Алън Дийн Фостър
Пришълец 3 (8)

Осма глава

Арон пое грижата за гарафата с вода и затова чашите на всички да бъдат пълни. Нямаше обаче нужда от това: след като Рипли започна да говори, никой не обърна повече внимание на такива излишни подробности като жаждата.

Тя обясняваше внимателно и подробно, без да изпуска нищо, като започна от времето, когато първите яйца на Пришълеца са били открити в трюма на гигантския кораб с неизвестен произход на Архерон, мина през унищожаването на първия екипаж на „Ностромо“ и последвалото й бягство и стигна до по-късната опустошителна среща на Архерон и полета й оттам заедно с нейните приятели, които сега бяха мъртви.

Способността й да си спомня всяка съществена случка и подробност можеха да изумят всеки страничен наблюдател, но припомнянето не беше проблем за нея. Това, което я тормозеше всекидневно, беше невъзможността й да забрави.

Когато свърши, в квартирата на Управителя се възцари продължително мълчание. Рипли гаврътна половината чаша от пречистената вода, наблюдавайки лицата им.

Ендрюс сплете пръсти на корема си:

— Да видим дали съм разбрал, лейтенант. Според вас ние сме изправени пред месоядно насекомо от неизвестен вид, високо осем фута, с киселинни телесни течности, и то е пристигнало с вашия кораб.

— Не знам дали е насекомо — поправи го тя. — Това е най-простият и най-очевиден аналог, но никой не знае със сигурност. То не се поддава лесно на класификация. Трудно е да се анализира нещо, което разтваря инструментите ти, когато е мъртво, и се опитва да те изяде или оплоди, когато е живо. Колонията в Архерон се беше отдала до лудост на такова изследване, но нямаше никакъв смисъл: съществата ги пометоха, преди да научат нещо. За съжаление архивите им бяха унищожени при избухването на ядрената централа на планетата. Знаем съвсем малко за тези създания — само колкото да направим някои обобщения. Единственото, което можем да кажем с разумна степен на достоверност, е, че те имат биосоциална система, остро аналогична на социалните насекоми на Земята подобно на мравките, пчелите и други. С изключение на това никой не знае нищо повече. Със сигурност интелигентността им е много по-висока от тази, на който и да е социален антропоид, макар че засега е трудно да се каже дали те могат да разсъждават така, както ние го разбираме. Почти съм убедена, че могат да общуват на основата на мириси. А е възможно да имат и други сетивни способности, каквито изобщо не са ни познати. Съществата са невероятно бързи, силни и жилави. Аз лично наблюдавах как един оцеля доста добре в междузвездния вакуум, докато не го опържих с моторите на спасителната капсула.

— Убиват от пръв поглед и са много неприятни за гледане — довърши Ендрюс вместо нея. — Така твърдите вие и, разбира се, очаквате от мен да приема цялата тази фантастична история единствено на честната ви дума.

— Точно така, сър — каза бързо Арон, — това е невероятно. Никога не съм чувал нещо подобно, сър.

— Не, не очаквам да я приемете — отвърна тихо Рипли. — Срещала съм хора като вас и преди.

Ендрюс отговори, без да се обиди:

— Ще забравя това. Ако предположим за момент, че приема по принцип това, което казахте, какво ще ме посъветвате да направим? Да си напишем завещанията и да чакаме да бъдем изядени?

— За някои хора това не би било лоша идея, но не и за мен. Човек може да се бори с тези създания, може да ги убива. С какви оръжия разполагате?

Ендрюс разплете пръстите си и я изгледа печално.

— Това е затвор. Дори и да няма къде да избяга човек на Фиорина, да се даде на затворниците достъп до огнестрелни оръжия няма да е разумно. На някого може да му хрумне да ги използва, за да превземе совалката доставчик или някоя друга смахната идея. Отсъствието на оръжия премахва и изкушението да се крадат и да се използват.

— Няма никакви оръжия?

— Съжалявам, но това е съвременен, „цивилизован“ затвор. На нас ни е оказана честта да сме на тази планета. Мъжете тук — макар и случаите да са изключителни — вършат нещо повече, отколкото просто да изплащат дълга си към обществото. Те служат като активни пазачи. Компанията смята, че наличието на оръжия тук ще ги смути в ущърб на работата им. Защо смятате, че тук има само двама надзиратели: аз и Арон? Ако не беше системата, не бихме могли да контролираме тази паплач дори с двайсет надзиратели и цял арсенал. — Той спря замислено. — В кланицата има няколко големи касапски ножа, а също и в столовата и в кухнята. Въргаляха се и няколко противопожарни брадви, но нищо по-страшно.

