Алън Дийн Фостър
Пришълец 3 (4)

Четвърта глава

Месо. Познато и непознато. Ръждивочервени ивици проблясват като кървавочервени светкавици. Малки трупове се полюляват от стари ръждясали куки. Огромни парчета месо, приличащи на изпъкнали ампутирани крайници, покрити със замръзнала мас.

Наблизо — пилета и говеда, неразбиращи какво ги очаква. Една самотна овца. Живо месо.

По-голямата част от скотобойната беше празна. Била е построена да задоволява ежедневните нужди на стотици техници, миньори и персонал от рафинериите. Беше много по-голяма, отколкото искаха затворниците. Можеха да оставят повече място между различните доставки, но всички избягваха огромната задна част на просторната зала, където се чуваше ехо от капките кръв, разрязването и изсичането. Много живи духове обитаваха това място и приемаха формите на гъмжащите в заразения въздух молекули.

Двамата мъже се бореха с количката между тях. Върху която се беше проснал безформения труп на един умрял вол. Франк се опитваше да я направлява, а Мърфи да подкара презареждащия се електрически мотор, който се тресеше и изпускаше искри в знак на протест. Когато накрая изгори, просто щяха да вземат друга количка — измежду затворниците нямаше техник, който да поправя машините.

Франк постоянно имаше вид на обречен. В изражението на доста по-младия му компаньон обаче не се забелязваше чак такова опустошение. Само очите му издаваха лукавата природа на човек, който цял живот е бягал и е бил от другата страна на закона от момента, в който бил достатъчно зрял, за да обмисли професионалните си ангажименти, без да се свързва с постоянна работа. Много по-лесно беше да се присвоява спечеленото от други — за предпочитане, но не задължително, без тяхно знание. Понякога го хващаха, друг път не.

Последния път май му дойде в повече и беше изпратен да излежи присъдата си на приветливата, екзотична Фиорина.

Мърфи докосна един бутон и количката стовари грубия си товар върху лекьосания под. Франк чакаше с веригите и след като заедно ги закопчаха около задните крака на умрялото животно, те започнаха да го повдигат от плочките. То се издигаше плавно с неравни потрепвания. Тънките връзки, направени от учудващо здрава сплав, издрънчаха под тялото.

— Поне Коледа дойде рано. — Франк се бореше с товара, като дишаше тежко.

— Как така? — попита Мърфи.

— Всеки умрял вол е добър вол.

— Господи, точно така! Миризливи копелета, покрити с въшки — по-добре да ги ядем, отколкото да ги чистим.

Франк погледна към обора:

— Само трима въшльовци са останали и свършваме с тях. Господи, как мразя да ги поливам — ботушите ми се покриват в лайна!

Мърфи смучеше долната си устна, а мислите му бяха някъде другаде.

— Като говорим за поливане с маркуч, Франк…

— Е?

Не особено приятни спомени се прокраднаха в гласа на другия мъж и се отпечатаха върху лицето му:

— Искам да кажа, ако имаш тази възможност… да предположим… какво ще й кажеш?

Съдружникът му се намръщи:

— Какво искаш да кажеш „ако имам тази възможност“?

— Знаеш какво. Ако имаш тази възможност. — Сега Мърфи дишаше по-тежко.

Франк се замисли:

— Случайно, искаш да кажеш?

— Да. Ако тя просто мине сама, без Ендрюс или Клеменс да се мотаят около нея. Какво ще й кажеш? Ако примерно я срещнеш в столовата или другаде?

Очите на другия мъж проблеснаха:

— Няма проблеми! Никога не съм имал проблеми с мацките. Ще й кажа: „Здравей, миличка, какво става, нещо да направя за теб?“ После ще я погледна — нали се сещаш — от горе до долу. Намигваш й, пускаш една усмивка и тя се сеща за какво става дума.

