Алън Дийн Фостър
Пришълец 3 (6)

Шеста глава

Производството на свещи беше нещо повече от хоби. Докато запечатаната и самоподдържаща се ядрена електростанция генерираше енергия, която беше повече от достатъчна да се осветява целия комплекс, ако някой сметнеше това за необходимо, тя обаче не даваше никаква преносима енергия. Презареждащите се лампи бяха рядко и безценно удоволствие. В края на краищата техниците на Компанията, чиято задача беше да решат какво до отмъкнат и какво да оставят след себе си, съвсем логично бяха решили, че на затворниците няма да им се иска да скитат по повърхността на Фиорина през нощта. В рамките на бившата мина ядрената електростанция даваше всичката необходима светлина. И тъй като ядрените електростанции бяха безотказни, нямаше никаква нужда да се мисли по въпроса, нито пък да се осигури резервен вариант в случай на нужда.

Обаче имаше запаси, скрити от миньорите или забравени от евакуационните техници на дъното на шахтите, от които са били извадени милиони тонове руда. Запаси, които можеха да направят живота на затворниците и персонала малко по-приятен. Имаха много време, за да търсят. Липсваше им само достатъчно преносимо осветление.

С правенето на свещи този проблем се решаваше, а и обитателите на Фиорина имаха с какво да се занимават. В склада имаше достатъчно от специалния восък — един от онези насипни запаси, които не си струваше да се изпращат никъде и които първоначално са били използвани за правене на пробни калъпи за новите съоръжения. Лазер под управлението на компютърна система за проектиране и производство моделираше детайла и ецваше восъка, който после се напълваше с пластмаса или въглеродна смес и — ето! — получаваше се резервен детайл. Не бяха нужни никакви машини, никаква тежка продължителна работа със стругове и фрезмашини. След това специалният восък можеше да се стопи и да се използва няколко пъти.

Затворниците нямаха нужда от нови части. Съоръжението, необходимо за тяхното оцеляване, беше снабдено с всичко нужно и функционираше отлично без техните грижи. Затова те правеха свещи.

Свещите трептяха ярко и жизнерадостно по време на работа, висяха на групи от тавана, проблясваха в стъклените форми, които затворниците сами си бяха направили. Индустриалният восък на една високоразвита цивилизация служеше отлично за имитиране усилията на една технология на възраст хиляди години.

Затворникът Грегор помагаше на Голик, Богс и Рейнс да натъпчат специалните свръхдебели свещи за осветление в огромните си раници. Включването на няколко внимателно подбрани примеси позволяваше на тези свещи да запазят формата си и да горят дълго. Затворниците нямаха никакъв друг избор, освен да ги използват, тъй като Ендрюс нямаше да позволи да си светят с незаменимите преносими лампи при несериозни занимания.

Не че на мъжете им пукаше много от това. Може би технологията беше примитивна, но нямаше кой знае каква разлика в качеството на осветлението от свещи и на това от няколкото им скъпоценни презареждащи се енергийни клетки. Светлината си е светлина, а на Фиорина свещи изобилстваха.

Голик ту набутваше тумбести свещи в раницата си, ту набутваше храна в устата си. Частички храна падаха от устните му в раницата и Рейнс го гледаше с отвращение.

— Готово — Грегор повдигна една от издутите торби. — Това ти стига. Голик, не се мотай! Каква е тая идиотска храна? Не е опакована както трябва. — Обектът на думите му се усмихна безизразно и продължи да тъпче храна в устата си.

Богс го изгледа с неприязън.

— Какво ли, по дяволите, прави той както трябва?

— Яде. Това го прави страхотно — изсумтя Рейнс.

На вратата се появиха Дилън и затворникът Джуниър.

— Здравей, Голик — измърмори големият мъж.

Затворникът, към когото се обърна, погледна нагоре и отговори с полупълна, дъвчеща уста:

— Да?

— Ще запалиш свещ за Мърфи, нали?

Храна се разсипа от устата му, когато Голик се ухили утвърдително:

— Естествено! Ще запаля хиляда. — Внезапно той се разтъжи: — Той ми беше добър приятел. Никога не се е оплаквал от мен, нито веднъж! Аз го обичах. Наистина ли главата му е пръсната на милиони парчета? Така поне казват.