Рипли се отпусна на стола си, мърморейки опечалено:

— Тогава с нас е свършено!

— Не, с теб е свършено! — отговори спокойно Управителят. — Затворена си в амбулаторията. Под карантина.

— Но защо? — зяпна го тя.

— Защото представляваш проблем от момента, в който дойде, и аз не искам този проблем да се усложни. Моя отговорност е да се заема с него сега — какъвто и да е той — и ще се чувствам по-спокоен, ако знам къде се намираш по всяко време. Хората и така ще са по-нервни. Ако ти се мотаеш наоколо на разходки и си пъхаш носа където не ти е работа, това ще оказва единствено дестабилизиращо влияние.

— Не можете да направите това! Нищо лошо не съм сторила!

— Не съм казвал подобно нещо. Затварям те за твоя собствена безопасност. Аз отговарям за това място и проявявам своята предпазливост като Управител. Можеш спокойно да направиш официално оплакване с искане за разследване, когато се върнеш. — Той се усмихна бащински. — Цялата амбулатория ще е единствено на ваше разположение, лейтенант. Смятам, че ще бъдете в безопасност от всякакви големи гадни зверове, докато сте тук. Съгласна ли сте? Да, добро момиче. Г-н Арон ще ви придружи.

Рипли се изправи:

— Взимате неправилно решение.

— Мисля, че все някак си ще го преживея. Арон, след като придружиш лейтенанта до новото й жилище, организирай издирващата група. И то бързо! Сега разполагаме само с този дърдорещ Голик. Богс и Рейнс може да са само ранени и да чакат помощ.

— Дадено, сър.

— Грешите затова, Ендрюс — каза му Рипли. — Изцяло. Няма да намерите никого жив в тези тунели.

— Ще видим. — Той я проследи с поглед, докато помощникът му я извеждаше.

 

 

Рипли седна на кушетката, мрачна и ядосана. Клеменс стоеше наблизо и я гледаше. Гласът на Арон по интеркома я накара да вдигне поглед.

— Всички в столовата. Г-н Ендрюс иска събрание. Хайде, банда, в столовата! Веднага! — тихо електронно бръмчене завърши краткото съобщение на втория по важност човек.

Рипли погледна към фелдшера:

— Няма ли начин човек да се измъкне от Фиорина? Някаква совалка за спешни нужди? Някакъв начин да се чупиш?

Клеменс поклати глава:

— Това е затвор, забрави ли? Няма никакъв начин да избягаш. Корабът, който ни снабдява, идва веднъж на шест месеца.

— Само това ли е? — облегна се тя.

— Няма причина за паника. Изпратен е някой да те вземе и да разследва цялата тази бъркотия. Май скоро ще пристигне.

— Наистина ли? Какво разбираш под „скоро“?

— Не знам. — Клеменс беше наистина разтревожен от нещо друго, освен смъртта на бедния Мърфи. — Досега никой никога не е бързал да стигне дотук. Винаги е било обратното. Отклоняването на кораб от редовния му полет е трудно, да не говорим, че е и дяволски скъпо. Искаш ли да ми кажеш за какво говорихте с Ендрюс?

Тя погледна настрани:

— Не, не искам. Ти току-що си помисли, че съм луда. — Вниманието й се отклони към далечния ъгъл, където седеше шизофреничния Голик, гледащ празно в стената. Той изглеждаше много по-добре, след като Клеменс го почисти.

— Нямаш никаква милост — промърмори фелдшерът. — Как се чувстваш?

Рипли облиза устните си:

— Не ми е много топло. Гади ми се, повръща ми се. И ми писна.

Той се изправи, кимайки на себе си:

— Шокът започва да настъпва. Не толкова неочаквано, като знаем какво преживя напоследък. Цяло чудо е, че не седиш там с Голик и не гледате заедно в голата стена. — Приближи се до нея и я прегледа набързо, после се отправи към един шкаф, изтегли едно чекмедже и започна да се рови в съдържанието му.

— По-добре да ти дам друг коктейл.

Тя го видя да се занимава с инжектора.

— Не, трябва да съм нащрек. — Очите й инстинктивно изучаваха вероятните входове: отдушниците, вратата, но погледът й беше замъглен, а мислите — притъпени.