— Точно така — сряза го Мърфи саркастично. — И тя ти се усмихва и казва: „Цуни ми гъза, надървен стар пръч“.

— С удоволствие ще й целуна гъза и всичко друго, което пожелае.

— А-ха… — Лицето на Мърфи се покри с неприятна сянка. — Обаче ако искаш да са твои, дръж ги под око, нали така, Франк?

По-възрастният мъж поклати глава с разбиране:

— Дръж се с кралиците като с курви и с курвите като с кралици и няма да сбъркаш.

Заедно повдигнаха веригите и наместиха трупа. Франк закопча ремъка и те се отдръпнаха назад, а животното се олюля на хамута си.

Доста дълго двамата мъже мълчаха замислено. После Франк изтърси една псувня.

— Франк?

— К’во?

— Какво, мислиш, уби Бейб? — Той кимна към трупа.

Франк сви рамене:

— Хич не знам. Просто се гътна — може би инфаркт.

Мърфи беше вече от другата страна:

— Как така инфаркт? На колко години беше?

— Според таблото на единайсет. В разцвета на силите си. Кофти за него, гот за нас. Нали знаеш, че шефът не дава да убиваме животните за месо — само в специални случаи. Аз гледам на това като премия за добре свършена работа. Дай да го нарежем. После ще го хвърлим в яхнията. Такива животни не се развалят дълго. Манджата ще стане бомба, като истинска!

— Да бе! — Мърфи усещаше вкуса й, поднесена заедно с горещи самуни хляб от склада, който втасваше и се опичаше сам.

Нещо на количката привлече вниманието му. Каквото и да беше, то беше смачкано под масивния труп на умрялото животно. Виждаше се още и едно малко, подобно на диск тяло, дебела гъвкава опашка и многобройни паякообразни крайници, които бяха натрошени. С отвращение, изписано на лицето му, той го хвана за опашката, а пречупените му крайници увиснаха към пода.

— Какво е това?

Франк се наведе и като го изгледа, сви рамене с безразличие:

— Не знам, да не съм ксенолог? Изглежда като медуза от плажа.

Другият мъж помириса. Нещото не миришеше.

— Такова е.

Хвърли го небрежно настрани.

 

 

Оловната работилница беше нещо като ад на течностите, огъня и кипящи топлинни вълни, където зрението и предметите трептяха несигурно. Подобно на по-голямата част от мината, тя беше изоставена почти непокътната с тази разлика, че в нея затворниците имаше какво да правят, тъй като обработката на олово беше значително по-проста, отколкото, да кажем, производството на платиниеви жици или поддръжката на сложни машини. Обитателите на Фиорина бяха поощрявани да използват съоръжението не само за да убиват времето и да се забавляват, но освен това и да сменят някои уреди, ако се счупят.

В този момент автоматичните екструдери извличаха разтопено олово от нажежения казан и го изсипваха в тънки тръби, които щяха да се използват вместо старите в друга част на рафинерията.

Дежурните затворници наблюдаваха ту омагьосани, ту отегчени от почти автоматизирания процес. Оловната работилница беше любимо място за работа не само защото даваше възможност за почивка, но и защото беше едно от постоянно топлите места на комплекса.

— Ще отидеш ли? — Мъжът, който проговори, провери две показания на уредите на мониторната конзола. Както винаги, те бяха в допустимите параметри.

Колегата му се намръщи:

— Не съм решил. Няма нищо общо с нас.

— Все пак е едно разнообразие.

— Е да, ама не знам.

Иззад горещия казан се появи трети мъж и вдигна защитните си очила на челото.

— Дилън там ли ще бъде?

Докато задаваше въпроса, въздългият Дилън се появи, крачейки надолу по пътечката към тях.

— Спри го — беше единственото, което каза, когато стигна до тях. Първият затворник послушно превъртя един ключ и казанът веднага започна да се охлажда.

— Какво става, човече? — попита мъжът с очилата, като мигаше бързо, за да отмахне частици прах от очите си.

