Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (58)

V

От сутринта навсякъде в Севастопол се забелязваше трескава дейност.

Княз Барятински^[1], един от флаг-офицерите на Корнилов, се намираше на наблюдателния пункт на северното укрепление заедно с младия мичман Ухтомски, който изпълняваше в момента ролята на сигнален офицер. Те бяха издигнали флагщок и даваха сигнали за движението на неприятеля. Жандр правеше същите наблюдения и подаваше сигнали от библиотеката.

Работещите на южната отбранителна линия войници за пръв път видяха конник в сюртук и контраадмиралски еполети, с панталони без щипки, вирнали се едва ли не до коленете му и оголили бельото, с шапка, килнала се на тила. Това бе назначеният от Меншиков командир на цялото южно направление вицеадмирал Павел Степанович Нахимов. Той яздеше замислено, придружен единствено от своя адютант Фелдхаузен^[2], и оглеждаше укреплението.

— Какво не бих дал да можех да разбирам всичко, както Владимир Алексеевич — каза Нахимов. — Гледам и може би не забелязвам най-главното-с. Ето виждам, оръдията лежат право на земята, до амбразурите — навярно тук искат да издигнат нови укрепления… Трябва да попитам Тотлебен, златна глава е той… Е, погледах и стига толкова-с… Да идем сега при генерал Молер^[3].

Потеглиха към Молер, който официално се смяташе командуващ войските в Севастопол, подобно на това, както Станюкович официално бе командир на пристанището.

Старецът Молер бе изпаднал в смут. Той прие Нахимов твърде радушно и искаше най-напред да го нагости със закуска, но Нахимов отказа.

— Я по-добре ми кажете, генерале, какъв план за отбраната сте приели? Аз нищо не зная: негова светлост ми възложи съвсем неподходящо назначение. Морските части, предназначени да защищават батареята, ще командувам с желание. Виж, ще трябва да се попълнят запасите от барут и снаряди. За да се докара всичко това-с на батареята-с е нужен превоз — коли, коне и волове. Моля ви да се разпоредите жителите на Севастопол да ни доставят нужното в най-кратък срок-с.

— Но как да стане това ваше превъзходителство? — попита Молер. — За такава реквизиция е необходимо първо да се обяви градът в обсадно положение. Така е по закона. Ако искате, аз ще ви посоча параграфа от сборника на военните постановления…

— Обявявайте каквото искате, ваше превъзходителство — нетърпеливо каза Нахимов. — Работата не е в това. Знам само едно: на нас ни е нужен превоз, а там вие ще решите дали в обсадно положение, или без обсадно положение…

— Би трябвало да се свика военен съвет — каза Молер. — Аз ще поканя всички генерали, адмирали и началници на дистанции по отбранителната линия.

— Както ви е угодно, а на първо време на мен ми е нужен превоз, волове и коне, за което моля да обявите на всички жители на града…

— Но вие няма да откажете да дойдете на съвета, нали?

— Ще дойда, ще дойда — добродушно каза Нахимов, — но непременно да имам превоз.

Молер обеща и седна да съчинява заповедта.

Военният съвет, на който присъствуваше и Нахимов, не продължи дълго. Очакваха Корнилов, но той не дойде, тъй като бе твърде зает с отбраната на повереното му северно укрепление. Без Корнилов на съвета цареше оживление, но личеше, че няма ръководител. Всички говореха, че трябва да се борим до последни сили, че са необходими решителни мерки, но никой не предлагаше нищо сериозно. Всички сякаш очакваха, че в последната минута ще се появи истинският разпоредител, който ще размести войските и ще въодушеви гарнизона.

Междувременно на северното укрепление кипеше работа. По разпореждане на Корнилов докарваха от корабите и фрегатите цистерни за вода, вода и провизии, а за превързване на ранените от всеки кораб доставяха по една бъчонка с оцет, примесен с водка: с това първобитно средство заменяха съвременната карболова киселина. На различни места бяха уредени превързочни пунктове. Параходите бяха разположени по такъв начин, че ако неприятелят превземе северното укрепление, те със своята стрелба да могат да осигурят отстъплението на нашата армия. Като завърши своите приготовления, Корнилов вече много по-спокойно отпреди очакваше неприятеля.

