Светослав Славчев
Двубой с Касандра (3)

Виденията

— Искате да знаете какво става тук? Добре.

Иниго прекоси кабината и се облегна в дъното, до илюминатора. Зад дебелото бронирано стъкло светеше синкава фосфоресцираща бленда. Тя леко проблесна и започна да променя цвета си в зелен.

Ферн пристъпи, вратата зад гърба му се плъзна и затвори. Легло с хипнофон, стереовизор, две кресла — това той огледа веднага, още докато слушаше първите думи на Иниго. В кабината отдавна никой не беше влизал, във въздуха се носеше тънката тревожна миризма на горен метал и йонизирани газове от дюзите.

— Какво бихте помислили — рече Иниго бавно, — ако ви кажа, че двамата с Марти видяхме вашето идване тук още преди да бяхте тръгнали от „Арахис“?

— Кое… идване?

— Вашето идване тук! — повтори Иниго. — Изцяло. Даже това, как махнахте с ръка преди малко. Събития, които още не бяха станали. И които станаха сега.

Ферн сви вежди и седна подчертано спокойно на едно от двете кресла. Онова, което беше по-далеч от правия Иниго.

— Абсурдно, нали? — кимна Иниго.

Той помълча и каза рязко:

— Но вие не можете да разберете това! Докато не го видите сам. Не една, десетки сцени. И как после всичко се повтаря с отвратителна точност!

— Повтаря се? — вметна предпазливо Ферн. — Искате да кажете… сцени, които предсказват бъдещето?

— Да.

По лицето на Ферн не трепна нито един мускул, той успя да си го наложи. Само помисли, че сега — точно сега! — трябва да бъде изключително внимателен. Беше ясно какво се е случило тук. Откъснати, сами — толкова време. И непрекъснато да съзнават, че от онзи ад се протягат към тях пипалата на урагани!

— Аз не искам от вас да повярвате! — поклати глава Иниго. — То е вън от човешкия разум. Вън от всичко, което знаем и което сме срещали. Просто не може да се повярва. А защо трябваше да ви го казвам?

Той се отмести и опря гръб в илюминатора. Вътре блендата отново проблесна, беше вече матовозелена.

— Искам да ви предупредя. Ако се случи да видите… някоя такава сцена, не предприемайте нищо сам! Това е изключително опасно! За вас самия, за всички ни!

Иниго спря. Цялата му нервна, напрегната фигура сякаш се вслушваше в някакъв недоловим звук. Ферн седеше привидно отпуснат, но сивите му очи следяха всяко негово движение. Това продължи миг-два, после Иниго отново го загледа с огромните си зеници.

— Ние сме почти сигурни, че сцените се появяват най-вече, когато предстои опасност! И всяко ваше действие може да има последици, които въобще не можем да предвидим!

Ферн седеше мълчалив, но нащрек. Беше виждал хора с помътнен разсъдък. Навигатори, които бяха загубили паметта си. Нещастници, които живееха в свои светове, със свои страхове и абсурдни мисли. Но това тук беше друго, много по-неразбираемо. Иниго приличаше и не приличаше на луд. Действуваше разумно, а говореше…

Но навярно и Иниго разбираше, че Ферн не му вярва нито дума. И че не може да му повярва. Затова говореше някак сухо, като че просто излага всеизвестни факти, без да ги тълкува. Само че такива факти не можеше да има.

— Мислите, че е психоза, нали? — каза мрачно Иниго. — От онези… масови психози, масови халюцинации и другите в тоя ред! А вие спомняте ли си, коя е Касандра?

— М-не… — призна изненадан Ферн. — Нещо от историята?

— От древната митология. Омир… Троянската война. Една луда, която предсказвала бъдещето. И предсказала опожаряването на Троя. Как мислите, съвпадение ли е името? Точно с тази планета?

Ферн замълча. Това за името го учуди, но не го смути. Пред себе си имаше болен, нищо друго.

— Не е съвпадение — рече спокойно Иниго. — Тя отначало не се е наричала така, тази планета. Открили я в началото на века, когато се създавала Базата, но никой не посмял да слезе тук, а навярно и не им е било до това… Записали я в планетните каталози с някакъв номер. Тя и сега си е там, с номера си!

— Как така?

— Така. Името Касандра не е официално признато от Базата. Дал го някой си Шелер. И знаете ли къде? Във втората комисия, медицинската. Когато го разпитвали по негово искане.