— Е — рече затворникът по средата, — говорехме за това, но не можем да решим.

— Вече е решено — информира ги Дилън и изгледа поотделно всеки един от тях. — Всички отиваме. Може и да не познаваме човека, но трябва да му покажем нашето уважение. Ако искат да изгорят телата, нямаме нищо против, стига това да не е някой от нас. — Като направи това съобщение, Дилън се обърна и тръгна.

Тримата мъже го последваха, а този с очилата ги спусна около врата си.

— Отдавна не сме имали погребение.

— Точно така — съгласи се мрачно съдружникът му. — Като че ли ми липсва службата. Прилича на прехвърляне на друго място, нали? Далече оттук.

— Амин за това, братко — каза първия мъж и увеличи крачката си, за да върви редом с по-високия Дилън.

Старата топилня скърцаше и стенеше, докато я връщаха към живот. Внушителната камера беше отрязана и отделена с взрив от солидната скала непосредствено върху находището, а след това стените й заравнени, където беше необходимо, с топлоотразяващи прегради. По продължение на пътеките и парапетите бяха поставени монитори и контролни уреди. Кранове и други тежки машини стояха мълчаливо там, където бяха зарязани от отиващите си миньори. В сенките, хвърляни от намаленото осветление, те приличаха на фосили от мезозойската ера, избягали от някакъв далечен музей.

От скосените краища на ямата започнаха да трептят пламъци. Те увеличиха яките фигури на двамата затворници, които стояха на един кран, надвесен над пропастта. Между тях висеше чифт найлонови сакове, а безжизненото им съдържание видимо ги опъваше по средата.

Рипли се вгледа в мъжете и в товара им, а ръцете й се вкопчиха в парапета, който я отделяше от изкуствения ад долу. Клеменс стоеше до нея и искаше да каже нещо, но както винаги не успяваше да намери точните думи. След като беше изчерпал всичките утешения преди много години, сега откри, че в него не е останало нито едно за единствената отчаяна жена, стояща до него.

Там бяха също Арон, Дилън, както и няколко души от останалите затворници. Макар че мъртвият човек беше почти защитник на правителството, никой от тях не се усмихваше, нито пък се осмеляваше да прави саркастични забележки. Смъртта беше достатъчно познат спътник за всички тях, прекалено много присъстваше в ежедневния им живот, за да се отнасят към нея с неуважение.

Ендрюс заговори с гърления си, стържещ глас и отвори тънката книжка, която носеше:

— Ние предаваме това дете и този мъж на твое съхранение, Господи. Техните тела идват от сенките на нашите нощи. Те са освободени от невежеството и болката. Не оставяй душите им да се скитат в пустотата, а ги приеми в компанията на тези, които са били преди с тях.

Затворникът, наречен Трой, слушаше по интеркома в контролния център долу какво се говори горе на пътечката. Когато Ендрюс достигна указаното място в хвалебственото слово, затворникът започна да нагласява контролните уреди. Предупредителните лампи светнаха от жълто на зелено. Зад него се надигна висок вой, стигна до писък и утихна. Другите светлини показаха готовността на съоръжението.

Бели пламъци изпълниха ямата под пътечката. В полутъмнината се носеше внушителен, страховит вой. Нямаше обаче планини от руда в очакване да поздравят огъня, нямаше тълпи техници, готови да регулират процеса на превръщане на тонове чакъл в шлака. Пламъците изгаряха стените на ямата и нищо повече.

По бузите на Рипли се стичаха сълзи, докато наблюдаваше контролирания пожар. Тя мълчеше, потънала в спомени и скръб, без да издава никакъв звук. Клеменс я погледна със съчувствие и видя само сълзи. Искаше му се да хване ръката й, да я прегърне, да я утеши. Наоколо обаче имаше хора и Ендрюс беше между тях, затова той не се помръдна.

