Алън Дийн Фостър
Пришълец 3 (5)

Пета глава

По-късно Клеменс й показа залата за събрания, като й обръщаше внимание на незначителните неща, които смяташе, че ще я заинтересуват. Накрая седнаха, сами в огромната зала. Затворникът Мартин тихо метеше наблизо.

— Какво знаеш за историята на това място?

— Това, което ми каза. И което ми каза Ендрюс. И малко от това, което чух от затворниците.

— А да, видях те да говориш с Дилън. — Той си сипа силно уиски от плоската метална бутилка, която носеше със себе си. Някъде горе, на четири етажа височина, се мержелееше далечният таван. — Това е доста интересно от психосоциална гледна точка. Дилън и останалите приеха религията, така да се каже, преди пет години.

— Каква религия?

Клеменс сръбна от питието си.

— Не зная. Трудно е да се каже. Някаква хилядолетна апокалиптична християнска фундаменталистка боза.

— Хм-м…

— Точно така. Работата е там, че когато Компанията искаше да затвори комплекса, Дилън и останалите покръстени искаха да останат. Компанията надушва, когато има насреща си печалба: позволи им да останат като пазачи заедно с двама надзиратели и един медик. — Той посочи към запуснатата зала. — И ето ни и нас. Не е толкова лошо. Никой не ни проверява, никой не ни досажда. Основните неща получаваме с редовни доставки, прехвърляни от минаващи кораби. Можем да използваме всичко, което изровим, а Компанията плаща на хората минималните надници на пазачи, докато те излежават присъдата си, което е много по-добро от печалбата на един затворник на Земята. За развлечение мъжете разполагат с чипове „Виж и прочети“ както и собствената им религия. Имат достатъчно за ядене — макар че понякога става еднообразно. Водата е прилична и докато се бръснеш редовно, въшките няма да те тормозят. Тук се срещат няколко враждебни форми на живот, но не могат да влязат в комплекса. Ако времето беше по-добро, щеше да бъде почти приятно.

Рипли се беше замислила, докато посръбваше от питието си.

— Ами ти? Как така получи това страхотно назначение?

Той държеше чашата между пръстите си, като я усукваше напред-назад и отляво надясно.

— Зная, че трудно ще ми повярваш, но всъщност това е много по-добро от предишния ми пост. Обичам да бъда оставен на мира. Обичам да не ме забелязват. Това е хубаво място за такъв като мен. Стига някой да не се нуждае от грижи или да не се нарани — което се случва много по-рядко, отколкото можеш да си представиш — времето ми тук е почти изцяло само мое. Мога да седя и чета, да разглеждам комплекса, да гледам видео или да отида в залата за разтоварване и да крещя, колкото си искам. — Той се усмихна чаровно. — Много по-добре е така, отколкото да имаш някой пазач-садист или мънкащ затворник винаги по петите ти. — Посочи към голото й теме. — Харесваш ли подстрижката си?

Тя деликатно прокара пръсти по голия си скалп:

— Чувствам се странно. Като че ли косата е все още там, но когато посегнеш към нея, там няма нищо.

Клеменс кимна:

— Като някой, загубил крака си, който смята, че още чувства стъпалото си. Тялото е нещо странно, а умът е дяволски по-странен. — Пресуши чашата си и я погледна в очите. — Сега, след като изпаднах в много неизгодно положение заради теб с Ендрюс по повод на кремацията и по този начин разстроих далеч несъвършените ми отношения с този добър човек, и след като те осведомих за скучната история на Фюри 361, няма ли и ти да ми кажеш какво търсеше в умрялото момиче? И защо беше необходимо да се кремират телата? — Тя започна да отговаря и той повдигна ръка с длан към нея. — Моля те, повече никакви гадни микроби. Ендрюс беше прав — замразяването щеше да е достатъчно да ги обезвреди. Това обаче не ти стигаше. Искам да знам защо.

Тя кимна, остави настрана чашата си и се обърна към него:

— Първо искам да зная нещо друго.

Той сви рамене:

— Кажи какво.

— Аз привличам ли те?

Той присви очи. Докато се чудеше как да отговори, чу собствения си глас да отговаря, като че ли езикът и устните му бяха решили внезапно да функционират независимо от мозъка му. А това не беше, помисли си той учудено, чак толкова лошо.

— По какъв начин?

— По онзи начин.