— Сега аз имам десет хиляди моряци, взети от корабите — каза той на Тотлебен, докато закусваше набързо, и двамата заедно тръгнаха към наблюдателния пункт. — Укрепленията са в надежден вид, не е ли така?

— О, в превъзходен! — весело потривайки ръце, отговори Тотлебен. Той винаги беше весел, макар че най-добре от всички виждаше недостатъците на отбраната и тайно допускаше, че неприятелят може лесно да се вмъкне в северното укрепление и оттам да разгроми цял Севастопол. Тази мисъл не му пречеше да подканя работниците и със същото весело добродушие да отговаря на въпросите на Корнилов.

— Ако армията извърши своето, надявам се да се измъкнем — каза Корнилов. — Жалко, че човек не може да разбере намеренията на княз Меншиков. Откъм морето сме недосегаеми, особено откакто превърнахме прекрасното Севастополско пристанище в езеро…

Последните думи Корнилов произнесе с лек трепет в гласа.

— Каква престрелка имаше вчера при вас? — попита Тотлебен. — Аз бях на южното направление и не успях да разбера.

— Ами от Волоховата кула се надстрелваха с десетина неприятелски парахода. Свърши с това, че нашите снаряди летяха по-далеч от техните и те посрамени си отидоха…

Подаващият сигналите мичман княз Ухтомски изведнъж заяви, че от града дават сигнал да се постави батарея за защита на Инкерманския мост, да се разрушат мостовете и да се прегради Черна река, а също да се укрепи Малахов курган и Килен дере.

— Какво ли означава това? — попита Корнилов и се спогледаха с Тотлебен. — От кого ли е сигналът?

— От вицеадмирал Станюкович, по заповед на негова светлост княз Меншиков.

Тотлебен, по искане на Корнилов, незабавно тръгна за града, за да разучи подробно как стоят нещата.

Когато пристигна в библиотеката, където завари флаг-офицера Жандр, други офицери и много външни лица, Тотлебен видя великолепна, но зловеща гледка.

Пощенският път, който се спускаше от Инкерманските височини към каменния гостилничарски мост на река Черна, бе задръстен от неприятелски войски. Из Мекензиевия чифлик като кървави петна се открояваха червените английски мундири и хиляди щикове блестяха на обедното слънце; сякаш цялата гора, покриваща възвишението, се движи заедно с неприятелските войски. Беше съвсем ясно, че неприятелят е изоставил мисълта да атакува откъм север и има намерение да се придвижи по посока към Балаклава и да се разположи на лагер към южната страна на Севастопол. Тотлебен отлично знаеше състоянието на работите по южната отбранителна линия. Той знаеше, че работите там бяха толкова напреднали, че една силна армия, укрита зад тези окопи, би могла да задържи неприятеля. Без армия обаче там нищо не можеше да се направи, но трябваше да се убеди Корнилов да преведе там своята войска. Съобразителният ум на Тотлебен мигновено оцени значението на грубата грешка, която бе направила съюзническата армия, като се е отказала да атакува Севастопол откъм север. Тотлебен побърза при Корнилов, за да сподели с него своите впечатления.

Още преди да се върне Тотлебен, Корнилов изпрати парахода „Владимир“ да наблюдава неприятеля и да обстрелва бента и моста през река Черна. Корнилов вече доста се беше ободрил и развеселил; веднага след разговора с Тотлебен започна да прави приготовления за придвижването на войската. Затова пък Нахимов, като разбра за движенията на неприятеля, изпадна в най-мрачно настроение. Щом видя, че опасността преминава от северната страна към южната, Павел Степанович още по-силно почувствува тежестта на възложеното му бреме и вътрешно проклинаше княз Меншиков.

