Алън Дийн Фостър
Пришълец 3 (12)

Дванайсета глава

Арон се блъскаше с Комуникатора за далечния космос. Той беше обучен да работи с всички налични устройства в комплекса — едно от изискванията за неговия ранг — но не беше имал случай да го използва от пристигането си на Фиорина. Ендрюс винаги вземаше нещата в свои ръце, когато се налагаше скъпа и почти незабавна връзка между планетата и управлението на Компанията. Почувства радост и облекчение, когато устройството се включи за предаване, показвайки, че е установен контакт с нужните релета.

Рипли се навърташе наоколо, докато той работеше с клавиатурата. Тя не предложи нищо, което предизвика в него смътна, но все пак реална благодарност. Съобщението излизаше на главния екран така, както го изпращаше той, и зад всяка буква се криеше огромната мощност на предаването. За щастие, тъй като ядрената станция функционираше ефективно, нямаше недостиг на енергия. Що се отнасяше до разходите, което беше съвършено различен въпрос, той предпочете да го пренебрегне докато — и ако — Компанията не вземеше друго решение.

ФЮРИ 361 — ЗАТВОР КЛАС С, ФИОРИНА

СЪОБЩАВАМЕ ЗА СМЪРТТА НА УПРАВИТЕЛ ЕНДРЮС, ФЕЛДШЕР КЛЕМЕНС, ОСЕМ ЗАТВОРНИКА.

СЛЕДВАТ ИМЕНАТА…

Когато въведе списъка, той я погледна.

— Свършихме с първата част прилично и официално, както го иска Компанията. Сега какво да кажа?

— Кажи им какво се случи. Кажи, че Пришълецът е пристигнал със спасителната капсула и се е промъкнал в комплекса, че е преследвал местното население един по един, докато ние не изработихме план за действие и го хванахме в капан.

— Добре. — Той се обърна пак към клавиатурата и се поколеба. — Как да го наречем? Просто „Пришълеца“?

— Това вероятно е достатъчно за Компанията — те ще разберат за кого се отнася. От техническа гледна точка той е ксеноморф.

— Да. — Той се поколеба. — Как се пише?

— Дай на мен — тя опря лакти до него и нетърпеливо се надвеси над клавиатурата. — С твое позволение!

— Действай — каза той сърдечно и дълбоко впечатлен наблюдаваше как пръстите й летят по клавишите.

ХВАНАХМЕ КСЕНОМОРФ. ИСКАМЕ РАЗРЕШЕНИЕ ЗА УНИЩОЖАВАНЕ.

Арон я погледна навъсено, след като тя се отдръпна от клавиатурата:

— Това беше излишно. Ние не сме в състояние да го убием. Нямаме никакви оръжия, нали помниш?

Рипли не му отговори, съсредоточена върху светещия екран.

— Не е нужно да им казваме.

— Тогава защо питаме? — Явно беше объркан, а и тя не бързаше да го просвети.

На екрана започна да се изписва текст. Рипли се усмихна, но не от веселост. Не си губеха времето за отговор — несъмнено се страхуваха, че ако нямат готов отговор, тя просто ще действа.

ДО: ФЮРИ 361 — ЗАТВОР КЛАС G

ОТ: КОНКОМ УЕЙЛЕНД-ЮТАНИ

СЪОБЩЕНИЕТО ПОЛУЧЕНО.

Арон се облегна на стола си и потри уморено чело.

— Нали виждаш — това е всичко, което ни изпращат. Третират ни като малоумни, като че ли не заслужаваме разхода да ни изпратят няколко думи в повече.

— Почакай — каза му тя.

Той премигна. Веднага след очакваното официално потвърждение на екрана продължиха да се появяват още букви.

ОСВОБОДИТЕЛНАТА ГРУПА ПРИСТИГА НА ВАША ОРБИТА В 12:00 ЧАСА. ИМАЙТЕ ГОТОВНОСТ ЗА ПРИЕМАНЕ.

ОТКАЗВАМЕ РАЗРЕШЕНИЕ ЗА УНИЩОЖАВАНЕ НА КСЕНОМОРФА. ИЗБЯГВАЙТЕ КОНТАКТИ ДО ПРИСТИГАНЕТО НА ОСВОБОДИТЕЛНАТА ГРУПА.

ПОВТАРЯМЕ: ОТКАЗВАМЕ РАЗРЕШЕНИЕ.

Имаше и още — все в същия дух, но за Рипли това стигаше.