— Шелер? Като че…

— Не се опитвайте, няма да си спомните! Той е съвсем неизвестен, от някакъв товарен кораб. Имал авария и успял да слезе тук. После се измъкнал някак, колебал се доста време, но все пак се явил пред комисията. Пратили го да почива, разбира се! Но името останало, звучно е. Ка-сан-дра. По-удобно наистина, отколкото някакъв номер!

Ферн чувствуваше, че трябва нещо да каже. Да говори, да се освободи от Иниго. После да издебне минутата, да се вмъкне в своята контролна станция и да вземе връзка с Базата. Това тук беше глупост! Касандра, видения, които се осъществяват… Но щом знаеха опасностите предварително — биха могли да ги избягват!

— Н-да… — каза той предпазливо, — но когато сте знаели, какво следва…

Иниго веднага долови мисълта.

— Защо не сме променяли събитията? Не успявахме. Нито веднъж. Заменяхме се — не аз, а Марти, не той, а Лейта да бъде на мястото, което сме видели! Вършехме даже невъзможното, само за да прекъснем проклетата зависимост!

— И какво?

— Нищо. Винаги идва нещо странично, което не сме предвидили, и резултатът е същият! Един път с такъв опит едва не взривихме станцията! Затова ви предупредих: не правете нищо сам!

Така. Кръгът се беше затворил. Лудостта си беше намерила свое оправдание в някаква неумолима съдба.

— Сцени… — рече Ферн, — а къде виждате такива сцени?

Наистина, чувствуваше и малко любопитство, но през цялото време мислеше как да действува по-нататък.

— Никой не знае предварително! — оживи се Иниго. — Те се появяват изведнъж — в коридорите, кабините… И са като картини от стереовизор, но много особени. Понякога са големи, излизат извън станцията, ние като че сме в тях… Друг път са кристално ясни, малки, човек може да ги вземе в ръка!

— Да ги вземе в ръка? — учуди се Ферн.

— Не, аз погрешно се изразих! Те не могат да се обхванат, защото преминават през всичко! Плават във въздуха, уголемяват се или се смаляват, движат се през стените. И са най-различни. Има даже картини, които въобще не знаем какво са. Навярно са процеси в самата планета…

Нещо се случи. Като че стените на кабината леко се наклониха, после се изправиха. Ферн долови с тялото си трептенето на креслото.

Но Иниго остана спокоен.

— Движим се — каза той. — Сега често се местим.

След това наведе глава и повика тихо:

— Марти! Кой квадрант, Марти?

Почти веднага се чу гласът на Холмар — обаждаше се по комуникатора, вложен в навигаторския жустокор на Иниго.

— Чувам те, Ин. Блокът избра седми.

— Добре, ще погледна.

С неочаквано ловки и пестеливи движения Иниго пресече кабината и седна пред екрана.

— Команден блок! — каза той. — Чуваш ли ме?

— Слушам ви! — отзова се екранът и по него пропълзяха зеленикави искри.

— Избрал си седми квадрант. Покажи!

Екранът се покри с тъмночервено сияние и Ферн за пръв път видя какво е Касандра. Долу под тях приближаваше едно плато, осветено само от призрачното зарево на близките вулкани.

Ферн беше виждал всякакви планети. Мъртви скали, обрасли в космически скреж. Мълчаливи пустини, изравнени от хилядолетията, спящи под виолетовата светлина на своите слънца. Безгрижни планети-деца с оранжеви езера и кристалносини утрини.

А сега гледаше екрана като хипнотизиран и по гърба му бавно полазиха тръпки. Касандра беше един движещ се ад. В мрачината по платото, пипнешком, като гигантски влечуги, пълзяха реки от лава. Над тях се силеха облаци от вулканична пепел и дим, раздирани от езиците на невероятно разклонени мълнии. Пламтящите реки се промъкваха през изгорени скали, сливаха се в езера от огън или пропадаха в бездънни пукнатини. На повърхността те светеха в малиновочервено, но някъде се късаха, извиваха се в огромни въртопи и по облаците от черна пепел плаваше ослепително жълто сияние. А над всичко се носеше непрекъснатият трясък на гръмотевиците и тътенът от невидимите, но близки вулкани.

Станцията слизаше. Мина над едно езеро от лава, изви и спря встрани над долина, оградена от пепеливо черни сипеи.

Иниго я разгледа внимателно, после се обърна към Ферн.