Дилън им помогна да нахлузят издутите раници и плесна всеки от тях по рамото, след като провери индивидуалното му оборудване.

— Внимавайте там долу. Имате добри карти — използвайте ги. Ако намерите нещо полезно и голямо за донасяне, добре е да отбележите къде се намира, за да може следващият екип да го открие. Спомням си, преди четири години няколко момчета изкопаха личното скривалище на някакъв миньор, пълно с консерви — достатъчно, за да подсладят кухнята месеци напред. Само че не го отбелязаха правилно и ние никога не го открихме отново. Може вие да сте щастливците.

Богс издаде неприличен звук и наоколо се чу кискане.

— Това бях аз. Винаги съм късметлия.

— Добре тогава — отстъпи настрана Дилън. — Тръгвайте и не се връщайте без нещо, което си струва. И внимавайте с онези стометрови вертикални шахти!

Големият мъж остана да наблюдава как изчезват във входния тунел и ги проследи с поглед, докато разстоянието и завоите не задушиха светлината им. След това той и Джуниър се обърнаха и повлякоха крак в посока към залата за събрания. Чакаше го достатъчно работа.

 

 

Жилището на Ендрюс беше просторно, макар и обзаведено в спартански стил. В качеството си на Управител той получи квартирата, която е принадлежала на шефа на мината. Разполагаше с много стаи, в които да се шири, но с недостатъчно мебели, с които да запълни значителното пространство. Не притежаваше особено въображение, нито пък беше склонен да изпада в мегаломания, така че беше запечатал повечето от стаите и се беше ограничил в три: по една за поддържане на хигиената, за спане и за посрещане на гости.

В момента беше ангажиран с последната дейност, тъй като седна от другата страна на скромното бюро срещу единствения си фелдшер. Клеменс представляваше проблем. От техническа гледна точка той беше затворник и трябваше да бъде третиран като останалите. Само че никой — включително и Управителя — не оспорваше необикновеното му положение.

Той печелеше повече от всеки друг затворник, макар че беше нещо по-малко от един свободен човек и нещо повече от един чиракуващ пазач. И нещо по-важно: те разчитаха на него за услуги, които никой друг не можеше да окаже. Същото правеха Ендрюс и Арон.

Клеменс също така превъзхождаше интелектуално останалата част от затворническото население. При липсата на блестящи разговори на Фиорина Ендрюс ценеше това му качество толкова, колкото и медицинските му способности. Разговорите с Арон не бяха по-стимулиращи от тези с едно дърво.

Трябваше обаче да внимава. Нямаше да е добре за Клеменс, нито за който и да е друг затворник, да придобие прекалено високо мнение за себе си. Когато се срещаха, двамата мъже се обръщаха един към друг изключително учтиво, като думите, които си разменяха, сякаш играеха валс толкова внимателно, колкото две раздразнени гърмящи змии. Клеменс непрекъснато се опитваше да разшири независимостта си, а Ендрюс да му я ограничи.

Чайникът се надвеси над чашата на фелдшера и от него потече чай.

— Захар?

— Благодаря — отговори Клеменс. Управителят подаде пластмасовата захарница и гледаше, докато гостенинът му загребваше белите кристалчета.

— Мляко?

— Да, ако обичате.

Ендрюс плъзна консервата през масата и се наведе умишлено напред, докато Клеменс разреждаше тежката черна течност.

— А сега ме слушай, говедо такова — нежно и по братски информира госта си Управителят. — Ако ме прецакаш още веднъж, ще те насека на две.

Фелдшерът остави консервата с мляко настрани, вдигна чашата си с чай и тихо започна да бърка. В мъртвата тишина, която последва, шумът от лъжицата, чукаща методично по вътрешните стени на пръстената чаша, изглеждаше толкова силен и преднамерен, колкото бухването на чук върху наковалня.

— Не съм сигурен, че разбирам за какво става дума — каза той накрая.

Ендрюс се облегна назад в стола си, а очите му пронизаха госта му.

— Точно в седем часа получих отговор на отчета ми от Мрежата. Мога да отбележа, че доколкото съм осведомен, това е първата приоритетна връзка на високо равнище, която комплексът е получавал някога. Дори когато на Фиорина работеше мината и функционираха пречистващи операции, не сме били удостоявани с тази чест. И знаеш ли защо?