— По дяволите! — Тя се обърна, прехапвайки долната си устна. — Знаех си!

Арон присви очи, опитвайки се да раздели вниманието си между нея и екрана:

— Какво искаш да кажете с това „знаех си“? Това не значи нищо. Те знаят, че нямаме никакви оръжия.

— Тогава защо са тези заповеди? Защо е това настояване да не правим нещо, което те знаят, че нямаме възможност да направим?

Той сви рамене с неразбиране:

— Вероятно не искат да поемат никакви рискове.

— Ей! — рече той внезапно разтревожен. — Нали не смяташ да се противопоставяш на политиката на Компанията?

Този път Рипли не се усмихна.

— Кой, аз? Забрави това.

 

 

Преддверието пред залата за складиране на токсични отпадъци беше слабо осветено, но недостатъчната светлина не притесняваше двамата дежурни затворници. В шахтите и тунелите нямаше нищо, което да ги застрашава, и оттам не идваше никакъв шум. Трите издатини се очертаваха ясно на тежката врата. Те не се бяха разширили, нито пък се беше появила четвърта.

Един от мъжете се облегна небрежно на стената, чистейки мръсотията под ноктите си с тънко парче пластмаса. Колегите му разговаряха върху твърдия и студен под.

— Според мен вече е мъртъв. — Говорещият имаше червеникава коса, прошарена на слепоочията, и голям, извит нос, който на друга възраст и в други времена щеше да му придава вид на ливански търговец.

— Как си го представяш това? — попита другият мъж.

— Нали чу Управителя: нищо не може нито да влезе, нито да излезе от тази кутия. — Той размаха палец в посока към залата. — Дори и газове.

— Е и?

Първият мъж почука с пръст по главата си:

— Мисли, глупако. Ако не може да излиза газ, това означава, че не може да влиза въздух. Този идиот е тук достатъчно дълго и е използвал вече два пъти въздуха.

Другият погледна към назъбената врата:

— Да, може би.

— Какво значи „може би“? Той е голям, значи използва много въздух — много повече от един човек.

— Това не знаем. — Приятелят му имаше печалния израз на човек, който не е убеден. — Той не е човек. Може да използва по-малко въздух или навярно спи зимен сън или нещо подобно.

— Може би трябва да влезеш вътре и да провериш какво прави. — Този, който си чистеше ноктите, вдигна поглед, отегчен от работата си. — Ей, чухте ли нещо? — По-дребният от двамата изведнъж погледна вдясно към слабо осветения главен тунел.

— Какво става? — колегата му се хилеше. — Въшльото ли е там?

— Не, по дяволите, чух нещо. — Последваха ясни, приближаващи се стъпки.

— Мамка му! — Този, който си чистеше ноктите, се отдръпна от стената, взирайки се пред себе си.

Появи се една фигура с ръце зад гърба. Двамата мъже се отпуснаха. Чу се нервен смях.

— По дяволите, Голик! — По-дребният мъж седна отново на пода. — Можеше да ни предупредиш, че си ти — да свирнеш или нещо такова.

— Да — каза приятелят му и помаха към залата. — Мисля, че онзи не може да свири.

— Ще го имам предвид — каза им грамадният мъж. Изражението на лицето му беше отчуждено и той се поклащаше наляво-надясно.

— Ей, добре ли си? Изглеждаш странно — каза чистещият ноктите си.

По-малкият се изкикоти:

— Той винаги изглежда странно.

— Всичко е наред — промърмори Голик. — Да вървим! Аз трябва да вляза вътре. — И той кимна към залата.

Двамата мъже на пода размениха озадачен поглед, като единият пъхна нокторезачката си в джоба, наблюдавайки новопристигналия внимателно.

— Какво, по дяволите, говори тоя? — попита с учудване съчинителят на теории.

— Този идиот е луд! — обяви убедено колегата му.

— Какво правиш тук, бе човек? И кога те пуснаха от амбулаторията?

— Всичко е наред. — Лицето на Голик светна с блажена решителност. — Просто трябва да вляза вътре и да се видя със звяра. Имаме да си говорим за много неща — добави той, като че ли това обясняваше всичко. — Трябва да вляза вътре, нали разбираш?

— Не, не разбирам, обаче знам едно нещо: нито ти, нито някой друг умник ще влезе вътре. Голямото копеле ще те изяде жив. Освен това, ако го пуснеш да излезе, ще ни помете всички. Не разбираш ли, братко?

