Алън Дийн Фостър
Пришълец 3 (14)

Четиринайсета глава

Коридорът беше празен. Спирайки, Рипли пъхна прожектора, който носеше в един отвор в стената, като изучаваше редицата стари, ръждясващи тръби наблизо. Хвана най-близката, напрегна се и я дръпна с всичка сила. Металът се отчупи с трясък и се изви към нея. Второто дръпване го отчупи напълно и тя продължи удовлетворена.

Амбулаторията изглеждаше по-запусната от всякога. Тя се спря, за да огледа, почти очаквайки да види Клеменс надвесен над работната маса, поглеждайки с усмивка към нея. Компютърът беше тъмен и мълчалив, столът беше празен.

Беше й трудно да се изтегли във въздухопровода на тавана заедно с прожектора и дългата пет фута тръба, но успя. Тръбата беше тъмна и празна. Нагласявайки изпочупения прожектор на широк лъч, тя светна зад себе си, преди да се отправи в обратната посока.

Не знаеше точно какво разстояние беше изминала, нито колко дълго беше пълзяла, преди да започне да вика — само знаеше, че слабата светлина от амбулаторията отдавна вече не се виждаше зад нея. Първоначално виковете й бяха приглушени, после станаха по-силни, тъй като гняв замести страха й.

— Хайде, знам, че си тук! — Тя напредваше на колене и ръце. — Хайде, толкова е просто! Просто направи това, което правиш.

Отдушникът извиваше леко вляво, но тя продължи да се движи ту мърморейки, ту викайки:

— Хайде, глупако! Къде си, когато ми трябваш?

Колената й започваха да кървят от ожулването, когато спря и се заслуша внимателно. Шум ли беше това? Или вече преумореното й въображение?

— По дяволите! — Тя поднови тромавото си и мъчително напредване, като зави по друг тунел.

Той се разтваряше в една ниша, достатъчно голяма, за да може Рипли да се изправи в нея. Изпълнена с благодарност, тя стори точно това и се протегна. Нишата беше убежище на едно старо и ръждясало съоръжение за пречистване на вода, което се състоеше от цистерна от хиляда галона и лабиринт от забравени тръби.

Зад цистерната отдушникът се простираше като една неизвестно колко безкрайна, мрачна тръба. Взирайки се напред, нов пристъп на гадене я обхвана и тя се облегна на цистерната.

В същия миг опашката на Пришълеца я перна през пръстите и събори прожектора.

Прожекторът се приземи търкаляйки се на бетонния под, но продължи да свети. Рипли се завъртя бързо.

Пришълецът се взираше в нея измежду мрежата от тръби и водопроводи, където почиваше, и я оглеждаше внимателно.

— Мръсник такъв! — промърмори тя, събирайки сили. След това заби металната тръба право в гръдния му кош.

Той изскочи от лабиринта с кънтящ вик, а металните тръби се разлетяха като сламки. Съвсем възбуден и нащрек, той застана на четири крака пред нея, а от долната му челюст капеше гъста като желе слюнка.

Рипли не отстъпи от мястото си, стоейки напрегната.

— Хайде, мръснико! Убий ме! — Когато той не реагира, тя отново замахна към него с тръбата.

Пришълецът се протегна и изби тръбата от ръцете й, гледайки я кръвнишки. Макар че по лицето й се стичаше пот, тя продължи също да го гледа.

После той се обърна и хукна в тъмнината. Тя се свлече на пода, гледайки след него.

— Копеле!

 

 

Дилън намери лейтенанта в залата за събрания — тя седеше сама в огромната, напълно затъмнена зала. Седеше с глава в ръцете, напълно изтощена, съвсем сама. Той се запъти към нея и спря наблизо, а противопожарната брадва се люлееше в дясната му ръка. Рипли би трябвало да усети присъствието му, но с нищо не го показа.

В нормална обстановка той би уважил мълчанието й и би се махнал, но сега обстановката съвсем не беше нормална.

— Добре ли си? — Тя нито отговори, нито вдигна поглед.

— Какво правиш тук? Би трябвало да се криеш като другите. Какво ще стане, ако онова нещо се появи?

Тя повдигна глава:

— То няма да ме убие.

— Защо не?

— Защото нося в себе си едно от тях. Големият няма да убие някой от собствения си вид.

Дилън се втренчи в нея:

— Глупости!

— Видях го преди час. Стоях точно до него. Можех да му бъда за обяд, но той не ме докосна. Избяга. Няма да убие бъдещето си.

— Как разбра, че това нещо е в тебе?

— Видях го на скенера. Женска е, майка. Може да създаде хиляди като това, което тича наоколо.

— Искаш да кажеш като пчела-майка?

— Или мравка. Това е просто аналогия. Тези твари не са насекоми. Просто имат грубо аналогична социална структура. Не знаем особено много за тях. Както може би си забелязал, не са особено лесни за изучаване.

— Откъде знаеш, че е женска? — попита той.

— Първо, размерите на черепа са много характерни. От задната му страна се издига нещо като голям гребен. Началото на растежа му се виждаше много ясно в изображението на скенера. Второ, периодът на бременност на войнствената твар и други подобни е много кратък — в някои случаи само един-два дни. Те минават през различните етапи на израстване с невероятна скорост. — Рипли изглеждаше обезсърчена. — Това е много ефикасна черта за оцеляване. Ако беше обикновен екземпляр, досега щеше да се е появил през гръдната ми кост. Освен това тази бременност е в утробната кухина вместо в гръдния кош. Тъй като женската е много по-сложен организъм, очевидно й трябва повече време и място да узрее. Иначе досега да съм умряла. Виждала съм как става това — не е много приятна гледка. Когато порасне, тя е нещо огромно, много по-голямо отколкото това, с което се борим тук. Тази със сигурност е женска, носачка. Ще даде милиони яйца. Въобще няма да прилича на това, което тича навън на свобода. — Гласът й спадна. — Както казах, досега никой не е имал опит с ларвата на майка. Не знам какъв период на бременност й е нужен, само че очевидно е много по-дълъг, отколкото този на обикновените пришълци.

Дилън се вгледа в нея:

— Все още всичко ми се струва пълна глупост. Ако онова нещо е в тебе, как е станало това?

