Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (30)

XIII

Генерал Халецки напусна почти последен дола, където бе скрил своите хусари; той чу как нашата батарея стреля по неговия първи ескадрон, но не видя сцената и недоумяваше какво ли означават тези изстрели. Той заповяда на хусарите да продължат отстъплението. Така изминаха около половин верста, когато изведнъж за голяма почуда на хусарите се показа конник, очевидно френски полковник, но при всички случаи неприятелски офицер, който най-безцеремонно яхаше коня си право срещу хусарите.

При генерал Халецки служеше смелият унтерофицер Зарубин, негов ординарец.

— Ваше превъзходителство, заповядайте да пленим французина — каза той.

Французинът продължаваше да препуска с коня си и едва не се вряза в нашите редици; чак тогава види се разбра грешката си и понечи да се върне назад, но беше късно. Зарубин хвана коня му за юздата, французинът за миг бе обкръжен и подаде шпагата си.

Оказа се, че е попаднал в плен поради своето късогледство. Това бе френският полковник от генералния щаб Лагонди^[1], намиращ се на разположение на лорд Ръглан. Като забеляза, че английската армия по време на похода се е отдалечила от френската на повече от две версти и се опасяваше от нападение на руските войски, английският главнокомандуващ изпрати Лагонди при принц Наполеон да моли подкрепления. Лагонди изпълни поръчението, но на връщане помисли руските хусари за французи.

Генерал Халецки беше във възторг. Да заловиш още при първата рекогносцировка офицер, и при това полковник от генералния щаб, съвсем не е малко. Генералът забърза при княз Меншиков, като желаеше час по-скоро да се похвали със своя трофей, но неочаквано при него дойде офицер с донесение, че няколко коня от неговия полк са убити, а неколцина хусари са ранени от своите. Халецки изпадна в ярост.

За станалото винеше не себе си, не батарейния командир и не Киряков, а онзи непознат лейтенант, който му се изпречи на пътя.

Халецки доста се боеше от княз Меншиков и за да го умилостиви, отначало изпрати при него Зарубин с пленения Лагонди.

В нашата войска всички с любопитство разглеждаха пленения като някакво чудо невиждано.

Лагонди яздеше сконфузен, но се мъчеше да си предаде наперен и безгрижен израз. Като разбра каква е работата, князът запита Лагонди кой е той. Лагонди скочи от коня, вместо отговор извади визитната си картичка и с вежлив поклон я подаде на княза, като попита на свой ред има ли честта да види руския главнокомандуващ.

Адютантите на княза се спогледаха, явно одобрявайки изтънчените светски маниери на французина. Меншиков възложи на един от младите ординарци, княз Ухтомски, да вземе тройка коне и войник и да откара пленника в Севастопол.

— А ти, братле — каза князът, като се обърна към унтерофицера, докарал пленника, — за твоя юначен подвиг ще получиш Георгий и за заловения кон ти определям сто и петдесет рубли.

— Защо ми са, ваша светлост! — каза Зарубин, като махна с ръка. — Ще ме убият и все едно ще пропаднат!

Зарубин мислеше, че ще му дадат прекрасния кон и не се радваше на парите.

Княз Ухтомски и младежта, обкръжаваща Меншиков, се заеха с пленника и започнаха да упражняват френския си език, като се гордееха с парижкото си произношение и знанието на най-трудни обрати на речта. Французинът видимо се ободри и след половин час се чувствуваше като у дома си, шегуваше се, остроумничеше, но твърде тънко и ловко отговаряше на всички нескромни опити на младите хора да изтръгнат от него нещо за броя и разположението на неприятелските войски.

Ухтомски обясни на пленника, че собствено за него ще вземе une troika и че пътуването с руска тройка крие в себе си особена прелест, поради което един от нашите най-добри писатели е посветил на описанието на тройката няколко хубави страници. Французинът изрази неприкритото си удоволствие от мисълта за пътуване с тройка и скоро изпита цялата прелест на това пътешествие. Княз Ухтомски така буйно караше към Севастопол, че по пътя бричката се обърна от една буца и пленникът заедно с княза и кочияша се озоваха в канавката. Впрочем счупени кости нямаше и всичко мина благополучно, но французинът дълго след това помнеше руската езда.

