Алън Дийн Фостър
Пришълец 3 (9)

Девета глава

Ендрюс стоеше пред поверениците си в столовата, мълчаливо разглеждайки очакващите любопитни лица, докато Дилън се готвеше да каже традиционната молитва. Арон седеше наблизо и се чудеше какво е намислил шефа му.

— Ставайте! Молете се! Благословен е Господ! — Затворниците се подчиниха, заемайки благоговейни пози. Дилън продължи. — Дай ни сила, о Господи, да продължим. Ние признаваме, че сме бедни грешници в ръцете на ядосания Бог. Нека кръгът не се разчупи, докато не дойде деня. Амин. — Всеки затворник повдигна десния си юмрук, след това седна.

Докато Дилън ги оглеждаше, предишното му блажено изражение внезапно се изкриви страховито.

— Какво, по дяловите, става тук? Каква е тази идиотщина, пред която сме изправени? Имаме убийство! Имаме насилие! Имаме братя в опасност! Не искам никакви идиотщини повече тук! Имаме проблеми — ще се бием заедно.

Ендрюс остави тишината, настъпила след избухването на Дилън, да повиси в залата, докато се увери, че вниманието на всички е насочено към него, и тържествено прочисти гърлото си.

— Да, благодаря ти, Дилън — започна с обикновения си тон, който не търпеше глупости. — Още веднъж: това е среща за проверка на слуховете. Ето фактите. Точно в четири часа затворник Мърфи е бил намерен мъртъв на изхода на вентилационна шахта 17, вероятно поради небрежност и голяма доза немарливост от негова страна. От информацията, събрана на място, изглежда, че е стоял прекалено близо до вентилатора, когато се е появило силно течение, в резултат на което той е бил изсмукан или издухан в перките. Медикът Клеменс беше следовател по случая и неговия отчет, както може би предполагате, е достатъчно ясен по отношение причините за смъртта.

Няколко от затворниците промърмориха под носа си, Ендрюс ги изгледа, докато не млъкнаха отново.

Започна да се разхожда, докато говореше:

— Скоро след това затворниците Богс, Рейнс и Голик заминаха на редовно дежурство за претърсване и разчистване в шахтите. Те бяха екипирани добре и вероятно знаеха какво правят.

— Аз мога да потвърдя това — вметна Дилън.

Приемайки коментара на големия мъж с поглед, Ендрюс поднови обяснението си:

— Около осем часа затворник Голик се появява в умопомрачено състояние. Бил е покрит с кръв и е дърдорел глупости. Понастоящем той е физически обезвреден и се лекува в амбулаторията. Затворниците Богс и Рейнс все още ги няма. Принудени сме да допуснем възможността, че са се сблъскали с насилие от страна на Голик. — Той направи пауза, за да стигнат думите му до съзнанието. — Досието на въпросния затворник не е лишено от подобно съмнение. Макар че никой не се изпраща тук, без да бъде подложен на лечение и прочистване в Рехабилитационния център на Земята, не всяка програма на лечение е перфектна или пък вечна.

— Чувал съм за това — каза Дилън.

— Още по-добре. Докато не бъдат открити обаче затворниците Рейнс и Богс — или техните тела — и причината за тяхното отсъствие разкрита, всяко заключение ще бъде предварително. Навярно те седят в някой тунел, ранени и неспособни да се движат, очаквайки пристигането на помощ. Може би пък са се загубили, опитвайки се да намерят изход. Очевидно има спешна нужда да се организира и изпрати издирваща група. Доброволците ще получат похвала и действията им ще бъдат надлежно регистрирани в досиетата им. — Той спря пред северната стена, която беше изработена от местно лято олово. — Мисля, че ще бъде честно да признаем, че изведнъж в нашия безупречно работещ лагер се появиха проблеми. Това не е причина за паника или тревога и всъщност е нещо очаквано в ситуация като нашата. Каквото и да е крайното разрешение на именно този нещастен инцидент, смятам смело да кажа, че връщането ни към нормални действия може да се очаква съвсем скоро. Междувременно обаче всички ние трябва да запазим здравия си разум и да се стегнем през следващите няколко дни до пристигането на спасителната група, която ще вземе лейтенант Рипли. Позволявам си да отида по-далече и да ви кажа, че непланираното й пристигане тук, освен че само по себе си създаде някои проблеми, накара Компанията да отклони един кораб за Фиорина. Това означава възможност за получаване на допълнителни доставки и може би някои удоволствия много преди графика. Това е нещо, което можем да очакваме с нетърпение и да гледаме в дните пред нас.

