Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (18)

I

Граф Татишчев бе наел квартира в една от най-хубавите сгради на улица „Екатерининска“, макар че почти по цели денонощия му се случваше да прекарва в лагерите близо до Пясъчния залив, където се намираше неговата батарея.

За богатството на графа из Севастопол се носеха леко преувеличени слухове и много севастополски мамички въздишаха, мечтаейки графът да се влюби в някоя от дъщерите им. Всички ги вълнуваше въпросът, защо този блестящ млад мъж от висшето общество е заменил гвардията с артилерията. Едни твърдяха, че имал някаква разправия с взискателния армейски полковник, на когото графът, разхождайки се по Невския проспект, забравил да отдаде чест. Други възразяваха, че в подобен случай в двореца винаги биха се застъпили за един гвардеец и приписваха превеждането на Татишчев в армията на нещастна любов, която уж го принудила да избяга от Петербург. Трети пък твърдяха, че графът извикал някого на дуел, началството научило и макар дуелът да не се състоял, на графа се наложило уж да се премести в артилерията. Кой от тези слухове имаше основание е трудно да се реши, но във всеки случай според мнението на севастополските госпожици младият граф бе твърде интересен герой на роман. Това мнение не споделяше Леля Спицина, „капитанската дъщеря“, както я наричаха в Севастопол. Графът явно се интересуваше от Леля и дори заради нея се запозна с капитана, на когото впрочем никак не се хареса. Капитанът виждаше в него едно петербургско конте и дори смъмри Лихачов, че е запознал братовчедка си с този аристократ. Капитанът изобщо не обичаше твърде светските хора и уверяваше, че думата „аристократ“ означава: „Ори сто крат^[1] и пак няма да ти повярвам!“.

Графът лека-полека започна да свиква със средата на плебеите-артилеристи, която се оказа по-сериозна и по-образована, отколкото той очакваше. Колегите на Татишчев отначало страняха от бившия гвардеец, но също свикнаха с него. От скука понякога Татишчев събираше в квартирата си артилерийски и флотски офицери; с пехотинците, най-плебейската част от армията, почти не се познаваше. По такъв начин обществото, събиращо се у Татишчев, бе във всеки случай доста избрано и макар там да се веселяха и дори порядъчно да пиеха, но безобразия и безчинства не се допускаха.

Освен ординареца Василий, младо момче от домашната прислуга на Татишчев, той имаше още и лакей Матвей, старец с дълги побелели бакенбарди, със старомоден, някога зелен, сега станал червеникав казакин, и бели ръкавици, винаги с безукорно чиста и силно колосана риза. Матвей беше напълно господарски слуга, необичайно сръчно, въпреки годините си, поднасяше блюда, чинии и завити със салфетки бутилки вино. Той гледаше малко отвисоко и покровителствено младия граф, тъй като беше носил на ръце не само него, но и баща му. Старецът беше крайно недоволен от Севастопол, намираше, че тук е много горещо и всичко е скъпо, дори плодовете не са така евтини, както би му се искало, макар че по онова време за пет копейки можеше да се купи порядъчен чувал със сливи и дори кайсии. Старецът особено се огорчаваше от обстоятелството, че графът, въпреки съветите му, не доведе със себе си от село готвач, ами вземаше храна от ресторанта на Томас.

Що се отнася до ординареца Василий, крепостен селянин на графа, той щеше да е отличен слуга, ако нямаше слабостта да се напива два пъти в седмицата — за целта събираше на едно място остатъците от различните бутилки, без да се смущава ни най-малко от разликата между червените и белите вина, да не говорим пък за такива тънкости като разликата между хереса и портвайна.

През един зноен юлски ден, когато навън трудно се дишаше от жегата и непоносимата прах, покриваща като слой листата на дърветата, засадени от двете страни на улица „Екатерининска“, лакеят Матвей в очакване на своя господар застла масата с белоснежна покривка, нареди дванадесет прибора, тъй като у Татишчев рядко обядваха по-малко от десетина души, и се запъти да разбуди ординареца Василий, който спеше в лакейската, издавайки свирещи носови звуци.

— Хайде ставай, селянин необразован! И това ми било ординарец! Тяхно сиятелство ей сега ще дойдат да обядват, а той се разлегнал да почива. Ставай, на тебе казвам, тичай в ресторанта, кажи им след половин час всичко да е готово.