Генерал Халецки най-сетне се реши да се яви при Меншиков.

— Ваша светлост — викна той с тон на дълбоко оскърбен човек, — знам, че ме обвинявате за това прискърбно събитие с моите хусари, но ей богу, не съм виновен. Цялата бъркотия стана поради това, че някакъв лейтенант, който твърдеше, че е изпратен от ваша светлост, ме обърка и ми попречи да атакувам неприятеля…

— Знам всичко и ни най-малко не ви обвинявам — каза князът. — За всичко е виновен само Киряков. А този лейтенант е моята свръзка.

— Разбира се, разбира се! — подхвана Халецки, твърде зарадван от подобен обрат на нещата. — Да, собствено, аз и не се сърдя на младия човек… Но в първата минута ме подразни дръзкият му тон…

— Аз вече му наредих да се извини пред ваше превъзходителство.

Стеценко действително тръгна към палатката на Халецки по заповед на княза. Този път генералът го прие любезно. Стеценко се хвалеше отпосле пред другарите си, че не желаел да бъде в лоши отношения с никого в навечерието на делото и само за това уж отишъл да се помири с генерала. В действителност той се извини, като каза, че бил изговорил всичко в яда си, без да помисли.

— Е, щом е така, млади човече — каза Халецки, — аз охотно ви прощавам. Хайде в знак на помирение да изпием бутилка шампанско.

Свечеряваше се. По цялото осемверстово протежение на нашата позиция на левия хълмист бряг на река Алма пламнаха редки, бледи огньове. На около шест версти на отсрещната страна на Алма скоро се показаха огньовете на неприятелския лагер. По неприятелските кораби, приближили към устието на Алма, също заблестяха светлини. Близо до палатката на Меншиков музикантите и певците на Тарутинския полк все още не млъкваха. Чуваше се неудържимата мелодия на песен:

Хей, французи, англичани,

хей че глупав турски строй!

Ха елате, вий поганци!

Викаме ви ний на бой!

Викаме ви ний на бой!

Сред хаоса на различните звуци тази бойка песен звучеше в странен дисонанс. В опустелия татарски аул зад реката виеха гладни кучета. Говор, тропот, цвилене — всичко се сливаше в един общ шум. Неприятелските огньове изглеждаха особено големи и ярки, нашите — още по-мъждукащи, отколкото бяха в действителност.

Близостта на неприятеля внушаваше на всички някакво неосъзнато чувство, което трудно може да се определи само с една дума.

От веселото настроение и самоувереността у никого почти не бе останала и следа.

Княз Меншиков прекара безсънна нощ, наблюдавайки в телескопа неприятелските огньове. Когато очите му се изморяваха, той лягаше върху бурката, но не можеше да заспи и отново вперваше поглед в телескопа, после при светлината на две свещи разглеждаше плановете и картите и правеше бележки с молив.

Недалеч от щаба на княза се намираше землената батарея, съоръжена по указание на главнокомандуващия и едного от главните началници Пьотър Дмитриевич Горчаков, брат на оня Горчаков, който командуваше Дунавската армия. На тази батарея Меншиков възлагаше големи надежди. По вдясно имаше още една подобна батарея. Оръдията гледаха с дулата си към неприятеля. Зад оръдията се виждаха коневръзите и палатките на артилеристите.

Край една от тези палатки стояха група артилерийски офицери, сред които и граф Татишчев. Графът седеше на един камък и мълчаливо наблюдаваше с малък далекоглед неприятелския лагер. Младите офицери Корчагин и Глебов бяха постлали една бурка и седнали отгоре й, пиеха чай, като отхапваха по малко от захарта и държаха чинийките с петте си пръста по търговски.

