Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (19)

II

Капитанът от запаса Спицин отново намисли да постъпи на служба. Всеки ден сядаше да пише прошения, започвайки с думите: „Манифестът на царя-император обяви на всички нас за разрива с две западни държави. Като желая да допринеса според силите си полза на отечеството…“ Обикновено прошението свършваше на тази дума. Капитанът не можеше да понесе мисълта, че може би неговите услуги ще бъдат приети хладно и че във всеки случай трудно е да се надява отново да му предоставят командуването на кораб.

Капитанът седеше в своята „каюта“, както той наричаше кабинета си, обърнат към пристанището. Спицин все още не можеше да свикне с живота на сушата и се стараеше да запази във всичко морските порядки. През лятото дори не спеше в леглото си, а на койка, закачена в градината между дърветата. Това представляваше двойно удобство, тъй като капитанът спеше леко и можеше да следи матроските хлапета да не късат плодовете в градината. В последно време той се пристрасти към овощарството и водеше постоянна война с крадльовците.

В една душна вечер, когато във въздуха не се долавяше ни най-малък полъх на вятъра, капитанът седеше на терасата, четеше вестник и отпиваше чай с ром. Изведнъж той видя своята Леля с розова рокля, сламена шапка и с жълти ръкавици. Леля вървеше размахвайки затворения си чадър и противно на навика си, не се приближи до баща си, а направо се запъти към стаята си.

— Започна да забравя баща си — промърмори капитанът. — Естествено аз не мога да заменя майка й. Ех, ако беше жива покойната… Страхувам се, че съвсем ще изпусна девойчето. По цели дни се вози на лодка с офицерите. Трябва да я постегна.

Капитанът вече много пъти си обещаваше да се отнася по-строго с дъщеря си и да я привикне към домакинство, но от това някак си нищо не излизаше.

Леля влезе в стаята си, малка, но уютна, с бели тюлени пердета, етажерка с книги в красиви подвързии и масичка, отрупана с разни дребни украшения. В ъгъла имаше маса от червено дърво, но Леля почти никога не се докосваше до иглата и изобщо не обичаше ръкоделието, а предпочиташе четенето. Гергеф, необходима вещ във всеки дом по онова време, тя изобщо нямаше.

Без да се съблича, Леля отмести паравана и се хвърли на леглото, завря лице във възглавницата и захлипа — не я беше грижа, че ще измачка шапката си.

— Какво право има той да ми говори такива пошлости! — каза Леля. — Нима съм му дала повод да се отнася така с мен?! Боже мой, боже мой!… Той мисли, че щом е граф, има право да оскърбява другите.

Тя плака дълго и имаше защо. Граф Татишчев с лекомислие, присъщо на хората от неговия кръг, бе свикнал да гледа на средната класа като на особена порода хора, с които можеш да си позволиш волности, недопустими в аристократичния кръг. Естествено, на госпожица-аристократка той не би предложил след толкова кратко познанство да се разхожда с него извън града или да се возят tete-a-tete с лодка. Леля се отнасяше към подобни разходки просто, като провинциалистка, без да вижда в това нещо осъдително, като девойка, свикнала да гледа баща си само в мъжко общество и стесняваща се от дамите повече, отколкото от мъжете. Но въпреки липсата на възпитание и непознаване правилата на обществото тя притежаваше вродена свенливост, проявяваща се все по-силно, откакто Леля от дете се превърна в девойка. Инстинктивният страх я отблъскваше от всичко, което имаше най-малък признак на пошлост; дори любовни романи четеше рядко, предпочиташе описанията на пътешествия. Ухажването на графа отначало тя просто не разбираше; но щом той по време на вечерната разходка си позволи да й каже няколко любезности — според него твърде наивни — но които я възмутиха до дъното на душата, тя твърдо реши, че тази разходка е последна и дори не позволи на Татишчев да я изпрати по-далеч от портичката на градината. А цялата работа беше там, че графът, без да подбира твърде изразите (тъй като не говореше с аристократка) се изказа похвално за красотата на лицето и фигурата и.

„Колко е смел! — помисли си Леля, като се изчерви до корена на космите си при спомена за тези комплименти. — Какво му влиза в работата какво ми е лицето и каква талията! Никога повече няма да отида да се возя с него. Бедният татко, аз му се сърдех, а излиза, че е прав, като нарича графа празно конте.“

Леля избърса с мокра кърпа лицето и очите си, за да прикрие следите от сълзи и изтича при капитана. Тя бе трескаво весела, прегръщаше стареца, вземаше му вестника, накара го да върви с нея под ръка, подскачаше, пееше песни.