— А? К’во? Къде да вървя, чичо Матвей? — със сънен глас попита ординарецът, триейки очи, и се обърна на другата страна.

— Ставай, на тебе говоря! Никакъв чичо не съм ти аз!

Матвей задърпа ординареца за крака, оня се дръпна и продължи да хърка.

— Чакай да видиш, ще те науча аз тебе някой ден! — промърмори старецът, но в това време се чу рязък звънец, който известяваше идването на графа. Старецът хукна да отваря.

— Какво, Матвей? Как е у дома? Още никой ли не е дошъл? — попита Татишчев. — Каква прах, просто не може да се диша — каза той, като се хвърли на дивана.

— Вие май не сте добре, ваше сиятелство? — попита със съчувствие камериерът. — Да бяхте си полегнали малко и да не приемате гости, а да хапнете нещо по-лекичко. Което е вярно, отдавна трябваше да наемете поне тукашен готвач, щом не искате от вашите хора… С тези обеди само си разваляте здравето…

— Не, здрав съм, просто съм уморен — каза графът. Той бе съвсем здрав, но го беше налегнала някаква безпричинна тъга и скука. „Поне неприятелят да се появеше по-скоро — в крайна сметка ще има силни усещания“ — помисли си той и съжали, че не е моряк; все пак на тях им е по-весело: макар и незначителни, но все пак има престрелки. Сухопътната артилерия, намираща се на Пясъчния залив, засега водеше най-скучен, най-прозаичен лагерен живот и Татишчев можеше да се смята дори щастлив, че има възможност почти всеки ден да отива в града и да разнообразява впечатленията си.

— Няма ли писма, Матвей? — попита Татишчев слугата.

— Две писма, ваше сиятелство, сложих ги на бюрото. Ще заповядате ли да ви донеса да се измиете и преоблечете?

— Не. Ти знаеш, че обичам да се мия основно… Дай тук писмата.

Матвей подаде писмата, като за по-голяма важност ги сложи върху неголям поднос.

Графът разпечата едното писмо: бе от бургмистъра и се касаеше за пари.

Още щом прочете адреса на другия плик, графът позна почерка. С нервно движение той несръчно разкъса плика, като лекичко скъса и самото писмо, написано върху дебела хартия за писма, от която, независимо от дългото пребиваване на писмото в пощата, все още се носеше мирис на скъп парфюм. Писмото беше написано на френски, с изискани изрази и незначителни правописни грешки. Ще го цитираме в превод:

Скъпи приятелю, нямам повече сили да търпя. Аз няма да понеса нашата раздяла. Моят потисник от ден на ден става все по-придирчив и ме ревнува от всички, но за теб не се и досеща. Трябва да ти съобщя всичко, без да крия. Аз съм бременна и смятам за низост да го мамя и да наричам твоя син (кой знае защо ми се струва, че ще имам момче) негово дете. Той е долен, гаден и жалък, но на такава измама аз не съм способна. Единственият изход от моето положение е да бягам, да бягам, докато не е късно. Засега все още ще понеса трудностите на едно продължително пътуване. Аз ще дойда при теб, мили мой, не ме разубеждавай! Със себе си ще взема само един куфар с личните си вещи; останалото, всичките му подаръци нека си останат при него. Знам, че ще се радваш на моето пристигане. Може би ще кажеш, че на моите години (вече съм на двадесет и пет!) е смешно да се държа като петнадесетгодишна хлапачка. Но разбери, то е единственият изход. Ти, естествено, на всички ще кажеш, че съм ти жена, а той няма да посмее да ме преследва. Казаха ми, че има закон, разрешаващ на мъжа да изисква жена си чрез полицията? Нима има такъв ужасен закон? Но аз по-скоро ще умра, отколкото да се върна при него. Освен това той е страхливец, а ти си толкова мъжествен. С теб не се страхувам от никого на света. Твоя завинаги: Бетси.

Татишчев няколко пъти прочете писмото и стиснал зъби, заразтрива с ръка пламналото си чело.

— Само това липсваше! — почти гласно проговори той и извика Матвей: — Днес не приемай никого, казвай, че съм болен.

— Отдавна трябваше така, ваше сиятелство — ласкаво каза старецът и като излизаше, прошепна: — За пръв път да послуша стареца! Такова упорито момче! Цял бащичко.

