Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пришълец (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alien 3, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2021 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka(2021 г.)

Издание:

Автор: Алън Дийн Фостър

Заглавие: Пришълец 3

Преводач: Оля Стоичкова

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Плеяда 7“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Печатница „Полипринт“ — Враца

Художник: Димитър Стоянов

ISBN: 954-526-004-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16102

История

  1. —Добавяне

Десета глава

Придружен от затворника Дейвид, Арон заведе Рипли до огромния склад. Когато стигнаха до секцията, където се съхраняваха барабаните, той се спря и посочи.

— Ето тук ги пазим. Не знам как се нарича тая гадост.

Дилън дойде на помощ:

— Куинитрицетилин.

— Знаех го — промърмори заместник-управителят, консултирайки се с бележника си. — Е, добре. Изчезвам да уточня задачите по секции за групата бояджии. Дейвид, ти се занимай с тези барабани и ги накарай да се движат. — Той се обърна и тръгна в посока към главния коридор.

— Слушам, осемдесет и пети — провикна се Дейвид след него.

— Не ме наричай така! — Арон изчезна в тъмнината на противоположния коридор.

Рипли разгледа барабаните. Бяха леко проядени от корозията и очевидно не са били докосвани от известно време, но иначе изглеждаха наред.

— Какво е това „осемдесет и пети“?

Дейвид постави ръцете си в ръкавици върху най-близкия контейнер:

— Много затворници го наричаха така. Преди няколко години напипахме личните му данни от компютъра. Това е неговият коефициент на интелигентност. — Той се ухили и започна да търкаля барабана.

Рипли го наблюдаваше:

— Той като че ли много вярва в тия работи. Ти как мислиш?

Затворникът нагласи барабана за товарене:

— По дяволите, аз съм само един пазач като останалите момчета тук. Обаче веднъж видях един от тия барабани да пада върху един бункер на брега. След взрива ни държаха затворени в продължение на седемнайсет седмици. Ужасна работа!

 

 

В друга част на склада затворниците Трой и Артур се ровеха в една купчина изхвърлени електронни компоненти. Трой набута едно стъклено мънисто в цилиндъра, който държеше, натисна бутона, после с отвращение извади мънистото и продължи да търси друго.

— По дяволите! Една шибана крушка на две хиляди сработва!

Приятелят му вдигна поглед от купчината, в която се беше заровил:

— Е, можеше да бъде много по-лошо! Можеше да се наложи да ги изработваме! — Той изпробва едно мънисто в своя фенер, натисна копчето и за негова изненада и удоволствие, той светна.

 

 

Двамата мъже се промъкваха по въздухопровода, като разливаха из него куинитрицетилин.

— Тая гадост мирише ужасно! — Уведоми затворник Кевин за стотен път.

Колегата му едва-едва отговори:

— Вече ти казах — не я дишай.

— А защо?

— Заради шибаните пари.

— Аз съм в шибаната тръба с тях, как мога да не ги дишам?

Пред склада за токсични отпадъци другите мъже изсипваха кофи с куинитрицетилин и го разстилаха по най-добрия начин — с метли и четки, а тези, които нямаха — с ботушите на краката им.

Дилън чакаше в коридора заедно с Рипли. Всичко вървеше по план, макар че все още не беше ясно дали нещата по-нататък щяха да се развият по план.

Той я погледна, анализирайки израза на лицето й. Не че беше особено чувствителен, но беше видял доста в този живот.

— Докторчето ти липсва, нали?

— Не го познавах много добре — промърмори тя нещо като отговор.

— Мисля, че двамата станахте много близки.

Този път Рипли погледна към него:

— Май си гледал през ключалките.

Дилън се усмихна:

— Така си и мислех!

Гаденето не й се размина, а я връхлетя с всичка сила, като наруши равновесието й и я накара да търси опора в стената, докато се даваше и кашляше. Дилън доближи, за да й помогне, но тя го отблъсна, мъчейки се да поеме въздух. Той я огледа с неочаквана загриженост.

— Добре ли си?

Рипли си пое дълбоко дъх и кимна.

— Щом казваш! Но не ми изглеждаш много добре, сестро!

 

 

Арон изгледа осъдените, които го придружаваха — някои по-близо, други горе на пътечката. Всички носеха аварийни факли, които се запалваха при удар.

— А сега ме чуйте! — Погледите им се обърнаха към него с внимание. — Не палете огъня, докато не ви дам сигнал. Сигналът е този. — Той вдигна ръка. — Разбрахте ли ме, момчета? Запомнихте ли какво ви казах?

Гледаха го съсредоточено — толкова съсредоточено, че мъжът, който беше най-близо до въздухопровода, изпусна факлата, която държеше. Посегна към нея, изпусна я и задържа дъха си, когато тя се изтъркаля до ръба близо до краката му.

Колегите му не забелязаха. Напрягайки се, той коленичи да я вземе и изпусна въздишка на облекчение…

Точно тогава Пришълецът се появи зад решетката, върху която лежеше несигурно факлата, и се пресегна към затворника. Той успя да извика, а факлата падна от пръстите му долу на земята.

Където пламна ярко.

Арон едновременно видя и чу експлозията. Очите му се разшириха:

— Не, по дяволите! Чакайте сигнала! Мамка му!

Тогава видя Пришълеца и забрави за пламъците. Те се разпростряха толкова бързо, колкото се надяваше отчаяният съставител на плана: втурнаха се надолу по покритите с куинитрицетилин коридори, погълнаха въздухопроводи, изпържиха напоени подове и пътечки. В коридора, където беше застанала, Рипли чу приближаващите се пламъци и се притисна към небоядисаната част от пода. Един осъден наблизо не беше толкова бърз и когато пламъците подпалиха дрехите му, той изпищя.

