Златокоска и трите мечки

Преди много, много години в сянката на старата гора се гушела една чудна къщичка, в която живеело семейство кафяви мечки: татко Мечо, мама Мецана и тяхното малко детенце-меченце.

Всеки от тях си имал удобно легло. Леглото на татко Мечо било най-голямо, леглото на мама Мецана било по-малко, а меченцето имало мъничко легълце от черешово дърво. Сковали му го бобрите — най-добрите дърводелци в цялата гора.

Вечер семейството се събирало край камината. Татко Мечо сядал в своя голям резбован стол, мама Мецана — в меко кресло с небесносиня бархетна тапицерия, а меченцето — в малко мечешко столче.

На масата винаги имало чиста покривка, а върху нея — три порцеланови купички: голяма за татко, средна за мама и малка за тяхното детенце.

Татко Мечо бил много уважаван мечок. Като го срещнели по горските пътечки, всички съседи му се кланяли до земята. Мама Мецана също имала много дружки в гората. Всеки ден им ходела на гости и си говорела с тях за децата, за дома и за това как се прави сладко от горски ягоди. А меченцето си нямало приятели, защото било лошо дете. По цял ден то се скитало самичко в трънаците, измисляло лудории и създавало грижи на своите родители.

В селото зад реката живеело едно малко русо момиченце, наричали го Златокоска. То също било много палаво, а на всичко отгоре било и страшно горделиво. Затова все нямало с кого да си играе.

Веднъж мама Мецана приготвила вкусен ягодов крем и казала:

— Хайде да облечем най-хубавите си дрехи и да отидем на гости на бобрите! Тези дни им се е родило момченце! Бобърката много ще се радва да ни види. А докато си дойдем, кремът ще е изстинал и ще можем да го изядем.

Татко Мечо и малкото меченце нямали търпение да си хапнат ягодов крем, но послушали мама Мецана.

Тръгнало мечото семейство по горската пътечка да навести бобрите.

А в това време покрай къщичката минала Златокоска, която се разхождала сам-самичка в гората и беряла цветя.

— Ух, колко грозна колиба! — възкликнала тя и се приближила. — Кой ли живее тук? Я да надникна!

И почукала на вратата.

— Чук-чук! Чук-чук!

Но никой не се обадил.

— Няма ли да ми отворят най-после? — ядосала се Златокоска. — Хе, кой живее тук? — извикала тя и без да дочака отговор, нахълтала в празната къща.

А там — що да види; на масата имало чиста покривка и три купички, пъпни с топъл ягодов крем.

— Ах, че хубаво мирише! — зарадвало се русото момиченце, топнало пръстче в най-малката купичка и го облизало. — М-м-м колко вкусно!

После грабнало лъжичката и изяло всичкия крем, до последната капка! Като се нахранило, оставило празните купички върху изцапаната покривка и се озърнало.

— Охо, това сигурно е столът на татко Мечо! — досетило се палавото момиче. — А това е креслото на мама Мецана! Ето го и столчето на меченцето… Я да поседна за малко!

При тези думи Златокоска се тръшнала на най-малкото столче, но крачето му се счупило и тя се катурнала на земята. Без ни най-малко да се засрами, неканената гостенка тръгнала по стълбите към втория етаж на къщата. Там видяла трите мечешки легла и веднага познала кое от тях е на мечето.

— Колко е меко! — отбелязала тя и заподскачала върху завивките. — Е, не чак колкото моето, но все пак е удобно. — После се уморила да лудува и си рекла: — Я да полегна за малко!

При тези думи се тръшнала на възглавницата, прозинала се и заспала.

А в това време трите мечки вървели по пътечката към дома си.

— Колко е малко новороденото бобърче! — бърборело меченцето. — Мамо, и аз ли съм се родил такъв?

— Е, може би не чак толкова мъничък — отговорила нежно Мецана.

Татко Мечо отдалече забелязал, че вратата на къщичката зее отворена.

— По-бързо! — подканил ги той. — Някой е влизал у нас!

И кой знае защо, веднага се отправил към кухнята.

— Така си и знаех! — изръмжал недоволно мечокът и грабнал своята купичка. — Някой е излапал всичкия ягодов крем!

— Някой ми е сядал в креслото! — оплакала се мама Мецана.

— Някой ми е счупил столчето! — разплакало се меченцето.

Трите мечки се втурнали към спалнята и едва не паднали от изненада: в най-малкото легълце спяло русо момиченце!

Мечето го погъделичкало по петата.

— Къде съм? — стреснала се Златокоска.

Като видяла сърдитите очи на мечките, наведени над нея, тя се ококорила от страх и се завила с мечешкото одеялце чак до брадичката. После скочила от леглото и хукнала презглава.

Тичала Златокоска по пътечката към селцето, тичала с всички сили и дори забравила да се извини за пакостите, които направила в мечата къща.

А меченцето стояло на прага, махало с лапичка и викало:

— Хей, не бягай! Върни се!

Прощавам ти и за столчето, и за леглото, и дори за ягодовия крем! Хайде, ела да си играем заедно!

Оттогава минало много време. Златокоска пораснала и поумняла. Често ходела на гости на татко Мечо и мама Мецана и си играела с тяхното мече.