Алън Дийн Фостър
Пришълец 3 (13)

Тринайсета глава

С намалелия брой затворници залата за събрания изглеждаше толкова празна, колкото никога досега. Мъжете мърмореха и спореха помежду си, когато юмрукът на Дилън удари по стъкленото покритие на една ниша в стената. Като протегна ръка, той изтръгна закачената вътре противопожарна брадва и я вдигна над главата си, обръщайки се към затворниците.

— Дай ни сила. Господи, да издържим, докато дойде денят. Амин.

Във въздуха се издигнаха юмруци. Мъжете бяха неуверени, но непоколебими. Дилън ги изгледа внимателно.

— Той е на свобода, някъде там. Спасителната група е на път с оръжия и тем подобни. Сега няма нито едно безопасно място. Предлагам да останем тук, защото няма вентилационни шахти отгоре. Ако дойде, ще дойде през вратата. Ще сложим пазач да ни предупреди, ако идва. За всеки случай легнете долу. Бъдете готови и чисти, ако настъпи часът ви.

— Какви ги дрънкаш! — Обади се затворникът Дейвид. — Хванати сме в капан като плъхове.

Дилън го погледна гневно:

— Повечето имате скрити ножове. Извадете ги.

— Точно така — изръмжа Уилямс. — Мислиш, че ще можем да намушкаме копелето?

— Нищо не мисля — каза му Дилън. — Може би ще можеш да го раниш, докато предаваш Богу дух. Това е все пак нещо. Да не би да имаш по-добра идея?

Уилям нямаше, а така също и останалите.

Дилън продължи:

— Казвам ви: докато дойде тази група, ние сме закъсали. Бъдете готови!

— Аз не оставам тук — Уилям вече пристъпваше заднешком. — В никакъв случай!

Дилън се обърна и плю вляво от себе си:

— Прави каквото искаш.

 

 

Арон набра необходимия код и прокара палец върху скенера дактилоскоп. Вътрешната врата, предпазваща централната комуникационна система, се плъзна настрани, върху пулта замигаха светлини, а екранът се включи послушно, готов за работа.

— Хубаво — обърна се той към жената до него. — Какво искаш да изпратя?

— Има ли връзка с Мрежата?

Той сключи вежди, проверявайки показанията.

— Да, има. Какво искаш да им кажеш?

— Искам да им кажа, че цялото място е заразено. Мисля, че ще повярват. Наоколо лежат достатъчно преработени боклуци, за да повярват.

Арон я зяпна.

— Шегуваш ли се? Кажи им го и те никога няма да дойдат — поне докато не извадят и проверят резултатите от дистанционна инспекция. Спасителната група ще ни обърне гръб.

— Точно така.

— Какви ги приказваш? Тук седим и чакаме като умряла риба на пазара. Единствената ни надежда е да пристигнат навреме и да убият чудовището, преди то да ни е довършило. И може би ще могат да ти помогнат. Мислила ли си за това? Ти си прекалено сигурна, че това нещо може да се справи с всичко, което имат, но не знаеш как стоят нещата в действителност. Навярно ще могат да те замразят или да ти направят някаква операция? Ти каза, че събират информация за него. Да не мислиш, че ще дойдат и ще се опитат да го отнесат, без да са сигурни, че ще го опазят? По дяволите, ние го затворихме, а дори нямахме подготовка. Те ще бъдат абсолютно подготвени за залавянето. Нали имат техника…

Рипли беше все така непреклонна:

— Единственото, което движи Компанията, е лакомията за мозъци. Знам го! Имала съм си работа и с тях, и с Пришълеца, и, честно казано, не съм съвсем сигурна дали в крайна сметка Компанията не представлява по-голяма заплаха. Не мога да поема риска! Знам със сигурност, че ако едно от тези неща се измъкне от тази планета, ще убие всичко. То е създадено само за това: да убива и да се размножава. Не можем да позволим агентите на Компанията да дойде тук. Те ще направят всичко, което е по силите им, за да го вземат обратно със себе си. — Тя издаде звук на отвращение. — За да печелят!

