Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (16)

XII

През един от последните мартенски дни към зданието на библиотеката се приближи група от двама офицери и две млади девойки. Това бяха Лихачов, който вървеше редом с Леля Спицина, и граф Татишчев, оживено разговарящ с Лиза Минден.

Няколко пъти Лихачов, възползвайки се от редкия случай, когато имаше отпуск, канеше на разходка своята Саша, но тя упорито отказваше и седеше у дома, по цели часове потопена в пълна апатия. Тя все още не можеше да се примири с мисълта за смъртта на баща си. Лиза вече беше успяла отчасти да забрави мъката си, за която й напомняше само траурната рокля и отиванията заедно със сестра й до гроба на баща им, където постоянно носеха свежи цветя. При Лиза младостта скоро надделя, тя отново започна да свири сонатите на Моцарт и Бетховен и да се разхожда с моряците и офицерите. Лихачов дълго убеждаваше Саша да отиде поне половин час да се повози на лодката. Виждайки, че усилията му са безуспешни, отначало той сериозно се натъжи, но като получи бележка от Леля, не се стърпя, посети я два пъти и на края се уговориха да устроят разходка. Лиза Минден също се съгласи да участвува.

В качеството на кавалер за Лиза се отзова граф Татишчев, който понякога посещаваше Минденови. Решиха отначало да отидат да разгледат библиотеката. Лиза нито веднъж не беше влизала вътре и помоли за това. Луиза Карловна охотно се съгласи. Оттам младите хора мислеха да се отправят към Адмиралтейството, а после да се повозят до насита с лодка из рейда. За да успеят да свършат всичко това, се срещнаха рано и към седем сутринта се приближиха до красивия параден вход на библиотеката. Тук на средата има портик, поддържан от две йонически колони с шест статуи от карарски мрамор. Ето ги и двете грамадни статуи в нишите на долния етаж — от едната страна Архимед, от другата — Ксенофонт и два сфинкса отстрани на парадното мраморно стълбище.

Лихачов познаваше всички пазачи и въпреки ранния час цялата компания безпрепятствено влезе в голямата зала с два реда прозорци, с галерия и желязна решетка, в центъра на която беше закрепен голям часовник-хронометър. По средата на залата беше поставен моделът на 120-оръдейния кораб „Дванайсетте апостола“ с пълно въоръжение, дълъг два и половина сажена. Те се отбиха и горе, където имаше две големи стаи за четене, и долу, в читалнята за вестници, в подвързвачната и в печатницата; после по молба на Лиза отидоха да разгледат гроба на Лазарев в съседство с библиотеката и най-сетне се упътиха към площадката, издигаща се над портика, за да се полюбуват на гледката на града и Черно море.

— Защо тук е поставен флагщок? — попита Леля.

Наистина на площадката имаше флагщок, който подобно на мачтата на спасителна лодка можеше да се прибира и отново да се поставя.

— По нареждане на Владимир Алексеевич Корнилов — отговори стоящият там с далекоглед в ръката флаг-офицер, в когото Лихачов позна един от офицерите на кораба „Великият княз Константин“.

— Оттук — побърза да поясни Лихачов — сега се подават сигналите. Ето, виждате ли, има сигналист. Преди сигналите се подаваха от градския централен телеграф. Там е малко по-високо над морското равнище от тук, но площадката е много тясна и неудобна за преговори с морски сигнали с кораби, плаващи във видимостта на пристанището. Тук е по-близо до рейда и площадката е просторна.

— Може ли да погледам с далекогледа? — попита Леля флаг-офицера.

— С най-голямо удоволствие… Моля! Само че ако обичате — за кратко — на служба сме.

Леля започна да гледа; за нея това не беше нещо ново, тъй като и баща й имаше отличен далекоглед.

— Май че на хоризонта забелязвам някакъв чуждестранен кораб.

— Не може да бъде, госпожице, аз току-що гледах и не видях — каза флаг-офицерът.

— На вас сигурно ви се е сторило — каза Лихачов.

— Не, очевидно очите ми са по-силни, от вашите, аз наистина виждам тримачтов чуждестранен параход.

Флаг-офицерът я помоли да му върне далекогледа, погледна и възкликна:

— Права сте, сега и аз вече го виждам!

— Е, какво, Елена Викторовна! На вас принадлежи може би честта да откриете първия неприятелски параход! — възкликна граф Татишчев. — Та нали войната е обявена и господин Лихачов навярно ще каже, че ние няма да изпуснем нито един англичанин, който ни попадне в ръцете.

— А нима вие не сте на същото мнение? — попита Лихачов. — Впрочем, ако ви слуша човек, може да си помисли, че нашите доблестни моряци са по-лоши от турските, а англичаните са истински морски богове…

— Е, да допуснем, че не мисля така — каза графът. — Дори съм твърдо уверен, че именно коварният британец, съзрян от такава пламенна патриотка, каквато е Елена Викторовна, непременно ще стане плячка на нашите моряци.