— Ако искаш да се самоубиеш — заяви колегата му, — скочи в някоя шахта, но не и тук. Шефът ще ни съдере задниците. — Той тръгна към натрапника.

— Шефът е мъртъв — съобщи тържествено Голик, като извади сопата, която беше държал зад гърба си, и размаза черепа на мъжа, приближаващ се към него.

— Какво, по дяволите… Хвани го…

Голик беше много по-бърз и ловък, отколкото си представяха те, а и този път го движеше нещо много по-силно, отколкото обикновения глад за храна. И двамата мъже бяха повалени с тоягата, а лицата и главите им бяха целите в кръв. Всичко свърши много бързо. Голик не спря, за да види дали колегите му са още живи, защото наистина не го интересуваше. Всичко, което го интересуваше сега, беше чувството, завладяло съзнанието му, емоциите му, цялото му същество.

Той изгледа двете тела, проснати в краката му:

— Не исках да направя това. Ще поговоря с майките ви. Ще им обясня.

Той пусна тоягата, отиде до вратата и прокара пръсти по издатините. Като допря ухо до гладката й повърхност, той се заслуша внимателно. Никакъв звук, никакво драскане, нищо. Изкикоти се тихо, насочи се към контролния панел и дълго го изучава, както дете би разглеждало някаква сложна нова играчка.

Хихикайки на себе си, той започна да си играе с бутоните, докато един от тях потъна. Някъде издълбоко механизмите на керамо-карбида проплакаха, чу се търкане на метал в метал и вратата започна да се плъзга настрана.

И внезапно спря, когато една от големите издатини се удари в подпората.

Намръщен, Голик се вмъкна в тясното пространство и започна да бута неподдаващата се бариера, напрягайки цялото си тяло. Моторите бръмчаха объркани. Вратата се отвори още малко и после спря напълно. Шумът от моторите спря и отново се възцари тишина.

Блокирайки отвора с тялото си, Голик се обърна да надникне в тъмнината отвътре.

— Тук съм. Готово. Само ми кажи какво искаш, братко — и той се усмихна.

Тъмнината пред него мълчеше като гроб. Нищо в нея не се движеше.

— Хайде да се разберем. Аз съм с теб. Искам да си свърша мойта работа, а ти ми кажи какво да правя след това.

Макар че пронизителният писък се задържа доста време във въздуха, двамата окървавени мъже, лежащи в безсъзнание на пода, не го чуха.

 

 

Дилън се отпусна на кушетката, нареждащ за стотен или за хиляден път пасианса си. Мързеливо обърна още една карта и попипа единствения си дълъг кичур, говорейки с жената, която стоеше пред него.

— Смяташ, че идват да вземат онова нещо?

— Ще се опитат — увери го Рипли. — Не искат да го убиват.

— Защо? Не виждам смисъла.

— Напълно съм съгласна, но все пак ще опитат. Вече съм се разправяла с тях за това. Те гледат на Пришълеца като на потенциален източник на нови биопродукти, може би дори като на оръжие.

Дилън се изкикоти с дълбок и плътен смях, но очевидно беше разстроен от идеята:

— Господи, тия са луди!

— Те не слушат никого. Мислят, че знаят всичко. Понеже никой на Земята не може да им стори нищо, мислят, че и това не може. Но Пришълецът не се интересува каква власт и колко политици контролира Компанията. Те се опитват да го отнесат за проучване, а той ще поеме командването. Рискът е твърде голям. Трябва да измислим някакъв начин да свършим с него, преди да са дошли.

— От това, което ми казваш, това няма да им хареса особено.

— Не ми пука какво мислят. Аз знам най-добре от всички, по-добре от всеки един от техните така наречени специалисти, какво могат да причинят тези същества. Разбира се, че можем да построим клетка, в която да затворим едно от тях — това го доказахме тук. Но те са търпеливи и ще използват и най-малката възможност. Само един пропуск при тях и си свършен. Това не означава нищо тук или на някоя изолирана и забравена колония като Архерон. Но ако тези твари някога получат свобода на Земята, Армагедон ще изглежда като училищен пикник.

Грамадният мъж попипа кичура си и дръпна от успокояващата цигара.

— Сестро, изгубих много от вярващите, докато залавяхме звяра. Мъже, които познавах и с които съм живял дълги и тежки години. В началото не бяхме много и те ще ми липсват. — Той погледна нагоре. — Аз и братята няма да влезем вътре и да го ударим с пръчка. И все пак защо трябва да го убиваме, след като Компанията идва за него? Нека те да му берат грижата.

