Алън Дийн Фостър
Пришълец 3 (3)

Трета глава

Клеменс забеляза как очите й се стрелкаха насам-натам, докато я водеше по коридорите към тесните пътеки. Като очите на изнервено дете… или на изтънчен хищник. Тя не пропускаше нищо. И най-малкият шум привличаше мигновено вниманието й. Стъпките им почти не се чуваха върху износения метал. Парцалите, които беше изровил за нея, й бяха малко тесни, но тя като че ли нямаше нищо против.

— Нямам представа откога спите, но събуждането ви по този драстичен начин е ужасен удар върху организма. Само за да не се паникьосвате, ще ви кажа, че ако понякога ви гледам особено, то е понеже все още ви наблюдавам за възможни странични ефекти със закъснение. Надявам се, че ще се разберем, Рипли…

Тя го погледна рязко:

— Откъде знаеш името ми?

— Написано е отзад на гащите ти. — Той се усмихна извинително. — Намерихме също и личната ти карта. Беше толкова размазана, че компютърът едва успя да я разчете, но разбрахме по-голямата част от нея. За съжаление информацията за здравословното ти състояние беше почти унищожена и аз трябваше да се досещам.

Рипли плахо сви рамене, за да пробва, а след това наклони главата си на едната и на другата страна.

— Май че си свършил добра работа. Мерси.

За свое огромно учудване той установи, че тя се чувства неловко и каза:

— Е, голяма работа, всеки глупак би могъл да закрепи един компрес на ръката!

Тя се ухили:

— Не съм съгласна. За това трябва специално обучен глупак.

Работещата група беше извънредно внимателна с корпуса на спасителната капсула, докато го наместваха върху набързо построената рамка. Старият кран стенеше от усилието. След затварянето на мината не бяха чести случаите, в които се обръщаха към него за помощ и затова временното му връщане към активна дейност за обработване на спасителния кораб беше вълнуващ процес. Машинарията обаче се представяше достойно, а кабелите пееха, спускайки апарата към земята.

Достатъчно много погледи го следваха, когато беше довлечен вътре в комплекса. Рипли обаче привлече повече, приближавайки заедно с Клеменс. За разлика от затворниците, които се опитваха да не гледат към нея, тя се преструваше много по-успешно, че не забелязва нищо.

— Какъв точно е този трудов затвор? — попита водача си, когато започнаха да изкачват един склон към разбитата спасителна капсула.

Продължавайки да върви плътно до нея, Клеменс обясни:

— Било е мина плюс рафинерия. Главно минерали от групата на платиния. Естествено, суровата руда е била пречиствана на място — много по-евтино, отколкото изпращането й за преработка някъде по света. Разбрах, че цената на платиния значително се е повишила около времето, когато е било открито находището. Иначе не си е струвало Компанията да си губи времето и да стига дотам да строи съоръжения в такъв размер и на такова разстояние от коя да е точка на потребление. Жилата е била богата, с висока концентрация.

— И сега? — Тя беше спряла до спасителната капсула и разглеждаше вътрешността на повредения корпус.

— Уейленд-Ютани я държи. Междузвездната търговия въобще не ми е специалност и тук няма човек, който с кеф да следи логичното покачване и спад на цените на суровините. Чувах, че спадът на цените на рафинирания метал се съпровождал от нужда за по-малък персонал. И така комплексът тук е замразен. Не си струва да се превозва, а в този вид не може да се използва за нищо. В земята има още руда и ако цените се покачат, сигурен съм, че Компанията ще отвори отново мината, а това означава да ни махнат — не върви да има на едно място престъпници и чистички, праведни миньори. Не че някой ще има нещо против да се разкара от тази скала — добре ще ни дойде, а и трудно е да си представи човек по-лошо място от това. Та ние сме само пазачи, двайсет и пет души охрана. Поддържаме нещата тук, в случай че цената на рудата — или нуждата от нея самата — отново се повиши. Така е изгодно и за правителството, и за Компанията.

— Според мен на място като това човек след година-две може да полудее.

Клеменс трябваше да се разсмее:

— Същото казаха някои от нас, преди да ни изпратят тук. Обаче не мисля, че не сме полудели — поне мнозинството. Изолацията не е съвсем толкова мъчителна, ако се научиш да се възприемаш като каещ се грешник, загледан в себе си, вместо като арестуван престъпник.

— Тук имало ли е някакви жени?

— Съжалявам, лейтенант Рипли, това е комплекс на двойните Y-хромозоми — стриктно мъжки.