Корчагин беше плещест, с широк гръден кош офицер, попаднал в корпуса едва ли не от люлката; той не изпускаше оръжието от ръцете си, правеше различни фокуси, но въпреки това беше лош стрелец, тъй като до произвеждането му в офицер нито веднъж не беше му се случвало да стреля. Оръдието също познаваше повече на теория. Неговият другар и приятел Глебов бе един от най-образованите офицери в батареята — беше завършил математическия факултет. Глебов беше син на богат помешчик, ходеше на лов с баща си от дванадесет годишна възраст, отличен стрелец расъл винаги на свобода, и по интелигентност се открояваше дори от артилерийските офицери.

— Ти чу ли, Корчагин — попита Глебов, — как днес княз Пьотър Дмитриевич Горчаков се хвалеше пред главнокомандуващия със своята землянка? Чудак! Казва на княза: „Батарейката си я бива, ваша светлост! И насам стреля и натам гърми!“ А според мен Киряков е прав, че на това място батареята няма смисъл и че ако, не дай боже, ни се наложи да отстъпваме, няма да можем да я измъкнем горе. Погледни, откъм тила тя съвсем е затворена от стръмнината.

— И аз така мисля — каза Корчагин, който до този момент не бе помислил за това, и напротив — възхищаваше се от батареята, защото другите се възхищаваха от нея. Но пред авторитета на Глебов се прекланяше и затова сега батареята му се стори негодна за нищо. — Но кажи ми, драги Глебов — добави Корчагин почти шепнешком, сякаш изказваше измъчваща го мисъл, — нима не си уверен в нашата победа?

— В такива въпроси не може да има увереност — уклончиво отговори Глебов. — Виждаш ли — той посочи ярките огньове, лумнали в далечината от другата страна на реката, — те, струва ми се, са много повече от нашите, но, разбира се, ние няма какво да униваме.

— А вие, графе, какво мислите? — попита Корчагин, обръщайки се към Татишчев, когото считаше за твърде умен и пред когото винаги се въздържаше като пред човек от висшето общество, което си представяше като нещо тайнствено, примамливо, но недостъпно.

— Какво има, за какво става дума? — попита Татишчев и остави телескопа.

— Ами относно утрешния ден… ако само нещо се случи…

— Какво мисля ли? Ами най-напред мисля, че ние с вас ще стреляме и по нас ще стрелят, та ще видим… Може би някого от нас ще убият, офицерите в руската армия ще станат с един по-малко.

Корчагин изтръпна.

— Защо непременно да убият? — каза той, сякаш отпъждаше от себе си тази мисъл.

— А вие страхувате ли се от смъртта? — попита графът.

— От смъртта? Не — наивно отговори Корчагин. — Виж, друго нещо е, ако ми откъсне ръката или крака.

— Да, това е много по-лошо от смъртта — потвърди графът. — Какво е смъртта? Преход от битието към небитието, както би казала някоя учена немска глава. Лермонтов казва, че животът е безсмислена и глупава шега. Той е прав, но е забравил да добави, че смъртта е още по-безсмислен и глупав фарс…

— А пък според мен руският народ е по-прав — каза Корчагин. — Ненапразно народът е съчинил пословица, че русинът не обича да се шегува със смъртта… Просто само така изглежда, че е толкова лесно да се умре, а на всеки му се иска да живее. Аз не че се страхувам от смъртта, но е странно да си помислиш — днес си живял, говорил, а утре те няма… Ето ти, Глебов, си учен — обясни ми как да си представя, че изведнъж няма да съществувам? Днес виждам тези звезди, а утре те ще си светят все така, но може би вече не за мен?

Глебов не му отговори — вероятно не знаеше какво да отговори.

— О, ама вие се разфилософствувахте! — каза графът. — Това е похвално. Преди се учудвахте на моята философия и доколкото си спомням, дори казвахте, че е по-добре да се играе на карти, отколкото да се мисли за такива глупости като битието и небитието.

