Алън Дийн Фостър
Пришълец 3 (2)

Втора глава

Ендрюс обичаше да работи с Комуникатора. Всяка употреба на оборудването се записваше неотменно в досието му. Комуникациите в далечния космос струваха скъпо и той трябваше да прибягва до уредите само когато това беше абсолютно и неизбежно необходимо. Можеше да се случи така, че неговата преценка да не съвпадне с тази на някой дебелогъз глупак в Управлението — в такъв случай акумулираната му заплата можеше да бъде съкратена или да му бъде отказано повишение. И всичко това, без да му се даде възможност да се защити, защото докато се измъкне от ада, наречен Фиорина, и стигне дома си, кретенът, който го беше злепоставил, щеше отдавна да е умрял или да се е пенсионирал.

По дяволите, защо се тревожеше? Докато се завърнеше вкъщи, всички, които някога беше познавал, щяха отдавна да са мъртви. Което обаче не потискаше желанието му за това тъй често жадувано пътешествие.

И затова изпълняваше скапаната си работа възможно най-добре и се надяваше, че скапаните му работодатели ще забележат в крайна сметка уменията и професионализма му и ще му предложат по-ранно пенсиониране — макар че сега се появи една скапана, непредвидена трудност с единствената цел да усложни живота му. Ендрюс питаеше силна неприязън към неочакваното. Една от малкото компенсации на службата му беше постоянната й предсказуемост.

Поне досега. А сега беше принуден да използва Комуникатора и удряше ядосано по клавишите.

ФЮРИ 361 — ЗАТВОРНИЧЕСКО ОТДЕЛЕНИЕ КЛАС С — ИРИС 12037154.

СЪОБЩАВА КАТАСТРОФА НА КАН РЕГ 2650.

ПЪТНИЦИ:

БИШОП — МОДЕЛ АНДРОИД — ДЕЗАКТИВИРАН;

ХИКС, ЕФРЕЙТОР — МОРСКА ПЕХОТА — Л55321 — ПРИСТИГНАЛ МЪРТЪВ;

РИПЛИ, ЛЕЙТЕНАНТ — КОМАНДВАЩ ОФИЦЕР — Б515617 — ОЦЕЛЯЛА;

НЕИДЕНТИФИЦИРАНА МАЛОЛЕТНА, ПОЛ ЖЕНСКИ — ПРИСТИГНАЛА МЪРТВА.

НАСТОЯВАМ АВАРИЙНА ЕВАКУАЦИЯ ВЪЗМОЖНО НАЙ-БЪРЗО.

ОЧАКВАМ ОТГОВОР.

УПРАВИТЕЛ:

ЕНДРЮС М510121.

(Време на забавяне на трансмисията 1844 — Фиорина)

Клеменс беше извлякъл жената от водата и я беше пренесъл в комплекса по най-бързия възможен начин. Толкова бързо, че нейното положение, а не нейния пол доминираха в мислите им. Размишленията щяха да дойдат по-късно, а заедно с тях и проблемите, които Ендрюс предвиждаше.

Що се отнася до самата спасителна капсула, бяха използвали мутирали волове, за да я извлекат на брега. Която и да е от машините на рудника щеше да свърши работата по-бързо и по-лесно, но изоставените отвън много отдавна бяха излезли извън употреба, а тези в комплекса бяха прекалено ценни за обитателите, за да се рискува излагането им на климатични влияния, дори ако хората успееха да повдигнат и изнесат някоя от тях. Беше по-просто да се използват волове, макар и да не бяха свикнали да изпълняват такива задачи. Все пак те се представиха отлично, с изключение на един, който припадна впоследствие и умря вероятно от това, че е бил подложен на необичайното напрежение на действителна работа.

След като стигнаха обсега на единствения останал и функциониращ външен кран на рудника, беше достатъчно лесно да се прикрепи силно повредената капсула за скобата и да се извлече. Ендрюс беше там, когато мъжете влязоха вътре, но скоро излязоха и съобщиха, че жената не е била сама — с нея е имало и други.

Управителят не беше доволен. Повече усложнения, повече разбиване на спокойното му ежедневие. Повече решения за вземане. Той не обичаше да взема решения — винаги съществуваше опасността да вземе погрешно решение.