— Детето и мъжът са преминали в свят отвъд нашия — продължаваше да опява Ендрюс. — Телата им може да се премазани, но душите им остават завинаги във вечността.

— Ние, страдащите, питаме: защо? — Погледите се преместиха от Управителя към Дилън. — Защо се наказват невинни? Защо са тези жертви? Защо е тази болка? — Ендрюс мълчаливо затвори книгата си. — Няма никакви обещания — тържествено произнесе огромният затворник. — Няма никаква сигурност. Само това, че някои ще бъдат призовани, че някои ще бъдат спасени.

Топлината, надигаща се от пещта, вече стана непоносима за мъжете върху крана. Те се залюляха няколко пъти и хвърлиха товара си върху ямата, като започнаха бързо да се оттеглят към хладината. Торбите паднаха, преобръщайки се няколко пъти, преди да бъдат погълнати от пъкъла. Близо до края на ямата за кратко се извиси по-силен пламък, докато торбите и съдържанието им бяха мигновено превърнати в пепел.

Рипли се олюля и сграбчи ръката на Клеменс. Той се стресна, но бързо се опомни и я подкрепи. Другите мъже ги гледаха и в погледите им нямаше завист, а съчувствие. Без да обръща внимание, Дилън продължаваше да рецитира.

— Тези заминаващи души никога няма да познаят трудностите, мъката и болката, които предстоят на оставащите. И така ние предаваме тези тела на нищото с ликуващи сърца, тъй като във всяко семе има обещание за цвете и във всяка смърт — без значение колко незначителна — има винаги един нов живот, едно ново начало.

 

 

В скотобойната нещо се движеше и шумолеше между увисналите трупове и танцуващи духове в замръзналия въздух. Масивният труп на вола потрепери и после започна лудешки танц на веригите си.

Нямаше кой да наблюдава изтичането на вътрешностите, докато мъртвата кожа се изпъне като кожата на побъркан дирижабъл. Нямаше кой да види пръсването й от налягането и летящите парчета плът и мазнина. Вътрешни органи, черен дроб и стомах, намотани на кълбо лигави черва се изсипаха на пода. Както и още нещо.

Една глава се повдигна, протягайки се напред със спазми и инстинктивна решителност. Дребното кошмарно същество се завъртя бавно в кръг, оглеждайки се наоколо. Търсеше плячка. Първоначално несръчно, но след това много по-бързо и уверено, то започна да се движи. Откри въздухопровода и го огледа набързо, преди да изчезне в него.

Беше изминала по-малко от минута от времето, когато той се появи от стомаха на вола до преднамереното му изчезване.

 

 

Като приключи речта си, Дилън наведе глава. Другите затворници направиха същото. Рипли погледна към тях, след това към ямата, където огънят се потушаваше по електронен път. Протегна ръка и се почеса по косата, после по едното ухо. След минута направи отново същото и този път огледа пръстите си.

Те бяха покрити с нещо, което приличаше на тъмнокафява движеща се прах.

Нервно и с отвращение ги избърса в сакото под наем и като вдигна очи, видя Клеменс, който я гледаше с разбиране.

— Предупредих те.

— Е, добре, вече се убедих. И сега какво да направя?

— Можеш да си живееш така или… — каза той и, потривайки голото си теме, се усмихна съжалително.

Лицето й се изкриви:

— Няма ли друг начин?

Той поклати глава:

— Ако имаше, щяхме да го намерим досега. Не че сме имали кой знае какъв стимул за това. Суетата е една от първите жертви при назначаването на Фиорина. Освен това трябва и да ти е удобно. След като си отидеш, тя ще ти порасне, но ако не направиш нищо докато си тук, въшките ще изядат и корените. Може и да са дребни, но имат огромен апетит и ужасни обноски. Повярвай ми, ще стане по-лошо, ако се опитваш да не ги забелязваш, а освен това ще се издраскаш цялата.