Изглеждаше, че вселената все още е пълна с чудеса, въпреки че вечният облак, покриващ плътно Фиорина, ги скриваше.

— Ти си твърде директна. Говорейки като човек, страдащ от предразположение към самота — за което вече ти споменах — намирам това за малко повече от объркващо.

— Съжалявам. Това е единственият начин, по който мога да се държа. От дълго време съм в космоса.

— Да — прошепна той, — както и аз.

— Нямам време за усукване. Нямам време за каквото и да било друго, с изключение на това, което е наистина важно. Трябваше да се науча на това.

Той напълни отново двете чаши, взе своята и разбърка съдържанието й, като изучаваше нищо неозначаващите завихряния, които се появиха в течността.

 

 

Перките на вентилаторите бяха два пъти по-големи от човешки бой. Така и трябваше да бъде, защото те смучеха въздух от повърхността и го препращаха в нагнетателите, които на три пъти пречистваха мръсния въздух на Фиорина, преди да изтласкат резултата към шахтите и съоръженията. Дори и след това атмосферата не беше идеална. Тя просто беше прекалено мръсна.

Вентилаторите бяха десет — по един за всяка шахта. Осем от тях мълчаха, а останалата двойка ревеше на половин скорост, снабдявайки с въздух западния сектор на комплекса.

Мърфи пееше през респираторната маска, която покриваше носа и устата му и прецеждаше частички от повърхността, преди вентилатора да ги изсмуче. Въглеродните утайки обикновено се натрупваха върху стените на канала. Той ги изгаряше с лазера си и наблюдаваше как вентилатора ги изсмукваше от краката му и ги отнасяше към филтрите. Това не беше нито най-доброто, нито най-лошото занимание тук. Той не бързаше и полагаше цялото си старание не защото му пукаше или очакваше внезапното появяване на инспектори на Компанията, а защото когато приключеше с каналите, щяха да му дадат някаква друга работа. Затова можеше просто да си чисти възможно най-щателно, за да убива повече време.

Той пееше фалшиво, но с желание.

Изведнъж спря да пее. В нишата вляво от него се беше насъбрала голяма купчина. Така беше в проклетите складове: винаги събираха най-големите остатъци, които филтрите на повърхността изпускаха. Той се наведе и протегна дръжката на метлата да избута навън най-едрото парче. То се помести свободно, съвсем не като буца мръсна утайка.

Беше плоско и гъвкаво. Отначало го взе за стара униформа, но когато го извади в главния канал разбра, че е някаква животинска кожа. Беше тъмно и блестящо, приличаше повече на метално фолио, отколкото на плът. Странно нещо.

Когато го разгъна на пода, видя, че е достатъчно голямо да обгърне двама мъже или едно теле. Какво по дяволите беше…?

Тогава разбра. На Фиорина имаше няколко големи местни животни — жалки, въргалящи се в мръсотията примитивни създания със слаба нервна система и забавени реакции. Вероятно някое от тях е паднало във въздушната шахта и като не е успяло да излезе, е загинало поради липса на храна и вода. Не е могло да използва стълбата, а ревящият вентилатор е представлявал непреодолима бариера. Той побутна празната кожа. Тази изсушена люспа беше всичко, останало от нещастния посетител. Да не говорим колко дълго е лежал в нишата, пренебрегван и незабелязан.

Кожата изглеждаше ужасно свежа, за да е съдържала в себе си старо, отдавна изсушено тяло. Тогава той си спомни за насекомите. Те бяха в състояние да видят сметката на всякаква плът, изпречила се на пътя им. Това беше интересно. Не знаеше, че ядат и кости.

Или може би не е имало никакви кости за изяждане. Може би това е било… каква беше думата? А да, безгръбначно. Нещо без кости. Не беше ли Фиорина дом и на такива животни?

Ще трябва да се поинтересува или по-добре да попита Клеменс. Фелдшерът знаеше. Трябваше да нагъне кожата и да я отнесе в амбулаторията. Може би е направил някакво откритие, открил е кожата на нов вид животно. Ще се отрази добре в досието му.

Междувременно беше спрял да работи.

Обръщайки се, той изгори няколко купчинки на пода вляво от канала. Точно тогава чу шума. Начумери се, изгаси лазера и включи защитното устройство, като се обърна да погледне зад себе си. Беше почти решил, че въображението му го мами, когато отново го чу — влажен звук, като че ли някой лочеше.