Тя задържа гнева си.

— Казах ти: ще се опитат да го закарат обратно на Земята.

Той вдигна рамене с безразличие:

— И какво от това?

— То ще ги унищожи. Те не могат да го контролират. Казах ти: ще ги убие. Всички до един.

Той лежеше по гръб, оглеждайки тавана и пушейки с удоволствие:

— Както вече казах: какво от това?

Отвън се чу шум на тичащи стъпки. Той седна с любопитен израз, а Рипли се обърна.

Морз спря, дишайки тежко. Погледът му се щураше от единия към другия — явно не беше очаквал да намери Рипли там.

— Ей, Дилън!

Едрият мъж извади цигарата от устните си:

— Прекъсваш частен разговор, братко.

Морз погледна Рипли още веднъж, а след това и колегата си:

— Ще трябва да го отложиш. Май отново имаме страшен проблем, приятел.

 

 

Арон нямаше медицинско образование, но не беше нужно да си лекар, за да разбереш как са били убити двамата мъже. Главите им са били премазани, което не беше почеркът на Пришълеца. Кървавата тояга, лежаща наблизо, само потвърждаваше съмненията му. Що се отнася до този, който ги беше убил, той не беше спечелил от това — разкъсания труп на Голик лежеше наблизо.

Той се изправи и отиде при другите, които разглеждаха зиналата врата на залата за токсични отпадъци. Дилън пъхна вътре една факла и се убеди, че залата е празна.

— Е, това е вече много! — промърмори ядосано изпълняващият длъжността Управител. — Да пусне гадното копеле на свобода! Ненормалник! Получил си го е, ей Богу! И сега какво ще правим? Ендрюс беше прав: трябваше да държим тъпото копеле завързано или упоено. Тъпи лекари, „специалисти“! — той се спря и изгледа Рипли загрижено: — Какво става? Пак ли странични ефекти?

Тя се беше облегнала на стената за опора, поемайки въздух на дълги, затруднени вдишвания, и държеше стомаха си с другата ръка.

— Майната й! — изръмжа Морз. — Тоя звяр е на свобода. — Огледа се диво наоколо. — Какво, по дяволите, ще правим сега?

— Току-що казах същото — изръмжа Арон. — Ти си кретенът, който пусна Голик! Ти, нещастно копеле, ти ще ни убиеш всички!

За човек с невзрачна физика като неговата, юмрукът, който му фрасна, беше забележителен. Морз се тръшна с всичка сила, а от носа му потече кръв. Докато управителят се надвесваше над него, някой го сграбчи отзад. Дилън го вдигна лесно от пода и го постави настрана. Дишайки тежко, Арон хвърли гневен поглед назад към големия мъж.

— Престани с тия глупости! — предупреди го Дилън.

— Дилън, внимавай! Все още аз командвам тук!

— Не съм казал обратното. Но не прави това. Схващаш ли? Няма да биеш братята. Това е моя работа.

Те се изгледаха продължително. После Арон пое въздух и погледна настрана към свития на пода Морз:

— Тогава кажи на шибания си брат да влезе във форма. Цялата тая каша е по негова вина.

Пренебрегвайки и двамата, Дилън се обърна към Рипли:

— Какво мислиш? Веднага ще вземем мерки. Имаме ли още някакъв шанс?

Тя беше все още облегната на стената и дишаше тежко с изкривено лице. Главата я цепеше. Когато накрая погледна напред, лицето й беше сгърчено от болка и гадене.

— Трябва… трябва да отида до спасителната капсула.

— Да, добре, но първо трябва да решим какво да правим със звяра.

— Не. — Тя поклати глава рязко, а очите й леко плуваха в сълзи. — Първо в капсулата… сега.

Арон я наблюдаваше разтревожен:

— Да, добре. Няма проблем. Каквото кажеш. Но защо?

— За невроскенера. Трябва да използвам един от скенерите, вградени във всеки криогенен цилиндър. Не знам дали имате нещо подобно в амбулаторията, но дори и да нямате, няма никакво значение. Клеменс го няма, а аз знам да работя само с оборудването на капсулата. Ако все още функционира. — Тя трепна и се наведе напред, като се държеше за корема.

Дилън пристъпи до нея, отблъсквайки Арон настрани. Този път тя не възрази на ръцете, които й помогнаха да се закрепи. Облегна се на грамадния мъж и стоя така, докато дишането й се нормализира.