Тя се отпусна:

— Е, добре. Накъде е козметичният салон?

Фелдшерът прие извинителен вид:

— Боя се, че говориш с майстора му.

Душовете, подредени в редица, бяха чисти и стерилни и изглеждаха смъртнобледи под светлините отгоре. В момента само един работеше и под него Рипли се изучаваше в огледалото, заемащо част от едната стена, а горещата, химически обработена вода се спускаше по тялото й.

Странно е да си без коса — лека и ефимерна част от човешкото тяло, единствената от външния вид, която може да се промени лесно и по желание. Почувства се някак си физически смалена, кралица, лишена внезапно от короната си. И все пак Клеменс я увери, че ще порасне. Затворниците трябваше да се бръснат редовно. Нямаше нищо, свързано с въшките или въздуха, което да прави това условие постоянно.

Тя насапуниса голия си скалп. Беше странно усещане и тя почувства хладина въпреки ревящата гореща вода. Старата мина и топилня може да са лишени от много неща, но не и от вода. Големият завод за обезсоляване на залива е бил построен, с цел да осигурява вода за всички функции на комплекса, както и за персонала в пълен състав. Дори и при минимално ниво на функциониране той осигуряваше вода повече от необходимото и затворниците я разпиляваха.

Затвори очи и отстъпи назад под силата на тежката струя. Според нея в последните десет хиляди години човешката цивилизация бяха измислили три действително важни изобретения: речта, писмеността и водопроводната инсталация на закрито.

Извън умивалнята чакаха старата смърт и новите проблеми, макар че последните изглеждаха незначителни в сравнение с това, което тя беше преживяла. Клеменс, Ендрюс и останалите нямаше и не можеха да я разберат, а и тя не се чувстваше длъжна да им разкрива всичко.

След всичко преживяно, перспективата да прекара насила няколко седмици в компанията на няколко закоравели престъпници беше толкова смразяваща, колкото и една разходка в парка.

 

 

Затворниците се хранеха в помещение, използвано за столова на надзирателите по време на функционирането на мината. То все още надвишаваше скромните им изисквания. Макар че комплексът беше внушителен — въпреки че беше лишен от първоначалния си скъп декор — храната беше нещо друго. Не че можеше да задоволи чревоугодниците с качеството, но поне беше в изобилие. Компанията не искаше да разглезва своите чираци — пазачите, но и не ги оставяше да гладуват.

В рамките на определени, предварително предписани и добре познати временни параметри, мъжете можеха да се хранят когато пожелаят. Поради излишъка от място те се събираха на малки групички. Само няколко предпочитаха да се хранят сами. Другите винаги уважаваха усамотението им. В ограниченото пространство на Фиорина нежеланите разговори бяха опасни.

Дилън взе затопления си поднос и огледа залата. Мъжете си бъбреха и ядяха, като че ли живееха истински живот. Както обикновено, Управителят и помощникът му ядяха в същата зала със затворниците, макара и на една страна. Без да каже дума, той се настани удобно на една маса, на която седяха трима мъже с особено съсредоточени лица. Той се поправи: не, не бяха съсредоточени, а враждебни.

Е, това не беше нещо необичайно за Фиорина, но все пак беше любопитен.

Голик погледна нагоре към масивната сянка, покриваща масата, и като видя новопристигналия, погледна бързо настрана. Очите му срещнаха тези на приятелите му Богс и Рейнс. И тримата се концентрираха върху лекото си ядене и започнаха да ядат неестествено усърдно, докато Дилън сядаше на празното място. Не възразиха срещу присъствието му, но и не го приветстваха.

Четиримата ядяха мълчаливо. Дилън ги наблюдаваше внимателно и те усещаха неговия поглед, но никой не каза нищо.

