Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (25)

VIII

Тихо и мирно течеше животът на обитателите на разкошната вила близо до село Контуган, собственост по онова време на известния откупвач, търговец на едро и милионер, гърка Бенардаки, който живееше някъде из Милано или Венеция. Управителят, порусеният грък Папалекси, притежаващ и собствено малко имение в Крим, замина по работа в Симферопол, а в имението остана само жена му — нещо средно между рускиня и молдованка. Вера Павловна, пълна белолика дама, бе от оня тип жени, които най-сполучливо могат да бъдат сравнени със сладка питка; впрочем изпъкналите скули придаваха на лицето й доста ъгловато изражение.

При цялото си външно добродушие Вера Павловна бе добра само с дъщеря си и твърде сурова към крепостните момичета. Само крайната й леност й пречеше да се саморазправя с тях. Случваше се по цели часове да седи неподвижно на ниската софа с полуотворени очи и да дреме, а ако се сепваше, то бе само защото й дотягаха мухите. Тогава викаше Машка или Дашка и казваше:

— Машка, извикай Федосия и й нареди да ми пъди мухите.

Понякога се случваше прислужничката да прекоси стаята и в бързината си да изпусне някоя съдина. Звукът от счупения съд минава като нож по нервите на Вера Павловна, но тя не се решава да си наруши покоя и да стане, но ще се провикне:

— Дашке, ела тука, негоднице!

Дашка покорно се приближава и предварително хлипа, знаейки, че й предстои наказание.

Вера Павловна лениво измъква от косите си карфица с червена восъчна главичка (единствената работа, на която беше способна, комай бе да прави такива карфици) и я забива на половин сантиметър в някоя мека част на тялото на виновната Дашка. Само при краен гняв Вера Павловна скачаше от дивана и тогава момичетата трепереха, знаейки, че ще ги пратят в конюшнята, където с тях ще се разправя кочияшът под надзора на неумолимия градинар-немец, педантично отброяващ ударите.

Единствената дъщеря на Вера Павловна, Наташа, наскоро беше завършила институт. Тя не се отличаваше с особена чувствителност и впечатлителност и домашната обстановка само в началото я порази. Лека-полека Наташа свикна с този живот и дори понякога в минути на раздразнение щипеше прислужващата й девойка. Впрочем Наташа не беше зла по природа. Тя имаше темперамента на баща си, беше жива, избухлива и енергична. Ненапразно майка й не можеше да я научи да реди пасианс и да се въргаля по дивана.

От одеския институт Наташа бе приятелка на познатите ни госпожици Саша и Лиза Минден и като тях обичаше музиката, макар да дрънкаше само пиеси на Контски и Калкбренер. Тя беше пламенна девойка и поред обожаваше всички преподаватели в института, та дори и чудака Картамишев. Впрочем, щом престанеше да обожава някого от учителите си, лекомислената Наташа тутакси започваше да му се присмива.

Една сутрин Наташа разказваше разни анекдоти за своите бивши кумири.

— Ах, maman, колко смешен беше този Картамишев. Моят кузен Серж разправяше, че при тях в Ришельовския лицей за него веднъж съчинили ребус. По време на урок заковали на стената карта, мъртва мишка (брр… каква гадост! Аз за нищо на света не бих я пипнала с ръка!) и буквата еф. И се получило Кар-та-миш-еф… А нашият сладур Минаков! Ах, колко е смешен! Ние го нарекохме предводител на аргонавтите.

— Това пък защо? — с прозявка попита майка й и нареди някакъв много сложен пасианс.

— Ами защото веднъж на изпит при нас дойде самият министър. Минаков ужасно се изплаши, тъй като почти никой не знаеше историята, освен историята на Франция, която знаехме от уроците по френска литература. Министърът попита едно момиче кой е предводителят на аргонавтите. Минаков видя, че тя не знае и тихичко й подсказва: Я… Я… Я… тоест Язон, а момичето чува „аз“ и изведнъж като изтърси: Иван Иванович Минаков! Министърът дори се засмя, а Минаков така се смути, знаеш ли, maman, той има навика да си тегли носа и изведнъж вместо своя нос хвана носа на инспектора Браун. Такъв скандал стана!

— Ама че глупости — с прозявка отвърна майка й. — А знаеш ли, Натали, че ми се пада път, после писмо. Дама пика се интересува от купа поп и заради него се карат с дамата каро. Как мислиш, какво значи това?

— Ами вероятно… впрочем не знам, maman, вашите карти никога не казват истината.

— Хайде, моля ти се, пък ти… Ах, съвсем забравих! Трябва да отида да видя дали са узрели крушите на голямото дърво. Искаш ли да идем?

— Да идем, мамо. Аз ще помоля Карл Францевич да ми откъсне най-зрялата.

Карл Францевич бе градинар-немец от колонистите, млад човек на около тридесет и пет години, твърде сантиментален — знаеше Шилер наизуст, въздишаше по Наташа, която му се присмиваше и зад гърба го наричаше картоф, а пред него кокетничеше, както и с всеки що-годе приличен млад мъж. С Вера Павловна немецът градинар бе в постоянна вражда, тъй като жената на управителя имаше претенциите да го командува, а той смяташе, че служи само на своя патрон Бенардаки. Освен това Вера Павловна бе любителка на кокошките и патиците, а тези птици разваляха цветните лехи. Често се случваше немецът побеснял да притича при Вера Павловна, викайки: „Пак ваши патки правят на мен бербат!“ — т.е. ровят лехите. За да се избави от неканените гости, немецът се сдоби с куче-понтер, което душеше птиците; оттук пък произлизаха нови баталии с мадам Папалекси и ако не ухажваше Наташа, немецът отдавна да беше напуснал това, според думите му проклето място. Впрочем, както видяхме, немецът с охота изпълняваше поръченията на Вера Павловна по наказателната част.