Ефрейторът от морската пехота беше мъртъв, както и нещастното дете. Андроидът не представляваше интерес. Ендрюс изпита известно облекчение. Оставаше да се заеме само с жената, но и това стигаше. Тя носеше достатъчно усложнения.

Един от мъжете го уведоми, че на Комуникатора светеше директно съобщение. Оставяйки спасителната капсула и нейното съдържание на грижите на другите, той се отправи обратно към службата си. Беше едър мъж в края на четирийсетте; мускулест, силен, решителен. Трябваше да притежава всички тези неща и дори повече, иначе никога нямаше да бъде назначен на Фиорина.

Отговорът беше толкова сбит, колкото и оригиналното съобщение:

ДО: ФЮРИ 361 — ЗАТВОРНИЧЕСКО ОТДЕЛЕНИЕ КЛАС С 1237154.

ОТ: СТАНЦИЯ КОНКОМ 01500 — УЕЙЛЕНД-ЮТАНИ.

СЪОБЩЕНИЕТО ПРИЕТО.

Е, това беше мъдро! Ендрюс се взря в екрана, но нищо повече не последва. Никакви предложения, никакви искания за допълнителна информация, никакви елегантни общи разяснения. Никаква критика, никаква похвала. Като че ли беше очаквал повече.

Той би могъл да изпрати още едно съобщение с въпроси, само че властите вероятно щяха да го сметнат за неуместно и да удържат от заплатата му разходите по изпращането. Те бяха отговорили, нали така? Въпреки че отговорът не беше достатъчно точен. Нямаше какво друго да направи, освен да се справи със ситуацията както смята за най-добре… и да чака.

 

 

Още един сън. Никакво усещане за време в сънищата, никаква временна пространственост. Хората виждат какви ли не неща в сънищата си — както крайно реалистични, така и напълно въображаеми. Но рядко виждат часовници.

Двуцевният огнемет тежеше в ръцете й, докато тя предпазливо напредваше към криогенните цилиндри. Един бърз поглед я увери, че всичките трима пътника бяха недокоснати и необезпокоявани: Бишоп — спокоен, на части; Нют — ефирна в съвършената си детска красота, толкова чужда на мястото и времето, в които се намери не по собствено желание; Хикс — отпуснат, непроменен. Приближавайки се, тя се поколеба, но куполът му остана затворен, както и очите му.

Звук — и тя се извъртя, щракайки лостчето на ръба на оръжието, а пръста й се сви конвулсивно върху спусъка. В уреда се чу меко прещракване на пластмаса. Това беше всичко. Обезумяла, тя опита отново. На няколко инча от една от цевите се появи кратък и неохотен изблик на пламък, който угасна.

Тя разгледа панически оръжието, проверявайки зареждането, спусъка, улеите, които се виждаха. Изглеждаше, че всичко работи. Би трябвало да работи, трябваше да работи…

Имаше нещо наблизо, съвсем наблизо. Сънуваше, че се оттегля, че върви внимателно заднешком, търсейки защитата на солидна стена, докато се занимаваше с огнемета. Нещото беше наблизо. Тя го познаваше достатъчно добре, за да мисли другояче. Пръстите й се бореха с уреда, пълен с препятствия. Беше открила къде е проблемът, сигурна беше. Само още минута, не й трябваше повече. Да презареди, да нагласи и е готова да стреля. Половин минута. Случайно погледна надолу.

Опашката на пришълеца беше между краката й.

Извъртя се с вик, но попадна право в ръцете му, разперени в очакване, и се опита да произведе изстрел с огнемета. Една ръка я стисна — ужасяващо елегантни, невероятно силни пръсти пречупиха оръжието по средата и строшиха двойната цев, а другата ръка я заклещи. Тя блъскаше с юмруци ослепително лъскавия гръден кош пред себе си. Усилието й беше излишно, всичко беше излишно сега.

Нещото я завъртя и я избута към най-близкия криогенен пашкул. Побутна я отново. Лицето й се притискаше здраво към хладното, неорганично стъкло. Някъде под нея Хикс отвори очи и се усмихна отново. И отново.

Тя изкрещя.