Вратата отдясно се отвори с трясък и през нея влетя Рипли. Останала без дъх и развълнувана, тя пренебрегна погледите на присъстващите.

— Тук е! Хвана Клеменс! — Тя се оглеждаше обезумяло наоколо, а очите й инспектираха тъмните ъгли и далечните коридори на залата за събрания.

Вените издуха врата на Ендрюс.

— Лейтенант, омръзнахте ми! Спрете това бълнуване веднага! Спрете! Разпространявате излишна паника без никакви доказателства и аз няма да търпя това, чувате ли ме? Няма да търпя!

Тя се втренчи в него:

— Казвам ви — тук е!

— А аз ви казвам: вземете се в ръце, лейтенант! — Той погледна косо вдясно: — Г-н Арон, веднага обуздайте тази глупава жена! Закарайте я обратно в амбулаторията!

— Да, сър! — Арон направи крачка към Рипли, но изразът на лицето й го накара да се поколебае, физически тя не изглеждаше по-слаба от един обикновен затворник.

Докато размишляваше как да постъпи, светлините внезапно замигаха лудо. Затворниците започнаха да викат, да се блъскат един друг и се оглеждаха объркано наоколо. Ендрюс тъжно поклати глава.

— Няма да допусна тези глупости тук, чувате ли ме всички? Няма да търпя това! — Слаб стържещ звук го накара да погледне нагоре.

Пришълецът се пресегна надолу и повдигна Управителя от пода така изкусно, както паяк хваща муха. След миг плячката и хищникът изчезнаха. В последвалата истерия само Рипли и затворник Морз видяха как чудовището повлече безжизненото тяло на Ендрюс в една отворена вентилационна шахта.

 

 

Рипли седна в ъгъла и запали наркоклечка. Хвана се, че мисли за Клеменс. Клеменс — по-добре да не мисли за него, така, както се беше научила да забрави бързо няколко други мъже, с които беше започвала връзка, но които й бяха отнемани и унищожавани от други представители на привидно неунищожимата орда на пришълците.

Само че те не бяха неунищожими. Можеха да бъдат убити. И докато тя беше жива, това изглежда щеше да бъде съдбата й: да ги унищожава, да ги изтрива от лицето на вселената. Това беше призвание, което тя с радост — и то каква! — би предоставила на друг.

Защо именно тя? Това беше въпрос, над който се беше замисляла неведнъж. Защо беше избрана точно тя? Не, помисли си, не беше справедливо. Нищо не я беше избирало. Съдбата не я беше избрала, за да прекара живота си в ужас и унищожение. Други се бяха противопоставили на Пришълеца и бяха загинали. Само тя продължаваше да страда, защото само тя продължаваше да оцелява.

Това беше съдба, която тя можеше да изостави по всяко време. Амбулаторията беше добре заредена, всичко беше ясно надписано. Една-единствена проста инжекция би заличила всичката болка и ужас. Много лесен начин да се сложи край. Само че Рипли винаги оцеляваше. Може би това беше задачата й в живота — да оцелява. Не, съдбата не я беше избрала за специални поръчения. Тя не можеше да отговаря за това, че е по-жилава от другите. Беше просто нещо, с което трябваше да се научи да живее.