Тя разглеждаше ръцете си:

— Докато съм била в дълбокия сън. Мисля, че ужасният кошмар, който сънувах, не е бил съвсем сън. Била съм изнасилена — макар че не знам дали това е най-точният термин. Изнасилването е акт на предварително обмислено насилие. Това беше акт за създаване на потомство, макар че моето участие не беше доброволно. Ние бихме го нарекли изнасилване, но се съмнявам създанието да го възприеме като такова. За него може би терминът ще бъде… хм, непознат. — Тя се замисли и потъна в спомени. — Пришълецът, който попадна на първия ми кораб „Ностромо“, се подготвяше да се размножава, но също не беше майка. Поне някои от тях трябва да са хермафродити. Вероятно стигат до самооплождане, така че дори един изолиран индивид да може да увековечи вида. Той може да произвежда яйца, но бавно, едно по едно, докато се появи женска, която да вземе нещата в свои ръце. По този начин този тук е заченал женската в мен. Или поне това е най-добрият сценарий, който ми идва наум. Не съм ксенолог. — Рипли се подвоуми. — Страхотно, а? Ще бъда майка на майката на апокалипсиса. Не мога да направя това, което би трябвало. Затова ти трябва да помогнеш. Трябва да ме убиеш.

Той отстъпи крачка назад:

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Не разбираш, нали? С мен е свършено. Аз ще умра в момента, в който то се роди, тъй като вече няма да съм нужна за продължаване на рода му. Виждала съм го как става — мога да го преживея, така да се каже, макар да звучи противоречиво. Готова съм да умра от момента, в който се сблъсках с първото от тези неща. Но да бъда проклета, ако позволя на тези идиоти от Уейленд-Ютани да го вземат на Земята. Те може и да успеят и това ще бъде края на човечеството, а може би и за всякакъв живот на планетата. Не виждам защо да не могат да се възпроизвеждат в някое животно, което е по-голямо, да кажем, от котка. Чудовището в мен трябва да умре и за да стане това, някой трябва да ме убие. Навит ли си?

— Не се безпокой за това.

— Донякъде ми е смешно. Напоследък толкова много убивах, а сега не мога да го направя още един път! Може би защото трябва да се концентрирам толкова много върху оцеляването. Трябва да ми помогнеш. — Тя срещна погледа му непоколебимо. — Просто го направи. Без никакви речи. — Обърна му гръб. — Хайде, направи го! — подтикна го тя. — Нали си убиец… убий ме! Погледни назад. Можеш да го направиш, кучи син такъв!

Той разгледа стройното й тяло, бледия врат и отпуснатите рамене. Един-единствен добре насочен удар би свършил работа. Ще мине през гръбначния й мозък и гръбначния стълб бързо и чисто. Смъртта ще бъде мигновена. После може да насочи вниманието си към корема й, към чудовищния организъм, назряващ в нея. Ще завлече трупа до топилнята и ще го изхвърли в пещта. Всичко ще свърши само за няколко минути. Той повдигна брадвата.

Мускулите на лицето и на ръцете му се стегнаха и свиха конвулсивно и брадвата издаде свистящ шум, прорязвайки застоялия въздух. Той я стовари с всичка сила… върху стената до главата й. Тя трепна от удара, после примигна и се извъртя към него.

— Какво, по дяволите, е това? Не ми правиш никаква услуга.

— Не обичам да губя — нито заради някого, нито заради нещо. Оня навън вече уби половината ми приятели, а другата половина са се побъркали от шубе. Докато той е жив, ти въобще не спасяваш вселената.

— Какво става? Мислех те за убиец?

— Искам да го хвана и ти ми трябваш за това. Ако той не те убие, това може би ще помогне да го победим. — Рипли се вгледа в него безпомощно. — Иначе върви по дяволите! Върви и се убивай сама!

— Като го убием, ще ме убиеш, нали?

— Няма проблеми. Бързо, безболезнено, леко. — Той се пресегна да отскубне брадвата от стената.

 

 

Останалите мъже се бяха събрали в главната зала. Арон стоеше настрани, отпивайки нещо от една водна чаша. Дилън и Рипли стояха един до друг в центъра, с лице към останалите.

— Това е изборът — каза им големият човек. — Може да умрете, седейки тук на задниците си, или там навън, но поне опитвайки се да го убием. Дължим му го. Той ни прецака. Може дори да си отмъстим за другите. Сега какво предпочитате?

Морз го изгледа с невярващ поглед:

— За какво, по дяволите, приказваш?

— Да убием майчиния син.

Арон пристъпи напред, неочаквано затруднен:

— Почакайте! Спасителната група е на път. Защо просто не я изчакаме?

Рипли го изгледа остро:

— Спасителна за кого?

— За нас.

— Глупости — сопна се тя. — Те искат само звяра и ти знаеш това.

— Не ме интересува какво иска. Те няма да ни убият.

— Не съм толкова сигурна. Ти не познаваш Компанията толкова добре, колкото аз.

— Хайде стига! Ще ни измъкнат оттук и ще ни откарат у дома.

— Нас няма да откарат у дома — отбеляза Дилън.

— Това не означава, че трябва да излезем и да се борим с него — проплака Морз. — Исусе Христе, остави ни на мира!

Арон поклати бавно глава:

— Вие момчета сте едни шибани кретени! Аз имам жена, имам дете. Аз си отивам вкъщи.

Изразът на лицето на Дилън беше твърд и неотстъпчив, а в тона му се чувстваше неприятната реалност.

— Я слез на земята! Никой не дава пет пари за тебе, осемдесет и пети! Ти не си с нас. Ти не си вярващ. Ти си просто човек на Компанията.

— Точно така — каза му Арон, — аз съм човек на Компанията, а не някакъв шибан престъпник. Продължавай да ми говориш колко съм тъп, но аз съм достатъчно умен, за да нямам доживотна присъда в тази дупка, и достатъчно умен, за да изчакам идването на унищожителите, преди да изляза да се бия с онова нещо.

— Браво! Точно така! Вие си стойте тук на задниците и си живейте!

Морз поклати глава:

— Ами ако остана тук да си седя на задника?

— Няма проблеми — увери го Дилън. — Забравих: ти се беше уговорил с Господ да живееш вечно. И останалите котенца можете да си останете тук. Аз и тя — той посочи Рипли — ще свършим цялата работа.

Морз се поколеба, тъй като няколко души се взираха в него. Накрая облиза долната си устна:

— Е, добре де, с вас съм. Искам той да умре. Мразя го! И освен това той уби приятелите ми. Но защо не можем да почакаме няколко часа, докато не дойдат шибаните специалисти на Компанията с оръжия? Защо, по дяволите, трябва да се натискаме за самоубийство?

— Защото те няма да го убият — уведоми го Рипли. — Те може да убият теб, защото си го видял, но няма да убият него.

— Това е идиотско! — Арон заклати наново глава. — Просто глупости! Те няма да ни убият.