 

 

Амбулаторията беше малка и почти празна. Тя граничеше с едно много по-голямо медицинско помещение, проектирано да обслужва дузини пациенти на ден. Тези миньори — вероятните пациенти — бяха напуснали отдавна Фиорина. Бяха изпълнили задачата си преди години, извличайки ценната руда от земята и после следвайки я по пътя за дома. Останаха само затворниците, а те нямаха нужда от такива удобства.

И така от по-голямата зала беше изнесено всичкото ценно имущество, а по-малкия полудиспансер — даден за ползване от затворниците. Така беше по-евтино. По-малка стая за затопляне, по-малко необходима енергия, спестени пари. Когато се касаеше за затворници, това беше най-добрият начин.

Не че те останаха с празни ръце. Припасите и съоръженията бяха предостатъчни за нуждите на комплекса. Компанията можеш да си позволи да бъде щедра. Освен това изпращането дори на ценен материал по света беше скъпо. По-добре да се остави част от него, тази с по-ниско качество, и едновременно с това да се спечелят точки по съчувствие. Добрата реклама струваше повече отколкото целия комплекс.

Освен удобствата съществуваше и Клеменс. Подобно на някои от доставките той беше прекалено добър за Фиорина — макар че някой, запознат с неговия случай, трудно би повярвал на това. А пък и той не би се противил. Но затворниците имаха късмет с него и го знаеха. Повечето от тях не бяха глупави — просто неприятни. Това беше една комбинация, която издигаше някои до индустриални магнати и стълбове в правителството. При други просто водеше до поражение и деградация. Когато тези процеси бяха насочени навътре към самите тях, страдалците се подлагаха на лечение или бяха заточвани на места като Земята.

Когато изригваха на повърхността и засягаха невинните, тези процеси отвеждаха другаде. До Фиорина например. Клеменс беше само един от многото, които бяха разбрали твърде късно, че неговият личен път е различен от нормалния коловоз на човечеството и го води към това място.

Жената се опитваше да каже нещо. Устните й се мърдаха и тя се опитваше да се надигне, макар че не можеше да каже дали се бори срещу или се откъсва от нещо. Навеждайки се към нея, той сложи ухо на устата й. Долавяха се звукове — звънливи и клокочещи — като че ли надигащи се от дълбините към повърхността.

Той се изправи и обърна главата й на една страна, като я държеше здраво, но нежно. Запушвайки устата си и задушавайки се, тя повърна една струя тъмна солена вода. Тежестта премина и тя се успокои, все още в безсъзнание, но облекчена и отпусната. Той отпусна главата й на възглавницата, наблюдавайки печално лика й, приличащ на маска. Чертите й бяха деликатни, почти момичешки, независимо от възрастта й. В нея имаше нещо, което говореше за човек, прекарал прекалено дълго време като турист в Ада.

Каза си, че е съвсем нормално изстрелването от кораб със спасителна капсула, а после събуждането и съживяването чрез катастрофа в океана да сложат своя отпечатък върху когото и да било.

Вратата на амбулаторията се плъзна с меко свистене, за да пропусне Ендрюс и Арон. Клеменс не обичаше особено нито Управителя, нито неговия заместник. В същото време добре съзнаваше, че и Ендрюс не беше особено очарован от единственото медицинско лице в комплекса. Въпреки че по статус той беше може би едно ниво над обикновеното население, Клеменс беше все пак затворник, излежаващ присъда — факт, който нито един от двамата не му позволи да забрави. Не че той можеше. Много неща бяха трудни за постигане на Фиорина, но да забравиш беше невъзможно.

Те спряха до леглото и се втренчиха в мълчаливия му обитател. Ендрюс изсумтя без видима причина.

— Какво е състоянието й, г-н Клеменс?

Техникът се облегна назад, поглеждайки нагоре към човека, който — за добро или за лошо — беше господар и стопанин на Фиорина.

— Жива е.

Лицето на Ендрюс застина и той удостои фелдшера с язвителна усмивка.

— Благодаря Ви, г-н Клеменс, много ми помагате! И предполагайки, че не трябва — или не би трябвало — да искам обратното, това също означава, че сме изправени пред проблем, нали?

— Не се тревожете, сър. Мисля, че ще я измъкнем. Няма вътрешен кръвоизлив, нищо счупено, нито дори сериозно навяхване. Смятам, че ще се възстанови напълно.

