Светослав Славчев
Двубой с Касандра (1)

Аварията

Тя, разбира се, можеше и да го отмине. Трябваше само да бъде малко по-предпазлив и главно — да излети по правилата, като включи най-напред биоавтоматите към дежурния лоцман. Но така тръгваха единствено младоците, които току-що бяха дошли от Базата и които много се стараеха. А той познаваше платформата на „Арахис“ като дланта си, беше идвал и отлитал десетки пъти. И да се случи точно на него!

Ферн усети веднага лекия тласък по станцията — малко встрани и вдясно. В следващия миг се пресегна и включи биоавтоматите, после се изви в креслото, превърнат в слух.

Вслушваше се и се ядосваше на себе си. Навярно беше ударил долния десен локатор, друго едва ли можеше да бъде. Но това и заслужаваше заради глупавата си самоувереност! Сега трябваше да се връща, да обяснява на онези от „Арахис“ какво точно е станало и да търпи, снизходителните им усмивки.

Не се чуваше нищо подозрително. Значи тласъкът можеше да бъде от дюзите. Толкова пъти…

Надеждата се появи само за да го излъже. Макар и със закъснение, жълтото око на биоавтомата над екрана трепна и се сви като котешка зеница. После се чу малко острият му глас:

— Навигатор Ферн, имате авария в трети сектор.

Така беше, както предположи отначало — долният десен локатор.

— Слушам те! — каза Ферн. Той продължаваше да седи извит на креслото като с края на очите си следеше жълтата зеница. Първия не беше дал сигнал за тревога и не беше поискал връзка с „Арахис“ — значи все пак беше леко.

— Огъване на локатор три — съобщи Първия. — Установих грешка в показанията му.

Ферн не каза нищо. Разбираше, че сега е важно само едно — да сдържи раздразнението си, да изчака и много точно да прецени нещата. Една авария му беше предостатъчна.

— Пет до шест процента неточни показания — допълни Първия като леко се забави.

И Ферн знаеше защо се забави. Повредата беше на ръба на допустимото, точно от онези повреди, при които Първия можеше и сам да прекрати рейса. Беше претеглил всички рискове и не го направи.

— Имате ли нареждания към мен? — запита окото.

Ферн погледна към екрана, където „Арахис“ бързо се смаляваше, и се поколеба. Да се върне — още можеше. Щеше да изтърпи недомлъвките на лоцманите от „Арахис“, но това не беше особена беда. Лошото бе, че сега там нямаше друга свободна станция и даже и да намереха някоя, проверката на контролните постове щеше непоправимо да се обърка.

А повредата беше малка и то само в единия локатор. Останалите три бяха в ред.

— Нямам нареждания! — реши Ферн. — Следвай трасето!

— Приех, следвам трасето! — отзова се Първия.

И пак се забави едва доловимо. Това не убегна от изостреното внимание на Ферн и той даже се готвеше да запита какво има, но светна страничният екран и се обади Ивар от „Арахис“ да прехвърли връзката с Базата. В следващата минута Ферн вече мислеше за друго — за това, че му предстоят две седмици меридианно време, през които ще се мъкне от пост на пост по трасето и ще се занимава с дребнави проверки. Но такава беше работата на контролните станции и никой не му беше виновен, че се е съгласил да постъпи в Базата.

Окото на Първия светна пак, но доста по-късно — когато станцията беше вече далеч по трасето и бяха проверили два от контролните постове. Ферн тъкмо се канеше да почива и оглеждаше с леко недоверие хипнофона в кабината. Онези от Базата биха могли все пак да си направят труда и да сложат от по-новите хипнофони.

— Навигатор Ферн — каза жълтата зеница. — Имам допълнителни данни за повредите при удара.

— Какво? — учуди се Ферн. Той въобще беше забравил за локатора.

— Допълнителни данни — повтори упорито Първия. — Смятам, че е повреден долният десен сегмент на охлаждането.

Ферн замря. И светкавично осъзна цялата нелепост и цялата заплаха в положението. Да му го казва сега, когато вече не можеше да си помогне сам! Да бъде принуден да вика Базата и да моли за помощ като последен глупак!

Той пристъпи бързо към екрана и се взря в окото. В отговор на екрана се появи тънка светеща мрежа от паяжинни нишки.

Ферн се наведе и погледът му пробягна по възлите на мрежата. После, без да вдига очи, каза глухо и зло:

— Ти… знаеше още тогава, нали?

— Не. Нямах информация — отговори зеницата и се сви.

— А защо не провери? — продължи все така глухо той. — Защо не провери веднага?

— Не ми наредихте. Наредихте да следвам трасето.

Сега всички въпроси бяха излишни и той го съзнаваше прекалено добре. Времето за въпроси беше минало — то бе тогава, когато Първия се беше леко забавил с отговора. А сега?

Креслото се извъртя към него, следвайки желанието на ръцете му. Ферн пое дъх и седна. После включи допълнителния екран и поиска линията на трасето с разстоянията.