— Какво, по дяволите, ти става? Изобщо не изглеждаш добре.

— Странични ефекти от лекарството, което й даваше Клеменс — каза му Арон и присви очи несигурно. — Поне така си мисля.

— На кой му пука к’во става с нея? — озъби се Морз. — Ние к’во да правим?

Арон го изгледа гневно:

— Пак ли искаш да те ударя, петел такъв? Затвори си плювалника и престани да създаваш паника!

Морз не му отстъпи:

— Паника! Толкова си тъп, че дори не можеш да го напишеш! Не ми говори за паника! Би трябвало вече да сме паникьосани! Разгонена ни е фамилията!

— Да, и по чия вина?

— Млъквайте и двамата! — кресна Дилън.

За момент настъпи тишина, като всеки от двамата се взираше в другия с гневен поглед, без да проговори. Накрая Арон сви рамене.

— Нищо не ми идва наум. Какво да правим?

— Какво ще кажете за брега? — предложи с надежда Морз.

— Точно така — отговори саркастично заместник-управителят. — Слънцето няма да изгрее още цяла седмица, а когато е залязло, навън е четирийсет под нулата. Спасителната група е на десет часа път, така че в предложението ти има смисъл.

— Чудесно — промърмори Морз, когато Рипли се обърна и се отдалечи. — Значи искаш да останем тук и шибания звяр да ни хапне за обяд.

— Съберете всички останали хора — каза им Дилън рязко. — Да дойдат в залата за събрания. Лейтенант, можеш… — той се огледа озадачен наоколо. — Къде отиде?

 

 

Капсулата за аварийно напускане лежеше насред огромния док за разтоварване там, където беше изоставена, необезпокоявана и някак си самотна в края на мъждукащия индустриален комплекс. Стъпки проехтяха по коридорите, точно очертани и ограничени от шахтите с метални стени. Стъпките се предхождаха от слабо осветление, което проправяше път в полумрака.

Рипли се съблече в тясното помещение и внимателно постави дрехите си настрани. Съвсем гола, тя седна срещу една малка клавиатура. Бяха й нужни няколко опита, докато включи устройството.

Ръцете й заработиха по клавиатурата. Тя спря, отново натисна няколко бутона, после замислено се взря в информацията, изобразена на малкия екран. Стана, изостави монитора и се обърна към криогенния цилиндър, който я беше докарал до Фиорина.

Трябваше да направи усилие, за да се напъха вътре, и когато се обърна към клавиатурата, ръката й едва я достигаше.

— Имаш ли нужда от помощ?

Тя се сепна при внезапната поява на Арон.

— Ей, не исках да те стряскам. Виж какво, не трябва да се движиш сама.

— Казвали са ми го и друг път. Направи ми една услуга. Седни на клавиатурата. Не я достигам оттук и не виждам какво правя.

Той кимна и зае мястото, а тя се настани удобно в цилиндъра.

— Какво искаш да направя?

— Съвсем малко, надявам се. Процедурата е доста елементарна. Готов ли си? — попита тя, без да обръща главата си към него.

Той се втренчи в екрана, горящ от желание да помогне, но объркан от многобройните операции и инструкции.

— Мисля, че да. Какво да правя сега?

— Не обръщай внимание на техноезика. Най-долу има меню за избор.

Арон сведе очи натам и кимна:

— Виждам го. После?

— Натисни или B, или C. Какво е C?

Той разгледа блестящите букви:

— Изобрази биофункции.

— Това е.

По негова команда екранът беше заменен с друг, не по-малко комплициран от предшестващия го.

— Сега имам цяла страница абракадабра.

— Повтори процедурата. Менюто е най-долу. Трябва да има команда за визуално изображение. Натисни я.

Той се подчини и погледна назад към цилиндъра.

В клаустрофобичните му рамки започна да бръмчи малък мотор. Рипли се размърда, легнала неудобно върху тапицираната подложка, чувствайки се почти като бръмбар под микроскоп. Изведнъж всичко около нея се приближи, стените и тавана на капсулата заплашиха да се срутят и да я заковат завинаги на място. Тя се концентрира да нормализира ударите на сърцето си и да уравновеси дишането си, притваряйки очи. Това помогна — малко.

Мониторът пред Арон примигна. Неразбираемата техническа информация изчезна и беше заменена с картина на дълбокото сканиране на главата на Рипли.