Клеменс се приближи към нея с инжектора в едната ръка:

— Погледни се само! Това наричаш нащрек? Та ти на практика едва се държиш на краката си! Тялото е ужасно ефективна машина, но все пак е просто една машина. Ако искаш прекалено много от него, рискуваш да го претовариш.

Рипли нави нагоре ръкава си:

— Не ми чети лекции, сама знам кога прекалявам. Просто ми дай това нещо.

Фигурата в ъгъла мърмореше на висок глас:

— Не знам защо хората ме обвиняват за всичко. Странно, нали? Не че съм върха или нещо подобно, но Уилям I Сладура не вижда къде отиват хората и винаги обвинява другите за малките проблеми в живота.

Клеменс се усмихна:

— Много мъдро! Благодаря ти Голик. — Той напълни инжектора и провери нивото.

Докато тя седеше в очакване да получи лекарството, случайно погледна в посока към Голик и с учудване видя, че той й се хили. Изражението му беше нечовешко, лишено от мисъл — чисто идиотско задоволство. Тя отклони погледа си с отвращение, а мисълта й беше заета с по-важни неща.

— Омъжена ли си? — неочаквано попита мечката в усмирителната риза.

Рипли се сепна:

— Аз?

— Трябва да се омъжиш. — Голик беше абсолютно сериозен. — Да имаш деца… хубаво момиче. Познавам много. Там, у дома. Те винаги са ме харесвали. Ти скоро ще умреш. — Той започна да си подсвирква.

— Ще отговориш ли? — поинтересува се Клеменс.

— Какво?

— Омъжена ли си?

— Защо?

— Просто любопитство.

— Не — рече тя, когато Клеменс се доближи до нея с инжектора между пръстите си. — А ти ще ми отвърнеш ли със същото?

— Може ли да уточниш? — каза той след кратко колебание.

— Когато те попитах как са те назначили тук, ти избегна въпроса. Когато те запитах за затворническия номер, татуиран отзад на главата ти, ти пак ме подмина.

Клеменс погледна встрани:

— Това е дълга и тъжна история. Мелодраматична история.

— Позабавлявай ме! — скръсти тя ръце върху гърдите си и се настани върху кушетката.

— Моят проблем беше, че бях умен. Много умен. Знаех всичко, нали разбираш? Бях блестящ и следователно можех да се измъкна от всяка ситуация безнаказано. Известно време ставаше точна така. Завърших медицинското училище, като успях да постигна нещо изключително: да съм сред първите пет от класа, независимо че бях придобил нещо, което тайно вярвах, че е само една поносима пристрастеност към мидафина. Известно ли ти е това лекарство? — Рипли бавно поклати глава. — О-о, то има чудесна верига от пептиди и други подобни. Кара те да се чувстваш непобедим, без да правиш компромиси със своята съвест. От друга страна, обаче изисква да поддържаш определена концентрация в кръвта. Тъй като бях интелигентен, нямах никакъв проблем да си вземам достатъчни количества, където и да работех по онова време. Смятаха ме за многообещаващ бъдещ лекар с изключителен талант и издръжливост, внимателен и разбиращ. Никой не подозираше, че основният ми пациент бях винаги самият аз. Това се случи по време на първата ми практика. Центърът беше щастлив, че ме има. Работех за двама, никога не се оплаквах и почти винаги давах правилни диагнози и предписания. Изкарах трийсет и шест часово дежурство в интензивното отделение, излязох, натъпках се, докато не се вдигнах високо като орбитална совалка, и после пропълзях в леглото, за да се отпусна и да чувствам, че летя цяла нощ, когато интеркомът иззвъня. В станцията за гориво на центъра беше избухнало едно отделение за газ. Всички, които успяха да намерят, бяха повикани на помощ. Трийсет души сериозно ранени, но само няколко бяха изпратени в интензивното. Останалите също се нуждаеха от спешни, но прости грижи. Нищо, с което не би се справил дори не особено компетентен санитар. Реших, че ще свърша всичко съвсем сам и ще се отправя към къщи, преди някой да забележи колко свеж и жизнерадостен бях за човек, измъкнат от постелята в три часа сутринта.

Той спря за малко, за да събере мислите си.

— Единайсет от тринайсетте умряха, когато им предписах неправилна доза болкоуспокояващо. Такова дребно нещо! Толкова просто нещо! Всеки глупак би се справил, всеки! Това е резултат от мидафина — почти никога не нарушава разсъдъка ти. Само понякога.