— Вие май често се присмивате над моя патриотизъм — каза Леля. — Е, а вие, графе, какъв сте? Патриот или космополит?

— Нито едното, нито другото… Аз съм просто русин и мисля, че можеш да бъдеш русин, без да се биеш в гърдите, че си патриот.

— А аз нима се бия в гърдите, че съм патриотка? Колко сте любезен, графе!

— Но това наистина е нещо сериозно — промълви флаг-офицерът и без да обръща повече внимание на разхождащите се двойки, заповяда на сигналиста да даде сигнали. От кораба и от централния телеграф „Великият княз Константин“ също отговориха със сигнали.

— Хайде, Елена Викторовна, разрешете да ви поизпитам… Ще разрешите ли на госпожицата още минутка да погледне с далекогледа? — попита Лихачов флаг-офицера.

— Моля, но само за минута, сега работата е бърза.

Леля погледна с далекогледа.

— Е какво, виждам кораб; сега е съвсем ясно, че отива към Белбек.

— Под какъв флаг?

— Под австрийски, макар корабът като че ли е английски.

— Нима?

— Съвсем вярно — потвърди флаг-офицерът. — Аз самият се чудя. Впрочем навярно това е само така… проформа. Корабът несъмнено е английска конструкция.

— Виждате ли, виждате ли! — зарадва се Леля. — Ето че не ви се удаде да ме провалите! Издържах изпита!… Мерси — каза тя, подавайки далекогледа на офицера.

— А! Така си и знаех! — изведнъж възкликна флаг-офицерът. — Подъл англичанин!

— Какво има? — попита Лихачов.

— Брей, че англичанин! — каза флаг-офицерът. — Сега легна на норд-вест и догонва руския търговски кораб, струва ми се „Александър Невски“.

— Истински разбойници!

— Ето ги вашите англичани! — каза Леля, която постоянно си разменяше хапливости с граф Татишчев, с когото неотдавна се беше запознала у Минденови. Под влияние на Лихачов Лелиният баща започна по-често да я пуска на гости и макар Леля да не се отличаваше със светски маниери, отдавна бе престанала да бъде онова стеснително, изплашено девойче, каквото някога я познаваше Лихачов. Тя беше малко дива и ъгловата, отначало си разменяше хапливости с графа, но лека-полека той свикна с това и Леля му се стори дори нелишена от известна пикантност. Графът я наричаше непорочна, непосредствена натура и след светските петербургски госпожици тя му се струваше къде по-интересна от севастополските „аристократки“. Патриотичното въодушевление на седемнадесетгодишната дивачка забавляваше графа и той нарочно я дразнеше, перчейки се със скептичното си отношение към всичко руско.

— А вие какво си мислите, Елена Викторовна, да не би да искате англичаните да седят със скръстени ръце и да се любуват на нашия флот. Ето на, англичаните на свой ред твърдят, че ние не сме постъпили добре под Синоп, нападайки внезапно много слабия турски флот, като сме потопили търговски кораби и сме предали на огъня на турската ескадра и града. Аз естествено в случая ще кажа a la guerre comme a la guerre (на война — като на война), но на какво основание ние порицаваме англичаните за тяхното морско разузнаване?

— Е, атанде, господин поручик — каза флаг-офицерът, прекъсвайки наблюдението. — Жалко, че сега нямам време да ви оспоря, а то бих ви доказал, че по Синопския въпрос всичко писано в английските вестници е чиста измишльотина…

Той отново започна да наблюдава с телескопа.

— И аз мога да потвърдя думите на господин лейтенанта — каза Лихачов — като лично участвувал в сражението.

Последните думи Лихачов произнесе с чувство на особена гордост. — Англичаните страшно ни оклеветиха — добави той.

— Те вдигнаха сигнал от два флага — бял със син кръст и червен продълговат — каза флаг-офицерът. — Тези негодници имат намерение да вземат нашия кораб на буксир.

— Какво отговарят от централния телеграф? — попита Лихачов един от флотските.

— Владимир Алексеевич подава сигнал на фрегатите „Кулевчи“ и „Каварна“ да вдигнат котва.

— Аха! Значи ще преследваме неприятелския параход! Браво! — възкликна Леля. — Колко се радвам. Сега още повече съжалявам, че разходката ни се осуети. Колко ми се искаше да погледам.

— Аз мога отново да ви предложа малкия далекоглед — каза флаг-офицерът и заповяда на матроса да го подаде на Леля.

— Ах, колко обичам Владимир Алексеевич! — неочаквано възкликна Леля. — Толкова е смел. Винаги търси случай да се срещне с врага.