Клеменс отпи от чая си.

— Приоритетните връзки на високо равнище трябва да минат през субпространството, за да се справят с проблема на времето, а това струва скъпо. — Ендрюс поклати глава. — Повече, отколкото аз или ти можем да си представим.

— Защо си го изкарваш на мен?

— Заради тази жена. — Ендрюс беше явно разтревожен. — Искат да се грижим за нея. Дори повече. Дадоха ми да разбера, че тя е от най-висок приоритет. Всъщност от тази връзка останах с впечатлението, че цялата операция тук ще изчезне в черна дупка, ако не запазим тази жена жива и здрава до пристигането на спасителния екип.

— Защо?

— Надявах се ти да ми кажеш. — Управителят се втренчи в него.

Клеменс внимателно постави празната си чаша на масата.

— Виждам, че е време да бъда напълно откровен с вас, сър.

Ендрюс се наведе нетърпеливо напред. Фелдшерът се усмихна извинително:

— Не знам абсолютно нищо.

След кратка пауза лицето на Ендрюс потъмня.

— Радвам се, че намираш това за смешно, Клеменс. Доволен съм, че се забавляваш. Бих искал да кажа същото и за себе си. Нали знаеш какво означава такава връзка?

— Слага ви таралеж в гащите? — каза Клеменс мило.

— Слага на всички ни таралеж в гащите. Ако се провалим и тази жена се нарани или нещо подобно, ще ни пратят да уреждаме сметките си в ада.

— Тогава няма да плащаме никаква компенсация, понеже още сега всички живеем в него.

— Майтапи се колкото искаш, обаче чувството ти за хумор ще се изпари, ако й се случи нещо лошо и нечии присъди се удължат.

Клеменс стана малко по-сериозен:

— Толкова ли са загрижени?

— Бих ти показал записа от връзката, ако това не нарушаваше правилата. Затова трябва да ми повярваш.

— Не разбирам за какво е целият този шум — каза той откровено. — Явно е преживяла доста, но и други са преживявали трагедии в дълбокия космос. Защо Компанията се интересува толкова от нея?

— Нямам представа. — Ендрюс сви пред гърдите си ръце с преплетени пръсти. — Защо й позволи да излезе от амбулаторията? Това нейно излизане има някаква връзка с инцидента с Мърфи. Готов съм да се обзаложа за това на пенсията си. — Плесна с длани по бюрото: — Така става, когато някой от тия тъпи кучи синове се разхожда надървен наоколо. Защо не я държа изолирана, без да я вижда никой?

— Нямаше причина за това. Беше здрава, можеше да се движи и искаше да излезе. Нямах нито причина, нито пълномощия да я задържам. — Преднамерено сдържаното поведение на Клеменс започна да го напуска. — Аз съм доктор, а не тъмничар.

Лицето на Управителя се изкриви:

— Не ми ги разправяй тия. И двамата знаем точно какъв си.

Клеменс стана и тръгна към вратата. Ендрюс разплете отново пръсти и този път удари с тежък юмрук по масата:

— Сядай! Все още не съм те освободил.

Фелдшерът отговори, без да се обръща, като се бореше със себе си да запази самообладание:

— Имах впечатлението, че съм тук по ваша покана, а не по официална заповед. Мисля, че в момента ще е най-добре, ако си тръгна. Точно сега ми е много неприятно да съм близо до вас и ако остана, може да кажа или да направя нещо, за което после да съжалявам.

— Нима? — Ендрюс се престори на уплашен. — Но това е чудесно! Кажете ми, г-н Клеменс, как точно искате да ви разкрия? Въпреки че навсякъде другаде досието ви е обществено достояние, досега тук, на Фиорина, никой не знае подробностите за вашия живот. Тази персонална привилегия улеснява работата ви със затворниците и ви дава едно нестабилно, но все пак действително високо положение между тях. Това лесно може да се поправи и ако стане така, предполагам, че животът ви тук няма да е толкова приятен. — Той изчака, за да стигнат думите му до съзнанието на госта, преди да продължи. — Какво? Никакъв остроумен отговор? Никаква презрителна забележка? Да разбирам ли от вашето мълчание, че вие бихте предпочели мръсното ви минало да не става тема за общи разговори тук? Разбира се, можем и да не спрем дотук. Може би искате да обясня подробностите от жалката ви история на вашата пациентка и нова приятелка лейтенант Рипли? За да извади поуки лично за себе си, разбира се — само за да й помогна да се ориентира и разпредели оставащото й време тук по-подходящо. Не искаш? Тогава сядай, по дяволите.

