Алън Дийн Фостър
Пришълци (12)

Глава дванадесета

Тя не беше имала намерение да спи. Просто й се искаше да сподели малко топлина и няколко минути спокойствие с момиченцето. Но тялото й знаеше по-добре от какво се нуждае. Когато се отпусна и му даде шанс да задоволи собствените си потребности, то веднага взе надмощие над нея.

Рипли рязко се събуди и едва не удари главата си в рамката на леглото. Само след миг тя беше напълно будна.

Слабата светлина от лабораторията проникваше в операционната. Поглеждайки часовника си, тя с тревога установи, че е изминал повече от час. През това време смъртта е могла спокойно да дойде и да си отиде, но за щастие нищо не се бе променило. Никой не бе дошъл да я събуди, но това не я учудваше. Сега умовете на всички бяха заети с по-важни неща. Това, че я бяха оставили на спокойствие беше само по себе си добър знак. Ако беше настъпила последната атака, Хикс или някой друг със сигурност щеше да я измъкне от топлото ъгълче под леглото. Тя нежно се освободи от Нют, която продължаваше да спи, нехаеща за битката на възрастните с времето. Преди да изпълзи изпод леглото, Рипли се убеди, че малкото яке покрива плътно детето чак до брадичката. Докато се измъкваше тя хвърли още един поглед към лабораторията и се смрази.

Редицата стазни цилиндри стоеше до вратата, която водеше към останалата част от централата на Хадли. Два от тях бяха тъмни, капаците им бяха отворени и стазните полета бездействаха. Те бяха празни.

Осмелявайки се едва да диша, тя се взираше във всеки тъмен ъгъл, под всеки плот, под всеки неприлепнал за пода апарат. Обзета от паника, неспособна да се движи, тя се стараеше да проумее ситуацията, като с едната си ръка буташе заспалото момиченце зад нея.

— Нют — прошепна.

Улавяха ли тези същества звуковите вълни? По тях не се виждаха уши, нито някакви очевидни слухови органи, но знаеше ли някой как примитивните иноземни сетива интерпретираха света? — Нют, събуди се!

— Какво? — Момиченцето се обърна и сънено затърка очи. — Рипли? Къде са…

— Шшт! — Тя сложи пръст на устните й. — Не мърдай! Загазихме.

Зениците на детето се разшириха. То отговори с едно-единствено кимване. Вече беше толкова будно и бдително, колкото и жената, която го пазеше. Не се налагаше Рипли отново да я кара да мълчи. По време на своето самотно, кошмарно всекидневие в тръбите и сервизните отводи, които прорязваха колонията, Нют най-напред бе осъзнала стойността на мълчанието. Рипли посочи празните стазни епруветки. Нют ги видя и отново кимна. Дори не изскимтя.

Двете лежаха, долепени една до друга и се вслушваха в мрака. Напрягаха се да чуят звук от движение, стараеха се да видят смъртоносни пълзящи форми, които да профучават по лъскавия под. Компактният климатизатор бръмчеше усърдно до тях.

Рипли пое дълбоко въздух, преглътна и се раздвижи. Протягайки ръка, тя хвана пружините, които опасваха леглото отдолу и започна да го избутва напред. Силният рязък звук от драскането на металните крака по пода проехтя в тишината.

Когато пролуката между леглото и стената стана достатъчно широка, тя внимателно пропълзя нагоре, долепила гръб до стената. Протегна дясната си ръка над дюшека, за да се добере до гранатомета. Пръстите й попаднаха между чаршафите и одеялото.

Гранатометът беше изчезнал.

Очите й зашариха по леглото. Със сигурност го беше оставила там! Вниманието й бе привлечено от едва доловимо движение и главата й веднага се извърна наляво. Докато се обръщаше, нещо, което беше само крайници и подлост подскочи към нея от скривалището си до крака на леглото. Рипли нададе стряскащ, провлачен писък, изпълнен с ужас и се гмурна обратно. Разкривени нокти се забиха в косата й и отвратителното чудовище удари стената там, където до преди миг бе стояла главата й. То се плъзна, мъчейки се да сграбчи нещо, търсейки уязвимото лице, което се бе появило за секунди.