— Добре — каза й той. — Задейства се. Разглеждам мозъка ти. Скенерът също така отпечатва много информация до образа и има всякакви бутони по избор в долния край на екрана.

— Те настройват скенера да работи избирателно — чу се тя да казва. — Да сканира нервната система или кръвоносната и други такива. Нека да не навлизаме в подробности, доколкото можем, и да оставим всичко глобално.

— Няма проблеми — той се загледа очарован в екрана. — А какво трябва да търся? Не знам как да разчитам това нещо.

— Не обръщай внимание на отпечатаното и се концентрирай само върху графичното изображение. Къде е сега?

— Движи се надолу по врата ти. Трябва ли да видя нещо?

— Ако то е там, ще го познаеш, когато го видиш.

— Добре, но досега всичко изглежда нормално според мен. Разбира се, аз не съм Клеменс.

— Не се тревожи за това — каза му тя. — Не е нужно да бъдеш…

Рипли чуваше тихото жужене на скенера, движещ се надолу по тялото й, плъзгайки се по скритата си траектория някъде дълбоко в претъпкания с инструменти криогенен цилиндър. Въпреки че нямаше никакъв истински физически контакт между нея и инструмента, тя потръпваше леко, усещайки присъствието му. Който е казал, че няма никаква връзка между въображението и физиката, никога не е спал дълбок криогенен сън.

— Горната част на гръдния кош — каза Арон. — Виждам върха на белите ти дробове. Сега се вижда сърцето.

Въпреки самообладанието си тя откри, че се напряга, без да може да се контролира. Мускулите на дясната й ръка започнаха да се свиват спазматично. Гласът на управителя забръмча в ушите й като фатално жужене.

— Цялостно изображение на гръдния кош — поне според това, което пише тук. Сърцето и дробовете май функционират нормално. Отиваме надолу.

Рипли престана да трепери и дишането й се нормализира.

— Сигурен ли си?

— Ами да, не виждам нищо. Ако ми кажеш какво трябва да търся… може би съм го изпуснал.

— Не. — Умът й работеше на бързи обороти. — Не, не си го изпуснал.

— Как да получим увеличение?

— Опитай с команда B.

Той я послуша, но от това нямаше полза.

— Нищо — Опита отново, мърморейки под носа си. — Трябва ми по-добър ъгъл.

Уредът забръмча. Внезапно Арон притаи дъх.

— Господи… — Прекъсна думите си и се наведе напред към екрана с разширени очи.

— Какво има? — настоя тя. — Какво има там?

— Не знам как да ти го кажа. Мисля, че в тебе има нещо.

Той се втренчи невярващо в екрана. Създанието в ембрион беше със сигурност роднина на чудовището, което беше унищожило мъжете… и все пак беше леко, определено по-различно.

Не е честно, помисли си тя. Знаеше го, подозираше го от няколко дни. Тогава сканирането на гръдния й кош й беше дало някаква надежда, защото не се виждаше нищо. А сега това — отвратителното разкритие най-накрая. И все пак за нея не беше шок.

Сега, когато подозренията й се потвърдиха, Рипли се почувства странно освободена. Бъдещето вече не беше така неясно. Тя можеше да продължи уверена, че върви на правилен път. Единственият път.

— Как изглежда?

— Адски гадно — каза й Арон, едновременно отвратен и омагьосан от това, което виждаше. — Прилича на тях, само че е малко. Може би е по-различно.

— Може би? Сигурен ли си?

— Не съм сигурен в нищо. Не съм се мотал наоколо да снимам големия.

— От клавиатурата — подсети го тя, — натисни бутона за пауза.

— Вече го направих. Скенерът не се движи.

— Сега обърни екрана. Трябва да го видя.

Заместник-управителят се поколеба, гледайки към криогенния цилиндър и полегналия вътре обитател:

— Не съм сигурен, че го искаш.

— Изборът е мой. Направи го!

Той сви устни.

— Е, добре, щом смяташ, че си готова.

— Не съм казала, че съм готова. Просто го направи.

Арон нагласи екрана и изчака нейния дълъг, немигащ поглед.

— Добре, достатъчно — внезапно изгаси той екрана. — Съжалявам — прошепна колкото можеше по-мило. — Не знам какво да кажа. Ако мога с нещо да…

— Да, да — Тя се опитваше да излезе от цилиндъра. — Помогни ми да изляза оттук — и протегна ръце нагоре към него.