— Да, поживееш, пофилософствуваш и умът ти се завърти, както е казано у Грибоедов — отговори Корчагин. — А колко хладно е все пак, господа, дали да не накладем и ние огън? Глебов, ти май си и ботаник, каква е оная суха трева, дето е като голямо кълбо, мисля, че отлично ще гори.

— Нима не знаеш? Та това е най-обикновен бурен.

— Ние, друже, в корпуса, учехме и ботаника, и зоология, но аз и досега не мога да различа вълка от кучето — призна си Корчагин.

— Вярвам ти — каза Глебов. — Помниш ли как отидохме с теб на лов за патици и ти стреляше по домашните, вместо по дивите и се радваше, че са те пуснали толкова близо до себе си?

Корчагин се пообиди от това напомняне. Той самият обичаше да се шегува със себе си, но не обичаше, когато това правеха другите. Дори се самоунижаваше пред хора като Глебов и Татишчев, като твърдеше, че е и глупав, и необразован, и недодялан, но би засегнал дълбоко, ако забележеше например, че обожаваният от него Глебов го смята за прост или особено за глупав. Освен това Корчагин не обичаше, когато го уличаваха в някаква грешка или неловкост. Впрочем той никога не се сърдеше дълго, а пък и този път го измъчваха толкова въпроси, че нямаше сили да не ги изкаже поне на Глебов.

Глебов, често твърде словоохотлив, обикновено обичаше да отговаря на наивните въпроси на другаря си, но този път упорито мълчеше: собствените му мисли го бяха погълнали.

Певците на Тарутинския полк все още извиваха с прегракнали гласове:

Викаме ви ний на бой!

Ви-и-и-ка… а… а… ме ний на бой…

Най-после князът изпрати да им кажат да престанат и да лягат да спят. Групата на най-младите офицери на Тарутинския полк се бе събрала до палатката на полковия адютант.

— Един дявол знае какво е това безобразие — говореше голобрад подпрапоршчик. — Така доникъде няма да стигнем! Дори да се отличиш не ти дават. На какво основание днес взеха от всеки взвод за рекогносцировка само половината хора и офицери по избор на началството. Мен например ме подминаха, а някакъв си дръвник от рода на подпоручик Курнашов го изпратиха… Не, каквото и да казваш, друже, но нашето положение е най-незавидно. Ние с теб не сме офицери и не сме нисши чинове. Виж войникът си е войник; а ние сме по-зле от юнкерите — нито риба, нито рак.

— Е, да се надяваме, че след първата битка ще ни произведат — отговори другият подпрапоршчик.

— Това пък откъде ти хрумна? Да не мислиш, че щом ще има битка и на теб тутакси ще ти дадат да се отличиш? Ще оставят нашия полк някъде резерва и до нас няма да дойде ред дори тогава, когато последният французин си плюе на петите пред нашите войски…

— Че ти защо не изяви желание да отидеш сега с другите зад аула на аванпостовете?

— Във веригата ли? Ама че интересно! Татарските кучета да пазя!

В друга група, състояща се от по-солидни хора, се чуваха други разговори.

— А вие, капитане, гледайте да не забравите — остана ви да дължите.

— Какво да дължа? Не помня…

— Как, нима не помните? Десет рубли и нещо за последната партия.

— Е, почакайте, току-виж, че утре ни убият, тогава няма да ни е до сметки. Ако остана жив — ще платя.

— Я ни убият, я не, а дълговете не пречи да си платите.

— Че оставете ме на мира най-сетне де, да не би да отричам? Какво ме притискате до стената!

— Е, добре, не се сърдете, ще почакам… Не е хубаво да се сърди човек пред такъв ден… Наистина един бог знае какво ще стане с нас утре…

— Дявол да го вземе, как вият тия проклети кучета в аула!

