Джак и бобовото зърно

Имало едно време една бедна вдовица. Тя живеела в своята малка къщурка заедно със сина си Джак.

Двамата си нямали нищо друго, освен една дръглива крава. Но ето че кравата остаряла и вече не можела да дава мляко. Тогава вдовицата изпратила сина си на пазара и му заръчала да продаде добичето, за да си купят теленце.

Тръгнало момчето към големия град и по пътя срещнало един странник.

— Дай ми тази крава — предложил му той. — Ще ти се отплатя с пет вълшебни бобови зърна.

Съгласил се Джак, дал му кравата. Но като се прибрал у дома, му страшно се разсърдила.

— Ах ти, глупаво момче! — развикала се тя. — Какво си направил! Сега как ще си купим теленце?

Джак се почувствал виновен и много се натъжил. В яда си майка му изхвърлила бобените зърна през прозореца и го наказала да си легне гладен.

На сутринта момчето излязло на двора и що да види: на мястото, където паднали бобените зърна, за една нощ било израсло гигантско стъбло, което се издигало чак до небето!

— Тези бобчета наистина са били вълшебни! — казал си Джак и се покатерил по стъблото. Като стигнал върха, се озовал над самите облаци! Озърнал се и забелязал един каменен замък.

„Интересно, кой ли живее там?“ — зачудил се Джак. Стъпил на един облак и след като се​ убедил, че няма да падне, тръгнал смело напред. Почукал на грамадните порти веднъж, почукал втори път, но никой не отговорил. Тогава синът на вдовицата нахълтал неканен в чуждия дом.

— Какво търсиш тук земно момче? — прокънтял нечий гръмовен глас. Джак погледнал нагоре и видял една жена — толкова огромна, че чак тръпки го побили!

— Изгубих се — промълвил той. — Да ви се намира нещо за ядене? Много съм гладен. Смилила се жената, защото си нямала свои деца.

— Влизай бързо! — казала тя. — Ще ти дам млекце, но да знаеш, че мъжът ми е човекоядец. Чуеш ли го да идва, веднага се скрий в пещта. Така Джак попаднал в замъка на небесните великани. Млякото, с което го нагостила жената, било много вкусно. Той вече допивал втората си чаша, когато изведнъж се чул силен грохот: човекоядецът идвал!

— Бързо, скрий се! — прошепнала жената и набутала госта в пещта.

— Ах, надушвам мъничко земно момче! — изревал великанът. — Казвай жено, къде си го скрила!

— Какво ти земно момче! — троснала се жена му. — Така ти се е сторило! Я по-добре седни да обядваш.

Великанът закрачил из кухнята, като не спирал да мърмори, че му мирише на вкусно човешко месо. После си напълнил една стомна с вино и го излочил до последната капка! След като се нахранил, той преброил златните си парички, вдигнал краката си върху масата и заспал. Скоро замъкът се разтресъл от мощно похъркване. Жената на великана се захванала да му оправя леглото, а през това време изскочил от пещта, докопал паричките и си напълнил кесията.

Хукнал малкият разбойник да бяга, за да занесе парите на майка си. Сърцето му биело силно, но този път не от страх, а от радост! Намерил пътечката в облаците, стигнал до върха на бобовото стъбло и се спуснал бързо надолу. Когато най-накрая стъпил на твърда земя, видял родната си къщурка. Пред прага седяла майка му и горчиво плачела.

— Къде беше, сине? — попитала тя през сълзи. — Щях да умра от мъка!

А Джак се усмихнал и й показал какво носи в кесията.

— Видя ли, мамо — рекъл той, — че не сбърках, като размених кравата срещу пет бобови зърна! Те наистина са вълшебни! А да знаеш какво видях на небето…

И й разказал всичко от игла до конец. Минало много време. Джак и майка му заживели в охолство, защото можели да си купят каквото им душа иска. Постегнали си къщурката, купили си теленце и вече никога не заспивали гладни.

Но всичко хубаво си има край. Когато похарчили и последната златна паричка, двамата отново нямали какво да ядат. Тогава Джак решил да се върне в замъка на великана, за да си вземе още златни парички.

Покатерил се той по бобовото стъбло, изтичал до огромните порти, промъкнал се незабелязано в кухнята и се скрил в пещта.

Ето че човекоядецът се прибрал у дома.

— Надушвам земно момче! — изръмжал той на жена си, а тя дори не му обърнала внимание, защото не знаела, че малкият Джак отново е в замъка.

