Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (34)

XVII

Превързочният пункт се намираше на една поляна в местност, достатъчно отдалечена от Алма, но и там понякога долитаха снаряди и щуцерни куршуми. Още от сутринта там беше дошъл числящият се към свитата на Меншиков доктор Таубе с полковите доктори, неколцина военни лекари и фелдшери — това представляваше целият военен персонал. По-късно, когато чуха канонадата, пристигнаха и няколко севастополски лекари. Много преди тях бяха дошли две жени, твърде различни по външност и по обществено положение.

Едната беше Елисавета Михайловна Хлапонина. Когато тя още не беше Хлапонина, а госпожица Борисова, познаваше я цял Севастопол като една от най-красивите девойки и на баловете в морския клуб привличаше много поклонници. Вечер, когато на Екатерининското пристанище свиреше музика, тя често се разхождаше с младия артилерийски офицер Хлапонин, който бързо се издигаше и бе на път да стане батареен командир. Независимо че Борисова почти официално се смяташе за годеница на Хлапонин, мнозина продължаваха да я ухажват, като не желаеха да се примирят с мисълта, че тя е оказала предпочитание другиму.

Сред ухажващите я бяха дори такива солидни хора като генерал Киряков например, който изобщо беше голям поклонник на женската красота. Даже когато за огорчение на мнозина Борисова се венча с Хлапонин — малко преди това той бе станал командир на батарея — генерал Киряков не прекрати ухажванията си и се перчеше пред младата дама с генералския си чин, с армейската си любезност, с репутацията си на герой и с „Георгий“ в петлицата. Още много преди дебаркирането на неприятеля Киряков говореше на хубавата патриотка, че ние ще съдерем Европа от бой и навярно за доказателство на горното се държеше наперено и предизвикателно, което прилягаше повече на юнкер, отколкото на генерал. Но какви ли не чудеса правят женските очички! Някои дори твърдят, че друга севастополска дама, не така скромна и склонна повече да заповядва от Хлапонина, дотолкова овладяла сърцата на неколцина почтени военни, че те се впрегнали в малка каляска и я возили из градината като дете.

Хлапонина, напротив, направи всичко възможно, за да се избави от домогванията, но понякога скромността възбужда повече от най-наглото кокетство.

Както и да е, Киряков бе влюбен до ушите и мнозина започнаха да забелязват това. Именно поради това и княз Меншиков прояви интерес да разбере коя е тази Хлапонина и помоли да го запознаят с нея. Веднъж някак случайно князът подразбра, че Хлапонина се разхожда с мъжа си по кея и нарочно поведе коня си натам. Меншиков и двамата адютанти оставиха конете и слязоха по стъпалата; представиха Хлапонина на княза и той й каза няколко старомодни комплимента.

Друг път Хлапонина яздеше като амазонка по северния квартал — и отново срещна княза и неговата свита.

Винаги суров, този път Меншиков прие любезно изражение, поклони се и я попита накъде толкова се е разбързала сама, тъй като досега са свикнали да я виждат винаги с мъжа й.

Хлапонина отговори, че съпругът и се е отбил в батареята и че тя бърза, тъй като вече е късно и нея малко я дострашава.

— В такъв случай ние ще ви охраняваме до неговото завръщане — каза князът и с целия си ескорт придружи Хлапонина.

В деня на алминското сражение Хлапонина, която не бе виждала мъжа си вече няколко дни, започна да се тревожи за него и рано сутринта пристигна в лагера.

В това време вече бяха изсвирили зарята — първо французите, после англичаните, а след това и ние.

— Митя, скъпи — говореше Хлапонина, без да се стеснява от присъствието на офицерите и войниците, и се галеше на мъжа си.

— Хайде върви си у дома, скъпа — каза Хлапонин. — Не се тревожи за мен… Та не всички ги убиват… А ако ме убият, ти трябва да понесеш загубата с твърд дух. Обещай ми, че…

Той пошепна нещо на ухото на жена си.

— Не мога да се примиря с тази мисъл! — извика Хлапонина. — Какво ме интересува тази глупава война! Аз не искам да те отнемат от мен!

Тя се разплака. Мнозина офицери, наблюдаващи тази сцена, се просълзиха. Повечето от тях в друго време не биха имали нищо против да поухажват хубавичката жена на батарейния командир, но сега едва ли би се намерил поне един, на когото да хрумне подобна мисъл. На никого не му беше до това.