Тя кимна, след това се обърна и се наведе, за да пропълзи през останките от разрушената херметическа камера. Клеменс я остави да води.

Изпочупената външност на апарата беше нищо в сравнение с това, което тя видя вътре. Стените бяха намачкани и наведени, отчитащите уреди и конзолите премазани, апарати бяха разхвърляни безразборно по таблото. Тежката миризма на солена вода пронизваше всичко. Тя спря, удивена, че някой или нещо би могло да оцелее невредимо, а още по-малко крехката й фигура.

— Къде са телата?

Клеменс също беше изненадан от размера на пораженията и се учудваше не по-малко от нея на леките й наранявания.

— Тук имаме морга. Миньорският труд я налага. Занесохме приятелите ти там, докато дойде групата за разследване — вероятно след седмица…

— Имаше един андроид…

Клеменс направи гримаса:

— Изключен и изтърбушен — парчета от него се валяха навсякъде, а останките от него на боклука. Ефрейторът е бил пронизан от една подпорна греда право през гърдите. Дори и да е бил в съзнание, нямало е да разбере какво става. Май че въобще не се е събудил, за да усети болка.

— А момичето? — Клеменс разбра, че тя крие много неща, но нямаше представа колко точно.

— Удавила се в криогенния си цилиндър. Мисля, че не е била в съзнание, когато е станало това. Дори и да е била, отишла си е дори по-безболезнено от ефрейтора. Съжалявам.

Рипли прие новината спокойно. След това раменете й започнаха да се друсат и от очите й потекоха сълзи. Това беше всичко — никакви викове и крясъци, никакво невъздържано роптаене срещу несправедливата, безмилостна вселена. Малката Нют! Нют, която въобще не получи своя шанс. Поне беше свободна. Избърсвайки очите си, Рипли се обърна, за да види останките от криогенния цилиндър на малкото момиче. Похлупакът беше счупен и това беше разбираемо.

Изведнъж тя се намръщи. Металът под капака беше странно оцветен. Наведе се напред и прокара пръсти върху петното.

Клеменс я погледна любопитно:

— Какво е това?

Рипли стана и обзелите я чувства се трансформираха в нещо друго. В гласа й вече нямаше никакво вълнение, нищо от нежността, която беше забелязал преди малко.

— Къде е тя?

— Казах ти — в моргата. Не помниш ли? — Той я изгледа разтревожен, че това е може би закъснялата реакция. — Губиш ориентация. Половината ти съзнание все още смята, че спиш.

Тя се извъртя към него толкова рязко, че той се сепна:

— Искам да видя останките от тялото й.

— Какво искаш да кажеш с „останките“? Тялото е непокътнато.

— Така ли? Искам да го видя! Трябва да се уверя сама.

Той се намръщи, но се въздържа да й задава въпроси.

Имаше нещо странно в изражението й… Едно нещо беше ясно: в никакъв случай не можеше да й се откаже достъп. А и нямаше никаква причина. Той имаше чувството, че желанието й да види трупа нямаше нищо общо с носталгията. Трудно беше за толкова кратко време да каже какъв човек е тя, но в никакъв случай не беше изключително жалостива.

Кръглото стълбище беше тясно и хлъзгаво, но спестяваше дългото ходене от склада, където се съхраняваше спасителната капсула. Клеменс не можеше повече да сдържа любопитството си:

— Защо си толкова настоятелна?

— Трябва да разбера как е умряла — отговори тя твърдо. — Да не е от нещо друго.

— Нещо друго? — При други обстоятелства Клеменс би се обидил. — Не обичам да се повтарям, особено на чувствителни теми, само че е доста очевидно, че цилиндърът й се е пробил и тя се е удавила. — Той се замисли. — Дъщеря ли ти беше?

— Не — отговори Рипли спокойно, — не ми беше дъщеря. Дъщеря ми почина преди много време.

Докато говореше, очите й избягваха неговите. Разбира се, тя беше все още слаба и трябваше да се концентрира върху спираловидните стъпала.

— Тогава какво?

Вместо да отговори директно, тя каза:

— Въпреки че не бяхме роднини, тя ми беше много близка. Мислиш ли, че държа да я видя така, както ми я описа? По-добре да я запомня каквато си беше. Нямаше да те моля за това, ако не беше толкова важно за мен.

Той понечи да отговори, но се спря. Вече беше разбрал, че Рипли не е от хората, от които можеш да получиш отговор насила. Ако искаше да му каже нещо, тя щеше да го направи сама, когато реши.