Трябва да отбележим, че един ден преди това, когато всички мислеха, че неприятелят от Белбек ще тръгне направо към северното укрепление, Нахимов със съгласието на Корнилов и другите началници заповяда да се пробият отвори в подводните части на всички оцелели кораби и фрегати и да се затъкнат със запушалки с цел, ако е невъзможно да се задържат, целият флот да се потопи в течение на някакъв си половин час. Сега под влияние на овладелите го мрачни мисли Нахимов предприе още по-решителни мерки. Той заповяда към корабите да се привържат насмолени торби и в краен случай да се запалят, само и само корабите да не попаднат в неприятеля.

Късно вечерта Нахимов се върна от отбранителната линия у дома си, където живееше като отшелник само със своя неизменен ординарец. Тук Нахимов се беше преместил скоро от кораба.

Без да се съблича, той полегна на дивана, когато изведнъж през прозореца видя полета на три ракети и след това чу три изстрела от Николаевската батарея — сигнал за обща тревога.

Целият гарнизон на Севастопол се стресна от този сигнал, след който последва тишина. Всички недоумяваха и се питаха един друг къде е неприятелят. Пристигна и Корнилов от северното укрепление да разбере каква е работата. Скоро всичко се изясни: оказа се, че ние сме взели нашите войници за неприятелски. Това бяха войниците от същия онзи тарутински трети, батальон, който в бързината Корнилов бе оставил насред пътя. Офицерите от батальона, събрани в морския клуб, разказаха следното:

„Нашият батальон вчера през нощта се разположи в храстите. Войниците спяха. Огньове не палихме, тъй като беше забранено. Всеки бе уморен и легна да дремне направо на тревата до пушечните пирамиди. Не спяха само часовите при знамето, но и те със завист гледаха другарите си. Изведнъж чуваме тропане, дотичва някакъв казак и казва: «Бягайте… французи!» Гледаме в далечината някакви войници, които се канят да поят конете си. Скоро забелязахме, че те са много повече от нашите, а къде са другите ни батальони — един бог знае. Войниците наскачаха сънени, засуетиха се стреснати и взеха бързо да се построяват. Щом излезе на пътя, батальонът щеше да затича, но нашият командир избърза напред, спря със сабята си първите, приведе всичко в ред и ни поведе! Неприятелят мина някак покрай нас и не ни забеляза. Като не видяхме никъде светлина, ние започнахме постепенно да се оттегляме. С нас имаше четири оръдия и част от обоза. Когато наближихме града, ние запалихме факли, мислейки, че ще ни познаят, но тъкмо тези факли предизвикаха фалшивата тревога.“

Из откъслечните разговори с офицерите Нахимов окончателно дойде до убеждението, че южното укрепление няма да може да се отстои. Той се върна у дома, но не му се спеше. Рано сутринта Павел Степанович тръгна към своя кораб „Дванадесетте апостоли“.

— Докарайте писарите от всички кораби — каза Нахимов и макар никак да не обичаше да пише, собственоръчно написа заповед със следното съдържание:

Неприятелят се приближава към града, в който има твърде малък гарнизон; аз съм принуден да потопя корабите от поверената ми ескадра и останалите върху тях команди с абордажното оръжие да присъединя към гарнизона. Вярвам в командирите, офицерите и екипажите; уверен съм, че всеки от тях ще се бие като герой. Ние ще наброим около три хиляди, сборен пункт на Театралния площад, за което обявявам по ескадрата.

Нахимов

Като написа тази заповед, Нахимов извика при себе си своя адютант Фелдхаузен и му каза ласкаво и почти шеговито:

— Е сега, млади човече, ние с вас имаме един изход: да идем в батареята и да изложим гърдите си. Ако ни убие снаряд — добре, куршум да ни убие — и това не е лошо. Поне ще умрем като честни хора.

— Павел Степанович! С вас заедно и да се умре не е страшно.

— Ето, прочетете какво съм написал тук. Няма какво много да се пише. Мисля, изразил съм общите мисли на всички моряци.

— Павел Степанович, при вас идва Корнилов — каза матросът и свали шапката си, когато се приближи до Нахимов.

— Моля да заповяда… А ето и писарите идват с другия катер.