— Не можах да довърша. Всъщност второто, за което исках да ви предупредя, е, че навярно ни чакат някои тежки минути. Водният пояс слиза.

— Водният пояс?

— Вижте… — каза търпеливо Иниго като че обясняваше нещо съвсем очевидно, — водният пояс в атмосферата пулсира и понякога ураганите слизат доста ниско. Тогава се местим… — той се усмихна криво — е, не искам да кажа, че бягаме!

Той стана. Заобиколи другото кресло и пристъпи към вратата.

— Време е да тръгвам — каза той. — Тревожа се малко за Лейта, трябва да проверим по геоавтоматите къде е. Сега знаете всичко. Впрочем… — той се забави малко — ще ви попитам нещо. Ако не желаете, не ми отговаряйте!

— Да?

— Дали видяхме вярно с Марти? Най-напред ударихте локатора. После се разправяхте с вашия Първи, че нещо не е проверил. А той ви отговаряше, че сте му наредили да следва трасето. Така ли беше?

Ферн замря. Стори му се, че не е чул добре. Но трезвото съзнание веднага подсказа: беше се издал. Положително се беше издал с някоя непредпазлива дума. Трябваше само да си спомни кога и всичко щеше да дойде на мястото си. Кога?

— Ясно — кимна Иниго.

Вратата се плъзна и разкри.

— Ще ви чакаме. При мен или в командната кабина.

Той излезе и вратата бавно се върна на мястото си.

Трябваше да действува, не биваше да стои нито минута повече. Нещата бяха отишли много далеч. Навярно масова хипноза, халюцинации или дявол знае що. Но това беше вече работа на други. Ако успееше да вземе връзка, щеше да издържи — да показва, че вярва и да чака.

Но и тримата ли бяха така объркани? Марти — във всеки случай. Но може би Лейта знаеше истината и се преструваше?

Щеше да се оправи, беше попадал и в по-тежки положения.

Помисли го и в същия миг, съвсем неочаквано, си припомни своето злополучно тръгване от „Арахис“. Беше излитал десетки пъти от същата платформа. И точно тогава се случи. И точно на него. А ако е трябвало така да стане, за да попадне тук, на Касандра?

Мисълта се появи, но той веднага я пропъди. Случайност. Една безумна случайност го беше довлякла тук и нямаше защо да се двоуми. Всяка загубена минута можеше да бъде от значение.

Вратата се разтвори, той се огледа светкавично и излезе.

Коридорът беше пуст. В равната светлина нямаше никакви сенки, никакво движение. Иниго сигурно беше в кабината си или при Марти.

Той избърза по свързващия коридор, след това излезе във външния пръстен на станцията, покрай дебелите бронирани врати, които пазеха площадките за танкетките и входовете за йонните двигатели. Стените леко трептяха — долу под тях пулсираха двигателите, станцията все още слизаше. Това настойчиво трептене проникваше навсякъде, до всяка клетка на тялото, до косата и върха на пръстите. Във въздуха плаваше остра, тръпчива миризма, която автоматите покрай стените ловяха — те пълзяха по ръбовете на коридора и зелените им очи мигаха.

Не беше трудно да намери големия кръгъл люк, за който вън беше заловена неговата контролна станция — той добре го помнеше. Допря ръка до малкото табло, което светеше встрани, и тежката врата, бавно отмествайки се, се скри в стената. Влезе в камерата и вратата също така бавно се плъзна зад него. Оставаше втората врата — тази на станцията, но биоавтоматът малко се забави.

— Биоавтомат Първи, аз съм! — повика Ферн. — Отваряй!

И направи крачка, за да мине.

Но едва не се блъсна в гладката, неподвижна плоскост.

Той стоеше в камерата, пред плътно закритата врата, напълно недоумяващ.

— Първи! — повика пак Ферн. — Чуваш ли ме?

Никой не отговори.

— Чуваш ли ме, Първи! Отвори! — заудря Ферн по безчувствената стомана. В тясната, плътно затворена камера ударите отекваха болезнено в ушите му.

Към недоумението се примеси колебание. Страхът той успя да потисне. Отпусна ръце и се опита да събере мислите си.

Там, пред него, беше бронираната стена. Можеше да я докосне, тя му беше позната до всяка драскотина. Никога не беше й обръщал внимание, така бе свикнал с нея. А сега тя неумолимо и враждебно го отделяше от станцията му.

— Първи! — каза Ферн глухо. Все още се надяваше.