Отключи входа и я поведе вътре. Едно чекмедже на най-долния ред отговори на кода на ключа му и се отвори, плъзгайки се върху безшумни лагери. Тя дойде до него и заедно се взряха в безжизненото миниатюрно телце.

— Остави ме за малко. Моля те!

Клеменс кимна, прекоси стаята и започна да си играе с инструментите. От време на време се обръщаше и виждаше, че тя изучава малкия труп. Въпреки чувствата, които я разкъсваха отвътре, беше компетентна и задълбочена. След като реши, че е изминало прилично количество време, той отново отиде при нея.

— Всичко наред ли е? — Очакваше кимване или последна въздишка. Със сигурност не очакваше това, което тя каза най-после.

— Не. Трябва да направим аутопсия.

— Ти се шегуваш — зяпна срещу нея той.

— Твърдо не. Как мога да се шегувам с такова нещо? — Очите на Рипли бяха твърди като стомана.

— Казах ти: тя се удави. — Той започна да плъзга чекмеджето с тялото обратно, но тя го спря.

— Не съм толкова сигурна, но… — Пое си дълбоко дъх: — Искам да я отвориш.

Той я погледна невярващо:

— Слушай, мисля, че губиш ориентация. Половината ти съзнание е още в криогенен сън.

— Виж сега — започна тя с тон, който в никакъв случай не предполагаше говорене на глупости. — Имам много сериозна причина да те моля за това и искам да го направиш.

— Би ли споделила тази причина? — Той беше много сдържан.

Тя се поколеба:

— Не е ли достатъчно, че те моля за това?

— Не, не е. „По молба на близък личен приятел“ няма да ме спаси пред инспекторите на Компанията. Измисли нещо по-добро. — Той застана в нетърпеливо очакване.

— Добре — каза тя накрая. — Риск от вероятно заразяване.

— Какво „заразяване“ по-точно? — сопна се Клеменс.

— Не съм аз докторът, а ти — заяде се тя.

Той поклати глава:

— Измисли нещо по-така.

— Холера — тя го погледна право в очите и решимостта й беше забележителна.

— Не говориш сериозно, нали? Не е регистриран случай от двеста години насам. Хайде, измисли нещо друго! Тук не пропускаме да се посмеем добре. Може би вариола? Или тропическа треска?

— Казвам ти истината — холера. Аз бях в нападателния отряд, който премахна Архерон. Те експериментираха с всички видове бактериални и вирусни мутанти в една безопасна затворена околна среда. Може би си чувал за интересите на Компанията. Изгубиха контрол върху инфекцията и тя се разпространи… Тази беше особено опасна и нямаше ефикасна противоотрова. Нито пък успяха да я задържат, въпреки че хората се опитаха.

— И заради това гръмнаха планетата? Доста пресилено крайно решение. Ние тук естествено не чуваме много, но ми се струва, че за това щяхме да разберем.

— Наистина? Мисля, че аз и ти не работим за една и съща Компания. Може би все пак си чул за тази история. От това, което видях, вашият Управител не ми изглежда много приказлив. Може да е знаел за това и да е решил, че няма защо да разпространява тази информация.

— Е да… — Клеменс трябваше да признае, че тя го беше объркала. И възбуди любопитството му. Криеше ли Ендрюс тази новина? Всъщност не беше задължен да държи затворниците в течение на текущите събития.

Обаче холера? Мутирал вид или не, това му приличаше на плитко скроена история. И все пак ако тя казваше истината и тялото на ефрейтора беше заразено с нещо, с което те не са могли да се преборят…

Или може би му казваше половината истина? Може би наистина съществуваше риск от някакъв вид инфекция и историята за холерата беше само едно прикритие, което е измислила набързо. Очевидно тя смяташе, че има своите причини. Тя имаше военен чин. А какво по дяволите знаеше той за армията?

Рипли стоеше мълчаливо и го гледаше с очакване.

„По дяволите“, помисли си той.

Както искаш.

В сравнение с моргата останалата част от ужасния, занемарен комплекс беше светла и жизнерадостна като алпийска поляна в средата на пролетта. На едната стена имаше една редица етажерки от неръждаема стомана, някои от които подсигурени със специални кодове. Твърдият ламаринен под беше напукан и изпотрошен. Лесно щеше да се поправи, само че нямаха нито инструментите, нито знаеха как. Пък и на никого не му пукаше.