Корнилов пристигна да обяви на Нахимов, че е заповядал да се превозят с параходите от северното укрепление в града единадесет флотски батальона. Нахимов покани Корнилов в каютата си и като остана с него насаме, каза:

— Владимир Алексеевич, вие… обичате ли ме?

— Що за въпрос, Павел Степанович… Нас често се опитваха да ни скарат, но аз винаги съм ви ценял и уважавал повече от другите.

— Кажете ми, вие премествате единадесет батальона с надеждата, че като се съединят с моите моряци, ние ще отстоим града?

— Не мога да гарантирам — отговори Корнилов, — но можем да опитаме… Ако князът си беше помръднал поне палеца и бе преместил навреме войските, ние щяхме да успеем да се задържим.

— Аз не съм инженер и на сушата абсолютно нищо-с не разбирам — каза Нахимов. — За това аз самият докладвах неведнъж на светлейшия. Но все пак разбирам дотолкова, за да съобразя, че на седемверстна дистанция, съставляваща южната отбранителна линия, целият мой гарнизон заедно с вашите батальони няма да се задържи и два часа срещу неприятеля. Това е неизбежно.

— Ако вие искате да знаете моето откровено мнение — каза Корнилов, — и аз самият мисля така. Нашата отбранителна линия е пресечена от дълбоки ровове и има много подходи, където цялото прикритие се състои от слаб артилерийски огън и прости землени насипи. У неприятеля може да се наброи в най-лошия случай четиридесет и пет хилядна войска, а моряците заедно с резервите, съставляващи гарнизона, едва наброяват петнадесет хиляди. В случай на сериозен щурм ние ще бъдем смазани. Но бог е милостив и съюзниците ще се побоят да нападнат от юг, както се побояха да атакуват север… Те ще протакат, а ние в това време ще се укрепим.

— Да се разчита на немарливостта на врага е лоша сметка — каза Нахимов. — Веднъж са сгрешили, втори път ще бъдат по-умни! Не, не съм съгласен с вас. Трябва да се бием, но с пълната увереност, че всички ще загинем… Побързайте да укрепите града, а аз ще направя своите разпореждания… А сега сбогом и ако с нещо някога съм ви обидил, не ме споменавайте с лошо.

Те се прегърнаха и разцелуваха. Корнилов си замина. Павел Степанович нареди да дойдат всички мичмани от неговата ескадра и с тон, недопускащ възражения, съобщи, че учредява два условни сигнала, единият от които ще означава „да се потопят“ корабите, а другият — „да се запалят.“

След това заповяда незабавно да се закарат матросите от неговата ескадра на площада пред великолепното триетажно здание на морските казарми и от командите да се сформират батальони.

Корнилов, след като се раздели с Нахимов, отиде в своята градска квартира и като обсъди положението на нещата, реши да свика съвет. Той изпрати съобщения на Нахимов, Молер и Тотлебен, когато при него изведнъж се явиха с донесение, че по заповед на Нахимов е потопен един транспор с артилерийски снаряди и два кораба за подпалване.

— Това пък какво значи? — попита Корнилов. — С каква цел? Защо?

— Та те стояха в Килен бухта — каза изпратеният офицер.

— Е, и какво?

— Павел Степанович сметна, че щом се намират под първи и втори бастион, те могат в случай на взрив да нанесат вреда на прислугата на оръдията на нашите батареи.

— Дявол знае какво е това! Не може да бъде Павел Степанович да е заповядал това! Аз знам, че с името му постоянно злоупотребяват, а той поради своята доброта мълчи! Като че ли не можеше да се отведат тези съдове от заливчето! Така ние кажи-речи ще потопим всичкия си барут!

Корнилов дълго не можа да се успокои и когато пратеникът си отиде, той, бидейки сам, не се стърпя да не каже:

— Бедата е там, че тук няма един човек, който би могъл да се разпорежда с всичко! Много баби — хилаво дете!

Скоро всички поканени пристигнаха. Освен висшите началници имаше няколко флотски офицери, дошли при Корнилов по друга работа. Корнилов ги помоли да останат, като отбеляза, че не прави тайна от своите съвещания, тъй като се доверява на всички.