— Ще остана тук с тебе! — каза Хлапонина, като хлипаше. — Нека ме убият и мен. Ще ти помагам. Да не мислиш, че като съм жена, та нищо не разбирам? Аз знам всичките ви военни работи. Ще предавам твоите заповеди.

Хлапонин с мъка успя да убеди жена си, че нейното присъствие само ще го лиши от хладнокръвието, необходимо на един командир по време на бой.

Сбогуването разстрои почти всички присъствуващи. Хлапонина благослови мъжа си както майка — сина.

Придружена от един фойерверкер^[1] и един казак, тя тръгна сред полковете — навсякъде по това време отслужваха молебени и се чуваше химнът „Кольславен“.

На поляната зад резервите Хлапонина видя насъбрани полковите доктори; тя отпрати фойерверкера и казака и се приближи до тях. Мина й през ум една мисъл, която веднага се оправда.

— Какво става тук? — попита тя един познат доктор, побеляло старче.

— Превързочен пункт, красавице моя — отговори старият доктор, носил я някога на ръце. — Бързайте час по-скоро в града. Тук не е място за нежни създания със слаби нерви.

— А защо мислите, че имам слаби нерви?

— Ами че вие и сега, както личи, сте плакали и очичките ви са съвсем зачервени… Не тъжете, бог е милостив, ще разгромим тия отявлени туркомани.

— А какво ще кажете, докторе, ако остана тук?

— Вие? Ще ви кажа, мила госпожо, че това е женски каприз. Какво ще правите тук? Ето, разбирам, тук е дошло това матроско момиче — нали я виждате, стои там с куртка и с шалвари и се шегува с войниците. Тази може да ни бъде полезна като работна сила. А вие, мила госпожо, с вашите нежни пръстчета.

— Престанете, докторе, поне вие не би трябвало да говорите така! Аз съвсем не искам да мина за някоя префинена дама. По-добре ми кажете тук ли ще донасят ранените? Ами ако тук донесат мъжа ми?

Хлапонина сама се изплаши от думите си, но те станаха за нея неотразим довод и тя реши да остане.

Другата пристигнала тук особа бе същата оная девойка в матроска куртка и шалвари, която посочи докторът. Напоследък тази девойка живееше в една от най-долнопробните улици на Севастопол и бе известна на матросите и войниците под името Дашка. Но когато армията тръгна към Алма, Дашка реши да последва многобройните си „познати“. Тя продаде цялото си имущество, получи за него някъде около пет рубли и в добавка матроската куртка и шалварите. Дашка взе със себе си нещо за ядене, шише с водка, бутилка вода, няколко пакета и сандъче с чисти парцали, ножици и бинтове и на разсъмване се появи край резервите. Без да се смущава от доста циничните шеги на матросите, които мислеха, че е дошла в качеството си на маркитантка^[2], се запъти към превързочния пункт, седна под един храст и започна да развързва своя сандък и пакети. Докторите я забелязаха и като разбраха каква е работата, я похвалиха, но добавиха, че за всичко трябва да слуша както тях, така и фелдшерите.

Когато Меншиков, разбрал за нещастието, постигнало флигел-адютанта Сколков, дойде на превързочния пункт, на полянката вече имаше толкова ранени, че наличният персонал от лекари едва смогваше да се оправи с тях. Всяка минута се появяваха войници с носилки, повечето направени от свързани пушки, които носеха свои другари, понякога обезобразени до неузнаваемост.

Хлапонина, запретнала ръкави и препасана с една салфетка, вече цялата изпоцапана с кръв, внимателно превързваше раната на млад офицер. Той стенеше и охкаше, макар раната да бе съвсем нищожна — на него просто му беше приятно съчувствието на такава хубава жена. На друго място Дашка, вече превърнала се в Даря Семьоновна, яростно се караше с един полупиян фелдшер и измъкваше от ръцете му бинт и къс корпия^[3]. Тя се суетеше около един умиращ, на когото снаряд беше изкормил всички вътрешности.