— Смяташ, че няма ли? — Ухили се тя ехидно. — Първия път, когато чуха за това нещо, не пожалиха един екипаж. Втория път изпратиха морски пехотинци, които също не пожалиха. Какво те кара да мислиш, че ще пожалят някакви си въшльовци с двойни Y-хромозоми накрая на космоса? Наистина ли смяташ, че ще ви позволят да попречите на изследванията на Компанията върху съвременни оръжия? Те ви мислят за боклуци и не им пука за нито един от умрелите ви приятели. За нито един!

Когато тя свърши, беше тихо. Някой отзад проговори:

— Имаш ли някакъв план?

Дилън огледа приятелите си, колегите си от ада.

— Комплексът, освен мина е и рафинерия, нали така? Онова нещо се страхува от огън, нали? Трябва да вкараме шибания звяр в голямата матрица и да сипем горещ метал върху него. — Той ритна едно столче на пода. — Вие всички ще умрете, въпросът е кога. Това е като всяко друго място, на което да направите първите си стъпки към Рая. То е наше. Не е много, но си е наше. Въпросът в тоя живот е как да го напуснеш. На крака ли искате или молейки се на колене? Аз не си падам по моленето. Никой никога нищо не ми е давал. Затова казвам: мамка му! Да се бием!

Мъжете се погледнаха един друг и всеки очакваше някой друг да наруши последвалата тишина. Когато това се случи най-накрая, отговорите запристигаха бързи и уверени:

— Да, добре. Аз съм съгласен.

— Защо не? Няма какво да губим.

— Да… Добре… Точно така… Аз съм с вас.

Един глас се извиси:

— Да го изритаме по задника!

Друг каза с усмивка:

— Ти го дръж, а аз ще го ритам!

— Мамка му! — обади се накрая Морз. — Да вървим да го намерим.

 

 

По някакъв начин успяха да запалят част от лампите в коридора. Това не беше въпрос на мощност… ядрената станция осигуряваше достатъчно. Но имаше терминали, ключове и бутони, които не бяха поправяни от години във влажния климат на Фиорина. И така някои коридори и тунели имаха светлина, докато други продължаваха да тънат в мрак.

Рипли огледа замислено залата с матрицата, докато Дилън и затворникът Трой стояха плътно зад нея. Трой беше най-ориентирания технически от оцелелите затворници, тъй като беше имал кратка кариера на успяващ инженер, преди да го сполети нещастието да свари жена си и шефа си заедно. Беше ги убил и двамата, използвайки всичките си технически способности, които притежаваше. Слаби пристъпи на временна лудост му бяха осигурили билет за Фиорина.

Сега той демонстрира как работят бутоните и кои точно инструменти бяха важни за функционирането на матрицата. Рипли гледаше и слушаше, обзета от несигурност.

— Кога за последен път сте използвали това нещо?

— Палихме го преди пет-шест години за редовна проверка. Това беше последния път.

Тя сви устни:

— Сигурен ли си, че буталото работи?

Този път отговори Дилън:

— Нищо не е сигурно. Включително и ти.

— Единственото, което мога да кажа, е, че според показанията е наред — сви безпомощно рамене Трой. — Това е най-доброто, с което разполагаме.

— Запомнете — рече Дилън и на двамата, — първо ще го хванем тук. Натискаме бутона, освобождаваме буталото и то избутва копелето право в матрицата. Това е високотехнологично оборудване за студено щамповане. Край на копелето. Край на историята.

Рипли го изгледа:

— Ами ако някой се провали?

— Тогава сме свършени — информира я Дилън спокойно. — Няма да имаме друг шанс, само едно натискане — това е всичко. Няма да имаме време за второ натискане. Запомнете: когато натискате копчето за освобождаване, за няколко секунди и вие ще сте в капана с него.

Тя кимна:

— Аз ще свърша тази работа. Ако вие не сгафите нещо, и аз няма да го изпусна.

Дилън я изгледа внимателно:

— Сестро, дано да се окажеш права, че онова нещо не те иска. Защото ако не е така, свършено е с теб. Ще те разреже на две.

Рипли му хвърли бърз поглед:

— И ще ти спести малко работа, нали? — Трой премига неразбиращо, но нямаше време за въпроси.

— Ти къде ще бъдеш? — попита тя големия мъж.

— Ще се мотая наоколо.

— Ами другите? Те къде са?

— Молят се.

Оцелелите се разпръснаха из коридорите, блъскайки главите си в стените, за да се стегнат, като псуваха и се подканяха с викове. Вече не ги интересуваше дали звяра ще ги чуе. Всъщност те искаха да ги чуе.

Светлини от факли осветяваха тунели и коридори и отблясъците носеха облекчение на нервни, но развълнувани лица. Затворникът Грегор надникна от една ниша и видя приятелчето си Уилям потънал в молитва.

— Ей, Уили, вярваш ли на тая глупост за Рая?

Другият мъж погледна нагоре:

— Не знам.

— Нито пък аз.

— Мамка му! В какво друго да вярваме? Късно е, сега сме зачукани тук.

— Да бе, така е! Е, по дяволите, много важно, нали така? — Той се засмя сърдечно и двамата се заслушаха в ехото, което проехтя надолу по коридора, засилено и изкривено.

Морз чуваше всичко: далечен ехтеж от нервен смях, от ужас и почти истерия. Натисна копчето и вратата, която беше назначен да управлява, се активира. Тя проплака… и се отвори наполовина. Преглъщайки гневно, той се надвеси през отвора.

— Ей, момчета? Задръжте, задръжте! Не знам какво да правим с това. Може би трябва да премислим отново. Искам да кажа, че шибаната врата не работи както трябва. Момчета!

Не получи отговор от коридора.

По-нагоре Грегор се обърна към колегата си:

— Какво по дяволите казва тоя?

— Майната му, не знам — отговори Уилям, повдигайки рамене.

 

 

Затворникът Кевин държеше горящия пламък пред себе си, напредвайки надолу покрай стената на коридора. Зад него имаше друг мъж и зад него още един и така нататък по продължението на тунела. Сега обаче не се виждаше никой и нервите му подскачаха като тетива.

— Ей, чуваш ли нещо? — промърмори той на някой, който беше достатъчно близко, че да го чуе.

Писъкът го накара да замълчи. Беше толкова близо, че чак го заболя. Краката продължиха да го движат напред, като че ли предстоеше мигновената умствена парализа да достигне долната част на тялото му.

Някъде напред Пришълецът разчленяваше негов приятел на име Винсънт, който вече нямаше с какво да крещи. Той се поколеба само за миг.

— Ела и ме хвани, мръсно копеле!

Чудовището откликна веднага, като изпусна парчето от Винсънт, което държеше, и се втурна напред.

