко неща си видял, колко си преживял за това време! Завиждам ти, Альоша! Кажи, истина ли е, че под Алма ние действително не сме могли да се задържим? При нас едни винят Меншиков, други казват, че нашите войски били неопитни, трети стоварват всичко на лошото въоръжение… Хайде, разказвай де, Альоша! Все аз говоря, а ти мълчиш като риба.

— Какво да ти разправям за далечното минало — каза Глебов старши, комуто се струваше, че от алминския бой е минало бог знае колко време. — Ти навярно си чул, ако не в Петербург, то по пътя, че неотдавна нас за втори път здравата ни натупаха…

— Как! — викна по-малкият брат. — Не може да бъде! Нищо не зная! Аз три денонощия се мъкнах по калта от този проклет Перекоп! Когато напуснах Петербург у нас, обратното, всички ликуваха по случай несполучливата неприятелска бомбардировка и особено след вестта за блестящата победа на Липранди^[1].

— Е, чак пък блестяща — каза Глебов старши. — Липранди е смелчага, не споря, славна кавалерийска работа беше; ние почти напълно унищожихме английската кавалерия и се оказа, че нашите кавалеристи съвсем не са толкова лоши, както можеше да се помисли след Алма. Но бедата е там, че нашите велики пълководци (Глебов понижи тон и се озърна дали не го слуша някой външен човек), нашите велики пълководци, като започнеш от най-светлейшия и свършиш с изкукуригалия Пьотър Дмитриевич, не съумяха да се възползват от първата сполука… Ето дори в последната битка: отначало на нас така ни провървя, че английските параходи вече започнаха да набират пара, мислейки, че ще им се наложи да си откарат войската изобщо. И какво? В края на краищата позволихме на неприятеля да се окопити и ние претърпяхме решително поражение, и то какво!

— За бога, разкажи каква е работата! Аз от снощи с никого не съм говорил, направо се проснах да спя…

— Добре, ще ти разкажа, само че не всичко поред: днес имам страшно много работа…