Няколко метра по-надолу по канала имаше една малко по-голяма ниша, използвана преди за склад за провизии и инструменти. Би трябвало сега да е празна и почистена, а провизиите складирани на друго място и инструментите отмъкнати от заминаващия си персонал по поддръжката. Гъргорещият звук обаче се усилваше, колкото по-близо допълзяваше той до нишата.

Трябваше да се наведе, за да надникне вътре. Като съжаляваше, че няма достатъчно светлина, той присви очи от отразения блясък в канала. Там нещо се движеше, някаква неясна маса в тъмното. Дали не беше съществото, което си беше съблякло кожата? Ако беше така и ако успееше да го измъкне живо, той със сигурност щеше да получи официална похвала от Компанията. Може би този неочакван принос към замиращата Фиоринска наука щеше да му струва няколко месеца по-малко от присъдата.

Очите му се нагодиха към слабото осветление. Сега вече виждаше по-добре и различи глава върху шия. То усети присъствието му и се обърна към него.

Той замръзна с широко отворени очи. Не беше в състояние да се помръдне.

Внезапно от безформената уста на чудовището бликна тясна струя течност, която удари парализирания затворник право в лицето. Разнесе се свистене на газ, докато плътта се стопяваше под съприкосновението със силно разяждащата течност. Мърфи отстъпи назад, като крещеше и забиваше нокти в разпадащото му се лице.

През стиснатите му пръсти се процеждаше дим и той се олюля, отдалечавайки се от нишата, удряйки се ту в едната, ту в другата стена. Изобщо не мислеше къде отива, къде се намира. Не мислеше за нищо друго, освен за болката. Не мислеше за вентилатора.

Когато попадна под огромните перки, те го надробиха мигновено, разпращайки кръв и парчета плът към металните стени на канала. Бившите му приятели щяха да загубят много време, за да го открият, ако черепа му не се заклещи точно между една от перките и рамката. Това задръстване задейства системата за защита и тя изключи машината. Моторът спря, спряха и перките със стържене. Надолу по главния коридор един бездействащ досега вентилатор се включи автоматично и подхвана работата.

После в страничната шахта отново настъпи тишина, с изключение на далечния, едва доловим шум, който идваше от нишата — едно отвратително скимтене и съскане, което вече нямаше кой да чуе.

 

 

Жилището на Клеменс беше луксозно в сравнение със затворническите помещения. То беше по-голямо, а като медик, обслужващ комплекса, той имаше достъп до определени удобства, недостъпни за колегите му на Фиорина. Стаята обаче беше комфортна само в сравнение с другите. И на най-отдалеченото кътче на Земята тя нямаше да е приемлива.

И все пак той съзнаваше необичайното си положение и при тези обстоятелства беше благодарен, доколкото можеше. А съвсем неотдавна обстоятелствата станаха много по-добри от нормалните.

Рипли се размърда под завивките на леглото си, като се протегна и премигна към тавана. От другата страна Клеменс стоеше недалеч от вградените в стената шкафове. Между устните му димеше наркоклечка, докато той изсипваше нещо тъмно и силно от една метална кутия в чаша. За първи път тя го виждаше без официалната му шапка. Отзад на избръснатия му череп ясно се виждаше щампования код.

Обръщайки се, той видя, че Рипли го гледа и махна към кутията:

— Съжалявам, но не мога да ти предложа нищо за пиене, тъй като взимаш лекарства.

Тя премигна:

— Този път какво?

— Ще се изненадаш.

— Не се и съмнявам. — Рипли се усмихна. — Ти вече ме изненада.

— Благодаря. — Той повдигна чашата към светлината. — Медицинският инструментариум, който Компанията е изоставила, е елементарен, но и донякъде достатъчен. Тъй като не можем да разчитаме на доставка на лекарства, аз трябва сам да комбинирам няколко вида лечение. Програмата, която синтезира спирт за разтриване, може лесно да се нагоди и да произвежда нещо значително по-вкусно. — Сръбна от съдържанието на чашата и изглеждаше доволен от себе си. — Дребно хоби, но си заслужава.

— Ендрюс знае ли? — попита го тя.