Стената стоеше неподвижна.

Беше нелепо и невероятно. Първия можеше и да не отговори — бе се случвало, контролните автомати го изключваха при повреда. Но люкът беше осигурен, той се разкриваше и отделно, чрез аварийното табло. Следователно…

Мисълта го прониза с цялата си безнадеждност. Едва сега осъзна: нямаше вече станция. Вътре се бе случило нещо изключително и непоправимо, биоавтоматите бяха загинали. А без тях станцията бе останала само онова, което си беше — бездушно кълбо от метал и авалон.

В дълбочината на съзнанието му винаги бе се таила сигурността, че все пак, каквото и да се случи, има едно сигурно убежище за него и за другите. Че би могъл да прибере тримата оттук и да се махнат от тази прокълната планета. Сега всичко се беше изменило и беше ужасяващо просто.

Те не можеха да напуснат Касандра. И той, Ферн, беше единственият разумен между четиримата тук. Единственият, който беше длъжен да търси изход за всички.

А може би не беше така? Може би Иниго бе направил нещо, за да му попречи да вземе връзка с Базата?

Не му се вярваше, но се улови за тази мисъл — все пак някаква надежда. Значи трябваше веднага да намери Иниго и да го убеди. Предпазливо, внимателно… с цялата настойчивост, на която беше способен. Да го застави, ако е нужно!

Входната врата, онази, през която влезе, се разкри. Той прекрачи в коридора и се спря. Даже не помисли защо, подсказа му го внезапният усет за опасност.

Нещо се беше изменило наоколо. Той още не можеше да определи какво е, но чувствуваше, че е друго. Или че предстои да стане друго. Това беше толкова остро и пълно със заплаха, че той инстинктивно отстъпи и замря, прислонен до стената.

Светлината в коридора продължаваше да е същата — равна и чужда, без сенки. Това продължи миг-два, после от дъното изведнъж се надигна ярко огненожълто сияние. Нямаше откъде да дойде, нямаше защо да дойде! Но светкавично заля пода, премина през стените и те като че се топяха в него беззвучно и бързо.

Ферн забрави всичко. Не знаеше какво вижда, но беше сигурен — виждаше единствено смъртта. Страхът напълни гърдите му, остави го без дъх. Като че тялото му изведнъж стана чуждо и се отдели от него самия.

А сиянието идваше и втренченият поглед на Ферн започна да различава в него някакви неясни контури, после вълни — гъсти и лепкави, светещи от непоносима жар. Те се извиваха и потъваха — все по-бързо. Огромен водовъртеж, който го ослепи и погълна. Заедно с глухия му вик.

След това изведнъж изчезна.

Коридорът беше там и всичко беше отминало. Стените стояха, огрени от спокойната, малко уморителна светлина, която си беше само тяхна.

И тялото му се върна, заедно с чувствата. С горчивината на страха в устата и с острата миризма на горен метал от дюзите, които трептяха под пода. Със студената и равна плоскост на стената, в която се беше прилепил.

Беше жив, вече съзнаваше това. И тук не трябваше да остава. После щеше да размисля, сега още не му стигаха сили.

Постепенно, като че се учеше да ходи, Ферн напрегна мускулите на краката си и пристъпи. Мускулите се подчиниха, ходеше.

Направи няколко крачки като автомат и се олюля, опря се с ръка в стената. Но съзнанието вече беше ясно. Острият пристъп на слабост беше отминал и оставил само неприятна празнота в стомаха. Разбираше, че се владее и че може да вземе решение. Какво решение? Беше преживял нещо, каквото никога не би могъл да си представи. Абсурдното се беше превърнало в истина и цялото му същество се противеше на това. Но здравият разум и обясненията се бяха сринали.

Иниго беше прав. Трябваше най-напред да намери тримата и да им разкаже.

Поставената цел му върна енергията. Той се стегна и тръгна, като съзнателно пестеше силите си — търсеше най-късия път до командната кабина. Мина по свързващия коридор и зави.

Така, както вървеше, отначало не долови бързите стъпки зад себе си. А когато ги чу, мигновено се извъртя — приведен, готов да посрещне новата опасност.

Но опасност нямаше. Зад него тичаше Иниго. Той не се спря, само забави крачките си и извика:

— В кабината! Къде е Марти?

Холмар излизаше от командната кабина с побеляло лице, вратата зад него зееше. Иниго мина и го издърпа вътре, в същия миг дотича запъхтян и Ферн.