— Което — както знаете, г-н Клеменс — е именно това, което ме интересува. — Той огледа преценяващо жената в леглото. — Бих искал да не беше идвала въобще и да я няма тук сега!

— Без да ви звучи неуважително, сър, имам чувството, че тя с удоволствие би се съгласила с вас. От това, което чух за приземяването й и от личните ми впечатления за сегашното състояние на спасителната й капсула, държа да отбележа, че тя в никакъв случай не е имала ужасно богат избор по този въпрос. Имате ли представа откъде са? От кой кораб?

— Не — измънка Ендрюс. — Уведомих Уейленд-Ютани.

— Отговориха ли? — Клеменс държеше китката на Рипли, привидно мерейки пулса й.

— Ако можеш да го наречеш отговор! Потвърдиха приемането на съобщението ми. Това е всичко. Май не са особено приказливи.

— Е, разбирам ги, ако са имали интерес някой кораб да се изгуби. Вероятно се щурат като луди и се опитват да разберат какво означава вашето съобщение. — Мисленият образ на сконфузените мафиоти на компанията го развесели.

— Уведоми ме, ако има промяна в състоянието й.

— Като например удобно да се изпари?

Ендрюс го изгледа гневно:

— Достатъчно разстроен съм заради тази история, Клеменс. Бъди умен — не усложнявай положението. И не ме карай да започна да мисля за събитието и за теб по един и същи начин — няма нужда от прекалена болезненост. Може би ще те изненадам, ако ти кажа, че се надявам тя да оцелее. Макар че ако дойде на себе си, тя може би ще мисли по друг начин. Да вървим — обърна се той към асистента си и двамата мъже излязоха.

Жената изпъшка тихо и главата й нервно се олюля. Дали това беше реакция на организма, запита се Клеменс, или страничен ефект от лекарството, което прибързано напъха в системата й, изпълнен с надежда? Той седеше и я изучаваше, безкрайно признателен на възможността да седи в нейното полезрение, на шанса просто да бъде близо до нея, да я разглежда, да вдишва миризмата й. Беше напълно забравил как се чувства човек в присъствието на жена. Спомените бързо се върнаха, събудени от нейното появяване. Той си помисли, че под синините и раните тя беше доста красива. Много повече, отколкото имаше право да се надява.

Тя изпъшка отново. Не беше от плача, а от болката от раните, реши той. Тя сънуваше. В това нямаше нищо лошо. В края на краищата няколко съня нямаше да й навредят.

Слабо осветената зала за събрания беше висока колкото четири етажа. Мъжете висяха по парапета на втория етаж, шепнеха тихо помежду си и пушеха различни комбинации от растения и химикали. Горните нива бяха запуснати. Както по-голямата част от мините на Фиорина, и тази беше предназначена да побира много повече, отколкото няколко дузини хора, събрани сега тук в осеяните й с пещери дълбочини.

Бяха се събрали по искане на Управителя. Всичките двайсет и пет души. Едри, върлинести, плешиви, млади и не толкова млади и такива, за които младостта не беше нищо повече от един избледняващ топъл спомен. Ендрюс седна с лице към тях, а заместникът му Арон — наблизо. Клеменс седеше на известно разстояние от затворници и тъмничари както подхождаше на особения му статус.

Двама тъмничари, двайсет и пет затворници. Можеха по всяко време да скочат върху управителя и помощника му и да ги надвият сравнително лесно. И защо? Един бунт би им дал само контрол върху комплекса, на която вече работеха. Нямаше къде да избягат, нямаше по-добро място на Фиорина, което да беше забранено да посещават. Когато пристигнеше следващия кораб с провизиите и констатираше ситуацията, той просто щеше да откаже да спусне товара и щеше да направи донесение. После щяха да пристигнат тежковъоръжени войски, които да се справят с революционерите, а всички участници и оцелели щяха да получат удължение на присъдите си.

Малките удоволствия, които можеха да се извлекат от незачитането на властта, не си заслужаваха още един месец на Фиорина — да не говорим за още година-две. И най-опърничавите затворници разбираха дотолкова. Затова нямаше бунтове, нямаше и предизвикателства към властта на Ендрюс. Оцеляването на — и още по-важно: измъкването от — Фиорина зависеше от това да правиш точно онези неща, които очакват от теб. Затворниците може би не бяха доволни, но бяха мирни.