На времето Кевин се беше подвизавал като атлет. Спомените за това го връхлетяха, когато се понесе назад по коридора. Преди няколко години не познаваше човек, когото да не може да надбяга. Но сега не се надбягваше с човек. Нечовешкото привидение се приближаваше бързо, макар че той го удари на спринт. Колкото по-бавен ставаше, толкова по-бързо го наближаваше дяволския му преследвач.

С всички сили се хвърли върху бутона, извъртя се и с гръб се тръшна върху стената на коридора, а гръдният му кош се надигаше като мях. Стоманената врата се подчини на бутона и се затвори с трясък.

Секунда след затварянето й нещо се тресна в нея и направи голяма издатина по средата й. Той се отпусна леко и някак си намери въздух да издиша на висок глас:

— Врата С9… затворена!

В другия край на коридора, по който той беше преминал току-що, се появи затворникът Джуд — този път без четка в ръка. Вместо това той държеше високо във въздуха факла, с която осветяваше коридора.

— Йо-хо-хо! Ей, хубавецо, ела и ме вземи! Аз съм най-готиният!

Объркан от упоритата врата. Пришълецът се завъртя при звука и хукна в неговата посока. Джуд също побягна — не толкова бързо, колкото Кевин, но с много по-голямо разстояние при старта. Пришълецът обаче го застигаше бързо. И пак разликата беше в секунди и затварящата се врата го отдели от плячката му.

От другата страна на преградата Джуд се опитваше да си поеме дъх:

— Свърши се в лявото крило — врата В7, затворена.

Минута по-късно предният крак на животното премаза малкото стъклено прозорче, изрязано в стоманата. Пищейки, Джуд се залепи обратно за стената, далече от протегнатите, лудо размахани нокти.

Дилън стоеше сам в коридора, в който си избра да патрулира, и си мърмореше:

— Започна се!

— Той е в тунел B — извика Морз, тичайки по неговия тунел. — Сигурно се насочва към канал A!

На кръстовището Уилям почти връхлетя върху Грегор и двамата мъже се събраха.

— Чух го — измърмори Грегор. — Разклонение Е, по дяволите!

— B ли каза?

— Не, E!

Уилям се цупеше, докато тичаше:

— Ние трябва да стоим…

— Размърдай си шибания задник! — Грегор усили ход, без да каже дума и без настроение да обсъжда какви би трябвало да бъдат на теория относителните им позиции. Уилям го последва по петите.

В един страничен коридор Джуд се събра с Кевин и двамата се спогледаха многозначително:

— И ти ли?

— Да — Кевин се мъчеше да си поеме дъх.

— Добре. Давай към E. Всички!

Кевин направи физиономия, опитвайки се да си спомни:

— Къде, по дяволите, беше E?

Колегата му махна с ръка нетърпеливо:

— Оттук. Давай, давай! Движение!

Дейвид беше все още сам и тази продължителна самота не му допадаше. Според плана той би трябвало да е с някой друг досега. Е да, намери останките от Винсънт. Това забави хода му, но не го спря.

— Кевин? Грегор? Морз? Намерих Винсънт. — Никакъв отговор. Той продължи да се движи и нямаше желание да спира за никого и за нищо. — Хайде да затворим копелето. — Частта от коридора, която лежеше пред него, беше по-тъмна от тази, която беше напуснал току-що, но поне беше празна.

В главния коридор Дилън погледна към Трой:

— Помогни им.

Другият затворник кимна и се насочи към лабиринта от коридори, вдигайки високо картата си.

Затворникът Ерик стоеше наблизо и местеше погледа си от Дилън към Рипли. Първо задъвка долната си устна, а после и ноктите си.

 

 

Рипли изучаваше мониторното табло, според което Грегор вървеше по един път, Морз — по друг. Лицето й се изкриви.

— Къде отиват, по дяволите? Защо не спазват плана?

— Ти си неприкосновена — припомни й Дилън. — Те не са.

— Добре де, какво, по дяволите, правят?

Вниманието на Дилън беше съсредоточено в слабо осветения далечен край на коридора:

— Импровизират.

Тя сложи ръка върху бутона на главното бутало и видя, че Ерик я гледаше втренчено. Той се потеше обилно.

 

 

Дейвид се препъваше в тъмния коридор, като държеше високо вдигнат огъня си и се опитваше да проникне в тъмнината пред него.

— Насам, пис-пис-пис-пис, насам… — Млъкна изведнъж. Пришълецът се виждаше ясно в далечния край, блъскайки без успех вратата, през която съвсем наскоро беше изчезнал Джуд.

Той вдигна ръка, когато Пришълецът се обърна:

— Насам, писано! Хайде да си поиграем! — Вдигна свистящия огън. Пришълецът вече идваше към него, преди огънят да докосне пода.

Обръщайки се, той се втурна с висока скорост обратно натам, откъдето беше дошъл. Разстоянието до следващата преграда беше относително малко и той беше сигурен, че ще успее. Напълно уверен, той стигна навреме. Ръката му твърдо се насочи към бутона „Затваряне“. Вратата се плъзна надолу… и спря.

Очите му се разшириха и той тихо изскимтя, залитайки назад с колебливи стъпки.

Докато продължаваше да се взира, вратата продължи да се спуска, като периодично спираше и се разтърсваше. Той се разтрепери, когато Пришълецът се вряза с пълна скорост във вратата. Металът се сплеска, но продължи да се спуска с постоянно спиране и потрепване.

Лапата на Пришълеца се промуши през отвора и посегна към крака му. С писък Дейвид скочи върху една издатина в стената на коридора. Крайникът продължи да вършее наоколо, търсейки Дейвид, а вратата продължи да се спуска все по-надолу и по-надолу. В последния миг лапата се оттегли.

В коридора настъпи тишина.

Доста време му трябваше, за да намери гласа си, и когато го намери, това, което се чу, беше едно ужасно хленчене.

— Врата 3, тунел F, затворена… надявам се!

Морз не го чу, тъй като продължаваше да се препъва сляпо по своя коридор.

— Кевин? Грегор? Къде сте, по дяволите? Къде са всички? K, L, M — всички са затворени и запечатани. — Той погледна към една плоча, зазидана в стената: — Аз съм в A.

В един страничен коридор Грегор по същия начин броеше разклоненията:

— V затворено, P — остава.

Зад него Уилям се опитваше да върви в крачка.

— P ли каза или D? — провикна се. — По дяволите…

Грегор се обърна, без да спира:

— Затваряй си човката! Движение!

Без да е сигурен в положението си, Кевин откри, че е минал два пъти по стъпките си.