Още един мъж си отиде, мъж, когото този път не харесваше особено, но въпреки това съжаляваше за него. Ендрюс беше човек и ако не друго, то поне заслужаваше да умре прилично.

След удивително бързата атака на Пришълеца беше настъпила мъртва тишина. В нея мъжете отново седяха или стояха прави и всеки се взираше в далечината, в съседа си или в себе си. Както обикновено, Дилън беше този, който трябваше да коленичи и да започне молитвата.

— Ние получихме знак, братя. Начинът, по който се отнесем с него, ще определи съдбата ни.

— Амин! — повториха в хор няколко от затворниците. За щастие коментарите на някои бяха неразбираеми.

Дилън продължи:

— Изразяваме ти благодарност, господи, яростта ти стигна до нас и времето за нашия съд е наближило. Над нас е надвиснал апокалипсис. Нека да се приготвим. Нека милостта ти е справедлива!

В края на залата затворниците бяха започнали да шепнат помежду си, независимо от молитвата на Дилън.

— Беше голямо — промърмори затворник Дейвид. — Ама че голямо и бързо.

— Видях го, глупако! — Кевин се взираше съсредоточено в мястото на тавана, откъдето беше увиснал Пришълецът. — Бях там. Да не мислиш, че съм сляп?

— Да, но искам да кажа, че беше голямо. — Толкова съсредоточени бяха те в спомена за това, което се беше случили току-що, че дори забравиха да погледнат Рипли.

Затворник Уилям стана и огледа другарите си:

— Е, и сега какво ще правим, другари? — Няколко души се спогледаха, но никой не проговори. — Добре де, кой ще командва? Искам да кажа, трябва да се организираме, нали?

Арон преглътна и огледа стаята:

— Мисля, че аз съм следващият.

Морз превъртя очи към тавана:

— Осемдесет и пети ще управлява! Господи, остави ме на мира!

— Не ме наричай така! — Арон метна гневен поглед към затворника, който беше се обадил. — Нито сега, нито когато и да е било! — И като се надигна, той се изправи с лице срещу тях. — Вижте, няма начин да заменя Ендрюс, дори няма и да се опитвам. Вие, момчета, не го оценихте. Знам, че понякога беше твърд като скала, но той беше най-добрият човек, с когото съм работил.

Дилън не беше чак толкова впечатлен:

— Не искам да я слушам тая помия. — Погледът му се премести от помощника към дългунестата фигура, седнала в далечния ъгъл на залата. — Ами ти? Ти си офицер. Какво ще кажеш да ни покомандваш малко?

Рипли хвърли бърз поглед в неговата посока, дръпна от наркоклечката си и погледна настрани.

Уилямс прекъсна последвалата тишина, посочвайки Дилън:

— Ти поемаш командването. И без това ти си шефът.

Големият мъж поклати глава:

— В никакъв случай. Аз не съм командаджия. Просто се грижа за себе си.

— Добре де, какво иска тоя гаден звяр? — попита на висок глас обезсърченият Уилямс. — Ще се опитва ли да ни вземе всички?

Наркоклечката се отпусна в устните на Рипли:

— Да.

— Е, това не е ли чудесно? — изръмжа саркастично Морз. — Как да го спрем?

Отвратена, Рипли хвърли остатъка от наркоклечката настрани и се изправи пред групата.

— Нямаме никакво оръжие, нали? Никакви модерни пистолети, никакви импулсни пушки, нали?

Арон кимна неохотно:

— Така е.

Тя се замисли:

— Не съм виждала пришълец като този досега. По-голям е и краката му са различни. Другите се страхуваха от огъня — или поне го уважаваха. Но не и от друго. — Погледът й блуждаеше в залата.

— Можем ли да запечатим тази зона?

— По никакъв начин — каза й Арон. — Разработеният минен комплекс е десет квадратни мили. Има шестстотин въздухопровода с отвори на повърхността. Това проклето място е голямо.

