Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (67)

XIV

Генералша Минден имаше ужасни грижи. Тя се местеше от квартирата си, където, както й бяха казали, скоро щяло да бъде не съвсем безопасно.

Да се намери помещение в Севастопол бе изключително трудно: всички частни квартири бяха заети. Ползвайки се от любовта на доктора, който завеждаше военната болница, уредена в морските казарми, генералшата мислеше временно да се настани там, а при първа възможност да намери коли и да замине в Симферопол.

Практичната Луиза Карловна умееше да се възползва от познанствата си. Неколцина офицери й изпратиха ординарците си, които й помагаха да подреди багажа и да опакова куфарите.

Превозването на багажа от предишната квартира в стаите, предоставени й в морските казарми, също не й струваше нито грош, тъй като се извърши с държавни коли. Докато много официални лица с усилие намираха помещение, Луиза Карловна отлично се настани в две стаи; в едната уреди спалня, а в другата — гостна, където постави пианото и суровото здание на казармата още същата вечер се огласи от дивната увертюра към „Егмонт“ на Бетховен; а близначките Лиза и Саша, твърде доволни от преместването като от всяка промяна, седнаха да свирят на четири ръце. Прозорците бяха отворени, вечерта беше чудесна и на площада пред прозорците на казармите се събра многобройна публика от морски офицери да слушат тази импровизирана музика. Броят на слушателите се увеличи още повече, когато Лиза започна да пее популярната по онова време песен, започваща с думите:

Тръгва мало и голямо,

тръгва с вярата Христова цял един народ.

Меките звуци на красивия, макар и още неоформен контраалт хващаха за сърцето и изведнъж долу на площада, сякаш по сигнал тълпата офицери гръмна в хор заедно с Лиза припева на песента:

Войската вика: „Ура! Ура!“

Тръбата свири: „На бой! На бой!“

Лиза пееше:

Христос — пълководецът вечен

е тук! След него — на свята война!

И кръста светъл осмолъчен

ще забием над бледата луна!

И отново гръмна хорът на мъжките гласове:

Войската вика: „Ура! Ура!“

Тръбата свири: „На бой! На бой!“

Ефектът беше неописуем.

Даже Саша, която от началото не се решаваше да пее и само акомпанираше на пианото, се присъедини към сестра си и нейният висок чист сопран отначало трепкаше от вълнение, но после укрепна и предизвика удивлението на слушателите.

Сред слушателите имаше един, на когото гласът на Саша произведе особено впечатление. Мичман Лихачов по това време се намираше по служба около морските казарми. Независимо че беше привечер, той позна Саша по гласа и тутакси изтича при доктора да разпита по какъв повод се намира тук семейство Минденови. Като разбра каква е работата, той не се стърпя и въпреки късния според провинциалните нрави час се отби при Луиза Карловна под предлог да я попита дали няма да се нуждае от неговите услуги за нещо. Генералшата побърза да му даде няколко поръчения, но със Саша Лихачов успя да размени само няколко думи, тъй като трябваше да бърза за бастиона, където беше назначен. На сбогуване мичманът здраво стисна ръката на Саша.

— Сбогом — каза той с малко театрален тон. — Мисля, че аз не по-зле от другите ще отстоявам родния град. Под защитата на нашите оръдия вие можете да спите спокойно.

— Ах, вие ми разваляте настроението — капризно каза Лиза. — Аз не мога да слушам за оръдия и тем подобни ужаси.

— А аз съвсем не мисля за това — каза Саша. — На мен не ми излизат от ума бедните матроси и войници, които лежат в болницата до нас…

— Ах, не говори Саша! — прекъсна я Лиза. — Аз ще си запуша ушите! Моля ти се, душице, не говори…

— Е, още веднъж сбогом — каза Лихачов. — Ако с мен се случи нещо, не ме споменавайте с лошо!

Той набързо се сбогува и излезе. Същата вечер му се наложи да отиде при Нахимов.

Павел Степанович, след като поговори с Лихачов за работата, го попита:

— А сега, млади човече, ми кажете — какви са тия слухове за вас? Вие, разправят, лошо се държите, така ли?

— Как? В какво съм се провинил, Павел Степанович?

— Ами ето, има слухове, че вие се увличате по една госпожица. Това не е хубаво. Такъв храбър мичман като вас, дори е непристойно.

Лихачов се изчерви до корена на космите си.

— Какво осъдително има в това, Павел Степанович?

— Ами това, ще ви кажа аз, че щом един млад човек се влюби, на него не му е до службата. Особено сега. Пък и ползата е малка. Аз като роден баща ви съветвам, оставете тези глупости!

— Павел Степанович, няма ли да ми се разсърдите, ако се осмеля да ви задам един въпрос?

— Знам, знам! Хитрец! Искате да ме попитате, а вие, любезни ми Павел Степанович, когато сте били мичман, нима не сте ухажвали госпожици и не сте бил влюбен? Това ли искате да ме попитате?

— Да, вие не ми се сърдите, Павел Степанович, нали?

— За какво да се сърдя?… Признавам, че и аз на времето не бях безгрешен по тази част. (Нахимов въздъхна.) Е, но както виждате, слава богу, вече съм доста стар, а нито една жена не ме обвърза… II вас не ви съветвам. Що за моряк е, ако е женен! Дори човек като Владимир Алексеевич, пък и него понякога, като го погледнеш, та сърцето те заболи! Спомни си за жената и децата и цял ден не е на себе си! Не, по-добре зарежете това! Цялата тази любов, ще ви кажа, е чиста глупост! Е, какво ще ви стане, че ще ви целунат един път повече?! По-умен няма да станете! А сега хайде бързайте на бастиона; утре ще ви бъда гост. Довиждане!

„Чудак“ — помисли Лихачов, като излизаше от Нахимов.