— Майка му! Аз съм в R. Нали е безопасно?

Джуд го чу и повиши тон, за да го чуе колегата му:

— Забрави бе, човек — R води обратно във F. Аз се движа точно сега във F. Затварям го.

Дезориентиран, Трой спря на едно кръстовище. Той се беше движил твърде бързо, пренебрегвайки картата и доверявайки се на паметта си. Сега оглеждаше многобройните тунели неуверено.

— Тунел F? Къде, по дяволите… Няма никакъв шибан тунел F.

Той се придвижи напред, подвоуми се и избра коридора вдясно от него.

Коридорът обаче беше вече зает от друг разтревожен обитател.

Дилън и Рипли чуха далечните викове. Както обикновено, те не продължиха много дълго.

— Морз? — провикна се Дилън. — Кевин? Грегор?

Рипли се напрегна да надникне зад него:

— Какво става там?

Грамадният мъж я погледна напрегнато:

— Само трябва да притичат по проклетите коридори! — Вдигна брадвата си и тръгна напред. — Стой тук.

Страничният коридор, по който те очакваха да пристигне посетителя им, остана празен. Никакъв Пришълец. Никакви хора. Само далечни, кънтящи гласове, някои от които очевидно паникьосани.

Зад него Ерик изказа мислите си на глас:

— Къде е той, по дяволите? — Дилън само го погледна.

Събирайки смелост, Дейвид се придвижи обратно към вратата и надникна през малкото прозорче. Коридорът беше празен. Той повиши тон:

— Изгубих го! Не знам къде е проклетото нещо. Няма да отварям вратата, мисля, че е избягал през шибания отдушник. — Той се обърна бавно да разгледа тунела над главата си.

Беше прав.

Рипли изчака, докато последното ехо затихна. Ерик беше тръгнал напред и очите му предвещаваха предстоящ колапс. Ако някой не направеше нещо, той щеше да избухне и да избяга. Само че нямаше къде. Тя се приближи до него, хвана погледа му и се опита да му внуши част от нейната собствена увереност.

Дилън беше изчезнал надолу по страничния коридор. Не му беше нужно много време, за да открие останките на Трой. След като огледа набързо наоколо, той се върна там, откъдето беше дошъл.

Морз и Джуд накрая се събраха. Те затичаха един до друг, докато Джуд се подхлъзна и падна лошо. Пръстите му се заровиха в някаква топла, лепкава каша, която го беше препънала.

— Мамка му… ох!

Когато го повдигна към светлината на огъня, за да види по-добре, Морз се отдръпна с ужас. После погледна по-добре това, което беше вдигнал, и двамата закрещяха едновременно.

Рипли слушаше внимателно, за момент забравила за Ерик. Виковете сега бяха близко и бяха истински, а не ехо. Внезапно затворникът се завъртя и хукна обратно към копчето за буталото. Тя затича след него.

В това време се появи Пришълецът, тичайки по коридора.

Пръстите на Ерик се свиха конвулсивно върху копчето и тя едва успя да сграбчи ръката му.

— Чакай! Още не е на позиция! — С огромно усилие на волята тя успя да предотврати натискането на копчето от негова страна.

Толкова му и трябваше. Победен духовно и физически, той се отпусна изтощен и треперещ.

Кевин се движеше бавно по коридора. Сега се приближаваше към нишата с буталото — най-безопасното място. Беше направил всичко, което се искаше от него. Не можеха да искат повече, не и сега.

Нещо го накара да погледне нагоре. Пришълецът, разположен в отдушника отгоре, дори и не се насили да се спуска. Вместо това той само се протегна и го сграбчи с такава лекота, като че ли беше на лов за жаби. Наоколо се разплиска кръв.

В далечния край на коридора се появи Дилън. Забелязвайки тресящите се крака на другия мъж, той се втурна напред и обхвана с две ръце люлеещите се крака. Пришълецът не беше подготвен за такова нещо и двамата мъже се претърколиха.

Рипли видя Дилън да влачи ранения затворник по коридора. Хвърли поглед към безполезния Ерик и хукна напред да помага.

Кръвта извираше от разкъсания врат на мъжа. Сваляйки якето си, тя го зави около раната възможно най-стегнато. Кървенето намаля, но не спря. Дилън беше прегърнал мъжа и говореше:

— Никаква смърт, само…

Не му остана време да довърши молитвата. Пришълецът се появи от един страничен тунел. Рипли стана и започна да се оттегля.

— Остави тялото. Зарежи го.

Дилън кимна и се присъедини към нея. Двамата започнаха да се оттеглят към нишата с контролното табло.

Пришълецът наблюдаваше. Те се движеха бавно, тъй като нямаше къде да се скрият. В повалената фигура на пода все още имаше живот и той скочи напред, за да си довърши работата.

Като се завъртя около себе си, Рипли направи рязък жест в посока към Ерик. Той изскочи от скривалището си и стовари ръката си върху контролното табло.

Буталото се изстреля напред, повличайки тялото на Кевин и това на Пришълеца, избутвайки ги към отвора, който водеше към пещите. Горещина и свистящ въздух изпълниха коридора.

Само че Пришълецът беше изчезнал.

Потънала в пот, Рипли отстъпи назад.

— Къде отиде, по дяволите?

— Мамка му! — Дилън се опита да надзърне около машините. — Може би е зад шибаното бутало.

— Зад него? — зяпна тя.

— Затваряй вратите — изрева той. — Трябва да го върнем! — Те размениха погледи и се разделиха в противоположни посоки.

— Джуд! Морз! — Дилън се задъхваше надолу по коридора, който си беше избрал в търсене на оцелели. Междувременно Рипли тръгна да търси Ерик и Уилям. Намери ги, но и двамата бяха преплетени един в друг и вече не се тревожеха за нищо. Тя продължи.

Морз вече не тичаше, а лазеше. Чу някакъв шум и се спря, за да провери страничната галерия, откъдето беше дошло. Въздишайки, като видя, че е празна, той поднови стъпките си и продължи да се взира напред.

Докато не се блъсна в нещо меко и живо.

— Какво по…

Това беше Джуд. Също толкова стреснат, другият мъж се завъртя, разкривайки ножиците, които носеше за оръжие. Облекчен и побеснял едновременно, Морз грабна двете остриета и ги насочи нагоре.

— Не така, а така, глупак такъв! — И фрасна другия по главата. Джуд премигна, кимна и се отправи в друга посока.

Дилън се върна в главния коридор, викайки:

— Джуд, Джуд! — Другият мъж го чу и се поколеба. Пришълецът беше точно зад него.