Морз започна да се въргаля лудо настрани от пламъците и успя да види офейкването на Пришълеца отгоре.

— Ето го! Ей, тука е! — Никой нямаше нито желание, нито беше в състояние да откликне на тревогата му.

Невъзможно беше да се следи и половината от това, което ставаше. Ранени мъже се хвърляха от горящи парапети или скачаха от горещия таван. Затворникът Ерик видя, че огънят го приближава, и се втурна в последния момент в прикритието на една небоядисана тръба, като едва успя да се промуши навреме, за да избегне порива на огъня, който обгори краката му отдолу. Друг мъж умря, когато Пришълецът се появи от един вентилационен отвор заедно с изпаренията и се приземи право върху него.

Тичайки като луди, Арон и един от затворниците се насочиха към залата за изхвърляне на отпадъци, като се опитваха да бягат пред пламъците. Заместник-управителят успя, но другарят му не беше толкова бърз… или толкова късметлия. Огънят го погълна, но не го спря.

След като стигнаха с олюляване до разклонението за склада, Рипли, Дилън и затворникът Джуниър успяха да повалят горящия човек на пода и започнаха да удрят по пламъците върху гърба му. Арон се опитваше да си поеме дъх и в този момент някакво топуркане отгоре привлече вниманието му. С неочаквано присъствие на духа той грабна една четка, натопена в куинитрицетилини, и я мушна в най-близките пламъци. Държейки импровизираната факла високо, я напъха в дупката на тръбата отгоре. Шумът на стъпките отслабна.

Затворникът Грегор умря в ръцете на Джуниър, като мърдаше устни, от които не излизаха никакви думи. Другият стана и се втурна към дима и огъня, крещейки:

— Ела ме вземи, гадино! Ела ме вземи!

В главния коридор димът повали още един мъж. Последното, което видя, преди да падне, беше Пришълецът, надигащ се пред него, като силуетът му се очертаваше през пламъците и невероятната горещина. Той се опита да извика, но не успя.

Джуниър зави към един ъгъл и спря. Пришълецът се обърна към него.

— Тичай, тичай! — Опечаленият затворник хукна покрай чудовището, което го последва без колебание.

Всички се събраха близо до входа на склада за токсични отпадъци: Рипли и Дилън, Арон и Морз, оцелелите затворници. Когато Пришълецът се обърна и се изправи пред тях, те последваха примера на Арон: запалиха четките и замятаха импровизираните ракети към звяра. Джуниър се възползва от възможността да се доближи до него изотзад.

— Ето! На ти един!

Когато ставаше дума за жертва, Пришълецът още веднъж показа склонността си да избира най-близката пред по-многобройната. Като се завъртя, той скочи върху Джуниър. Двамата се прекатуриха назад… в склада.

Борейки се да парира ужасната горещина, Дилън продължи да гаси другарите си, потънали в пламъци. Когато и последният човек престана да гори, той се обърна и се опита да навлезе в пламъците, за да достигне задната стена.

Рипли стигна до контролната кутия и започна да търси червеното копче, а Арон натъпка още една пламтяща четка във входа. Минута по-късно Дилън успя да активира разпръсквателната система.

Джуниър издаде последен, слаб и безпомощен вик, когато тежката врата се затръшна пред него, отделяйки го от склада. В същото време душовете заработиха. Изтощени и ужасени мъже с различни степени на изгаряне и опушване се въртяха безмълвни в коридора, докато водата се изливаше върху им.

Зад вратата се чу шум, после далечно тичане. Нещо, което не бяха ръце, тършуваше, нещо, което не бяха пръсти, дращеше около себе си. Затвореният Пришълец търсеше начин да излезе. Постепенно шумът спря.

Няколкото оцелели се спогледаха, готови да избухнат в радостни възгласи. Рипли рязко ги отряза:

— Още не е свършило.

Един от мъжете се сопна ядосано:

— Глупости! Той е вътре, вратата сработи. Хванахме го!

— Какви ги говориш? — предизвика я Арон. — Нали хванахме копелето точно както го планира?

Рипли дори не го погледна. Нямаше нужда да се обяснява, защото тишината изведнъж се разцепи от оглушителен удар. Няколко от мъжете потрепнаха, а двама се обърнаха, за да побегнат.

Останалите зяпнаха учудени към вратата, в която внезапно се появи огромна изпъкналост. Ехото продължи да трещи по многобройните коридори. Преди да заглъхне окончателно, второ гръмотевично ехо изтрещя в преддверието и на вратата се появи втора подутина.

— Кучи син! — измърмори на глас Арон. — Това е керамо-карбидна врата!

Дилън не го слушаше. Като човек, който оцеляваше, само че по друг начин, той наблюдаваше Рипли. Тя не помръдваше — същото направи и той. Ако тя хукнеше да бяга, щеше да я последва по петите без никакво намерение да спира.

Тя обаче продължи да стои на краката си и когато се появи третата издатина. Ушите му звъняха. „Това е жена, с която желая да се бях запознал по-рано — помисли си той. — Жена, която би променила един мъж, би изменила пътя и посоката на живота му. Би могла да промени моя. Но това можеше да стане преди. Сега вече е много късно. Късно е от много време насам.“

Ушите му престанаха да звънят, защото не последва друг удар. Върху вратата не се появи нова издутина. Над коридора надвисна смъртна тишина. Постепенно вниманието на всички се измести от тази вече не идеална, но все още цяла врата, към единствената жена измежду тях.

Когато тя бавно седна долу и затвори очи, облегната на стената, всеобщата въздишка на облекчение, която изпълни стаята беше като последния порив на вятъра, отбелязващ отминаването на неотдавнашна буря.