Както обикновено, стопанинът си напълнил една стомна с вино и го излочил до последната капка. Като се нахранил обилно, той сложил на масата една жива кокошка, която пред очите му снесла златно яйце!

Порадвал й се великанът, пък после клюмнал и кротко заспал. Мощното му хъркане закънтяло из облаците.

Тогава Джак изскочил от пещта, грабнал кокошката, сложил я в пазвата си и търтил да бяга! Но не щеш ли, изпод дрехата му се разнесло такова кудкудякане, че човекоядецът се събудил и закрещял:

— Крадец! Крадец! Дръжте крадеца!

В този момент Джак вече се спускал по бобовото стъбло. А долу майка му го чакала ни жива, ни умряла.

— Къде беше, сине? — попитала тя.

Джак й разказал премеждията си от игла до конец.

— И какво си донесъл? Някаква си кокошка! — разочаровала се вдовицата.

— Почакай, мамо, да видиш! Това не е обикновена кокошка! — отвърнал малкият Джак.

И наистина, на сутринта кокошката снесла златно яйце, после — още едно… и това се повтаряло всеки ден!

Минало още време. Джак и майка му станали много богати. Вече имали достатъчно пари за нов покрив, дори пристроили още няколко стаички към схлупената си къщурка и заживели като в същински дворец. Но понеже помнели много добре годините, прекарани в бедност, те гощавали щедро всеки пътник и подслонявали с радост всеки странник, който се отбиел при тях.

Е, всичко хубаво си има край. Един ден майката на Джак се разболяла! Пребледняла горката вдовица, залиняла, от сутрин до вечер тъгувала и нищо не можело да я развесели. Идвали лекари от близки и далечни земи и никой не успял да открие какво й е.

Уплашил се Джак, не знаел що да стори. Накрая му хрумнало да отиде в небесния замък. „Може там да намеря вълшебен лек“, помислил си той. Изчакал да падне нощта и се покатерил по бобовото стъбло.

Този път влязъл в кухнята през прозореца. Скрил се в едно великанско котле и захлупил капака.

Дошъл си стопанинът и изръмжал:

— М-м-м, пак надушвам земно момче!

Закрачил той настървено из кухнята и затършувал навсякъде, дори надникнал в пещта! Но не успял да открие малкия Джак.

Тогава напълнил една стомна с вино и го излочил до последната капка. Нахранил се и сложил пред себе си една чудно хубава арфа.

Момчето надигнало капака на котлето и ахнало от почуда: тази арфа била вълшебна — самичка свирела и пеела!

Седнал човекоядецът, заслушал се в нежната музика и както си слушал, заспал. Екнало едно ми ти мощно хъркане, чак облаците се разтресли!

А Джак това и чакал — грабнал арфата и търтил да бяга!

— Стопанино! Стопанино! — завикала тя. — Събуди се! Отнасят ме в долната земя.

Великанът скочил, разсънил се и хукнал да гони крадеца.

Бягал клетият Джак презглава, бягал, а арфата продължавала да вика със звънливия си глас:

— Помощ! Помощ! Отнасят ме!

— Млъкни де! — сгълчал я Джак и се спуснал по бобовото стъбло. Тогава арфата млъкнала. Човекоядецът спрял, ослушал се, но не успял да разбере накъде е отишло момчето.

— Мамо, мамо, виж какво съм ти донесъл! — извикал Джак, щом пристъпил през прага.

В този миг арфата започнала да свири и пее толкова хубаво, че вдовицата се усмихнала и прегърнала своя храбър син.

Но високо в облаците още някой чул прекрасната мелодия — и ето че дебелото бобово стъбло започнало да се клатушка! Погледнал Джак нагоре и що да види: великанът слизал на земята!

— Бързо, мамо! Скрий вълшебната арфа и ми донеси една брадва! — викнало момчето. — Трябва да отсечем бобовото стъбло!

А в облаците вече се виждали два грамадни ботуша!

Замахнал Джак с бащината си брадва и удрял ли, удрял…

Изведнъж стъблото се прекършило и рухнало на земята. Човекоядецът се търкулнал по стръмния склон, паднал от една висока скала и се пребил. Жена му така и не разбрала къде е отишъл.

Малкият Джак вече нямало от какво да се страхува. Вълшебната арфа излекувала майка му и тя отново станала весела и засмяна. Оттогава двамата заживели щастливо.

И всяка сутрин кокошката им снасяла по едно златно яйце.