Той хукна като луд към Дилън, който го подстрекаваше.

— Не гледай назад! По-бързо! Давай!

Джуд се приближаваше, тичайки, тичайки, за да спаси живота си. Но той не беше нито Кевин, нито Грегор. Пришълецът го хвана. Пред вратата избухна такъв фонтан от кръв, че Дилън отчаяно я затръшна.

В съседния коридор Рипли чу това и измърмори под носа си. Времето изтичаше, а буталото продължаваше своето неумолимо — и засега безполезно — плъзгане напред.

Грегор извика за помощ, но около него нямаше кой да го чуе. Втурна се сляпо по галерията, блъскайки се и рикоширайки като топка в ъглите, докато накрая се натъкна на Морз, който тичаше с всичка сила насреща му. И двамата се стреснаха, после се разсмяха и се изправиха, гледайки се един друг с облекчение.

Докато Пришълецът не мина и не прекъсна усмивката на Грегор, разкъсвайки го на две.

Целият облян в кръв и парчета плът, Морз се опитваше да изпълзи, крещейки за милост на нещо, което нито разбираше, нито се интересуваше от неговото отчаяние. Единственото, което можеше да направи, е да наблюдава как съществото методично изтърбуши трупа на Грегор. После започна да лази като обезумял.

Блъсна се в нещо непреодолимо и главата му се килна встрани. Крака. Вдигна назад глава. Краката на Рипли.

Тя хвърли факлата, която държеше към Пришълеца, докато той се опитваше да се провре в един отдушник. Горящата магнезиева смес го накара да пусне размазаното тяло на Грегор.

— Хайде, копеле такова!

Морз наблюдаваше като омагьосан как Пришълецът, вместо да се втурне и да обезглави лейтенанта, се сви на кълбо до най-отдалечената стена. Тя тръгна напред, без да обръща внимание на пълзенето и плюенето му.

— Хайде! Взех си каквото ми трябваше. Следвай ме, ще ти покажа нещо. Хайде, мръсник такъв!

Пришълецът замахна с опашката си и я перна — не толкова силно, че да я убие, но достатъчно, че да я отблъсне.

В този момент Дилън пристигна и застана на вратата. Тя се обърна към него:

— Връщай се! Не заставай на пътя!

Пришълецът поднови стойката си за атака, обръщайки се с лице към новодошлия. Рипли отчаяно застана между него и Дилън, който изведнъж разбра не само какво става, а и какво се опитва да направи тя.

Придвижвайки се зад нея, той я грабна и я стисна здраво.

Пришълецът обезумя, но запази разстоянието, докато двете човешки същества се отдалечиха, Рипли в здравата прегръдка на Дилън.

Той ги проследи в главния коридор, като спазваше дистанцията между тях и себе си постоянна и чакаше. Дилън погледна към очакващата матрица и се провикна:

— Скачай вътре, глупако!

Пришълецът се поколеба, после скочи към тавана и се промуши през вратата.

— Затваряй! — развика се лудо Рипли. — Бързо!

Не беше нужно да му се казва, тъй като Дилън активира вратата пред нея. Тя се затръшна, затваряйки и двамата в коридора със съществото.

Морз се появи зад него и видя какво става.

— Изчезвайте! Изчезвайте веднага!

Рипли също му кресна:

— Затваряй вратата! — Другият мъж се поколеба и през това време Пришълецът се обърна към него. — Бързо!

Морз се втурна напред и натисна бутона. Вратата се затръшна, отделяйки ги от него. Минута по-късно се появи буталото, продължавайки чистката си и закривайки ги от погледа.

Той се обърна и хукна обратно по пътя, по който беше дошъл.

В главния коридор буталото се блъсна в Пришълеца, отхвърляйки го назад. Като забрави за двамата, той се обърна и потърси откъде да промуши крака си покрай тежката преграда. Нямаше никакво място, никакво пространство. Буталото продължи да го насилва към матрицата.

Дилън и Рипли бяха вече там. Накрая на пътя. Повече нямаше накъде. Морз се изкачи по стълбата, която водеше към кабинката на крана и се чудеше дали ще може да си спомни как да работи с него. Трябваше да си спомни. Нямаше никакво време за справки по наръчниците и не беше останал никой, когото да попита.

 

 

Масивният спускателен апарат пренебрегна с насмешка лошо поддържаната площадка за кацане на мината. Вместо това той се приземи върху чакъла навън, а маневриращите мотори изхвърлиха назад мръсотия и летящи камъни. Няколко минути по-късно въоръжени от горе до долу мъже и жени се втурнаха към главния вход на комплекса.

Зад заключената врата Арон ги видя да дебаркират и на лицето му се появи широка усмивка. Те носеха интелигентни пушки и бронепробивачи, термонасочващи се ракетки и бързострелни автомати.

Те знаеха какво имат насреща си и бяха дошли подготвени. Арон опъна униформата си възможно най-силно и се приготви да избие ключалката.

— Знаех си, че ще успеят. — После повиши тон: — Ей, насам! Оттук! — И посегна да активира механизма на ключалката.

Само че така и не успя. Вратата избухна отвътре и шестима командоси и двама медика нахълтаха вътре, без дори да изчакат пушека да се слегне. С делови физиономии командосите се разпръснаха, за да покрият заключената територия. Вървейки към тях, Арон си помисли, че техният капитан беше абсолютно копие на мъртвия андроид от спасителната капсула на лейтенанта.

— И така, сър — съобщи той, като спря пред офицера и му отправи отривист поздрав: — Надзирател Арон, 137512.

Капитанът не му обърна внимание:

— Къде е лейтенант Рипли? Още ли е жива?

Малко засегнат от безразличието, но все още горящ от желание да помогне, Арон отговори бързо:

— Точно така, сър. Ако е жива, тя е в матрицата. Всички са в металургичния завод със звяра. Абсолютна лудост. Не искаха да чакат. Опитах се да им кажа…

Офицерът го прекъсна рязко:

— Вие видяхте ли този звяр?

— Да, сър. Ужасно! Невероятно! И тя има в себе си един.

— Знаем това — кимна той кратко в посока към командосите. — Сега ще се заемем ние. Покажете ни къде я видяхте за последен път.

Арон с нетърпение ги поведе към вътрешността на комплекса.

 

 

Рипли и Дилън продължиха да се оттеглят към матрицата, докато гърбовете им се опряха в керамичната стена и те нямаше накъде да продължат. Триенето на зъбчато колело привлече вниманието им и Рипли извърна глава. Над главите им се виждаше движението на машини, тъй като рафинерията отговаряше неумолимо на програмираната си последователност.