— Само това липсваше! — отново повтори графът. Стана му задушно, изпи чаша студена вода, приближи се до прозореца и го отвори докрай. Но от улицата го лъхна като от разпалена пещ — вместо свеж въздух графът вдъхна само прах. Той с досада се отдалечи от прозореца и отново се изтегна на дивана.

По време на пребиваването си в Петербург преди две години графът започна да ухажва княгиня Бетси Белска, една от най-блестящите изгряващи звезди на петербургското висше общество. Мъжът на княгиня Бетси заемаше важен пост в министерството. Той беше твърде образован човек, много пътешествувал не само из Европа, но и из Америка, Египет, Мала Азия, особено по светите места. На възраст, когато другите вече имат големи деца, той неочаквано за всички се ожени за бедна девойка от добро дворянско семейство, която след завършване на института бе гувернантка в семейството на сестра му. Граф Татишчев се запозна с княгиня Белска на един придворен бал и започна да посещава съпруга й под предлог, че уж се интересува от книгата му за светите места, която княз Белски отдавна подготвяше за печат и четеше откъси от нея пред избран кръг познати.

Връзката между Татишчев и княгиня Белска скоро стана известна на всички с изключение на съпруга, който бе твърде уверен в превъзходството си над младата жена, за да я подозира в нещо, освен в леко кокетиране, което той, като човек макар и религиозен, но светски, не смяташе за осъдително. Едва на края от пребиваването на Татишчев в Петербург, когато отношенията му с княгинята станаха сензацията на деня, князът започна смътно да се досеща, но все пак бе толкова заслепен, че подозираше всички, освен истинския виновник. Самолюбието му не позволяваше да види съперник в младия гвардеец и подозренията на княза бяха насочени срещу по-солидни по възраст и положение хора.

Татишчев се отнасяше към тая първа своя светска връзка доста леко. Естествено, той разбираше, че с княгиня Бетси не може да постъпи като с някоя еснафка; но нито за минута не смяташе отношенията си с нея за осъдителни, а още по-малко виждаше в тях възможност за възникване на някаква сериозна връзка. Светската среда, в която кръжеше, не само не порицаваше, но одобряваше постъпките на графа — мнозина му завиждаха. Полученото възпитание и спомените за похожденията на баща му не можеха да внушат на младия граф мисълта, че връзката с омъжена жена е нещо осъдително. Обществото осъждаше само твърде непохватните, прекалено грубо водещи интригата хора, и още повече осъждаше чудаците, които се отнасяха към подобна любов прекалено сериозно.

Сега, като получи това странно писмо от княгиня Бетси, Татишчев за пръв път разбра, че връзката с чужда жена влече след себе си известна отговорност и може да му наложи тежко бреме.

„Какво ще я правя? Къде ще я настаня? Кой ще й прислужва? — мислеше Татишчев, който никога дотогава не си задаваше подобни еснафски въпроси. — И главното, скандалът; кой ще повярва, че съм женен, как ще се отнесат към мен другарите и началството? Дявол знае какво е това! Тя ще погуби цялата ми кариера!“

Но изведнъж страшно го досрамя, защото Татишчев знаеше, че Бетси го обича, както той може би е неспособен да обикне някого. Досрамя го даже за дребните му севастополски победи, спомни си и несполучливото ухажване на дивата Леля… Образът на княгиня Бетси, нейното бледо, обкръжено с черни къдрици овално лице, меките й кадифени, малко тесни, страстни очи, леко приповдигнатата горна устна и познатата усмивка, която той никога не забелязваше у княгинята пред обществото — всичко това си спомни графът като жив укор. „Нима ще трябва да взема Бетси тук? — блъскаше си главата той. — Как ще се уреди всичко? По какъв начин ще избегне гласността, ако мъжът й поиска да вдигне скандал и си върне жената обратно? Не, не е възможно тя да се реши да дойде тук! По-добре да отиде в някое мое имение. Но и там няма кой да я настани! Най-лошото е, че тя в действителност е много по-енергична, отколкото в писмата си!“

Татишчев отчаяно закрачи из стаята, като се мъчеше да измисли нещо, но нищо не му идваше на ум. Дойде свръзка с писмо от батарейния командир. Татишчев трябваше незабавно да отиде на Пясъчния залив и това пътуване отвлече мислите му в друга насока.