Наташа и майка й се приближаваха по главната алея на градината към голямата круша, която раждаше чудни плодове. Немецът с ленен костюм и широкопола сламена шапка стоеше близо до дървото и щом видя майката и дъщерята, се поклони и въздъхна.

— Карл Францевич, откъснете ми ей онази круша — каза Наташа, сочейки голяма заруменяла круша, която едвам се крепеше на дървото.

Немецът взе в една ръка шапката си, в другата — дълъг прът с кука и ловко обрули крушата, която падна право в шапката. Той подаде плода на Наташа.

— Какво, момичетата копаят ли лехите? — попита мадам Папалекси.

— Разбира се — сухо отговори немецът. — Чувате ли, мадам, какъв концерт дават?

Наистина се чуваше песента на селските девойки, които извисяваха кресливи, невъзможни сопранови ноти.

Неочаквано песента секна, чу се говор и шум и няколко девойки дотичаха до старото крушево дърво.

— Какво става там? — попита мадам Папалекси. — Ще ви дам да се разберете, негодници! Почакайте.

— Ама вижте сама, господарке… Турците идват и всички са с червени шалвари. През стобора се вижда добре.

Наистина от оградата на известно разстояние се виждаше полк френски зуави^[1], които очевидно се приближаваха към имението на помешчика.

— Боже мой! Турци! — плесна с ръце и извика мадам Папалекси, която също помисли зуавите според облеклото за турци. Обичайната й флегматичност изчезна. — По-скоро… да бягаме… да се спасяваме… Проклетият поп пика! Знаех си аз, че е някакво нещастие… Моя Наташечка… По-скоро, че ще те вземат от мен! Да бягаме!

Немецът се засуети, мигом се разпореди да впрегнат екипаж, помогна да се натоварят някои и други неща и след половин час майката и дъщерята препускаха с четворка добри коне към Симферопол. Немецът седеше на предната седалка и тъй като екипажът беше тесен, колената му се докосваха до колената на Наташа. Той гледаше умилно в очите не на шега изплашената девойка и тайно блаженствуваше, благославяйки съдбата, че случаят му позволи да бъде до известна степен рицар и защитник на Наташа.

Междувременно зуавите нахлуха като скакалци в имението, взеха всичкия овес и сеното и се разпръснаха из градината, като преяждаха плодове, поглъщаха с фунтове грозде, праскови, сливи, круши — всичко каквото им попаднеше под ръка в градината или в килерите. Те може би щяха да извършат и по-големи безчинства, но след тях пристигна самият френски главнокомандуващ маршал Сент Арно.

Маршал Сент Арно по онова време беше малко над петдесетте, но тежка болест, от която се оправи едва един ден преди дебаркирането, подкопа силите му и го състари.

Сент Арно бе един от главните участници в държавния преврат, създал империята на Наполеон III и ознаменуван с избиването на няколко хиляди мирни граждани по парижките булеварди. Като награда за този подвиг Сент Арно стана военен министър, а от началото на Кримската кампания бе назначен за главнокомандуващ. Миналото на този човек не беше безупречно. Беше се опетнил с нечуваните жестокости по време на алжирския поход. Да не говорим за разстрелите и обезглавяванията — закопавал е и живи хора в земята. Но сега маршалът воюваше не в Африка и бе подложен на непрекъснат контрол от страна на английските генерали и кореспонденти. Следователно честта на Франция бе поставена на карта. Маршалът стана представител на най-хуманни идеи. Двама зуави, уличени в убийството на една неприятелска кокошка — една от любимите кокошки на бедната Вера Павловна — бяха арестувани незабавно и предадени на съд и само защото бяха зуави, маршалът се ограничи със сравнително леко наказание — арест. Но изобщо на войниците бе заявено, че за мародерство ще ги разстрелват най-безпощадно.

Като слезе от коня, маршалът полюбопитствува да огледа вилата, носеща явните следи на доскорошното пребиваване на своите обитатели. Офицерите, които придружаваха Сент Арно и си представяха Крим нещо като калмицка степ, бяха крайно учудени от признаците на несъмнена цивилизация — от двете бележчици на доста хубав френски език, написани с дребен женски почерк. В салона имаше пиано и даже разтворените ноти си стояха на подставката; един от офицерите, добър певец, не се стърпя, седна на пианото и започна да си тананика мелодията и да си акомпанира — това бе един от многобройните тогавашни патриотични романси на тема „цар, отечество и православие“. Французинът не разбираше думите и докато свиреше мелодията, реши, че това е откъс от някаква духова опера, и затвори нотите, тъй като бе отявлен враг на клерикализма.

— Моля ви, господа — внушително каза Сент Арно, — всичко в този дом до завършване на войната да си остане абсолютно в същия вид, както го намерихме. Нито един предмет, по изключение и само в краен случай, не трябва да бъде поместен от мястото си. Вие трябва да давате пример на войниците и да докажете както на съюзниците ни, така и на враговете, че Франция се сражава с армията, а не с гражданите.

Оттам френският главнокомандуващ пристигна и в самия Контуган. Останалият там управител се оплака, че френските войници секат дърветата. Тези войници не бяха зуави и Сент Арно заповяда да се проведе строго следствие. Двамата виновници бяха арестувани и по заповед на маршала жестоко бити с въжени камшици.