— Качвай се! — рече тя на съдружника си. — Това е единственият ти шанс.

— Ами ти? — попита Дилън, а през това време Пришълецът навлезе в задната част на матрицата, натикан насила от масивното бутало.

— Мен няма да убие.

— Глупости! Тук трябва да има десет тона горещ метал!

— Добре, и без това непрекъснато ти повтарям, че искам да умра.

— Да, но аз не…

Скоро Пришълецът щеше да бъде над тях.

— Сега е твоят шанс! Изчезвай!

Той се поколеба, после я грабна:

— Ти идваш с мене! — и смело тръгна нагоре.

Въпреки нейната съпротива той успя да се изкатери. Като разбра, че няма да тръгне без нея, тя неохотно го послуша и тръгна пред него по стената на матрицата. Пришълецът обърна гръб на буталото, видя ги и ги последва.

На върха на матрицата Рипли се закрепи на ръба и се протегна да помогне на Дилън. Пришълецът преследвач протегна долната си челюст, а Дилън я ритна с крак и замахна с брадвата.

Рипли продължи да се изкачва, докато Дилън се бореше с преследвача. Някакъв шум привлече вниманието й към функциониращия вече подемен кран. Видя вътре Морз, който псуваше и удряше по бутоните.

Взводът на Компанията се появи в най-високата точка на наблюдателната платформа и техният водач само с един поглед разбра какво става долу. Морз ги видя да му крещят нещо, но не им обърна внимание, тъй като се бореше с бутоните.

Контейнерът с вече разтопената смес забълбука, когато се наклони и заизлива.

— Недейте! — изкрещя капитанът на новопристигналите. — Не!

Пришълецът вече беше твърде близо, но не достатъчно. Не съвсем. Нажежен до бяло втечнен метал се изсипа покрай Рипли и Дилън — порой от силна горещина, който ги накара да покрият лицата си с ръце. Металната лавина удари Пришълеца и го събори, докато той крещеше, обратно в матрицата, помитайки го заедно с пламъците, които подскачаха във всички посоки.

Високо горе Морз се взираше надолу през прозореца на крана и лицето му изразяваше задоволство.

— Яж лайна, гадно копеле!

Дилън застана до Рипли на ръба на матрицата и двамата погледнаха надолу, предпазвайки лицата си с ръце от горещината, която се надигаше от басейна с бълбукащ метал. Внезапно вниманието й беше привлечено от някакви движения от другата страна.

— Те са тук! — Тя сграбчи отчаяно мъжа до нея. — Трябва да спазиш обещанието си!

Той сложи неуверено ръце около шията й. Тя го гледаше гневно.

— Хайде, направи го!

Пръстите му се стегнаха. Лек натиск, извиване и вратът й щеше да се пречупи. Това щеше да бъде всичко. Едно мигновено усилие, едно напрягане. Само че този път не беше това, което той познаваше, което беше правил и преди, преди много години.

— Не мога! — Отказът му излезе от гърлото, наподобяващ плач или охкане. — Не мога да го направя! — Той я погледна почти умолително.

Изразът му се превърна в израз на ужас, тъй като той беше неочаквано издърпан.

Целият в пламъци и пушек, Пришълецът го дръпна в прегръдката си и двамата изчезнаха под размътената повърхност на разтопения метал. Рипли гледаше удивена, едновременно очарована и отвратена. Минута по-късно изкривения череп на Пришълеца се появи отново. Със стичащ се по него метал, той започна да се издърпва от матрицата.

Тя се огледа диво наоколо и забеляза една резервна верига. Беше стара и корозирала, както може би и механизмите, които задвижваше. Не че имаше някакво значение. Просто нямаше нищо друго. Тя силно и рязко я изви.

От една голяма сонда-гасител, която висеше над края на матрицата, изригна вода. Рипли изведнъж се оказа оплетена във веригата, без да може да се освободи. Пороят я накваси, като я завъртя по голяма спирала. Веригата обаче не й позволяваше да се освободи.

Студената вода удари Пришълеца и неговата гореща метална обвивка. Първо експлодира главата, а после тялото. След това беше ред на матрицата, изплюваща парчета свръхохладен метал и пара. Ударната вълна хвърли Морз на пода на кабинката, която се разлюля на опорите си, а взводът от командоси потърси прикритие, следвайки рефлексите си.

Топла вода и бързо охлаждащ се метал заваляха върху залата.

Когато потопът свърши, взводът поднови атаката си. Но преди това Рипли се беше залюляла върху платформата на крана и беше стъпила там с помощта на Морз.

С опора под краката си, тя се надвеси над предпазното перило надолу към пещта. Отново й се гадеше. Атаките на повръщане и болка бяха по-начесто сега.

Тя забеляза, че хората на компанията се отправиха по стълбите отдолу в посока към крана. Арон беше на преден план. Опита се да избяга, но нямаше накъде.

— Не се приближавайте — предупреди ги тя. — Стойте там!

Арон спря:

— Почакай! Те са тук, за да помогнат.

Тя се втренчи в него, изпитвайки жал към простотата му.

Той нямаше и представа какви бяха рисковете тук, нито пък какво вероятно щеше да му се случи, когато Компанията накрая получеше това, за което беше дошла. Само че това нямаше да стане.

Пак й се повдигна и Рипли залитна към перилото. Когато се изправи, една фигура пристъпи иззад тежковъоръжените командоси. Тя зяпна, отначало несигурна в това, което вижда. Познаваше това лице.

— Бишоп? — промърмори тя неуверено.

Той спря, а другите се тълпяха около него в очакване на заповеди, фигурата даде знак да чакат. После се обърна към нея, усмихвайки се окуражително.

— Просто искам да ти помогна. Ние сме на една страна.

— Стига вече глупости! — сопна се тя. Чувстваше се слаба и трябваше да направи усилие, за да прозвучат думите й убедително. — Просто усетих проклетото нещо да се движи!

Всички видяха как тя пристъпи напред на платформата на подемния кран. Нещо стисна дробовете й и тя трепна, но не отдели очи от фигурата отдолу.

Това беше Бишоп. Не, не беше Бишоп, а идеално негово копие. Един съвършено владеещ се, напълно наподобяващ — чак до порите на двойната му брада — трагично разкъсания и кибернетично починал Бишоп. „Бишоп II — каза си тя сковано. — Офицерът Бишоп. Офицер на А4; офицерът взема кралицата“.

„Не и докато е жива тази дама“, помисли си тя решително.

— Знаеш кой съм — каза фигурата.

— Да. Дроид. Същият модел като Бишоп. Изпратен от шибаната Компания.