— Какво ще кажете за видеосистемата? Да се опитаме да го намерим по този начин. Тук виждам навсякъде монитори.

Заместник-управителят отново поклати глава:

— Вътрешната видеосистема не е работила от години. Няма причина да се поддържа скъпа високотехнологична система, само за да се наблюдават някакви въшливи двайсет и пет затворници пазачи, които и без това няма къде да отидат. Имаме достатъчно техника, но няма как да я оправим.

— Осемдесет и пети се опитва да ти каже… — започна да обяснява Морз.

— Не ме наричай така! — сопна се Арон.

Затворникът не му обърна внимание:

— … че тук нямаме развлекателни центрове, нито климатична инсталация, нито видеомонитори, нямаме надзор, нито хладилници, нито шибан сладолед, нито пушки, нито презервативи, нито жени. Всичко, което имаме тук, е боклук.

— Затваряй си устата! — предупреди го Дилън.

— За какво изобщо говорим с нея? — продължи Морз. — Тя доведе онази гад тук, нека да си блъска сега главата.

Рипли едва присви рамене:

— Това ме устройва!

Дилън отиде до Морз:

— Няма да повтарям пак — каза той тихо, — затваряй си устата!

Морз размисли, после отпусна погледа си и се отдръпна. Поне засега.

Заместник-управителят погледна Рипли:

— Добре, какво да правим сега?

Тя съзнаваше, че не само тримата мъже на масата, но и повечето от затворниците я гледаха в очакване.

— На Архерон се опитахме да се отделим и да установим защитен периметър. Получи се, но за кратко — тези неща винаги намират изход. Първо искам да видя — не да чуя — каква е точната ни физическа ситуация.

— Шибана! — промърмори под носа си Морз.

Арон кимна:

— Елате с мен. — Погледна към Дилън. — Съжалявам, но знаеш правилата.

Големият мъж премигна бавно в знак на съгласие.

— Само не се бавете, нали?

Арон се опита да се ухили, но не успя:

— Мисли по следния начин: днес не е работен ден!

Погледът на Дилън мина по горните нива на библиотеката:

— Тогава защо не се чувствам спокоен?

 

 

Те минаха по основната галерия, като Арон държеше една схема на мината, а Рипли местеше вниманието си от картата към коридорите и стените. Осветлението от тавана беше слабо. Морз бъркаше. Някои от основните системи, поддържащи живота на комплекса, все още функционираха.

Тя чукна по пластмасовия лист:

— Това какво е?

— Изход за персонала. Свързва амбулаторията със столовата.

— Бихме могли да влезем оттам и да го прогоним?

Той остана близо до нея.

— Едва ли! Там долу има тунели в продължение на много мили.

Тя проследи линиите на листа.

— Няма да отиде далеч. Ще си намери гнездо в тази област, някъде тук, в един от по-малките коридори или вентилационни шахти.

Лицето му се изкриви:

— Гнездо? Да не искаш да кажеш „легло“?

Рипли го изгледа остро.

— Знам какво казвам. Само не ме питайте за подробности. Ако успеем да го убием или обездвижим, напомнете ми и ще ви обясня. В противен случай няма да искате да знаете.

Той задържа погледа си върху нея още за миг и после го сведе към картата:

— Откъде знаеш това?

— Той е като лъв — навърта се около зебри.

— Тук нямаме зебри. — Тя спря и го стрелна с очи. — О, да! — сломено каза Арон. — Но да обикаляме долу в тъмното? Шегуваш се! Нямаме никакви лампи извън главната шахта.

— А фенерчета?

— Имаме. Имаме шест хиляди броя. Както и презареждащи се батерии. Но нямаме крушки. Някой е забравил този малък детайл. Казах вече — нищо не работи!

— Ами факли? Имаме ли възможността да запалим огън? Повечето човешки същества са се радвали на тази привилегия още от каменната епоха.