— Мисля, че не. Изобщо не съм му казвал. Ако знае, ще ме накара да спра. Ще каже, че се отразява лошо на морала и е опасно, ако другите разберат, че мога да го правя. Тук съм съгласен с него. Само че докато разбере, аз ще продължавам с удоволствие да пренареждам етилови молекули и техните стимулиращи връзки с цел задоволяване на собствените ми нужди. — Той надвеси кутията над друга чаша. — Не се безпокой, ще ти запазя малко за по-късно.

— Много мило от твоя страна!

— Моля, няма защо. В училище бях най-добър по рекомбинативна синтетична химия. — Поколеба се за миг. — Понеже стана дума за учтивост, аз дълбоко оценявам твоето специално внимание към мен, но също така разбирам, че то се прояви точно навреме, за да отклони последния ми въпрос. По най-приятния начин, разбира се. Не искам да си мислиш дори за секунда, че бих постъпил по друг начин. Но проклетият въпрос ме мъчи и не излиза от ума ми.

Тя го изгледа, застанал прав и държащ внимателно чашата в едната си ръка:

— Не разваляй момента.

— Нямам такова намерение, но все пак аз съм медик и си имам своите ангажименти. Пък и честно казано, колкото повече се напрягаш да избегнеш въпроса, толкова по-любопитен ставам да разбера защо. Какво точно търсеше в момичето? Защо настояваше толкова да се изгорят телата?

— Разбирам. След като се намирам в леглото ти, смяташ, че ти дължа отговор.

— Ако искаш да ме ядосаш, не е това начинът — отвърна той търпеливо, — но ми дължиш отговор, понеже работата ми е такава и понеже обърнах света, за да ти дам каквото искаш. Това, че си в леглото ми, няма нищо общо. — Усмихна се леко. — Твоята несговорчивост по този въпрос като че ли ще усложни безкрайно бъдещите ни отношения.

Рипли се усмихна примирено и се обърна на една страна.

— Наистина няма нищо. Не можем ли да спрем дотук? Когато бях в безсъзнание, сънувах много лош сън. — Притвори очи от страховития спомен. — Не ми се говори за това. Трябваше просто да се уверя какво я е убило. — Тя погледна към Клеменс. — Нямаш представа какъв е бил досегашния ми живот и какво съм преживяла. И най-ужасните ти кошмари ще изглеждат като мъгляви съновидения на невинен петгодишен хлапак. Знам, че никога няма да забравя нищо от това. Никога! Но това не означава, че не се опитвам. Така че ако изглеждам малко алогична или неразумно настоятелна за някои неща, опитвай се да ми угодиш. Повярвай ми, имам нужда от това. Имам нужда някой да се грижи за мен, просто за разнообразие. А за Нют… по отношение на нея направих грешка.

Той прокара палеца си по стената на малката чаша, която държеше, и леко кимна със стиснати устни и с разбиране.

— Да, навярно.

Тя продължи да се взира в него:

— Може би съм направила и друга грешка…

— Каква?

— Сприятелявайки се със затворниците. Физическият контакт. Това е против правилата, нали?

— Със сигурност. Кой беше щастливецът?

— Ти, глупчо.

Клеменс я изгледа несигурно:

— Аз не съм затворник.

— А какво ще кажеш тогава за кода на гърба ти? — попита тя.

Вдигна замислено ръка към тила си.

— Май това трябва да се обясни. Но като че ли сега не е моментът. Извинявай, разваляме нещата, нали? — Бръмченето на интеркома отвлече вниманието му. С извинителен израз на лицето си той отиде да отговори. — Трябва да се обадя. Не ми се разрешава лукса да не отговарям. Това не е централата на Сорбоната. — Натисна комутатора. Процеди се слаб, лошо възпроизведен глас.

— Клеменс?

Медикът й хвърли примиренчески поглед:

— Да, г-н Арон.

— Ендрюс иска да се явиш във вентилационна шахта 17 във втори сектор. Веднага! Станал е инцидент.

Внезапно разтревожен, той провери дали универсалния, вграден в устройството микрофон, ще предаде достатъчно добре отговора му:

— Нещо сериозно?

— Да, може да се каже, че е сериозно — отвърна му помощникът. — Един от дежурните затворници е насечен. — Високоговорителят рязко изключи.

— По дяволите! — Клеменс пресуши чашата си и я остави на конзолата, обръщайки се към гостенката си: — Съжалявам, трябва да вървя. Служебни задължения.