Най-накрая на големия мъж му писна и като спря във въздуха лъжицата си, насочена към устата, се обърна към Богс:

— Е добре, сега е време за ядене и за общуване. Не сме на семинар по мислене. Много се говори, че тук нещо става. Кой от вас ще ми каже какъв е проблемът?

Богс погледна настрана. Голик се съсредоточи върху пюрето си. Дилън не повиши тон, но все пак нетърпението му беше очевидно.

— Говорете ми, братя. Всички ме познавате и знаете, че мога да бъда настоятелен. Усещам, че сте разтревожени и само искам да ви помогна. — Постави огромния си силен юмрук леко върху масата до таблата си. — Облекчете душите си и ми кажете какво се е случило.

Рейнс се поколеба, остави вилицата си и побутна таблата си към центъра на масата.

— Добре, искаш да знаеш какво става ли? Ще ти кажа какво става. Аз се научих как да издържам тук. Мислех, че никога няма да се науча, но се научих. Не ми пука от тъмното, не ми пука от въшките, не ми пука от изолацията или от всички разговори за призраци в машинариите. Но ми пука от Голик. — Той махна към въпросния индивид, който блажено продължаваше да се тъпче.

Дилън се обърна към Богс:

— И ти ли мислиш така?

Богс продължи да разбърква нервно храната си и накрая погледна към него:

— Не съм човек, който прави проблеми — просто искам да си живея и да си излежа както всички останали.

Големият мъж се наведе напред и масата леко изскърца под тежестта му:

— Попитах те дали и ти мислиш така?

— Добре де, да. Да. Виж, той е луд. Не ме интересува какво казват Клеменс или „официалните“ документи. Той е побъркан. Ако не е бил такъв когато пристигна, сега вече е. Планетата или това място, или и двете са го побъркали. Той мирише ужасно и аз вече никъде не излизам с него: нито до плажа, нито да проверявам шахти, нито никъде. И никой не може да ме накара — завърши войнствено той. — Знам си правата.

— Твоите права? — усмихна се леко Дилън. — Да, разбира се. Твоите права. — Той погледна вляво. — Имаш ли да кажеш нещо за себе си?

Голик погледна нагоре с частички храна, висящи по дебелите му устни, и се ухили идиотски. Преди да се върне към яденето си, той се опита да присвие рамене с безразличие.

Дилън погледна твърдо към другите двама:

— Понеже Голик не обича да говори, това не значи, че е луд — той просто не може да говори. Честно казано, от това, което виждам, той успява да изрази чувствата си както всеки друг. Тук не сме оратори.

— Кажи си думата — промърмори Богс с тъжно изражение.

— Думата ми е, че той ще върви с теб. Той е част от твоя работен екип и нещата ще останат такива до второ нареждане или ако той не направи нещо по-заплашително от това да си държи устата затворена. Вие имате да вършите работа. Чуй ме, ще се научиш да не обръщаш внимание на Голик или на неговите малки странности. Той не е нещо по-различно от един беден, нещастен и страдащ кучи син като теб и мен. Това значи, че не е по-луд от останалите.

— Само дето мирише по-кофти — сопна се Рейнс с отвращение.

— И е луд — добави непримиримо Богс.

Дилън се изправи в стола си.

— Вижте какво, прекалено голям шум вдигате за тази история. Това ми е познато. Случва се, когато няма абсолютно никаква работа. Първо почва да те дразни храната, после въшките, после този до теб. Там е работата, че Голик е различен — нито по-добър, нито по-лош от нас.

— Той вони — измърмори Рейнс.

Дилън хвърли предупредителен поглед към другия мъж.

— Никой от нас тук не е разхождащ се букет цветя. И стига с тия глупости, и тримата си имате хубава работа.

— Не съм молил за нея — изсъска Богс.

— Никой тук не моли за нищо. Взимаш това, което ти се дава, и се възползваш максимално от него. Това е начинът да оцелееш — ти и всички останали. Тук не е като в някой земен затвор. Ако вдигнеш бунт тук, никакъв комитет по гражданските права няма да се затича да ти изслуша оплакванията — просто животът ти ще стане по-неудобен. Или умираш. — Богс нервно размърда крака.