Арон огледа мърморещата тълпа и повиши нетърпеливо глас:

— Добре, добре. Хайде да се стегнем и да почваме. Нали така? Така. Ако обичате, г-н Дилън.

Дилън пристъпи напред. Той беше лидер сред затворниците не просто заради размерите и силата си. Телените очила без рамка, които носеше, бяха по-скоро маниер, едно отстъпване пред традицията, отколкото необходимост. Той ги предпочиташе пред контактните лещи, а от Компанията, разбира се, не можеше да се очаква да изразходва време и пари, за да осигури на един затворник трансплантанти. Това устройваше Дилън. Очилата бяха много стари — семейна реликва, която някак си бе преживяла през поколенията непокътната. Те пасваха отлично на изискванията му.

Единственият кичур коса, висящ от иначе голото му теме, се олюляваше бавно при вървенето му. Трябваха много време и усилия за опазване на косматата украса от упоритите буболечки на Фиорина, но той издържаше на известното неудобство, за да съхрани това малко проявление на индивидуалност.

Дилън недвусмислено прочисти гърлото си:

— О, Господи, дай ни сила да издържим. Признаваме, че сме нещастни грешници в ръцете на един ядосан Бог. Нека кръгът не бъде прекъсван… докато не дойде деня. Амин.

Това беше кратък призив и той беше достатъчен. Когато замлъкна, групата затворници повдигнаха десните си юмруци и ги спуснаха мълчаливо. Това беше жест на приемане и примирение, не и на предизвикателство. На Фиорина предизвикателството не носеше нищо друго, освен отлъчване от събратята ти и може би ранен гроб.

Защото ако си позволиш твърде много, Ендрюс би могъл — и би го направил — да те изпрати далеч от комплекса, без да срещне никаква съпротива. Наоколо нямаше никой, който да протестира, да го контролира, да оценява правилността на постъпките му. В него бяха и хлябът, и ножът. Щеше да бъде непоносимо, ако не беше фактът, че освен суров, Управителят беше също и справедлив човек. В това отношение затворниците се смятаха за щастливи. Спокойно можеше да бъде и другояче.

Той огледа поверените си. Познаваше всеки един от тях отблизо — и то по-добре, отколкото би искал, ако имаше избор. Знаеше индивидуалните им преимущества и недостатъци, нещата, които не харесваха, и малките им прегрешения, както и историята на случая в подробности. Някои от тях бяха отрепки, други бяха просто фатално антисоциални, а повечето от тях бяха някъде по средата. Важно прочисти гърлото си.

— Благодаря, господа. Приказват се разни неща относно това, което се случи рано тази сутрин, и повечето от тях са несериозни. Ето защо считайте това събиране за уточняване на слуховете. Ето фактите. Както някои от вас знаят, в 6 часа, по време на сутрешната проверка, се е приземила една спасителна капсула, модел 337. Имаше един оцелял, двама умрели и един дроид, който беше смазан извън всякаква надежда за поправяне. — Той направи кратка пауза, за да смелят думите му. — Оцелелият е жена.

Мърморенето започна пак. Ендрюс слушаше, гледаше напрегнато и се опитваше да определи реакциите. Не бяха лоши… засега.

Един от затворниците се надвеси над горния парапет. Морз наближаваше трийсетте, но изглеждаше по-възрастен. Фиорина бързо състаряваше нежеланите си обитатели. Той се фукаше с големия си брой зъби със златно покритие — резултат от определени антиобществени дейности. Цветът на златото беше въпрос на козметичен избор. Той изглеждаше неспокоен, но това беше нормалното му поведение.

— Искам да кажа, че когато пристигнах тук, аз направих обет за безбрачие. Това означава никакви жени. Никакъв секс от какъвто и да е вид. — Развълнуваният му поглед обгърна насъбралите се. — Ние всички сме дали тази клетва. Нека да ви кажа, че що се отнася до мен, аз не одобрявам политиката на Компанията да позволява вмешателство…

На фона на досадния му глас, Арон прошепна на шефа си:

— Нахално копеле, нали, сър?