Без да каже дума, Клеменс се обърна и седна отново на мястото си. Сякаш изведнъж се състари. Изглеждаше като човек, който наскоро е изгубил нещо ценно и няма никаква надежда да си го възвърне.

Ендрюс изгледа госта си замислено.

— Винаги съм бил откровен с теб. Мисля, че това е добра политика, особено в обкръжение като нашето тук. Затова смятам, че няма да се разстроиш или изненадаш особено, когато ти кажа, че не ми харесваш.

— Не — промърмори Клеменс с тих и равен глас. — Не съм изненадан.

— Не ми харесваш — повтори Управителят. — Ти си непредвидим, нагъл и може би опасен. Имаш някакво образование и без съмнение си интелигентен и затова представляваш по-голяма заплаха, отколкото обикновения затворник. Поставяш всичко под съмнение и се усамотяваш твърде често, а това винаги е лош знак. Доста време се задържах на тази работа и говоря от опит. Винаги знам от какво да се пазя. Типичният затворник се бунтува, понякога убива, но сериозните проблеми се създават от тихите и интелигентните. — Той замълча за момент, размишлявайки. — Ти обаче беше назначен на този пост и аз трябваше да го преглътна. Искам само да ти кажа, че ако нямах нужда от медик, нямаше да ти позволя да припариш и на светлинни години оттук.

— Много съм ви благодарен.

— Клеменс, защо не опиташ нещо ново и наистина различно? Опитай да задържиш сарказма за себе си. — Той леко се размърда върху стола. — Сега ще те попитам още веднъж. Като равен с теб в интелектуално отношение. Като някой, когото можеш да уважаваш, макар и да не харесваш. Като човека, който в крайна сметка отговаря за безопасността и здравето на всеки един тук, включително и на теб самия. Има ли нещо, което трябва да знам?

— Относно какво?

Ендрюс бавно преброи до пет, преди да се усмихне:

— Относно жената. Не си играй повече с мен! Мисля, че достатъчно ясно обясних моята позиция — както лична, така и професионална.

— Защо трябва да знам нещо повече за нея от това, което е очевидно?

— Защото прекарваш всяка свободна секунда с нея. Освен това имам подозрения, че не всичките ти грижи имат медицински характер. Прекалено много й угаждаш, а това не се вмества в личностния ти профил. Току-що сам каза, че тя е достатъчно добре да се движи сама. Да не мислиш, че съм сляп? Да не мислиш, че щях да получа поста, ако не бях в състояние да забелязвам и най-малките отклонения от нормалното? Отклонения на отклонилите се — промърмори последните думи на себе си.

Клеменс каза с въздишка:

— Какво искате да знаете?

— Така е по-добре — кимна одобрително Ендрюс. — Тя казвала ли ти е нещо? Не лично за себе си — тя изобщо не ме интересува. Потъвайте колкото искате в споделяне на сладки спомени, това не ме засяга. Имах предвид дали ти е казвала нещо от професионална гледна точка. Откъде е? Каква е била мисията й или каква е сега? И най-вече какво, по дяволите, правеше в една спасителна капсула с някакъв разбит андроид, едно удавено шестгодишно дете и мъртъв ефрейтор и къде, по дяволите, е останалата част от екипажа? И в тази връзка, къде, по дяволите, е нейният кораб?

— Каза ми, че е част от пострадала бойна група. Последното, което си спомня, е, че се е готвела да потъне в дълбокия сън. Тогава морският пехотинец е бил жив все още и криогенния цилиндър на момичето е функционирал нормално. По мое мнение момичето се е удавило, а морският пехотинец е починал при катастрофата на капсулата. Мисля, че останалото е поверителна информация. Не съм я притискал за повече информация. Но както знаете, тя наистина има ранг на лейтенант от морската пехота.

— Това ли е всичко? — настоя Ендрюс.

— Да. — Клеменс изучаваше празната си чаша.

— И нищо повече?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно. — Фелдшерът погледна нагоре и посрещна твърдо очите на по-стария мъж.