— А сега ме чуйте: има други, които с удоволствие ще дежурят на експедиция по претърсване. В случай че не сте забелязали, Ендрюс не е в много подходящо настроение сега. Няма да го карам да сменя назначения и да разменя дежурства. — Големият мъж се усмихна окуражително. — Ей, ако работите с вашата скорост, Управителят и неговия лакей няма да ви забелязват. Може да имате късмет и да намерите нещо добро и да го запазите за себе си.

— Е да, голям шанс имаме. — Рейнс беше все още кисел, но не чак толкоз. Дилън му припомни, че съществуват възможности.

— Така е по-добре — каза големият мъж. — Мислете си за работата и няма дори да забелязвате Голик. Вие сте търсачи и знаете какво означава това — търсене на забравени провизии и полезни съоръжения. Както знаем от предишни спасителни експедиции, благородните, честни миньори на Уейленд-Ютани са имали полезния навик да присвояват стоките на своите работодатели и да ги струпват в малки лични складове и уютни кабинки, които изсичали в скалите, с надеждата, че един ден ще могат да пренесат поне част от тях и да ги продадат на черния пазар. Те се опитвали да допълнят доходите си. Ние искаме да допълним живота си. Не искам да чувам повече възражения и повече разисквания. Има и по-тежки дежурства, ако продължавате да се занимавате с този въпрос. Направете това, за да помогнете на колегите си затворници. Направете това, за да докажете верността си към мен. И не искам да чуя дори още една дума по адрес на бедния Голик.

— Ама… — опита се да спори Рейнс и изведнъж се спря, без дори да е започнал, гледайки втренчено пред себе си. Богс погледна нагоре. Същото направи и Голик. Дилън бавно се обърна.

На входа стоеше Рипли и оглеждаше столовата, която се умълча напълно при нейното влизане. Очите й видяха всичко, но не срещнаха ничии очи. Като отиде до линията за храната, тя огледа еднаквите табли с неприязън. Дежурният затворник я зяпна безсрамно, а черпакът му увисна безпомощно в едната му ръка. Като взе едно парче царевичен хляб от голямо пластмасово кошче, тя се обърна и огледа стаята още веднъж, спирайки накрая погледа си върху Дилън.

Ендрюс и помощникът му бяха също толкова погълнати от мълчаливата драматична сцена, колкото и затворниците. Управителят наблюдаваше замислено, докато лейтенантът продължи към масата на големия мъж и спря. Многозначителният му израз се превърна в примирение, когато той продължи да се храни.

— Както и предполагах, г-н Арон, както и предполагах.

Заместникът му се намръщи, все още втренчен в Рипли в другия край на стаята.

— Вие го предизвикахте, сър. Сега какво?

Ендрюс въздъхна:

— Нищо. Засега. Яж си яденето. — Той взе една вилица и я забоде в димящата кафява маса в средата на подноса си.

Рипли стоеше зад Богс, точно срещу Дилън. Четиримата мъже ровеха в яденето си, решително безразлични към нейното присъствие.

— Благодаря за думите ви на погребението. Помогнаха. Не съм смятала, че мога да реагирам така на нещо толкова безсмислено като думите, но съм грешала. Искам само да ви кажа, че съм ви признателна.

Големият мъж гледаше втренчено в чинията си, ровейки в храната с целенасочена настойчивост, която си струваше да се наблюдава. Тъй като тя не се помръдна, накрая той погледна нагоре.

— Не биваше да сте тук. Не само на Фиорина… за това не сте имали избор, говоря за тази стая, с нас. Трябва да си стоите в амбулаторията, където ви е мястото, не пред очите ни.

