Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (65)

XII

Леля се прибра у дома си късно вечерта, когато съвсем се стъмни, влезе в стаята си и се хвърли на своята моминска постеля. Тя полежа няколко минути, после седна и дълго седя, ниско склонила глава и покрила лицето си с ръце. Бузите й горяха. Изгарящ срам все по-ниско и по-ниско накланяше гордата й глава. Смътен рояк от мисли и съвсем нови чувства и физически усещания, които до вчера все още не можеше да проумее, угнетяваха цялото й същество, смазваха я. Всичките й наивни мечти и представи за любовта бяха стъпкани, поругани, разбити. Сутринта все още невинно дете, сега тя познаваше любовта с цялата й безпощадна, реална, груба форма, нямаща нищо общо с ония възвишени, сантиментални поетични образи, които Леля бе извлякла от четенето на любовните романи и сантименталните поеми. Онова, което не можеше да разбере, сега й стана ясно като бял ден, тя се учудваше на предишната си наивност и се проклинаше за глупостта и доверчивостта си. Споменът за изгарящите ласки на графа й бе противен, защото тя разбра, че в отношението си към нея той не влагаше нищо друго освен страст, липсваше онова нравствено възвишено начало, което облагородява страстта. И преди Леля смътно, по инстинкт се досещаше, че в любовта има чисто животинска страна и инстинктивно се страхуваше от тази страна; но Леля винаги беше уверена, че главното съдържание на любовта се състои в нравственото, духовно сливане, което нейното въображение рисуваше ту във вид на тържествен църковен обред, освещаващ любовта, ту във вид на щастлив живот с нежно обичания мъж. Сега пред нея бе единствено страстта, лишена от каквото и да било нравствено съдържание, страст — поне за нея — по-скоро мъчителна, отколкото приятна, по-скоро унизителна, отколкото възвишаваща душата, противна в своята груба физическа голота.

Леля не плачеше и само една пареща сълза — сълза на срам и разкаяние — тихо се търкулна по пламтящата й буза, но и нея тя побърза да изтрие, запали свещите и се приближи до огледалото. Леля трепна. Тя не се позна.

За няколко часа сякаш беше остаряла с няколко години. Това вече не беше предишната палавница. „Елена Викторовна Татишчева“ — се мярна в ума й и в това съпоставяне на звуковете долови сякаш злостна ирония.

Леля припряно загаси свещта, легна си, без да се съблича, зави се с едно памучно одеяло и се помъчи да заспи. Но мислите, една от друга по-мъчителни, неотстъпно пълзяха, сякаш се закачаха една за друга и пиляха мозъка й.

Тя стана по-рано от друг път, но дълго не излезе от стаята си. На края капитанът изпрати Мавра да разбере защо госпожицата не идва да налее чая. Леля набързо се изми, погледна се в огледалото и се изплаши: под очите си имаше сини кръгове, лицето й сякаш се беше удължило и прежълтяло.

— Да не си болна, Лелечка? — съчувствено я попита капитанът.

За пръв път от последната им караница баща й я заговори ласкаво и тази ласка я преряза като нож.

— Да, не спах цяла нощ — каза Леля.

— Сигурно има дървеници — каза капитанът. — На тая стара глупачка Мавра трябва да й наредим постоянно да оглежда дюшеците. На мен неотдавна цяла нощ не ми дадоха да спя… Аз мисля отново да спя в градината на кушетката.

— Татко, не правете това, ще настинете и ще хванете ревматизъм.

— Аз да настина? Аз, старият моряк? Ха, ха, ха! Ама че го рече! Какво си се разкиснала, Лелка! Стига сме се карали двамата с теб! Да променим курса, а? Сега, Лелка, не ми е до това! Трябва да се мисли за общото нещастие, за бедата на родния град и флотата, а не за нашите дребни огорчения.

И тези думи болезнено отекнаха в сърцето на Леля. От вчерашния ден интересите на Севастопол и флота за нея бяха съвършено празен звук в сравнение с личните й вълнения.

— Стига си тъгувала, Лелечка! — къде на шега, къде сериозно каза капитанът, като изпиваше третата си чаша чай на половината с ром. — Е, обидих те, разгорещих се малко, извини ме. А ти все пак плюй на това графче, ще видиш, ще отстоим Севастопол, тогава ще те омъжа за някой напет лейтенант, герой, сражавал се на бастионите… А твоето графче, аз мисля, след първата сериозна престрелка ще си измоли някакво лекуване в Симферопол.

Чашата преля. Леля скочи и така постави чашата, че тя падна и се счупи.

— Как не ви е срам, татко! Как можете да съдите така за човек, който се е сражавал край Алма на най-опасното място и сам е отишъл на четвърти бастион, където, разправят, ще бъде много опасно, най-сетне за човека, когото обичам, за моя годеник, ако искате да знаете всичко!

Леля знаеше, че е казала далеч не всичко, но не й стигаше кураж да каже главното.

— Той ти е направил предложение? — попита капитанът. — Къде и кога, ако ми разрешиш да попитам? Писмено или устно? И защо този господин не ме е попитал дали искам да му дам своята дъщеря? Ако ти желаеш да минеш без моето съгласие, тогава — друга работа… Но тогава аз не съм ти баща…

— Той вчера ми каза устно, че ще се ожени за мен веднага щом свърши кампанията — каза Леля. — Разбира се, ако не го убият — добави тя и се изплаши от думите си.

— Добре — каза капитанът. — Ние пак ще си поговорим за това. Учудвам се как така у вас толкова скоро всичко се нареди. И къде си могла вчера да го видиш? Аз строго заповядах на тоя дръвник Иван без мое разрешение да не те кара в града. Надявам се, че ти ще премислиш и ще разбереш, че не си лика-прилика на графа. Може би той и да е прекрасен човек, и да има чудесни качества, но баща ти не е богаташ и не е от знатно потекло и като се омъжиш за графа, ти ще бъдеш, както се казва, нито риба, нито рак… Виж, ти счупи чашката, която ти остана от покойната ти майчица. Би трябвало повече да скъпиш такива неща.

Леля едвам сега забеляза коя именно чашка бе счупила и в този факт видя за себе си лоша поличба.