Погледът на Ендрюс се спусна към ръцете му и той проговори през стиснати зъби. Беше ясно, че има още нещо, което фелдшерът не му казваше, но тъй като не можеше да приложи физическо насилие, не беше в състояние да направи нищо. А и физическото насилие не даваше резултат при хора като Клеменс, чиято вътрешна съпротива не му позволяваше да признае, че не му е останала никаква гордост, която да защитава.

— Изчезвай оттук!

Клеменс се изправи и, без да каже дума, за втори път се отправи към вратата.

— И още нещо. — Фелдшерът се спря, погледна назад и видя, че Управителят го гледа внимателно. — Ежедневието тук ми доставя удоволствие. Също и на теб. В закодираната монотонност има голяма доза успокоение. Няма да позволя тя да се наруши. Систематичното повтаряне на познати задължения е най-добрият и безопасен наркотик. Няма да позволя животните да се развълнуват. Нито от жена, нито от произшествия. Нито пък от теб.

— Както кажете — съгласи се Клеменс.

— Не си тръгвай с никакви идейки. Подходът на независимите действия не струва нищо на Фиорина. Не мисли прекалено много. Ще навреди на положението ти в нашето малко общество и най-вече пред мен. Само ще се опариш. По-добре е изобщо да не забравяш дългосрочните си цели. Лоялността ти трябва да е към задълженията тук и към работодателя ти, а не към някакви непознати или към някакви заблудени идеи, които издигаш на основата на собственото ти отегчение. Тя скоро ще си замине, а ние ще останем тук — ти и аз, Дилън и Арон и всички останали. Всичко ще си бъде така, както беше преди капсулата да катастрофира. Не рискувай завидното си положение заради една временна абстракция. Разбираш ли ме?

— Разбирам. Добре се изразихте. Дори за човек като мен.

Ендрюс продължи да размишлява притеснено:

— Не искам неприятности с работодателите ни. Не искам никакви неприятности. Получавам заплата, за да не допускам никакви неприятности. Присъствието ни тук не е… особено приятно за някои социални елементи там на Земята. До инцидента не сме имали друг смъртен случай, освен по естествени причини, от деня, в който тази група пое задълженията си на пазачи от своите предшественици. Знам много добре, че не е могло да се предотврати, но все пак не изглежда добре в досието. А аз не обичам да изглеждам зле, г-н Клеменс. — Той се втренчи, във фелдшера. — Схващате ли за какво ви говоря?

— Абсолютно, сър.

Ендрюс продължи да говори:

— Всеки момент ще пристигнат корабите за освобождение и доставка. Междувременно не изпускайте от очи лейтенанта и ако забележите нещо ъ… потенциално обезпокоително, знам, че мога да разчитам на вас да ме уведомите незабавно. Така ли е?

— Така е — кимна Клеменс леко.

Макар и успокоен само донякъде, другият мъж не можеше да измисли какво повече да каже.

— Добре тогава, разбрахме се. Лека нощ, г-н Клеменс.

— Лека нощ, г-н Управител. — Затвори вратата тихо зад себе си.

 

 

Вятърът на Фиорина се засилваше и намаляваше, като се превръщаше ту в дразнещ зефир, ту в стихийна буря, но никога не спираше. Постоянно шеташе из залива и разнасяше острата миризма на солена вода към външните секции на комплекса. Понякога бурите и теченията довличаха по-непознати благоухания от дълбочината на морето и ги изпращаха завихрени надолу по въздушните шахти. Те се промъкваха през пречиствателната инсталация и напомняха на мъжете, че светът, който обитаваха, беше чужд за жителите на далечната Земя и би ги унищожил, ако можеше.

Хората излизаха, но рядко, и предпочитаха познатата обстановка на огромния комплекс пред потискащия простор на мрачния пейзаж. Нямаше и какво да гледат, освен тъмните вълни, които се разбиваха върху черния пясъчен бряг, и нищо не им напомняше за света, който някога са познавали. Това беше добре. Такива спомени бяха по-болезнени и от най-тежкия физически труд.

Водата беше студена и в нея живееха миниатюрни, отвратителни същества, които хапеха. Понякога някои от мъжете решаваха да отидат за риба, но то беше по-скоро за духовна, отколкото за истинска храна. Вътре беше топло и сухо. Вятърът беше далечна фалшива музика, която можеше да се пренебрегне. Понякога обаче трябваше да се излезе и тогава екскурзиите бяха неизменно кратки и се провеждаха набързо.