— Опомни се, Марти! — Иниго го сграбчи за рамената и започна да го разтърсва. — Опомни се!

Пусна го, Холмар направи няколко несигурни крачки. Очите му блуждаеха.

— Езеро… от лава… — изхриптя той. — И танкетка… гореше в него!

Тревожното лице на Иниго се вкамени:

— Лейта! Къде е Лейта?

— Тя… — преглътна с мъка Холмар — е тръгнала с танкетка… Тя загива, Ин! Загива! — неочаквано изкрещя той.

С два скока Иниго беше пред големия дъговиден пулт. На главния екран светеха пурпурни петна — участъци от Касандра, а по страничните се появяваха и гаснеха остри контури и мрежи — биоавтоматите проверяваха всички системи на химиостанцията.

— Команден блок! — повика Иниго. — Чуваш ли ме?

— Слушам ви! — отзова се екранът и пурпурните петна изчезнаха. Вместо тях избликнаха зеленикави искри.

— Голямото плато, осми квадрант!

След това изви глава и каза много по-меко:

— Опомни се, Марти! Ще слезем веднага!

Погледът му се плъзна по Ферн и се забави едва доловимо, преди да се върне към екрана.

В погледа имаше неприязън и Ферн я почувствува. Не знаеше защо, но той беше виновният. Случайно или не, но беше донесъл нещастието тук. С неговото идване беше свързано всичко. Касандра беше предсказала това идване, а сега — смъртта на Лейта. Но каква връзка имаше между тях?

Екранът се покри с тъмночервеното зарево на вулканите, израснаха от дима начупените остриета на зъберите. Когато сярножълтите облаци се разкъсваха, долу започваха да се извиват светещите гръбнаци на реките. А над тях, през пепелта, с ужасяващ грохот слизаха ослепително сини светкавици.

Иниго тихо и бързо даваше нарежданията си и от екрана се обаждаха неясни, монотонни гласове. Това бяха геоавтоматите, разположени на по-сигурните места по платото. Само един от тях можеше да даде сведения за Лейта и Иниго упорито го разпитваше. Но геоавтоматът беше съвсем примитивен, той не каза нищо по-точно, а вероятно и не знаеше. Човекът Лейта бил видян в посока юг-югоизток, с танкетка, преди три часа меридианно време.

Холмар се беше съвзел. Той все още имаше смазан и объркан вид, но явно бе дошъл на себе си — мина и застана до Иниго. Навярно познаваше Голямото плато даже по-добре от Иниго, защото на два пъти допълни нарежданията му.

Ферн също се отърси от вцепенението и чувството за вина. Трябваше да помогне. Не знаеше още как, но беше решен.

Той пристъпи зад гърбовете на двамата и се взря в екрана. Веднага беше ясно — една малка танкетка, залутана в този лабиринт, не можеше да бъде намерена така. Но Иниго и Холмар и не разчитаха на такова чудо, те само търсеха следи, които биха могли да се видят отгоре.

След две-три минути екранът започна да помътнява и спря движението си. Това беше границата на обсега му.

Иниго се изправи бързо, със същите ловки движения.

— Аз слизам, Марти! Ти дай станцията над квадранта и поддържай връзка! Ще я намерим!

Холмар разтърси глава.

— Аз също слизам, Ин!

Това беше лудост. Холмар още отсега не беше на себе си. А и не можеха да оставят станцията само на командния блок.

— Аз ще бъда вторият! — рече Ферн и двамата изведнъж се обърнаха към него. — Холмар, останете, тук е нужен човек! Иначе ние долу ще се блъскаме като слепци!

Иниго присви клепки. Виждаше се как за мигове прави преценката си и как тази преценка натежа към Ферн. Холмар продължаваше да гледа с тъпо упорство, но думите стигнаха до съзнанието му. Тук, в станцията, наистина трябваше човек и той го знаеше добре.

— Имаме гама-танкетки — каза Иниго. — Как сте с тях?

— Отлично — излъга Ферн. Той беше работил с гама-танкетки от този вид, с който Базата снабдяваше химиостанциите за тежки условия, но съвсем не можеше да твърди, че ги познава добре. Сега обаче всичко друго, което би казал, щеше да прозвучи подло. В края на краищата — щеше да се оправи с танкетката, каквато и да е.

Иниго мина покрай Холмар, който все още се колебаеше.

— Ние отиваме, Марти! — каза той. — Връзка през три минути.