В черната изчислителна ивица на екрана бързо започнаха да се сменят и проблясват цифри. Една от тях се закова и уголеми.

Това беше, той го знаеше и без изчисленията. Четвъртият контролен пост. За да стигне до него трябваше да мине покрай белия гигант от Делта-Орион и обшивката на станцията нямаше да издържи.

Цифрата на екрана се полюляваше, едра и неумолима. Ферн си представи за миг огромното, нажежено до бяло кълбо, което щеше да изпълни с ослепителното си сияние илюминаторите и дългите като змии протуберанси, които опипваха трасето. По слепоочията му изби пот. Така беше загинал Ниланд, вторият навигатор на „Халей“. Повреда в охлаждането, една от тези огнени змии — и товарният кораб на Ниланд се беше превърнал в светещ прах. После мълчаха, когато минаваха по тези места.

Ферн се облегна на креслото. Дали да не опита да се промъкне? Но даже и да му се усмихнеше щастието и протуберансите по чудо да го пропуснат, едва ли щеше да се добере по-далеч от петия пост. Повредите в охлаждането бяха между най-коварните повреди, от тях следваха прекъсвания в авалоновите изолации. Тогава Първия щеше да взема най-невероятни решения и да избира трасета, за които Ферн не бе и сънувал. С един побъркан Първи по безкрайното трасе на Вега-Орион, където всеки миг щеше да зависи от някоя неочаквана и подла приумица на Първия?

Не.

— Връзка с Базата! — каза Ферн.

— Приех, връзка с Базата! — примигна зеницата и по екрана заплаваха неясни ивици.

Сега, след като беше решил да признае поражението си, не му оставаше нищо, освен да чака. Но от това, че вече други щяха да мислят вместо него, не му олекваше. Напротив. Чувствуваше се така, като че го бяха измамили в нещо и като че тази никаква авария, с която се започна, беше само капан, в който той глупаво и ненужно бе влязъл.

И докато мъгливите петна по екрана се избистряха, Ферн отначало тихо, а след това все по-високо даде воля на всичките си насъбрани чувства — към биоавтоматите изобщо и към Първия по-специално, към злополучния час на тръгването и към своето проклето самомнение.

Селена, която се появи на стереоекрана, навярно беше чула нещичко от края, защото киселото й лице се разведри малко и по него се изписа тънка усмивка.

— Сервус, Ферн! — каза тя. — Разбрах. Можеше и да е по-зле, нали?

— Можеше — съгласи се Ферн мрачно. Никак не му се искаше да бъде точно Селена.

— Свържи ме с Първия! — нареди тя. После изви глава — гледаше екраните встрани от себе си. Там Първия докладваше данните, нечут и невидим, но Ферн добре си представяше как го прави — педантично и безмилостно. Неточното излитане от „Арахис“, ударът, втората грешка.

— Лошо! — рече Селена. Тя помисли миг-два като местеше поглед по екраните. — Почакай малко!

И изключи връзката.

„Като наказан курсант!“ — помисли Ферн. Сега се почувствува още по-засегнат. Там решаваха съдбата на станцията, без даже да го допуснат в разговора!

Той стана от креслото и пристъпи към илюминатора. Блендата на кръглия отвор едва доловимо се сви — забеляза неговото присъствие, после отново се разтвори. Вън беше онова, което бе свикнал да вижда: студените, като че изрязани от метал светлини на по-близките звезди и далечни прашинки, разсипани в бездънния мрак. Изглеждаше, че станцията виси неподвижно. Но това чувство беше измамно. Само след час или два меридианно време някоя от металните светлини щеше леко да се измести и да се доближи до ръба на илюминатора.

— Ферн!

Той се обърна. Беше Селена от стереоекрана.

— Извинявай! — каза тя. — Имах причини, за да прекъсна. Според нас, трябва да слезеш на Касандра.

„Според нас!“ — помисли Ферн. Интересно, с кого бе говорила! И интересно що за решение беше това!

— Ти онемя ли? — взря се в него Селена с големите си зелени очи. — На Касандра имаме химиостанция. Трима души и достатъчно биороботи, за да оправят твоето разбито охлаждане!

— Каква Касандра! — възмути се Ферн. — Защо ме пращате на химиостанцията? Та те си имат достатъчно грижи и без мен!

— Трябва да слезеш на Касандра! — повтори Селена и в гласа й звънна една остра нотка. После добави неясно: — А може би и ти ще им бъдеш полезен… в техните грижи.

Ферн вдигна вежди.

— Какво има там?

— Нищо — отвърна Селена бързо. — Те нищо не са казали. А сега ме свържи с Първия, за да получи координатите!

„Тя всъщност не ми отговори!“ — съобразяваше Ферн, докато даваше връзка с Първия. „И странно, как е възможно очите й така да менят цвета си?“

Той беше напълно сигурен, че не случайното пращаха на Касандра.