— Майната ти! Адски съжалявам за това нещо в тебе, лейди, но аз искам да ме освободят. Мисля, че вярвам повече на Компанията, отколкото на тебе. По всичко личи, че ти не гледаш на ситуацията рационално, и предполагам, че имаш основателни причини за това. Което обаче не означава, че аз трябва да гледам на нещата по същия начин — и аз не гледам. Не ми пука изобщо за тези гадове затворниците. Те могат да убият онова нещо или да му избягат и да квичат „осанна“ към небесата, докато пукнат, но аз имам жена и дете. Рано се ожених и въпреки изкривяванията на времето ще можем да се порадваме един на друг, когато ми свърши разходката тук. Щях да се върна при следващата смяна. Заради всичко това тук мога да поискам намаляване на срока и да се върна със спасителния кораб. Ще си получа заплатата за целия срок, а може би и някаква премия. Ако това стане, може да се каже, че твоят ксеноморф ми е направил услуга.

— Съжалявам. Виж какво, знам, че ти е трудно — тя се опитваше да обуздае гнева си, докато му говореше, — но трябва да изпратя едно съобщение. Тук са изложени на риск много повече неща, отколкото собствените ти мечти за щастливо пенсиониране в предградията. Ако Пришълецът се окаже на свобода на Земята, големите ти мечти няма да струват нищо.

— Все пак ще се доверя на Компанията! — каза той твърдо.

— По дяволите, Арон, дай ми кода!

Той се облегна на стола си:

— Съжалявам, майко, той е достъпен само за определени личности. Не мога да нарушавам правилата, нали?

Рипли знаеше, че не разполага с много време, а започваше и да го губи. Сега отново се сблъскваше с отношението на Компанията: този затворен, ограничен, корпоративен свят, където етиката и моралът бяха удобно замаскирани от правила.

— Виж какво, глупако, можеш да си завреш безценните правила където искаш! Трябва да свърша с това! Дай ми го!

— В никакъв случай, лейди! Няма да получиш кода от мен, освен ако не ме убиеш.

Тя се наведе към него, после насила се отпусна и за пореден път се почувства безкрайно уморена. Защо правеше всичко това? Не дължеше никому нищо, най-малко на представителите на Компанията. Ако те вземеха Пришълеца на борда на кораба си и той ги избиеше всичките, какво й влизаше в работата?

— Не влагам нищо лично, нали разбираш — говореше й Арон, докато я наблюдаваше внимателно, нащрек за всякакви неочаквани ходове. Не смяташе, че тя представлява някаква реална опасност, но за краткото време, в което я беше наблюдавал как действа, беше разбрал, че е опасно да я подценява. — Мисля, че вече си наред.

— Благодаря. — Тонът й беше безизразен и равнодушен.

— Значи се разбрахме и пак ще работим заедно. — Беше прекалено самодоволен. — Някакви идеи?

Тя се обърна и Арон моментално се стегна, но Рипли мина покрай него към гишето за самообслужване и си взе чаша вода. Жаждата й беше постоянна и не се дължеше на напрежение и нерви. Тялото й снабдяваше с течности още едно тяло.

— Войнственото копеле няма да ме убие — каза му тя, като се приближи.

Той повдигна вежди:

— Така ли? И защо?

Рипли отпи от чашата:

— Няма да ме пипне, тъй като рискува здравето на женската в ембрион. Макар да знам, че всеки от тях може да възпроизвежда други от същия вид, той навярно не може да създаде повече от една-единствена майка — поради липса на достатъчно количество от нужния генетичен материал или нещо друго. Не съм сигурна дали е точно така, но на практика този тук досега не се е опитал да ме убие.

— Да се басираме ли, че това нещо не е чак толкова умно?

— Може би умът няма нищо общо с това, може да е простият инстинкт. Ако нараниш носителя, рискуваш преждевременно нараняване на неродената майка. В това има смисъл. — Тя срещна погледа му. — Досега можеше да ме убие на два пъти, но не го направи, защото знае какво нося. — Потърка замислено брадичката си.

— Ще тръгна да го търся — обяви Рипли неочаквано. — Ще видим тогава колко е умен.

Арон се опули насреща й:

— Ще тръгнеш да го търсиш?

— Да. Мисля, че знам къде е — там горе на тавана.

Той се намръщи:

— Какъв таван? Ние нямаме таван.

— Това е метафора. — Тя пресуши чашата.

— О-о — погледна я той втренчено.

— Идваш ли?

Арон поклати глава. Тя се усмихна, сложи чашата обратно върху поставката и се обърна да излезе от стаята с Комуникатора. Арон я проследи с поглед.

— Дявол да го вземе! — промърмори, без да се обръща конкретно към някого.