— Чувате ли? Ужасно неприятно… На мен няколко пъти ми се стори, че кряка сова, а аз не понасям този крясък…

— Да, и аз не я обичам… По-добре не ми напомняйте. Сега и на мен ми се счува такова нещо. Наистина — сова! Ама че неприятно!

— Не, не, това е куче. При вас няма ли да се намери нещо за пийване.

— Май се намира нещо. Ще кажа на ординареца… Все пак по-добре ще е да му пийнем. Мъката някак стяга сърцето. Когато бях юнкер, случваше се цяла нощ да пируваме, а на сутринта ти гори в устата и ти се гади и се чувствуваш ужасно; сега изпитвам нещо подобно. Понякога ми се струва, че бих плюл на всичко. От скука да бяхме ударили поне по едни карти, но пък е съвестно пред предстоящото…

— Да, неловко е някак си — съгласи се другарят му. — А да пийнем може, след това по-добре се спи… Пък може би утре бой все пак няма да има…

На осми септември на разсъмване в морския батальон, разположен в лозята от другата страна на Алма, изведнъж настана тревога — зорките очи на моряците забелязаха движение като че ли от левия фланг на неприятеля, от село Тарханлар.

Скоро обаче се разбра, че това са батальоните на Московския полк, извикан от княз Меншиков от Керч. Тези батальони за три денонощия трябваше да изминат около двеста версти. Вярно, част от пътя войниците изминаха с грамадните скрибуцащи татарски арби, впрегнати с чифт биволи, камили или волове. Но и за тези талиги беше характерно, че имат по-голям обем нагоре, отколкото в ширина и затова хората трябваше да се наместват прави, още повече че във всяка талига ги наблъскаха с двайсет воина с торбите патрони и пушките. От такова пътуване краката и хълбоците се нараняваха до изнемога.

Приближавайки се към мястото на военните действия, четвърти батальон на московците, който вървеше най-отпред, устрои още на шести септември последната си почивка. Нощта беше тиха и благоуханна. Никъде нито звук, освен бръмченето на бръмбарите и свиренето на щурците, а в далечината се виждаше на разни места заревото на пожари — това бяха казаците, които палеха житото и сеното, за да не попадне в ръцете на неприятеля, а тук-там палеха и изоставени от татарите аули. На седми сутринта, още неоправили се от пътуването върху арбите, московците бяха събудени рано-рано с команда: „Ставай! Пушки свободно!“ Думата „марш“ вдигна всички на крака. Сега колите останаха малко и трябваше да се върви пеш, което беше още по-лошо от пътуването. Слънцето блестеше ярко и обещаваше да не щади несвикналите с тоя климат хора. Още не бяха потеглили, когато пристигна с каляската си, впрегната с четири коня, командирът на полка генерал-майор Куртянов, необичайно дебел човек, и лицето му напомняше сварен рак. Куртянов бе един от най-типичните полкови командири, създадени в Русия през епохата на Аракчеев. По изкуството да ругае и да крещи с гръмовен глас малко хора биха се сравнили с него. На прегледите той се отличаваше с напереното си командуване и само излишната дебелина му пречеше да стои юначно на коня, който едва понасяше тежестта на конника. Изобщо Куртянов пътуваше с каляска.

Като наближи до гренадирската рота на щабс-капитан Зоркин, Куртянов изведнъж забеляза нарушение на заповедта. Любител на всякакви безцелни и затрудняващи войника нововъведения, Куртянов бе заповядал да заковат патроните в сандъчета. Щабскапитан Зоркин, човек разумен и обичащ войниците, без много шум нареди на своите гренадири да разковат сандъчетата, сложени в торбите, и да изпразнят от тях патроните, за да могат след това лесно да ги вадят, особено в движение. Куртянов бе вбесен и закрещя:

— Ще ви дам под съд! Аз заповядах да се направят сандъчета, а вие пилеете патроните! Да се заковат отново! — Но трябваше да бързат и Куртянов, понеже не знаеше къде се намира противникът, се боеше да не бъде отрязан. Ето защо само след минута той отмени новата заповед и нареди да се върви така, но се закани на щабскапитана, че това няма да му се размине току-така.