Масата в центъра на стаята лъщеше, бяла като крем, на светлината отгоре. Облечен с мантия и с маска на лицето си, Клеменс се надвеси над трупа на малкото момиченце и започна първия разрез с лазера, като спираше само за да изтрие потта от челото си. С такова нещо се беше занимавал преди страшно много време и не само че беше изгубил тренинга си, но и въобще не беше сигурен защо го прави.

Лазерът премина тихо и безупречно между ребрата й.

— Сигурна ли си, че искаш да продължим? — попита той наблюдаващата Рипли. Тя не му обърна внимание, а продължи да гледа мълчаливо, безразлична и с чувства, оставени надалеч на безопасно разстояние, за да не попречат. Той повдигна рамене и продължи с разрязването.

Като пъхна двете си облечени в ръкавици ръце с кокалчетата една срещу друга в отвора, който беше направил току-що, Клеменс пое дълбоко дъх и разтвори гръдната кухина. Концентрирайки се, той се взря вътре, като от време на време се навеждаше по-отблизо или поглеждаше отстрани. Накрая се изправи и отпусна пръстите си.

— Не виждам нищо необичайно. Всичко е на мястото си. Нищо не липсва. Никакъв признак за заболяване, никакво необичайно оцветяване, никакъв признак за зараза. Обърнах специално внимание на белите дробове. Ако има нещо, те изглеждат ненормално здрави. Както и очаквах, изпълнени са с течност. Сигурен съм, че анализите ще покажат, че това е морска вода от Фиорина. Не е ли странно физическо състояние за холера, а?

Направи последен страничен разрез, разгледа вътре и я погледна:

— Нищо. Доволна ли си? — Тя му обърна гръб. — Сега, понеже не съм пълен глупак, искаш ли да ми кажеш какво търсиш наистина?

Преди тя да успее да отговори, по-далечната врата се отвори с трясък. Двете мрачни фигури, които влязоха, не се обърнаха, когато тя се тресна във вътрешната стена.

В изражението на Ендрюс се забелязваше по-малко веселост дори от обикновено:

— Г-н Клеменс…

— Г-н Управител. — Отговорът на Клеменс беше благовъзпитан, но не и почтителен. Рипли наблюдаваше с интерес неизговорения подтекст между двамата. — Мисля, че не познавате лейтенант Рипли.

Тя заподозря, че преценяващият поглед на плещестия Управител продължи по-дълго, отколкото той възнамеряваше. Вниманието му се прехвърли върху операционната маса и после се върна пак върху фелдшера му.

— Какво става тук, г-н Клеменс?

— Да, точно така — обади се Арон като словесно и физическо ехо на шефа си. — Какво става, г-н Клеменс?

— Първо, имам удоволствието да ви съобщя, че лейтенант Рипли се чувства много по-добре. Както виждате, физически се справя твърде добре. — Ендрюс не се хвана на въдицата. Леко разочарован, Клеменс продължи — Второ, в интерес на общественото здраве и безопасност, извършвам аутопсия на починалото дете.

— Без мое разрешение? — Сега вече Управителят измърмори.

Фелдшерът отговори съвсем сухо, без въобще да се уплаши:

— Като че ли нямаше време.

Веждите на Ендрюс леко се повдигнаха:

— Не ми отговаряйте така, Клеменс. Това е нещо, от което имаме в излишък на Фиорина.

— Исках да кажа, че лейтенантът се тревожеше от вероятното присъствие на мутирал заразен организъм в тялото.

Управителят погледна въпросително към мълчащата Рипли.

— Това истина ли е? — Тя кимна с глава, без да даде повече обяснения.

— Оказа се, че всичко е наред — подхвърли Клеменс. — Тялото е напълно нормално и няма признаци за зараза. Бях сигурен — заключи той сухо, — че вие ще искате незабавната ми намеса по случая. Затова си позволих да действам веднага.

Рипли си помисли, че човек почти можеше да види мислите на Ендрюс, танцуващи в мозъка му. Той беше възбуден.

— Добре — каза той накрая. — Но ще бъде полезно, ако лейтенант Рипли не се разхожда пред затворниците както ми казаха, че е правила през последния час. Все пак сме дали полумонашески обет. Нали разбирате, лейтенанте, нямам нищо против вас лично. Правя това предложение колкото за ваша защита, толкова и за моето спокойствие.

— Разбирам — прошепна тя със слаба усмивка.