— Съжалявам — каза тя тихо.

— Недей. — Изразът на лицето му беше суров. — Никой друг не го направи. Получих седем години затвор, условен живот под гаранция и дипломата ми беше завинаги сведена до 3-С със сериозни ограничения за това какво и къде мога да практикувам. Докато бях в затвора, се простих с чудесния си навик. Не ми пукаше особено. Наоколо имаше много роднини, които помнеха своите смъртници. Така и не успях да изискам преразглеждане на ограниченията. Аз опетних професията си и за екзаминаторите беше удоволствие да ме сочат с пръст. След това можеш да си представиш колко организации горяха от желание да наемат човек с моите лични качества. И ето ме тук.

— Все още съжалявам.

— За мен? Или за това, което се случи? Ако е за последното, и аз съжалявам. Колкото до затворническата присъда и последвалите ограничения, заслужавах си ги. Заслужавах си всичко, което ми се е случило. Унищожих единайсет живота. Безгрижно, с тъпа усмивка на лицето си. Сигурен съм, че хората, които убих, са имали също като мен обещаващи кариери. Разруших единайсет семейства. И тъй като не мога никога да забравя случилото се, научих се да живея с него. Положителното да бъдеш назначен на подобно място е, че ти помага да се научиш да живееш с нещата, които си извършил.

— Тук ли си излежа наказанието?

— Да, и познавам тази пъстра тълпа доста добре. А когато те останаха, и аз останах. Никой друг нямаше да ме наеме. — Той се придвижи, за да й сложи инжекцията. — И така, ще се довериш ли на инжектора ми?

Когато Клеменс се наведе към нея. Пришълецът тупна тихо на пода зад него, падайки от тавана, като се приземи на четири крака и се изправи в пълна височина. Беше удивително и ужасяващо как нещо с такива размери може да се движи толкова тихо. Тя го видя да се изправя и да надвисва над усмихващия се фелдшер, а предните му зъби лъщяха с метален отблясък на бледата светлина отгоре.

Докато се бореше, за да накара парализираните си гласни струни да заработят, част от съзнанието й забеляза, че той беше малко по-различен на външен вид от всички други типове пришълци, с които се беше срещала. Главата беше по-пълна, тялото — по-масивно. По-неуловимите физически различия се регистрираха като кратки зрителни тикове в замръзналия миг на ужаса.

Клеменс се надвеси над нея, изведнъж загрижен повече от обикновено:

— Ей, какво става? Като че ли не можеш да дишаш. Мога…

Пришълецът откъсна главата му и я запрати настрани. Тя все още не можеше да изпищи. Искаше да изпищи. Опита се. Но не успя. Диафрагмата й изтика въздух, но не и звук.

Пришълецът изблъска встрани шуртящия труп на Клеменс и се втренчи надолу към нея. Само ако имаше очи — помисли си част от нея — вместо все още неизучени зрителни рецептори! Без значение колко са ужасни или кървясали, с очите можеш да контактуваш. Прозорците на душата, беше чела тя някъде.

Пришълецът нямаше очи и — съвсем логично — душа.

Рипли започна да трепери. Беше бягала от пришълците преди, беше се борила с тях, но в затворените граници на амбулаторията, приличаща на гробница, нямаше къде да избяга, нито нещо, което да използва в борбата. Всичко свърши. Част от нея се радваше. Поне нямаше да има вече кошмари, нямаше да се събужда посред нощ с вик в чужди легла. Щеше да настъпи спокойствие.

— Ей, ти, ела тук! — внезапно се провикна Голик. — Отвържи ме. Аз мога да ти помогна. Можем да убием тия гадове.

Видението на Бош^[1] се обърна бавно и изгледа затворника. После погледна още веднъж неподвижната жена върху леглото. С един-единствен скок Пришълецът се хвърли към тавана, пръстите му, подобни на кабели, обхванаха краищата на зейналия въздухопровод, през който беше дошъл, и изчезна. Отгоре се чу шум от препускане, който бързо затихна в далечината.

Рипли не помръдна. Нищо не се беше случило. Звярът не я беше докоснал. Но тогава на практика хората изобщо не го познаваха. Нещо в нея го бе отблъснало. Навярно не нападаше болни. Или пък имаше нещо в държанието на Голик.

Макар че беше все още жива, тя не знаеше дали да бъде благодарна или не.