 

 

Старата вертикална шахта се простираше нагоре и надолу в тъмнината, а стълбата беше заварена за вътрешността й, замърсена от въгленосни нечистотии и насъбран боклук. От черните дълбини бавно се покачваше влажен въздух, който заседна в ноздрите на Рипли, докато се надвесваше над коридора и насочваше факлата си надолу. Не се виждаше никакво дъно, нито пък тя очакваше да види.

Тръгнаха през тунела, където беше убит Мърфи, минаха покрай огромните вентилаторни остриета, които Арон беше изключил преди тяхното тръгване. Тя подуши, сбръчквайки нос. Изкачващият се въздух беше твърде влажен и остър от гниеща растителност и рециклирали химикали.

— Какво има долу?

Арон застана плътно до нея:

— Въздухо- и водопречиствателна станции, както и рециклираща.

— Това обяснява вонята. Топилня?

— Да, но отдавна запечатана. Всичко работи автоматично. Няколко техници от кораба доставчик правят проверка на състоянието веднъж на шест месеца. — Той се ухили. — Не си мисли, че ще поверят поддръжката на функционираща топилня на деликатните услуги на шепа затворници и двама затворнически администратори с основно образование, нали?

Рипли му се усмихна.

— Нищо, което прави Компанията, не ме учудва. — Държейки се за края на отвора, тя вдигна факлата си и размаха светлината по гладките метални стени. — Какво има горе?

— Дребна техника: складове, повечето от които празни сега. Изчистени, когато Уейленд-Ютани затвори мината. Служебни входове. Електро- и водопроводи. Всички тунели и шахти са по-големи, отколкото трябва да бъдат. С всякакви пробивни и магнитни уреди под ръка инженерите са си живели живота. Построили са всичко в огромни размери. — Той направи пауза. — Мислиш, че може да е отишъл там някъде горе?

— Той избира някаква естествена голяма и удобна зала за гнездо и обича да бъде над… жертвата си. По-добре да се спуска отгоре, отколкото да идва отдолу. Освен това по-горните нива са по-близки до естествената среда на затворниците. Там той ще ни очаква да пробием тунел. Ако имаме късмет, можем да излезем откъм гърба му. Ако нямаме…

— Да? — подсказа Арон.

— Може и да успеем да излезем иззад гърба му. — Тя се завъртя към стълбата и започна да се изкачва.

Не само че стълбата беше покрита с мръсотии, но и влажният въздух, идващ отдолу, беше стимулирал растежа на местни морски водорасли и други микроорганизми. Стъпалата бяха хлъзгави и неравни. Изкачвайки се, тя се залавяше здраво за стълбата със свободната си ръка.

Шахтата пресичаше един или повече коридора приблизително на всеки три метра. На всяко ниво Рипли размахваше факлата си вътре, осветявайки всеки тунел на значително разстояние, преди да продължи изкачването си.

Опитвайки се да я наблюдава, вниманието на Арон — както и кракът му — се отплеснаха. Зад него Дилън бързо хвана с лявата си ръка стълбата, а с другата люлеещия се глезен, премествайки ботуша на заместник-управителя на най-близкото стъпало.

— Добре ли сте там горе? — попита той шепнешком.

— Добре — отговори Арон, макар и с разтреперан глас. — Само разкарай тази факла от задника ми.

— Странно е, че го казваш — отговори големият мъж в полутъмнината. — От години си мечтая да направя точно това.

— Спести си приказките за друг път — Арон забърза, защото не искаше Рипли да се отдалечава заплашително напред.

— Още нещо, приятелю — промърмори Дилън.

Заместник-управителят хвърли поглед назад и надолу:

— Този път какво?

— Ако някога поискаш да си сменим местата, само ми кажи.

— Само в съня ти! — Въпреки обстоятелствата и двамата събраха сили да разменят по една братска усмивка с разбиране. После подновиха изкачването, а краткото чувство за другарство заличи отчаянието и тревогата от положението им.