— Не съм дроид от типа на Бишоп. Аз го измислих. Аз съм прототипът и затова съвсем естествено моделирах чертите му по своите собствени. Аз съм много човечен. Изпратен съм тук, за да видиш едно приятелско лице и за да ти покажем колко важна си ти за Компанията. За мен. Занимават се с този проект от самото начало. Ти си ми много скъпа, лейтенант Рипли. Както и на много други хора. Моля те, слез долу! Искам само да ти помогна. Тук имаме всичко, за да ти помогнем, Рипли.

Той я погледна разтревожено. Сега тя разпозна екипировката на двама от придружителите на Бишоп II: те бяха биомедици. Това я накара да си спомни Клеменс.

— Върви по дяволите! Знаем много добре какви са тия „приятелски“ лица на Компанията. Последното, което видях, беше на едно копеле на име Бърки.

Усмивката на мъжа изчезна:

— Г-н Бърки се оказа лош избор за придружител на предишната ти мисия, тип, който се интересуваше много повече от своето лично повишение, отколкото от политиката на Компанията. Уверявам те, че това беше грешка, която няма да се повтори. Затова сега аз съм тук вместо някакви неопитни, крайно амбициозни подчинени.

— И ти, разбира се, нямаш никакви лични амбиции?

— Искам само да ти помогна.

— Ти си лъжец — каза тя тихо. — Не даваш пет пари нито за мен, нито за някой друг. Само искаш да го вземеш със себе си. Тези неща имат киселина вместо кръв, а вие, хората от Компанията, имате просто пари и аз не виждам някаква особена разлика.

Бишоп II разгледа пода на крана в продължение на една минута, преди да вдигне поглед нагоре към самотната фигура на платформата.

— Имаш много причини да бъдеш нащрек, но за съжаление нямаш много време. Искаме само да те заведем вкъщи. Вече не ни интересува какво ще се случи с него. Знаем какво си преживяла. Ти прояви голяма смелост!

— Глупости!

— Грешиш! Ние искаме да помогнем.

— Какво означава това?

— Искаме да го извадим от теб.

— И да го запазите!

Бишоп II поклати глава:

— Не, да го унищожим.

Тя стоеше, олюлявайки се, искайки да му повярва. Усетил колебанието й, той се разбърза:

— Рипли, ти си изтощена. Дай си почивка. Спри и размисли. Мисля само в твой интерес. Корабът, с който дойдох — „Патна“ — е снабден с най-съвременни хирургически инструменти. Можем да извадим ембриона или ларвата или както там се нарича — все още нямаме име за различните етапи на развитие. Операцията ще е успешна и ти ще живееш дълго и ще имаш много деца.

Тя погледна надолу към него успокоена и примирена:

— Вече поживях, благодаря. И то такъв живот, за който не трябва да питам, нито да отговарям пред някого.

Бишоп II вдигна ръка умолително:

— Не разсъждаваш правилно, Рипли! Признавам, че сме правили грешки. Не сме знаели. Но ще оставим решението на теб — всичкия изгубен потенциал, всичкото това време! Ти все още можеш да имаш деца. Ще купим договора ти. Ще получиш всичко, което заслужаваш — ние ти го дължим.

Тя се поколеба:

— Няма ли да го върнете?

— Не. Сега разбрахме с какво сме си имали работа. Ти си била права през цялото време. Но времето изтича. Нека да се занимаем с него! Хирургическото оборудване на кораба те чака.

Биомедиците зад него веднага пристъпиха напред.

— Ще стане бързо. Безболезнено. Само няколко разреза. За два часа и си готова! После ще си на крака — като чисто нова. Отново цяла!

— Каква гаранция ще имам, че след като извадите това нещо, ще го унищожите?

Бишоп II направи още една стъпка към нея и сега беше съвсем близо, гледайки я почти в упор:

— Ти просто ще трябва да ми се довериш. — Протегна ръка в знак на приятелство. — Довери ми се, моля те! Ние искаме само да ти помогнем!

Рипли размисли, без да бърза. Видя, че Арон я наблюдава, а също и Морз. Погледът й се върна обратно към Бишоп II.

Плъзна вратата помежду им:

— Не…

Кимна на Морз и той натисна копчето, задвижващо крана. Той забоботи по стълбите над пещта. При този звук Бишоп II се хвърли напред, сграбчвайки Рипли. Тя се отскубна и залитна настрани от него.

Командосите подеха атака и Морз получи един куршум в рамото, падайки зад контролното табло на крана.

Арон вдигна парче счупена тръба, като промърмори:

— Шибан дроид! — Тръбата се вряза силно в главата на Бишоп II.

Ударът беше силен. Мъжът се олюля, потрепвайки, докато войниците му застреляха заместник-управителя.

— Аз не… не… съм… дроид — измънка учудено кървящата фигура и се повали на пода.

Рипли се хвана за гръдния кош:

— Шава! — Войниците на Компанията се втурнаха към падналия Бишоп II, а той се обърна, за да наблюдава Рипли.

— Дължиш ни го! Дължиш го на себе си!

Усмивка на блаженство премина по лицето й и тя почти изръмжа:

— В никакъв случай! — Платформата на крана сега беше точно над котела. Стомахът й се раздираше и тя се олюля. Спокойно и в пълно самообладание тя пристъпи към ръба. Под краката й вреше езеро от разтопен метал, почти ад, предизвикващ мехурчета по кожата й, а езици горещина се протягаха подканващо.

— Вече е много късно!

— Не е! — молеше я Бишоп II.

Залитайки, тя се хвана с две ръце за гърдите над горещината отдолу.

— Сбогом!

— Не-е-е! — изрева Бишоп II.

Рипли скочи от платформата и изчезна във врящия казан отдолу.

Морз се изправи навреме, колкото да я види как изчезва. Стискайки раненото си рамо, той наблюдаваше и мърмореше.

— Тези, които са мъртви, не са мъртви. Те са се изкачили по-високо.

Тъй като нямаха друга работа, биомедиците го превързаха. Другите хора на Компанията мълчаливо, без дори да разговарят помежду си, се захванаха да закрият методично пещта, рафинерията и това, което беше останало от Трудовоизправителния комплекс ФЮРИ 361 на Уейленд-Ютани.

 

 

Там, в космоса, се носят съобщения. Призраци на радиотрансмисии, пътуващи завинаги, ехо от предишни думи и отдавна изчезнал живот. От време на време те се улавят, приемат и дешифрират. Понякога те означават нещо за тези, които ги чуват, а понякога — не. Понякога са дълги, а понякога — кратки. Като:

— Тук Рипли, последния оцелял член на „Ностромо“ Край.