Тя отхапа парче от царевичния хляб и започна да дъвче замислено — почти можеше да нарече вкусно това нещо на дехидрирана основа.

— Огладнях.

— Клеменс можеше да ви донесе нещо.

— Стана ми скучно.

Разстроен, той остави вилицата си и я погледна:

— Не зная защо правите това. Има и по-лоши неща от скуката. Не зная защо разговаряте с мен. Вие не искате да ме познавате, лейтенант. Аз съм убиец и насилник на жени.

— Наистина? — Веждите й, изтънени, но не и обръснати напълно, се повдигнаха. — Май че ви карам да се чувствате нервен.

Вилицата на Богс спря по средата на пътя към устата му. Рейнс се намръщи, а Голик просто продължи да яде, пренебрегвайки напълно събитията около него. Дилън се поколеба за момент, а после бавно разтегли усмивка. Кимна и Рипли седна на останалия празен стол.

— Имате ли някаква вяра, сестро?

— В какво? — Тя гризна от хляба.

— В каквото и да е.

Не й трябваше време, за да размишлява:

— Не особено.

Той вдигна ръката си и обхвана с пространен жест столовата и обитателите й:

— Ние тук имаме вяра. Друго нямаме, това е вярно, но това имаме. Тя не отнема много място, Компанията и правителството не могат да ни я вземат и всеки човек сам пази своя собствен склад с това нещо. То не е просто полезно в място като това, а дяволски необходимо. Иначе се отчайваш и в отчаянието губиш душата си. Правителството може да ти вземе свободата, но не и душата. На Земята на подобно място ще бъде различно. Но тук не е Земята. Това тук не е дори и Слънчевата система. Тук хората реагират различно, а свободните хора и затворниците — еднакво. Ние сме по-малко от свободни, но повече от мъртви. Едно от нещата, които ни държат, е нашата вяра. От нея имаме достатъчно, лейтенант, имаме дори и за вас.

— Имам чувството, че във вашата вяра не се допускат жени.

— Защо? Защото тук сме само мъже? Това е последица от нашето население, не на философия. Ако изпращаха жени, те щяха да бъдат поканени. Затворът не разделя хората по пол. Причината, че в нашата вяра няма жени е тази, че тук жени не се изпращат. Ние обаче приемаме всеки. Няма много причини да изключим някой, когато той вече е изключен отвсякъде другаде, поради простата причина че е бил изпратен тук. Ние дори приемаме неприемливите. — Усмивката му се разшири.

— Благодаря — отговори тя сухо.

Нейният тон му направи впечатление.

— Е, аз говоря по принцип, не конкретно. Това тук е добро място за чакане — никакви изкушения досега.

Тя се облегна назад:

— Смятам, че ако можете да приемете това място за повече от година, без да полудеете, можете да приемете абсолютно всеки.

Дилън започна да яде отново, наслаждавайки се на храната:

— Фиорина е добро място за чакане както всяко друго — без никакви изненади. Повече свобода на движение, отколкото в един обитаем свят. Ендрюс не се тревожи за нас, когато се отдалечаваме от комплекса, защото няма къде да отидем. Навън е тежко — няма какво да се яде, скапано време, никаква компания. Всички тук сме с дълги присъди, но не всички са с доживотни. Всеки познава всеки, кой какъв е, на кого можеш да разчиташ и кой има нужда от малко помощ, за да продължи. — Той дъвчеше и преглъщаше. — Има и по-гадни места за излежаване на присъда. Аз не съм бил там, но съм чувал за тях. Като вземем всичко това предвид, Фиорина ни устройва. Тук няма никакви съблазни.

Рипли го погледна отстрани:

— Какво точно чакате?

Сърцето на големия мъж не спря, нито пък вилицата му:

— Ние очакваме — каза й той с цялата си сериозност — Господ да върне своите слуги към себе и да прости греховете им.

Тя се намръщи:

— Мисля, че ви предстои дълго чакане.