Накрая Дилън пристъпи пред колегата си и заговори с тих, но отекващ и твърд глас:

— Нашият брат иска да каже, че ние разглеждаме присъствието на всеки външен човек — и по-специално на жена — като насилие над хармонията, като един потенциален разрушител на духовното единство, което ни запазва през времето и ни предпазва от полудяване. Чухте ли какво казах, г-н Управителю? Разбирате ли какво ви казвам?

Ендрюс посрещна погледа на Дилън решително:

— Повярвайте ми, ние познаваме добре вашите чувства по този въпрос. Аз ви уверявам — всички вас — че ще бъде направено всичко възможно за задоволяване на вашите интереси и че този проблем ще бъде разрешен възможно най-скоро. Смятам, че това е в интерес на всички нас. — От тълпата се надигна глухо мърморене. — Ще бъдете доволни да научите, че вече съм поискал спасителна група. Да се надяваме, че те ще бъдат тук до една седмица и ще евакуират кораба и жената възможно най-скоро.

Някой в средата се провикна:

— Една седмица, Управителю? Никой не може да пристигне тук толкова бързо. Отникъде.

Ендрюс изгледа мъжа.

— Оказва се, че един кораб пътува транзит за Мотинея, която е в програмата от месеци. Тъй като това е спешен случай, има правила, с които дори Компанията трябва да се съобразява. Сигурен съм, че ще се свържат с кораба поне да събудят с ритник някой пилот от дълбок сън и ще отклонят кораба насам, за да вземе товара си. И това ще бъде краят на всичко.

Той, разбира се, не беше „сигурен“ в тези неща, но такъв беше логичния ход на събитията, който Компанията трябваше да предприеме, и той се чувстваше уверен в предсказанията си. Ако корабът на път за Мотинея не се отклони от маршрута си, той ще вземе нещата в свои ръце и ще действа според случая. С потенциалните кризи щеше да се заеме когато му дойде времето.

Погледна към Клеменс:

— Имахте ли достатъчно време за оценка?

Фелдшерът срамежливо скръсти ръце пред гърдите си:

— Донякъде. Доколкото можах с това, с което разполагаме тук.

— Все едно че не съм чул оплакванията. Какво е състоянието й?

Клеменс разбираше добре, че всички погледи в стаята внезапно се концентрираха върху него, но без да им обръща внимание, той гледаше право в Управителя:

— Не е ранена чак толкова лошо — повечето са натъртвания и удари. Може би едно от ребрата й е счупено и ако е така, то е съвсем леко. По-опасното е, че прекалено рязко се събужда от дълбок сън. — Той спря, за да събере мислите си. — Вижте, аз съм учил само обща медицина, но въпреки това виждам, че тя ще има нужда от специалист. Ако някой бъде събуден прекалено рано и прекалено рязко от дълбок сън без необходимата биофизическа подготовка, могат да възникнат всякакви видове проблеми. Непредвидими странични ефекти, латентни усложнения в дихателната система и кръвообращението, клетъчни разрушения, които понякога се проявяват след дни или седмици — и всякакви други неща, които не бих се наел да определи, камо ли да лекувам. Надявам се, че спасителният кораб ще има пълно медицинско оборудване.

— Ще оживее ли? — попита Ендрюс.

Техникът поклати глава колебливо. Управителят чуваше само онова, което искаше да чуе.

— Ако приемем, че не възникне нещо допълнително, мисля, че ще се оправи. Но не ме цитирайте пред никого. Особено пред дипломирани лекари.

— От какво се страхуваш? — изкикоти се някой зад него. — Да не те обвинят в нарушение на закона? — От групата се чу язвителен смях.

Ендрюс взе нещата бързо в свои ръце още преди Клеменс или някой друг да може да отговори:

— Вижте, никой тук не е наивник. В интерес на всички нас е жената да не излезе от амбулаторията, докато не пристигне спасителната група. И в никакъв случай не без придружител. Далече от очите, далече от сърцето, нали така? — Никой не се нае да потвърди или опровергае казаното. — И тъй, ние всички продължаваме с ежедневните си занимания без прекомерни вълнения. Правилно? Добре. — Той се надигна. — Благодаря ви, господа.

Никой не помръдна. Дилън се обърна и каза тихо:

— Окей.