— Всинца ви трябва да обесят, чучела мръсни — казваше тя на фелдшера. — На човека бонбата цялата карантия му е отнесла, а ти го мушкаш в хълбока като кукла, прости ме, господи. Ще ти дам аз на тебе, пиян дяволе! Почакай, ще кажа на дофтора.

— Това няма да е правилно, Даря Семьоновна. Аз дори много ви уважавам — преплиташе език фелдшерът. — А какво от това, че съм пиян? Своята си работа я разбирам.

— Разбираш! Никаква жалост нямате вие, чучела такива! Реже крака на човека, все едно че кокошка коли. Ама и дофторите ви и те… Пред мен дофторът отсече целия крак на моя познат Ваня Черепов, както си беше. Оня крещеше с цяло гърло, а дофторът, като почна да го ругае… Ще те набия, вика, ако още веднъж гъкнеш.

— Така трябва, Даря Семьоновна, защото ако някой крещи, то настава прилив на кръвообращението — каза фелдшерът, зарадван от факта, че има случай да покаже знанията си.

— Княже, къде е мъжът ми, виждали ли сте го? — викна Хлапонина, щом съзря Меншиков.

— И вие ли сте тук, Елисавета Михайловна? — попита князът вместо отговор, но като видя умолителния й поглед, добави: — Жив и здрав е и ви праща поздрави… Къде е Сколков? — попита той, като се обърна към притичалия към него полкови лекар.

— На него, ваша светлост, току-що започнаха да му правят ампутация.

— Как? Нима не може да се избегне това? — попита Меншиков, слезе от коня и отиде да види.

Сколков седеше, стараейки се да покаже пълно равнодушие, но понякога лицето му се изкривяваше и той току поглеждаше към раздробената от снаряд ръка. Когато обаче хирургът започна да наточва ножа си, Сколков видимо побледня. Меншиков подробно заразпитва за раната и за нещо спореше с доктор Таубе. Сколков изведнъж помоли да изпратят Хлапонина, с която се познаваше от преди.

— Сега вие, мила госпожо, трябва да призовете на помощ цялото присъствие на духа си — пошепна й старият доктор, като й предаде желанието на ранения. Хлапонина преодоля неволния страх, оправи косите си, които за удобство беше превързала с кърпа, и бързо се запъти натам, където я викаха.

— Дръжте ме за здравата ръка с двете си ръце, така ще ми бъде по-леко — каза й Сколков.

Хлапонина изпълни желанието на ранения и хвана тънката, но силна ръка на флигел-адютанта с две ръце.

— Сега режете — изкомандува Сколков. Хирургът сръчно сряза кожата и започна да реже мускула по-високо от лакътя. Меншиков, който се приближи, се намръщи и се извърна, но сетне превъзмогна отвращението и започна да гледа. Когато ножът се вряза в мускула, Сколков трескаво стисна зъби, глухо застена и без сам да забелязва, със здравата си ръка така стисна двете пухкави малки ръце на Хлапонина, че й изпукаха пръстите. Болката, която почувствува Хлапонина, я свести; отначало при вида на ампутацията взе да й прилошава, студена пот изби по челото й и тя се страхуваше да не падне. Двамата фелдшери, които държаха Сколков, едва удържаха импулсивните гърчове на ранения, който ръмжеше от болка като звяр. Кръвта се лееше като река. На края се показа костта. Хирургът взе триона и се разнесе отвратителното стържене на прерязвана кост. Хлапонина почувствува, че последните й сили я напускат; раненият безсмислено и диво въртеше очи, макар болката от рязането на костта да бе много по-слаба от тази, която изпита, когато му режеха мускулите.

— Най-сетне всичко свърши и ръката с тънки аристократични пръсти със старателно поддържани нокти падна и бе отделена настрани като ненужен боклук. Започнаха да бинтоват раната. След половин час Сколков, вече с една ръка, седеше в каляска, с която се канеше да отпътува, придружен от фелдшер и казак.

— Благодаря, хиляди пъти ви благодаря — каза той на Хлапонина на сбогуване и с тъжна усмивка добави: — Сега вече никога няма да имам случая да танцувам с вас валс, нито да свиря a quatre mains (на четири ръце); ако, разбира се, не ми позволите да свиря a trois mains (на три ръце).

— Горкият, горкият! — помисли Хлапонина и отново страшната мисъл се стрелна в ума й: ами ако на Митя я ръката, я крака?…