— Не толкова силно, Елена Викторовна — каза графът. — Току-виж предадат на Владимир Алексеевич, че една госпожица публично му се е признала в любов.

— И какво от това? Нека да му кажат, та това е истина — каза Леля. — Аз винаги ще твърдя, че Владимир Алексеевич е герой. Дори видът му е геройски.

— Аз не споря относно добродетелите на Владимир Алексеевич — продължи неуморимият граф. — Но какъв особен героизъм има да речем в дадения случай? Английският параход е един, а ние имаме цял флот. Обратното, от страна на кораба може да се смята героизъм това, че се е приближил толкова близо до такъв силен флот.

— Хубав героизъм! Тихомълком, под австрийски флаг и да напада беззащитните търговски кораби! — възкликна Леля. — Гледайте, гледайте… той вече се нахвърли на нашия кораб и го взе на буксир! Ах, как ми се иска този кораб да е военен! Щяхме да им покажем на англичаните!

— Нима ще стрелят? — тревожно попита Лиза Минден, която през цялото време мълча. Само мисълта за сражение я накара да побледнее. — Аз по-добре да се върна у дома… Графе, ще ме изпратите ли?

— Разбира се… Нима ще ви пуснем сама — каза графът, макар да му се искаше да остане. — А вие, Елена Викторовна?

— Аз, естествено, ще остана! Има си хас! Благодарение любезността на господин флаг-офицера ще имам възможност да видя такова чудно зрелище!

— Каква все пак войнствена девойка сте! — каза графът.

— Англичанинът дава сигнал от три разноцветни флага… Ето най-сетне вдигна и своето британско знаме! — каза офицерът, наблюдаващ с телескопа. — Сега се надява да избяга и затова си показа зъбите. Почакай, друже, ще те пипнат, ако не оставиш плячката! Сега сигнал: адмиралът иска по-бързо изпълнение! — каза той на сигналиста.

Вестта за преследването на английския параход, похитил руски търговски кораб, от руските фрегати бързо се разпространи из града и на площадката на библиотеката започнаха да прииждат любопитни, предимно моряци. Стана тясно и флаг-офицерът вежливо, но твърдо помоли публиката да не му пречи, тъй като работата е твърде сериозна.

— Дявол знае какво е това! — възкликна флаг-офицерът. — Нашите фрегати чакат, докато параходът „Херсон“ им даде път! Що за скандал! Току-виж англичанинът^[1] офейка!

— Браво! Фрегатата „Каварна“ задмина Константиновската батарея! — каза Леля, без да забележи, че е сама сред мъжете и че Лиза Минден, която няколко пъти я вика със себе си, най-сетне се отдалечи под ръка с графа.

— Аха! Англичанинът се изплаши! Сряза буксира, спусна флага и бяга с пълна пара! — каза флаг-офицерът.

— Нашите фрегати са на вятър, държат бейдевинд^[2] ляв галс — тържествено заяви Леля, учудвайки неколцина непознаващи я моряци, които се питаха един друг коя е тази девойка.

— Юнаци! По осем възела правят в час! — каза един от моряците, наблюдаващ с бинокъл.

Наистина в продължение на половин час можеше да се помисли, че фрегатите ще настигнат парахода, но зад Херсонския фар вятърът започна да стихва, а англичанинът се възползва от това и зави остро, като се стараеше да излезе на вятъра на фрегатите. В девет и четвърт неприятелят отново вдигна английски флаг. Изведнъж се чу изстрел, след това втори, трети, четвърти.

— Лъжеш се, братко, къси са ти ръцете! — през зъби процеди флаг-офицерът. — Навярно няма да достигне!

Наистина снарядите не долетяха до руските фрегати на кабелт и половина. Фрегатата „Кулевчи“ на свой ред даде два изстрела — двата руски снаряда също не долетяха. Вятърът стихна, фрегатите намалиха хода до пет възела и параходът видимо взе да печели преднина.

— Колко жалко! Защо нашите не го погнаха с параходи?! — каза Леля. Тя така се увлече, че времето за нея мина незабелязано, макар вече да минаваше 11 часът, когато английският параход се скри, а нашите кораби поеха курс към Севастопол. Княз Меншиков и Корнилов наблюдаваха преследването от градския централен телеграф. Оттогава впрочем и самият Корнилов започна да предпочита наблюдението от библиотеката.

Корнилов въведе в Севастопол свой ред. Той направи така, че сигналът, даден от библиотеката, да има значение на заповед на княз Меншиков, макар че такива заповеди нерядко се даваха не само от самия Корнилов, но и от доверените му флаг-офицери. Наистина имаше опасност да произлязат най-печални последици, ако флаг-офицерът, вместо да се разпореди по собствено усмотрение, тръгнеше да търси Корнилов или Меншиков, за да докладва за неприятеля.