На около четири версти от аул Тарханлар свършва Алминската и започва по-извисена равнина. Когато московските батальони пристигнаха там, пред очите им от височината се откри разположението на неприятелския ляв фланг, съставен от англичаните. На не повече от две версти по пътя, по който трябваше да минат московците, наперено яздеха английските разузнавачи. Всяка минута беше скъпа.

Генерал Куртянов, още по-зачервен от лъчите на изгряващото слънце, заповяда на една рота да образува верига. Смутен, ротният командир приближи на кон до каляската на генерала и заяви, че няма да успее.

— Как няма да успеете? Това пък какво е?

— Ваше превъзходителство, нямаме заредени пушки!

— Тогава ги заредете, дявол да го вземе!

— Хората не умеят да зареждат в движение, със сандъчетата още никой не е свикнал да действува.

Чак сега Куртянов въпреки цялото си упорство разбра, че напразно бе навикал щабскапитан Зоркин. Ще не ще, наложи се да изпрати в страничната верига гренадирите, тъй като само те имаха заредени пушки.

Току-що образуваха верига и през нея по посока на неприятеля се промъкна някакъв татарин на кон.

— Как най-бързо да се отиде при княз Меншиков! — викна му Зоркин.

— Върви натам — отговори татаринът и насочи коня си към застаналия в далечината неприятелски конен взвод.

Зоркин кипна, пришпори коня си след татарина и го нашиба с нагайката.

Междувременно генерал-майор Куртянов, като видя неприятеля близо, заповяда на своя кочияш да кара тръст към Тарханлар. Войниците се разтревожиха. Въпреки страшната умора те грабнаха пушките и се приготвиха за бой и без да слушат команда, се спуснаха бегом след своя полкови командир. Ако англичаните бяха по-решителни, два-три ескадрона от тяхната кавалерия през това време можеха да унищожат целия Московски полк. Войниците престанаха да тичат едва когато адютантът на 3-и батальон, препуснал с коня си най-напред и разбрал от нашите аванпостове къде има брод през реката, посочи на войниците къде да вървят. Запотените изпратени войници се хвърлиха във водата в безредна тълпа, стараейки се в движение да загребват вода поне с шепа. Някои се долепиха до водата и се придвижиха напред, след като безброй пъти бяха побутнати от другарите си. Настроението рязко се промени — московци видяха своите. Отдясно се виждаше Бурлюкският мост, а зад него се виеше синя струйка дим. В дълбоката низина стояха нашите батальони. Кашеварите готвеха храната. Пред моста на най-неудобното място личеше голям пресен насип, носещ гръмкото название „еполимент“^[2]. Именно това беше батареята, издигната от Меншиков и княз Пьотър Горчаков. По-нататък се чернееха дънерите на току-що отсечени дървета — те не прикриваха нито един наш войник.

Към девет часа сутринта в неприятелските редици се забеляза явно движение; десният фланг, състоящ се от французи, започна да се спуска от своите позиции. Френските колони вървяха по вълнообразна местност, като ту съвсем изчезваха от погледа, ту отново се показваха.

Не много преди това при княз Меншиков пристигна офицер от Минския полк, изпратен от полковник Ракович, който заемаше нашата крайна лява позиция почти до брега на морето, с вестта, че още от шест часа сутринта е забелязано движение на френските войски, очевидно възнамеряващи да се изкачат на височината, смятана за недостъпна.

Меншиков бе крайно раздразнен от това известие.

— Предайте на подполковника — каза той на пристигналия офицер, — че е време да се научи да различава фалшивата атака от истинската. Нека се успокои — това е чиста глупост.

Но все пак веднага след заминаването на офицера Меншиков изпрати своя ординарец Стеценко при генерал Киряков да го предупреди да внимава.