Рипли леко настръхна, галейки чашата си:

— Разговорът тъкмо беше започнал да ми харесва. За разлика от други неща.

— Как мислиш, че се чувствам аз? — мърмореше той, докато издърпа с трясък един шкаф и започна да вади дрехи.

— Може би трябва да дойда.

Той я погледна отново:

— По-добре недей. Едно е да ни виждат като лекар и пациент на редовни прегледи. Ако забележат, че сме непрекъснато заедно и ти изглеждаш изумително здрава, това може да породи въпроси. При тези момчета колкото по-малко се говори, толкова по-добре.

— Разбирам. Не ми харесва, но разбирам.

Клеменс обу работните си панталони.

— Това са двете неща, които трябва да правиш, за да оцелееш на Фиорина. Освен това мисля, че твоето присъствие няма да се хареса на Управителя Ендрюс. Чакай тук и не се вълнувай. — Той се усмихна успокоително. — Аз ще се върна.

Тя не каза нищо, но беше очевидно, че е нещастна.

Нямаше какво да се преглежда. Господи, помисли си Клеменс докато разглеждаше касапницата във въздухопровода, няма и какво да се погребва. Причината за смъртта беше очевидна. Върху неподвижния вентилатор имаше толкова кървави петна, колкото и върху стените.

Нещо не се връзваше. Мъжете редовно стъпваха или се докосваха до начупените метални краища и се порязваха или падаха от пътечките или се нараняваха, опитвайки се да плуват в развълнуваните води на залива, но познаваха отблизо потенциалните опасности на древната мина и усърдно ги избягваха. Гигантският вентилатор представляваше такава заплаха, че не беше възможно да я забравиш или пренебрегнеш.

Което обаче не означаваше, че нещастният и сега починал Мърфи не се е шлял глупаво наоколо. Може да е тичал или да се е пързалял по мазния канал или просто да е играел с дръжката на метлата и перките. Може би се е подхлъзнал или част от дрехите му са се закачили. Това, разбира се, никога нямаше да узнаят. Нямаше причина да определят двама мъже да чистят праха в канала. Мърфи работеше сам.

Очевидно и Арон мислеше така. Помощникът се взираше мрачно във вентилатора.

— Той беше смахнат. Аз го пратих тук. Трябваше да се досетя, трябваше да пратя някой друг или поне да назнача още някой, по-стабилен от него. — Зад тях затворникът Джуд продължаваше да чисти.

Ендрюс мълчаливо беснееше. Не поради смъртта на Мърфи, а поради обстоятелствата. Това нямаше да говори добре за него. А означаваше и допълнително писмена работа.

— Не се извинявайте, г-н Арон, вината не е ваша. Както изглежда, никой не е виновен, с изключение на самия г-н Мърфи и той си е платил за това. — Той погледна фелдшера. — Вашите заключения, г-н Клеменс?

Фелдшерът сви рамене.

— Не може да се каже много. Причината за смъртта е безспорно явна. Съмнявам се, че се е мъчил. Сигурен съм, че е умрял мигновено.

— Именно. — Арон огледа широко разпръснатите остатъци човешко месо с неприкрито отвращение.

— Опитвам се да скалъпя сценария — продължи Управителят. — Нали разбирате, за отчета. Трудно ми е да повярвам, че той просто се е спънал в толкова явна опасност, в чиято близост дори е работил известно време. Вероятно е бил завлечен?

Клеменс сви устни.

— Не съм нито физик, нито механик да…

— Никой от нас не е, г-н Клеменс — напомни му Ендрюс. — Не ви карам да правите заключения, а само да дадете мнението си по въпроса.

Фелдшерът кимна.

— Мисля, че това може да стане при внезапно нахлуване на въздух. Или промяна в мощността поради особено силно засмукване. Само че…

— Точно така — каза бързо Арон. — И на мен ми се случи почти същото веднъж в другия основен сектор. Стана преди четири години. Винаги казвам на хората да внимават с вентилаторите. Толкова са големи и здрави и стабилни, че човек не може да си представи дори какво е възможно да се случи около тях. — Поклати тъжно глава. — Няма значение какво говоря — никой не ме слуша.

Клеменс се съгласи.

— Така е, само че преди да дойда, проверих програмирането и вентилаторът духаше. Една промяна в мощността би го изпратила нагоре в канала, а не право в перките.