Събранието започна да се разотива и хората да се връщат към всекидневните си задължения. Ендрюс не се намуси от пренебрежението. Това беше една малка промяна от страна на затворниците, а той беше склонен да позволява малки прояви. Това отпускаше напрежението и уталожваше нуждата им да се стремят към по-големи прояви.

Срещата протече добре и според очакванията. Чувстваше, че се е справил със ситуацията адекватно, слагайки край на слуховете и хипотезите преди те да станат неконтролируеми. С Арон до себе си, той се запъти обратно към канцеларията си.

И все пак един по-инструктивен отговор от Компанията щеше да му е от полза.

Пътят на Клеменс навън беше препречен от Дилън:

— Имаш нещо да ми казваш?

Големият мъж изглеждаше угрижен:

— Докторе, трябва да внимаваш с тази жена.

Клеменс се усмихна:

— Тя не е в състояние да създава проблеми. Нямаме ли право да дадем шанс на всички Божи чада да се борят?

— Не знаем чие чадо е тя. — Двамата мъже се гледаха в упор повече от минута, след което Дилън направи път на фелдшера. Погледът му го проследи през портала, водещ към коридор Д.

Жената лежеше неподвижна на леглото, но този път нито стенеше, нито сънуваше. Клеменс провери вътрешновенозния пакет, прикрепен на ръката й. Без да знае особеностите на нейното състояние, той трябваше да я лекува срещу обща отпадналост. Освен глюкоза и сюркоза пакетът съдържаше широк спектър от приемливи антибиотици в разтвор, медикаменти, променящи съня с бързи движения на очите, и болкоуспокояващи лекарства. Картата й за самоличност беше напълно унищожена при катастрофата, така че той я лекуваше на сляпо. Наблюдаваше я внимателно за признаци на неприемливост й с облекчение установи, че такива не се появиха.

С удоволствие отбеляза, че пакетът беше съвсем празен. Това означаваше, че тялото й се възползваше добре от възстановяващия разтвор. Показателите на скенера, прекаран по черепа и гръдния й кош, останаха зелени. Окуражен, той вкара една капсула в инжектора и леко обърна ръката й, за да разкрие по-голяма част от трицепса й.

Очите й изведнъж се отвориха, като че ли само се е преструвала на заспала. Стреснат от бързината на реакцията й, той се подвоуми. Тя посочи уреда в ръката му.

— Какво е това?

— Инжектор с общо назначение.

— Дотолкова разбирам. Знаете за какво питам.

Той леко се усмихна:

— Слаб коктейл, собствено производство. Нещо като отварачка за очите. Адреналин, избрани ендорфини, няколко тайнствени протеина за вкус. Смятам, че тялото ви се е възстановило достатъчно, за да ги метаболизира. Пет минути след като се разпръснат в системата ви, ще се почувствате много по-добре, отколкото сте сега.

Тя продължи да го гледа нащрек:

— Лекар ли сте?

Присви рамене и погледна за момент настрани, като че ли въпросът беше неудобен:

— Фелдшер, обща медицина. Стигнах само до трета степен. Но съм най-добрия, който ще намерите тук. — Той се наведе напред, присвивайки очи, за да огледа косата й. — Наистина трябва да ви обръсна главата. Трябваше да го направя веднага, но бях зает с по-важни неща.

Това признание накара Рипли да седне рязко в леглото, придърпвайки отбранително чаршафа към врата си.

— Спокойно, не съм убиец. Макар че тук има такива.

— Защо трябва да избръснете главата ми?

— Поради микроскопичните паразити. Месоядни артроподи. Местен специалитет на Фиорина. За щастие хората не са особено вкусни за тях… с изключение на кератина в косите ни. Не знам защо, но не изпитват същия апетит към ноктите ни — може би поради различната консистенция. Наричаме ги просто въшки — по дяволите научната класификация.

Тя продължаваше да гледа втренчено бръснача:

— Не може ли да използваме някакъв спрей или профилактичен шампоан или нещо друго?