— Аз, господа — каза старецът Молер, като се обърна към Корнилов, Нахимов и Тотлебен, — предварително обявявам: приех предложението ви, не за да ви дам своя съвет, макар че желая да бъда полезен според силите си. Аз вече съм стар и изостанал и ще ви кажа с чиста съвест: дойдох да се поуча от вас.

Корнилов разпалено и убедено започна да развива своя план за отбраната на града. Единствен Тотлебен понякога правеше къси, но съществени забележки, макар впрочем и той да бе изумен от факта, че Корнилов, моряк по професия, показваше такова дълбоко познаване на нещата. Нахимов слуша, слуша и на края каза, сякаш отгатнал тайната мисъл на Корнилов:

— А аз ето какво ще предложа-с. Поради отсъствието на главно началство да си изберем сами началник и мисля, че никой няма да бъде ощетен, ако аз предложа да се подчиняваме във всичко на Владимир Алексеевич.

Корнилов се смути.

— Да, но това е неловко — каза той. — И вие, и генерал Молер сте по-старши от мен.

— Каква ти неловкост! Вие разбирате повече от мен и да сложим точка. Не е работата в старшинството. Ако например генерал Молер попаднеше при мен на кораба, пред него аз бих предпочел ето този мичман — каза Нахимов и посочи един от моряците, който се изчерви като рак от подобен комплимент. Като чу името си, генерал Молер се надигна, но когато Нахимов свърши, той, сконфузен от думите му, седна.

На Корнилов му дожаля за стареца, който досега не бе проявил абсолютно никаква дейност и все пак думите на Нахимов го обидиха. Но нямаше време да се спира на чувството за жалост и каза:

— Всичко това е хубаво, Павел Степанович! Вярно е, че две трети от гарнизона са моряци, свикнали с мен повече, отколкото със сухопътното началство. Но как ще стане с останалите? Сухопътните войски не са задължени да изпълняват моите заповеди.

— Това е вярно — каза Молер. — Но в закона има параграф, който позволява да се разреши това затруднение. Аз предлагам да се издаде заповед, че вие, Владимир Алексеевич, поемате върху себе си длъжността началник-щаб на всички войски, разположени в Севастопол. Тогава всички войски ще ви бъдат непосредствено подчинени.

— Ето това е отлично — каза Нахимов. — Според мен назначете Владимир Алексеевич какъвто щете, дори архиерей, само да го слушат. Ние с вас, генерале, трябва да си пасуваме, на нас ни стига да бъдем и добри редови.

Молер начаса написа и подписа заповед за новото назначение на Корнилов. Корнилов започна да съставя диспозиция на войските и зачете на глас черновата, когато изведнъж при него дойде контраадмирал Вукотич Първи^[4].

— При вас идвам с донесение, Владимир Алексеевич. Разгеле тук е и Павел Степанович. Донесението носи печален характер, но е изпълнено само заповяданото.

— Какво има?

— Корабът „Ростислав“ е потопен… т.е. започнахме потапянето, а сега вероятно са свършили.

— Как! Кой ви заповяда?! — извика Корнилов.

— Кой заповяда? Заповяда негово превъзходителство Павел Степанович Нахимов. На нас ни бе даден сигнал от кораба „Дванайсетте апостоли“.

— Това е недоразумение, аз ей сега всичко ще уредя! — викна Нахимов, който действително бе заповядал да започне потапянето. Той се затече към вратата и преди Корнилов да успее да го задържи, изчезна.

— Що за безобразие! — каза Корнилов, без да се стеснява от присъствието на външни лица. — Лейтенант Жандр, елате тук!

Флаг-офицерът Жандр се приближи.

— Идете незабавно при всички командири на кораби — каза Корнилов — и им предайте, че ако дори само една подводна запушалка бъде отворена без мое нареждане, то ще сметна командира на този кораб за държавен престъпник и в окови ще го изпратя при императора.

Това бе казано с решителност и всички присъствуващи разбраха, че Корнилов говори не фрази и че той ще съумее да се възползва от властта, доброволно отстъпена му от другите началници.