Арон присви очи и мислено сви рамене. Нека Управителят и фелдшерът да намерят причината. Това е тяхна работа. За него нямаше никакво значение. Даде мнението си, направи каквото можа. Съжаляваше за Мърфи, но какво от това, по дяволите? Ставаха и инциденти.

Клеменс се разходи нагоре по канала, изучавайки стените. Кървавите петна постепенно изчезваха.

От лявата страна на тунела имаше една голяма ниша и той клекна, за да я разгледа. Беше типично помощно складово помещение, разчистено отдавна. Вече надигайки се да тръгне, нещо задържа погледа му и той се поколеба.

Изглеждаше като разлята течност, но не кръв. Имаше странно химическо обезцветяване. Обикновено гладката метална повърхност сега беше покрита с дупчици.

Ендрюс мълчаливо застана до него и започна да разглежда нишата.

— Какво е това?

Клеменс се изправи.

— Наистина не знам, но ми изглежда странно. Сигурно си е така от изграждането на комплекса. — Безразличието му беше донякъде пресилено и Управителят го забеляза, като прикова фелдшера с поглед. Клеменс погледна настрани.

— Искам да ви видя в стаята си след, да речем, трийсет минути — каза той твърдо. — Ако обичате, г-н Клеменс. — След това се обърна към търсещата група, която все още събираше останките на умрелия. — Добре. Не искам да прекарвам остатъка от деня тук. Хайде да свършваме и да излизаме, за да може г-н Трой да пусне вентилатора отново и да се върнем към обичайната си работа. — И той започна да подкарва мъжете към изхода.

Клеменс се забави. След като се увери, че Ендрюс е зает с приключването на зловещата чистка, той започна отново да разглежда повредения метал.

 

 

В спасителната капсула беше тихо като в гроб. Натрошени конзоли висяха от стените като прикачени с карфици паякообразни. По пода лежаха разпръснати уреди, изтръгнали се от халките си или изсипани от шкафове. Пилотският стол се люлееше под ъгъл с поддържащия го стълб подобно на пияна ръкавица.

Само една светлина осветяваше хаотичния интериор. Рипли работеше от другата страна на една избита преграда, като редуваше лазерното длето с по-малко мощни инструменти. Една защитна плоча от сложни съединения се откърти неохотно и разкри отдолу запечатан панел. Тя започна с удовлетворение да работи върху скобите на панела, използвайки специален уред, за да ги махне една по една. Самият панел носеше четлива табела:

ЗАПИСВАЩО УСТРОЙСТВО НА ПОЛЕТА.

НЕ РАЗБИВАЙ ПЕЧАТА!

НЕОБХОДИМО Е СПЕЦИАЛНО ПЪЛНОМОЩНО ISA 445.

След като откъсна и последната скоба, тя извади панела и го постави настрана. Под него, в специално тапицирано отделение с двойни стени лежеше сгушена една черна кутия с гладка повърхност. Отделението беше сухо и чисто без никаква миризма или влага, подсказващи нахлуването на досадната солена вода от залива.

Страничната ключалка леко се плъзна и предната част на кутията падна, разкривайки отчитащи устройства и плоско монтирани бутони под защитната преграда. Тя натисна без да иска едното и няколко сигнални приспособления светнаха мигновено. Тя го докосна отново и те угаснаха.

Кутията излезе без проблеми от отделението. Рипли я постави леко на пулта до осветлението и още веднъж огледа разрушения интериор на спасителното средство, опитвайки се да запомни и да забрави.

Нещо се раздвижи зад нея, дращейки в разкъсаната и разрушена надстройка. Тя панически се извъртя, тъй като погледът й засече някакво движение в тъмнината.

— По дяволите! — извика тя и се отпусна. — Опитваш се да ме уплашиш ли?

С абсурдна момчешка усмивка на лицето си Клеменс стоеше на тесния вход.

— Съжалявам, но звънецът не работи. — Не без напрягане той пристъпи в помещението. — Знаеш ли, ако се мотаеш наоколо без придружител, наистина ще вбесиш Управителя. Каквото и да си намислила, няма да е в твоя полза той да ти бъде враг.

— Да върви по дяволите. Какво стана с инцидента? — Тонът й беше напрегнат, а изражението на лицето — сериозно.

— Боя се, че е лош. — Той се облегна на някакви дрънчащи жици, но бързо се отдръпна, тъй като имаше опасност те да го омотаят. — Един от затворниците е убит.

