Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (41)

XXIV

Когато Меншиков напусна превързочния пункт, спусна се от хълма по севастополското шосе и се насочи към нашия десен фланг, първото, което срещна, бе излязлата от боя и привеждащата се в ред батарея. Малко по-нататък князът видя морския батальон, който макар и да стоеше зад хълма, не можеше да се укрие от летящите косо щуцерни куршуми. В подножието се търкаляха убити, пълзяха ранени. Виждаше се как егерите-казанци, току-що отблъснати от силен огън, се прикриваха поединично, макар княз Горчаков насила да ги вдигаше отново в атака „на нож“. На мястото, където преди беше щабът на княза, сега свиреха щуцерните куршуми. Князът приближи до четирите леки оръдия, които откачаха от лафета, и попита: „Кой заповяда?“ Офицерът промърмори нещо в отговор и изкомандува: „Зареди!“ — и тутакси започна стрелба с батален огън.

По-надясно се виждаше още една група владимирци, които, стреляйки, се устремяваха напред, но после отстъпиха под град от щуцерни куршуми. Яздещият редом с Меншиков и изпълняващ длъжността началник-щаб Вунш бе контузен в корема. Меншиков видя стрелците на Бородинския полк, които, обърнати с лице към левия фланг, водеха оживена престрелка с някого.

Князът се обърна към Панаев:

— Иди, момчето ми, при морския батальон и попитай нямат ли при тях далекоглед. Моя го забравих… Струва ми се, Бородинският полк стреля по своите! Не мога да разбера как са могли да попаднат там англичани или французи!

Панаев пришпори към моряците, скочи от коня и намери далекоглед.

Князът погледна с далекогледа, но гъстият дим не позволяваше да се разбере каква е работата. В това време от левия фланг пристигна офицер с донесение, че неприятелят ни отблъсква, сетне друг, който съобщаваше обратното — че ние се държим добре.

Меншиков изпрати своя ординарец Стеценко при командира на Бородинския полк Шалюта-Верьовкин.

Стеценко се приближи до полка и без да търси полковника, викна на войниците: „Не стреляте ли, момчета, по своите?“

— Какво ти по своите, ваше благородие, вижте как стрелят!

Стеценко се вгледа и въпреки гъстия дим съзря неприятеля, който обсипваше нашия полк с куршуми.

Меншиков не се задоволи с донесението на Стеценко и препусна сам.

— Полкови командире, вашите стрелци стрелят по своите — каза князът.

— Ваша светлост, моите щуцерници стрелят по неприятелката конница, която се прехвърля през Алма.

Конницата, за която говореше полковникът, бе свитата на лорд Ръглан, но нашите куршуми едва достигаха до там.

— Нима нашият ляв фланг отстъпва? — попита князът.

Никой естествено не отговори.

Като отмина малко по-нататък, Меншиков срещна Горчаков, който вървеше пеша с изпокъсан шинел.

— Какво става с вас, княже? — попита той.

Горчаков само махна с ръка.

— Аз сам ги поведох в атака, моят шинел на шест места е продупчен, ето вижте. Граната уби коня ми. Какво да се прави! Не тръгва народът в атака! Казанци се мъчих да ги погна със заплахи, но хората не тръгват, — не помагат нито заплахите, нито камшикът! Камшика си скъсах, полусабята счупих, два коня загубих, целият ми шинел е на решето от куршумите — напразно! Казанци се пръснаха и при отстъплението повече от две трети бяха поразени в гърбовете!

Навярно падането на коня бе отнело паметта на княз Горчаков. Той дори не си спомни за владимирци и апатично седна на предложения му от някого кон.