— О, Компанията изпробва всичко, когато започна да разработва мината, но тези малки смукачи са жилави. Всичко, което беше успяло по света, беше докарано тук. Оказа се, че средствата, преборващи се с паразитите, предизвикваха мехури по кожата. Ужасни са по скалпа. Да не говорим за по-долу. Установи се, че бръсненето е по-просто, по-евтино и по-ефективно разрешение. Някои от момчетата си запазиха малко коса от чиста злоба и се борят с буболечките както могат. Да вземем веждите. Човек не се и замисля, че на някой му пука за нещо толкова мимолетно като веждите. Но гъстата коса — това е друг въпрос. Опитай се да живееш с въшките и те ще те подлудят. Ще пълзят по тебе, ще те ядат, ще те сърби…

— Добре, добре — отговори Рипли бързо. — Схванах картинката.

— Когато слезете долу, ще ви дам електрически бръснач. Можете да свършите тая работа, когато се почувствате по-добре. Амбулаторията е почти най-стерилната стая в комплекса, така че за известно време ще сте добре, но гадовете накрая ще ви намерят. Много са малки, за да ги видите. Просто се обръснете и те няма да ви закачат. — Тя се подвоуми замислено, но после кимна с разбиране. — Името ми е Клеменс. Аз съм завеждащият медицинския пункт тук, на Фюри 361.

Тя присви вежди:

— Не ми звучи като наименование на рудник…

— Някога това наистина е било мина. Преди време последната от ценната руда е била извадена, пречистена и изпратена по света. Уейленд-Ютани правеше огромни разходи по тези съоръжения и трябваше да напусне. За да компенсира донякъде загубите, даде под наем действащата зона за затвор със строг тъмничен режим. Така всички имат полза. Обществото се разделя с най-нежеланите си членове и Компанията получава безплатно пазачи. Всички имат полза — освен тези, които сме изпратени тук. — Той размаха инжектора. — Имате ли нещо против? Това само ще ви стабилизира.

Сега вече тя се чувстваше в достатъчна безопасност, за да му позволи да се доближи до нея и започна да разглежда обкръжението си.

— Как се отзовах тук?

— Приземихте се с трясък на една спасителна капсула. Никой не знае какво се е случило на вашия кораб-майка, нито пък какво е наложило изстрелването ви. Ако Хари Ендрюс… той е Управителят тук… знае нещо, не го е споделил. Каквото и да ви е изстреляло аварийно, то също е повредило и уредите за приземяване на спасителната капсула, защото сте се бухнали доста силно в залива. Ние го изтеглихме на брега. Не съм влизал в него, но ако външността може да говори за вътрешните повреди, то вие сте извадили дяволски късмет, че сте все още жива и цяла.

Тя преглътна:

— Ами другите?

— Ами, аз самия си задавах същия въпрос. Къде е останалата част от екипажа? Те на друга капсула ли се спасиха?

— Няма „останала част от екипажа“ — уведоми го тя стегнато. — Това е дълга история, която не ми се разказва сега. Исках да попитам за онези, които бяха на спасителната капсула с мен. Колко бяха?

— Двама. Тоест трима, ако броим андроида. — Той спря за момент. — Боя се, че те не успяха.

— Какво? — Тя не можеше да разбере.

— Не оцеляха.

След като размисли, тя рязко разтърси глава:

— Искам да отида на кораба. Трябва да видя със собствените си очи. — Тръгна да сяда, но той я възпря с ръка на раменете й.

— Ей, почакай! Като твой лекар трябва да ти кажа, че не си в състояние да направиш това.

— Ти не беше доктор, нали? — Тя се плъзна от другата страна на леглото и застана в очакване съвсем гола. — Искаш ли да ми намериш някакви дрехи или да изляза така?

Клеменс не бързаше да вземе решение, не особено недоволен от възможността да я огледа в изправено положение.

— Вземайки предвид характера на местното население, особено сериозно бих препоръчал носенето на дрехи. — Той се повдигна, отвори едно шкафче в дъното на стаята и започна да рови в съдържанието му.

— Имай предвид, докато се шляеш в нашата малка страна на чудесата, че затворническото население тук е изцяло мъжко и никой от тях не е виждал жена от години. В тази връзка — аз също.

Тя изчака с ръка на бедрото, като го гледаше преценяващо:

— Окей, обаче аз не трябва да се безпокоя за теб, защото ти не спадаш към лекарите, нали беше така?

Той не успя да сдържи усмивката си.