Рипли погледна надолу, чудейки се за какво си говорят. Беше хубаво, че успяваха да се усмихват при тези обстоятелства. Би искала да сподели настроението им, но знаеше, че не може. Прекалено добре беше запозната с това, което ги очакваше. Като въздъхна примирено, изкачи следващото стъпало и насочи светлината си в друг отвор.

Право в лицето на създанието.

Ако пръстите й не се бяха свили от ужас, тя със сигурност щеше да падне от стълбата, когато извика. Удари страшилището право по върха на блестящата черна глава… която при контакта се разпадна на парчета.

— Какво, какво има? — крещеше под нея Арон.

Тя не му обърна внимание, а се опитваше да възстанови равновесието си. Едва тогава се изтегли по стълбата и влезе в тунела, а Арон и Дилън я последваха.

Заедно те се загледаха в деформираната, изсушена обвивка на възрастния Пришълец, като двамата отзад се бутаха, за да видят по-добре.

— Грозно чудовище, нали? — обади се Дилън.

Рипли коленичи, за да разгледа изхвърлената черупка. Пръстите й леко трепереха, когато я докосна в началото, но след малко станаха по-стабилни. То беше напълно безвредно — сянка на една загадка. В него нямаше нищо. Черепът, в който се удари факлата й, беше празен отвътре. Просто за опит тя леко го побутна и масивната, извита форма се обърна на една страна. Тя се изправи.

— Какво е туй? — попита я Арон, подритвайки черупката с крака си.

— Сменило си е черупката по някакъв начин. — Рипли огледа тунела нащрек. — Това е нов вид, не съм го срещала преди. Или поне не в този стадий на развитие.

— Какво означава това? — промърмори Дилън.

— Не мога да кажа. Няма прецедент. Поне в едно нещо можем да бъдем сигурни — сега е по-голямо.

— Колко по-голямо? — присъедини се към нея Арон и започна да оглежда тъмния коридор.

— Зависи — измърмори Рипли.

— От какво?

— От това какво е станало. — Тя тръгна напред, държейки светлината пред себе си.

Нещо вътре в нея я накара да продължи, накара я да увеличи — вместо да намали — крачката си. Почти не спря, за да освети страничния коридор, който се разклоняваше от главния тунел. Намирането на черупката на Пришълеца я беше заредило със същата непреклонна решителност, която й беше позволила да надживее разрушението на Архерон, и растящ гняв. Изведнъж тя си помисли за Джонс. Никой не се чудеше защо тя и котаракът бяха надживели Ностромо. Любопитството и таланта за оцеляване бяха само две от уменията, които ги свързваха.

Джонс беше мъртъв — жертва на изкривяванията на времето, които се получаваха по необходимост при пътувания в космоса. Той вече нямаше да сънува кошмари. Тя остана сама да се справя с живота, както и с всички спомени.

— По-бавно! — Арон трябваше да подтичва, за да я настигне. Вдигна картата и посочи напред: — Почти стигнахме.

Рипли погледна към него:

— Надявам се, че си заслужава изкачването. Какво се е случило с всички проклети асансьори тук?

— Шегуваш ли се? Престанаха да функционират, когато комплексът беше затворен. И защо изобщо шепа затворници трябва да се намират в този сектор? — Той тръгна напред, повеждайки групата.

Повървяха още стотина метра, преди тунелът да се разтвори в един много голям коридор — широк и висок достатъчно, за да побере превозни средства и хора. Заместник-управителят спря до най-далечната стена, като държеше факлата си така, че да освети една табела, заварена към метала:

СКЛАД ЗА ТОКСИЧНИ ОТПАДЪЦИ.

ТОВА ПОМЕЩЕНИЕ Е ХЕРМЕТИЧЕСКИ ЗАТВОРЕНО.

ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО НА НЕУПЪЛНОМОЩЕНИ.

Отваря се само с пропуск В-8 или нагоре.

— Да, да, да… Какво е това тук? — За пръв път от дни наред Рипли си позволи да почувства пристъп на надежда.