— Как? — Тя изглеждаше загрижена.

— Не особено приятно. Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

Тя се раздвижи леко:

— Ако се страхуваш, че ще припадна в ръцете ти, не съм такъв човек.

— Така си и мислех. Просто ти давам избор. Станало е в една от функциониращите въздушни шахти. — Той поклати глава при спомена. — Нещастният глупак се е нахакал на двуметров вентилатор, работещ на висока скорост. Раздробил го целия. Трябваше да го изчегъртваме от стените.

— Схващам картинката. Случва се.

— Не и тук. Ендрюс е побеснял. Ще трябва да изпраща отчет.

— По комуникационния лъч ли?

— Не, няма нужда да се харчи. Сигурно ще замине със следващия кораб.

— Тогава за какво се тревожи? Никой няма да го прочете с месеци.

— Трябва да познаваш Управителя, за да го разбереш. Той приема всичко много лично.

— Това е лошо за него, особено при сегашната му работа.

Клеменс кимна замислено:

— Намерих нещо на мястото на инцидента, малко встрани от случилото се. Някакъв знак, нещо изгоряло на пода. Металът беше обезцветен, с подутини. Много приличаше на онова, което ти откри върху криогенния цилиндър на момичето.

Тя го погледна втренчено, без да мига, а лицето й беше непроницаемо и не издаваше нищо.

— Виж какво, аз съм на твоя страна — обясни фелдшерът, след като тя не проговори. — В каквото и да си се забъркала или се опитваш да направиш, аз искам да помогна. Само че искам да знам какво става или поне какво смяташ, че става. Може би ще успееш да направиш сама това, което си замислила. Не мога да те накарам да ми разкажеш всичко, но си мисля, че мога да помогна и да те улесня. Имам достъп до съоръженията, а ти нямаш. Имам някои познания, които ти нямаш. Няма да се намесвам и ще разчитам изцяло на твоята преценка, понеже нямам дори представа какво си намислила.

Тя се замисли, преценявайки нещата, докато той я гледаше.

— Аз едва те познавам. Защо трябва да ти се доверявам?

Той се насили да пренебрегне обидата, знаейки, че във възражението няма нищо лично.

— Просто така. Само защото без нечия помощ ще ти бъде много трудно, каквото и да се опитваш да правиш. Аз също едва те познавам, но искам да те следвам.

— Защо? Защо го правиш? Според твоето собствено признание ти нямаш никаква представа какво става и какви са рисковете.

Той се усмихна окуражително.

— Може би смятам, че те познавам малко по-добре, отколкото ти мислиш, че ме познаваш.

— Ти си луд.

— Това пречка ли е за това, което правиш?

Рипли не можа да сдържи усмивката си.

— Май че е точно обратното. Е, добре. — Постави черната кутия точно пред очите си. — Трябва да разбера какво се е случило в спасителната капсула, защо сме били изстреляни от кораба, когато сме спели дълбоко. Ако наистина искаш да ми помогнеш, намери ми компютър с възможности за аудио и сензорно интерпретиране, за да разчета записа на полета.

Клеменс се двоумеше:

— Тук нямаме такова нещо. Компанията отмъкна всички сложни кибернетични машини и ни остави само основни програми за диалог или такива, записани в постоянната памет. — Усмихна се горчиво: — Предполагам, че не са искали тълпа тъпи затворници да се занимават със скъпите им машинарии.

— Ами Бишоп?

— Бишоп? — Той се намръщи.

— Дроидът, който катастрофира заедно с мен.

— Беше проверен и изхвърлен като ненужен.

— Нека аз да преценя това. — В гласа й се появи нотка на загриженост. — Компонентите му не са били демонтирани, нито смачкани, нали?

— Казах ти: никой тук не е толкова умен, за да направи първото, нито пък има някаква причина да си хаби енергията за второто. От него са останали по-малко парчета, отколкото от убития затворник, но не чак толкова дребни. Да не искаш да ми кажеш, че смяташ да ги използваш?

— Добре, няма да ти казвам. Къде е той?

Клеменс изглеждаше примирен:

— Ще ти покажа вярната посока, но се страхувам, че не мога да ти правя компания. Имам делова среща. Ще внимаваш, нали?

Тя не изглеждаше разтревожена:

— Ако не бях свикнала да внимавам, досега да съм умряла двайсет пъти.