В случая беше тъкмо обратното. Фигурата се движеше сред планината от остатъци внимателно и замислено. Рипли крачеше по повърхността на огромната яма, а очите й фиксираха неравностите по нея. Първоначалният изкоп беше запълнен с изхвърлени счупени машини. Тя си проправяше път през масивни машинни компоненти, надупчени цистерни от складовете, износени фрези, големи колкото малки камиони, ярко боядисани гроздове от стари жици и ръждясали тръби.

Вятърът шибаше лицето й и тя стискаше здраво яката на костюма, който й беше намерил Клеменс. Пейзажът от развалени механизми изглеждаше безкраен и студът започваше да прониква в мускулите й, като забавяше движенията и пречеше на сетивата й.

Не й пречеше обаче чак дотолкова, че да не забележи скъпите сребърни влакна, стърчащи изпод една по-малка купчина наскоро изхвърлен боклук. Тя коленичи и започна да разравя боклуците, повдигайки развалени части и торби с боклук настрани, за да разкрие…

Бишоп.

Или по-точно, това, което беше останало от него. Частите на андроида бяха разпръснати измежду другите боклуци и трябваше да копае и да сортира още един час, преди да се увери, че е измъкнала всичко, което можеше да се използва.

Опита се още сега и на място да постави правилно частите. Резултатът беше не просто отчайващ, а направо жалък. По-голямата част от лицето и долната челюст липсваха, изпочупени до неузнаваемост в капсулата или изгубени някъде измежду купищата боклуци навън. По някакъв начин бяха оцелели непокътнати парченца от врата, лявото рамо и гърба. Освен тях имаше елементи от сензорната система, които се бяха разпилели или се бяха откъснали от външната обвивка.

Мрачна и самотна, тя започна внимателно да ги опакова в сака, който беше донесла.

Точно тогава една ръка се уви около врата й и се вкопчи в рамото й. Появи се друга ръка, която се провираше трескаво между краката й и я милваше доста грубо. Пред нея се появи мъж, който се беше ухилил, но изражението му не беше весело.

Рипли се освободи с вик от ръцете, които я държаха. Сепнатият затворник просто зяпна, когато юмрукът й се стовари в лицето му, а кракът й между бедрата му. Докато той се превиваше, се появи затворникът Джуниър и като я прегърна с дебелите си ръце, повдигна я от земята под насърчителния кикот на останалите и я хвърли с разтворени ръце и крака върху една ръждясала тръба. Другите мъже се доближиха с блестящи очи, а миризмата на телата им беше по-силна от миризмата на сол.

— Спрете!

Грегор се обърна и след като примижавайки, разпозна силуета, притвори очи. Дилън! Насили се да се усмихне:

— Скачай в лодката, човече! Искаш ли да си пръв?

Гласът на Дилън беше тих и зловещ:

— Казах да спрете!

С цялата си тежест върху задъхващата се Рипли, Джуниър се озъби през рамо:

— Ей, какво ти става бе, човек?

— Грешно е!

— Майната ти!

Тогава Дилън се нахвърли с поразяваща бързина. Двамата мъже отзад се изтърсиха тежко на земята. Джуниър се завъртя и посегна с юмрук като огромен чук към противника си, опитвайки се да го удари, но той се извъртя, удари го в стомаха и грабна една метална пръчка. Джуниър се олюля и се опита да се отдръпне, но прътът се стовари върху главата му. Вторият удар беше по-силен и той се строполи като камък.

Другите приклекнаха и Дилън размаха пръта отново, за да ги накара да се замислят. После се обърна към Рипли със сериозно изражение.

— Добре ли сте?

Тя се изправи, все още дишайки тежко:

— Да, нищо не ме боли, освен душата.

— Вървете си. Аз ще се позанимая с някои от братята — каза той, посочвайки към тях. — Имаме да обсъждаме някои въпроси на духа.

Тя кимна, повдигна чантата си с Бишоп и тръгна обратно към входа. Когато минаваше покрай мъжете на земята, Грегор вдигна погледа си към нея. Рипли го удари право в устата и, чувствайки се по-добре, продължи по пътя си.