„Какво й става? — недоумяваше капитанът. — Ту не иска да гледа баща си, ту увисва на врата му. Цяла майчичка! И тя, случваше се, ей сега да ми каже да не се мяркам пред очите й, а след половин час я гледаш, вече ме нарича моето капитанче.“

— Татко, какъв славен момък е братовчедът Лихачов, нали? — неочаквано попита Леля.

— Да, смел моряк ще стане… Едно само няма да му простя — дето те запознава с хора от кол и въже…

— С кого, татко? — дипломатично попита Леля.

— Ами дори с тоя… как беше… с графчето. Струва ми се той комай… е намислил да те ухажва. Само че ти му предай от мен да си обира крушите, защото ако си позволи това, независимо от годините ми, така ще го млатя, че няма да се мръдне от мястото си.

Капитанът заплашително размаха юмрук във въздуха.

— Откъде ви хрумна това, татко? Пък и аз самата не съм такава, че да позволя някому нещо. Нямайте грижа за това.

— Как да не ме е грижа? И как ти се обръща само езикът да говориш така с баща си!

— Аз нищо лошо не съм казала. Казвам само, че сама мога да се браня.

— „Сама мога да се браня“ — подразни я капитанът. — Знам сега девойките започнаха да се държат много самостоятелно… Но от там произтича и цялата злина… Внимавай, Леля! Че ще взема да те пратя пак при леля ти.

— Е, татко, късно е вече да ме плашиш с това. Не се страхувам от никакви лели на света!

— Хайде, хайде, не говори, по-добре върви да спиш.

— Още е рано за сън и аз не съм осемгодишно момиченце.

Като каза това, Леля отиде в беседката. Капитанът само въздъхна.

 

 

В семейството на покойния генерал Минден през лятото не се случи нищо особено, ако не се смята радостното известие от Петербург, че по височайша воля на вдовицата Минден и на дъщерите й са определили „негласна“ пенсия в размер на три хиляди рубли годишно. Откакто получиха известието, всички в семейството се развеселиха. Дори Саша, която все още всеки ден подменяше цветята на гроба на баща си, и тя като че ли стана по-весела и понякога свиреше със сестра си на пиано на четири ръце.

В края на август в Севастопол започнаха да пристигат нови войски, събраха се много офицери; пък и флотските, поради бездействието на нашия флот, все по-често започнаха да се появяват в обществото. Никой не се страхуваше от нападение на враговете. Откъм морето Севастопол се смяташе непристъпен. Изобщо в града не се чувствуваше никаква тревога. Малцина заминаваха, но затова пък имаше и такива, които пристигаха.

Граф Татишчев твърдеше, а другите повтаряха, че военното положение се е отразило засега само на ресторантите, откъдето почти изчезнаха френските вина и постепенно ги замениха с кримски киселажи.

Освен това в обществото все по-рядко говореха на френски и изобщо на чужди езици; даже Луиза Карловна говореше изключително на руски, а на немски само се молеше и броеше пари.

Генералша Минден, макар да беше в дълбок траур, въздишаше, когато казваше „моят покоен мъж“, а понякога разчувствувана повтаряше: „Нашият покойник мълчи, мълчи!“ — но всъщност се чувствуваше много добре. Само от благоприличие тя не отстъпи пред желанието на своята любимка Лиза и не възобнови вечеринките, но като смяташе себе си и дъщерите си задълго обезпечени, престана да мисли как да ги омъжи за първия срещнат и мечтаеше за някоя солидна партия.

Младежта ги посещаваше както и преди. Започнаха да идват и нови хора — адютантът на Нахимов Фелдхаузен и други. Прекарваха времето много весело. Сестрите свиреха на пиано; моряците, армейците и докторът се надпреварваха да ги ухажват. По Саша се увлече дори младият голобрад доктор Хенрихсон, който имаше (естествено не в Севастопол) жена и дете. Впрочем неговото ухажване носеше най-невинен характер и не будеше ревността дори на Лихачов, отново започнал да посещава Минденови, когато естествено му позволяваше службата, тъй като постоянните учения, назидателната стрелба от оръдията, работата по изграждане на нови укрепления — всичко това отнемаше на моряците страшно много време.

Изобщо имаше толкова много работа, че Лихачов не успяваше да се ориентира в чувството си към Саша, макар и да забеляза в нея поврат, твърде благоприятен за себе си. Саша престана да тъгува и дори леко понапълня. Щом срещнеше Лихачов, тя му се усмихваше и на младия мичман понякога му се струваше, че ръкостискането й е особено нежно.

Преди няколко месеца един поглед на Саша можеше да го ощастливи; сега в нейно присъствие той изпитваше несъмнено приятно, но по-спокойно и съчетано с вътрешно задоволство чувство.