Жандр тутакси се отправи към „Ростислав“, който вече бе започнал да потъва във водата, а след това и по другите кораби. Само при Нахимов той не се реши да иде.

Като остана насаме с Тотлебен, Корнилов каза:

— Вие знаете състоянието на работите на южното направление по-добре от мен. Кажете къде виждате необходимост от най-спешна работа? Трябва да удвоим енергията, аз ще привлека към работа не само войници и матроси, но и граждани, селяни и дори арестанти.

— Според мен — каза Тотлебен, — най-пълно и най-добре е въоръжен шести бастион. Валът при пети бастион е твърде нисък. Ровът на четвърти бастион едва е наченат, барутните погреби изобщо са устроени ненадеждно, батареите на изток от южния залив не са свързани помежду си и самата местност представлява няколко слабо защитени подстъпи. Въоръжението на Малаховата кула също е неудовлетворително и тя не представлява достатъчно препятствие за неприятеля, съумял да овладее смятаните за „непристъпни“ алмински височини.

— Дори светлейшият разбра това — каза Корнилов. — Алминския урок не мина даром за него и както знаете, тази сутрин той ни изпрати заповед да укрепваме Малахов курган. Интересно би било да знаем къде се намира сега князът. За него се носят най-противоречиви слухове. Май че на Мекензиевия чифлик имал сблъскване с неприятеля, а сега твърдят, че той окончателно ни напуска и отстъпва към Бахчи сарай.

— Най-тъжното е — отбеляза Тотлебен, — че князът очевидно е отрязан от нас. Само преди час адмирал Станюкович изпрати куриер при княза, но той не намерил главната му квартира и се върна с известието, че неприятелят е унищожил част от обоза на нашата армия и я е отрязал от града.

— Чух за това — нетърпеливо каза Корнилов. — Ако е истина и ако князът не удари неприятеля в тил, а ще си стои под Бахчи сарай, ние няма да удържим… Но сме длъжни да изпълним дълга си… Ето и вашите другари, сега ще обсъдим всичко.

Влязоха двамата инженери, които Корнилов беше пратил да повикат.

— Съставете ведомост — каза Корнилов, обръщайки се към Тотлебен, — какви средства са нужни за успеха на делото — и средства ще се появят. Което липсва в ротите, ще го дадат доковете, а което не достигне в доковете, то ще го допълни инженерната команда. Искайте, настоявайте. Ако са ви нужни оръдия — искайте оръдия, с една дума, не се стеснявайте от нищо. Аз вече измислих диспозицията на войските. Резервните войници ще поставим зад отбранителната стена, а матросите, като по-обучени, ще използваме за защита на долините и клисурите. Малахов курган възложих на Владимир Иванович Истомин… Ще отстояваме, господа, ще се прославим, ако устоим. Ако ли не… помнете, ние с вас сме учили някога по история — мъртвите не ги съдят… Довечера ви моля да дойдете при мен за окончателно разпределяне на ролите и позициите.

Лека-полека всички се разотидоха, Корнилов нареди да му оседлаят коня и се канеше да тръгне да оглежда укрепленията, но неочаквано при него влезе капитанът на един от корабите.

— Дойдох да попитам за разпореждането на ваше превъзходителство — каза той с официален тон. — Командирът на пристанището със съгласието на Павел Степанович ми беше заповядал да потопя в залива барута от главния погреб, който е в георгиевската долчинка.

— Как! — изкрещя Корнилов. — Та те всички са полудели! И вие го потопихте?!

— Не го потопих поради липса на възможност.

— Слава тебе, господи! За бога, нищо не се осмелявайте да потапяте, нито една трошица, без моя заповед! Да се потопят трийсет хиляди пуда барут, почти целия ни запас! Да се очисти погребът е наложително, но ви моля и заповядвам да не се разпилее нито един фунт и да се превози целият този запас на някой транспорт.

Корнилов тръгна да оглежда укрепленията и се върна у дома късно вечерта съвсем разбит нравствено и физически. Той едва имаше сили да напише няколкото обичайни реда на жена си.