— Из комплекса има разпръснати повече от дузина такива. — Арон се беше навел, за да изучи всички подробности от надписа на табелата. — Това е най-близкото до жилищата ни. — Той почука стената с факлата си и по пода се посипаха искри. — Щяха да складират тук тежки отпадъци. Странични продукти при пречистването и тем подобни. Някои от тях са пълни и завинаги запечатани, а други са пълни само отчасти. Това е по-евтино, по-лесно и по-безопасно, отколкото да набуташ боклуците в барабани и да ги изхвърлиш в космоса. Този никога не е бил използван, може би защото е толкова близко до мястото, където живеем. Или пък просто не са стигнали до него и са затворили завода, преди да им е потрябвал склад. Влизал съм вътре. Там е кристалночисто.

Рипли разглеждаше стената:

— Какво представлява входът?

— Точно такъв, какъвто си представяш, че ще има един склад от тази категория. — Той я отведе дотам.

Вратата беше издраскана и мръсна, но въпреки това внушителна. Тя забеляза почти невидимите шевове в ъглите.

— Това ли е единственият начин за влизане и излизане?

Арон кимна:

— Точно така. Проверих документацията, преди да слезем тук. Входът е голям точно колкото за един малък товарен транспортьор с шофьора и товара. Таванът, стените и подът са дебели шест фута и са от солидна керамо-карбидна стомана. И вратата е същата. Всички бутони и активни компоненти са външни или закрепени в самата матрица.

— Я да видим дали съм разбрала: вкарваш нещо вътре и като затвориш вратата, няма начин то да излезе?

Арон изсумтя самоуверено:

— Точно така, никакъв начин. Шибаната врата е много яка. Според специалистите създава отличен вакуум и нищо по-голямо от неутрино не може да се промъкне през нея. Керамо-карбидът дори разпръсква лазери. Ако искаш да влезеш, ще ти трябва ядрена експлозия.

— Сигурен ли си, че това нещо още работи?

Той посочи една контролна кутия наблизо:

— Защо не разбереш сама?

Тя се приближи и счупи тънкия капак, покриващ кутията. Под него се разкриха няколко бутона. Разгледа ги за момент и после натисна един голям зелен бутон.

Огромната врата като че ли не се плъзна настрана, а по-скоро изчезна безмълвно в стената. Рипли натисна отново, удивлявайки се на меката игра на силите, които можеха да задвижат такова масивно нещо с такава скорост и лекота. Затворниците бяха също впечатлени. Ефективността на отдавна неизползваната техника повдигна значително духовете им.

Зад отворената бариера имаше празна зала с мазни стени. Тънък слой прах покриваше пода. Залата можеше да побере няколко пораснали Пришълци без никакъв проблем.

— Дай да видя картата. — Арон й подаде листа и показалецът й започна да чертае мрежа по пластмасата. — Тук ли сме? — Той се наведе по-близо и кимна. — Администрацията е тук, а залата за събрания е нагоре по този коридор, нали?

— Точно така. Много бързо схващате! — добави той с учудване.

— Фактът, че съм все още жива, се дължи на познаване на пространствените отношения. — Тя потупа листа. — Ако можем да го накараме да ни преследва надолу по тези коридори — тук и тук — и после да ги затваряме един по един, може би ще го накараме да влезе вътре. — И тримата се загледаха в склада.

Дилън я погледна отново.

— Нека да се разберем: искате да го подпалим и изгоним вън от тръбите, да го докараме насила тук, да затръшнем вратата и така да го хванем в капан?

— Хм-м — отвърна Рипли, без да вдига поглед от картата.

— И искате от нас, Y-хромозомните момчета, да ви помогнем?

— Имате ли по-добро предложение?

— Защо да си подлагаме задниците за бой заради вас?

Най-после тя го погледна със стоманен поглед:

— Вашите задници вече са подложени. Единственият въпрос е какво ще направите за тях.