Чувствата на Лихачов към Саша укрепнаха от момента, когато той започна повече да вярва в трайността на нейната привързаност към него. Ако понякога той я ревнуваше от доктор Балински, от младия адютант и от други познати, то се срамуваше да го признае дори пред себе си. Откакто Лихачов заработи по-сериозно и видя, че го одобрява такъв човек като Корнилов, израсна в собствените си очи и придавайки си по-голяма цена, бе уверен, че и любимата девойка ще го оцени.

През първата половина на август на Лихачов му възложиха заедно с други офицери да надзирава доставката по море на камък и пясък от Белбек за възможното по-бързо изграждане на кула над така наречената дванадесет апостолска батарея, тоест батареята, оръдията за която бяха свалени от кораба „Дванадесетте апостола“. Зает с тази работа от ранни зори до обяд, Лихачов дочака времето, когато другият мичман го смени, и се отправи към кораба „Три светители“. На кораба завари Корнилов, който постоянно следеше за реда в целия флот. Той стоеше на палубата заедно с контраадмирал Новосилски, вдигнал на „Три светители“ своя флаг, и с командира на кораба Кутров. Лихачов можа да чуе част от разговора между началниците.

— Е, какво ще кажете, Владимир Алексеевич, за прословутото английско крайцеруване — попита Новосилски. — Нали нашият „Светослав“ през юли затъна в плитчините пред очите на цялата ескадра, а те нищо не забелязаха и ни дадоха възможност да го извадим от там по най-удобен начин.

— Ще повторя онова, което винаги съм казвал за англичаните — каза Корнилов. — Те са прекрасни моряци, но не на английския, а на всеки флот ще принадлежи палмата на първенството, стига само командирите изкусно да командуват своите кораби, хората им да са бдителни, да са нахранени добре и да уважават своите началници. По численост и особено по броя на параходите неприятелят ни превъзхожда. Но с божията помощ ние не ще предадем родния флот и град.

— Аз затова и започнах този разговор, Владимир Алексеевич — прекъсна го Новосилски, — защото според мен напоследък ние май твърде много работим на сушата и заради тези работи забравяме корабите.

— А аз мисля, че твърде малко е направено на сушата — не се съгласи Корнилов. — Съзнавам го, но не мога да помогна. Правим според силите си, ще се постараем да направим повече. Вие да речем ще сте недоволен от това — в душата си сте моряк и не искате да видите, че тук, в Севастопол, ние с града представляваме едно цяло. А аз ще ви съобщя една неприятна новина: временно ще се наложи да прекратим патрулирането на нашите съдове, а корабните екипажи ще трябва усилено да работят над изграждането на батареите.

— Та за тая работа, Владимир Алексеевич, са нужни сапьори, а не моряци… — възрази командирът на кораба.

— Ех, капитане! Какво ще му държим сметка толкова! Нима ще чакаме неприятелят да превземе Севастопол и тогава да изпратим да повикат сапьорите и армията? Ще изпълняваме дълга си, каквато и работа да ни се падне. На корабите ще се намери работа, стига да потърсим. Помнете, че всяка минута трябва да сме готови да влезем в бой с неприятеля и материалната част на флота трябва постоянно да съответствува на пламенното желание на всички ни да докажем, че се ползваме от заслужена репутация.

Лихачов с възхищение гледаше адмирала, изказал последните думи просто, без никакво желание да се покаже, което още повече усилваше впечатлението.

„Странно нещо — помисли си Лихачов, — когато дълго не виждаш Корнилов, започваш да вярваш на клюките за неговото властолюбие, честолюбие и други глупости. Но е достатъчно да го видиш и те е срам, че си повярвал. Удивителен човек! В очите му свети нещо особено.“

На Лихачов и през ум не му минаваше, че Корнилов се чувствуваше толкова зле от умора, та като слезе на пристанището, се наложи да вземе файтон. Семейството му преди няколко дни по негово настояване се беше преместило в Николаев и Владимир Алексеевич сега живееше като бекяр. Вечер при него се събираха Нахимов, Истомин и други моряци. Щом се добра до дома си, Корнилов влезе в спалнята, метна се на кревата, без да се съблича, и заспа като убит. Но след половин час той вече стана и независимо от силното главоболие реши да огледа как се е настанила окончателно отбранителната казарма до бъдещия пети бастион, а оттам се запъти на своя кораб „Константин“.

Тук, почувствувал се съвсем разнебитен, той не бе в състояние да напише дори писмо на жена си и час по-скоро легна да спи, за да стане преди разсъмване.