— Сигурен съм в това. — Той се обърна към фелдшера. — Ще бъде също така полезно, ако ме уведомявате за всяка промяна в здравословното й състояние. От мен се очаква да водя редовно официалния дневник по този въпрос. Или може би искам прекалено много?

Рипли пристъпи напред:

— Трябва да кремираме телата.

Ендрюс я погледна смръщено:

— Глупости! Ще пазим телата в лед, докато пристигне спасителната група. Трябва да се попълнят разни формуляри. Нямам пълномощия за тази юридическа бюрокрация.

— Кремация… Ама че работа, сър — ухили се Арон, винаги готов за подмазване.

— Вижте, не го искам от каприз — му каза Рипли. — И това няма нищо общо с… лични чувства. Общественото здраве е изложено на риск. — Тя изгледа Клеменс с очакване.

„Какво по дяволите я тревожи толкова много?“ Хвана се, че размишлява над този въпрос, но на висок глас каза:

— Лейтенант Рипли смята, че все още съществува възможността да е пренесена инфекция.

Управителят присви очи подозрително:

— Не казахте ли, че няма никакви признаци за заболяване?

— Казах, че по мое мнение тялото беше чисто и нямаше никакви признаци за зараза. Знаете колко съвършени са уредите, които имам на разположение, и каква блестяща репутация имам сред лекарското съсловие. — Ендрюс изсумтя с разбиране. — Само защото обявявам тялото за чисто не означава, че то наистина е такова. Съвсем просто и ясно е, че детето се е удавило, въпреки че без съответните проби за съдебно разследване не можем да бъдем абсолютно сигурни. С риск да вляза в противоречие със собствения си анализ, аз смятам, че ще бъде неразумно да допуснем дори възможността един мутирал вирус да плъзне на свобода в комплекса. Не мисля, че членовете на спасителната група ще погледнат с добро око на такова нещо, когато пристигнат. Това може да ги отблъсне, а ние ценим редките им посещения, нали? Да не говорим, че може да се предотврати епидемия, за спиране на каквато морската пехота е разрушила планетата Архерон. Няма да изглежда добре в отчета ви, нали? Ако приемем, че все още сте жив, за да ви интересува това.

Ендрюс изглеждаше вече явно разстроен:

— Замразяването на телата ще унищожи всички съществуващи вируси в тях.

Рипли му каза:

— Не е задължително.

— Откъде знаете, че няма?

— Ние говорим за сложни биоинженерни мутанти. Откъде знаете как ще се държат?

Управителят изруга под носа си, а тревогата по лицето му се задълбочи.

— В момента тук има двайсет и пет затворника. Те са „Пазачи“ второ качество. Всички са с двойни Y-хромозоми, бивши престъпници, злоупотребили със служебното си положение, крадци, насилници, убийци, подпалвачи, блудници, търговци на наркотици… измет.

Той спря, за да може тя да разбере „молитвата“ му.

— Но такава измет, която се разчувства от религията. Може да изглежда и да звучи разкиснато, но що се отнася до мен, не мисля, че ги прави по-малко опасни. Аз обаче оценявам подобряващия й ефект и затова се опитвам да не наранявам убежденията им. Те оценяват моята толерантност и аз съм възнаграден с по-голям мир и спокойствие, отколкото можете да си представите, че ще намерите в подобна ситуация.

Изгледа изпитателно Рипли.

— Не искам да нарушавам установения ред — продължи той. — Не искам никакви вълни във водата. И най-вече не искам жени да се мотаят наоколо, събуждайки мечти и спомени, които те — за свое удобство — са успели да заровят в миналото си.

— Да — съгласи се Рипли. — Очевидно, както казахте, това е за моя собствена безопасност. И още нещо: независимо от това какво си мислите, аз съвсем не съм забравила потенциалните проблеми, които ви създава моето временно присъствие тук.

— Точно така. — Ендрюс беше явно доволен от очевидното й желание за сътрудничество или, с други думи, да направи живота му възможно най-лесен. Той погледна пак към фелдшера: — Ще оставя подробностите по кремацията на вас, г-н Клеменс — и се обърна към изхода.

— Още нещо, г-н Управител.

Ендрюс се спря.

— Да!

— Когато свърша ще искате ли отчет по часове и събития? За официалния дневник, разбира се.

Ендрюс присви устни замислено:

— Това няма да е необходимо, г-н Клеменс. Просто ме информирайте — аз ще се погрижа за останалото.

— Както желаете, г-н Управител — усмихна се Клеменс иронично.