Рипли се завъртя като луда, заби голите си пръсти в пружините и отблъсна походното легло назад, приковавайки тератоида към стената само на сантиметри над лицето си. Крайниците му потрепнаха и започнаха да се гърчат с безумна свирепост, мускулестата опашка се удряше в пружините и стената, като подивял питон. Чудовището нададе смразяващ, пронизителен писък, нещо средно между квичене и съскане.

Рипли избута Нют по пода и като полудяла, изпълзя след нея. Вече свободна, тя хвана с две ръце рамката и още по-силно притисна заклещения паразит. С внимателно преценено движение, Рипли бързо обърна леглото и успя да го подпре с една от металните релси.

Стискайки здраво Нют, тя се отдалечи от преобърнатото легло. Очите й се движеха непрекъснато и се взираха във всеки ъгъл. Цялата лаборатория беше изпълнена с предчувствието за нещо фатално. Докато се измъкваха, паразитът, който показваше поразителна за размерите си сила, избута тежкото легло от тялото си и се шмугна под шкафовете. Крайниците му се движеха толкова бързо, че просто не можеха да се различат.

Рипли продължи да се придвижва към изхода, стараейки се, доколкото е възможно, да не се отделя от средата на стаята. Щом гърбът й се опря във вратата, тя посегна към ключа на стената. Препятствието зад нея трябваше да се плъзне встрани, но то не помръдна. Тя отново натисна ключа и после започна да удря по него, без да се интересува за шума, който вдигаше. Нищо. Дали беше изключен или повреден, това сега нямаше значение. Опита с ключа за светлината — същият ефект. Те бяха попаднали в капан сред тази тъмнина.

Стараейки се да не изпуска от очи пода пред тях, Рипли заблъска с юмрук по вратата. Тъпите удари отекваха в звукоизолиращия материал. Входът към операционната сигурно е шумоустойчив, естествено. Никой не би искал неочаквани писъци да нарушат спокойствието на някой добросъвестен заселник, който случайно минава покрай операционната.

Хванала здраво Нют, тя се прокрадна покрай стената и стигна до огромния панорамен прозорец, който гледаше към главния коридор. Едва откъсвайки поглед от пода, който ги заплашваше, Рипли се обърна и завика:

— Ей, ей!

Тя блъскаше отчаяно по прозореца, но никой не се появи от другата страна на тройното стъкло. Драскане по пода я накара да се обърне. Нют вече скимтеше, усетила страха на възрастния човек до нея. В отчаянието си Рипли пристъпи напред, влезе в обхвата на монтираната на стената камера и замаха с ръце.

— Хикс! Хикс!

Никакъв отговор, нито от предавателя, нито от другата страна на стъклото. Камерата не се завъртя, за да я фокусира, от говорителя й не се чу тревожен глас. В безсилието си, Рипли хвана един метален стол и го удари в панорамния прозорец. Той отскочи, без дори да одраска здравия материал. Тя продължи да блъска.

Само си хабеше усилията. Стъклото нямаше да се счупи, а и от другата страна нямаше никой, който да види безплодните й усилия. Тя заряза стола и се опита да контролира дишането си, като непрекъснато оглеждаше стаята.

На шкафа наблизо стоеше малка изследователска лампа с концентриран лъч. Рипли включи и зашари с тесния лъч по стените. Кръгчето светлина обходи стазните епруветки, високата хирургическа и анестезиологична апаратура, закачените на стената хранилища, шкафове и изследователски инструменти. Нют видимо трепереше до нея, стиснала здраво дългия й крак.

— Мамо, мамооо…

Колкото и да е странно, това помогна на Рипли да се успокои. Детето изцяло зависеше от нея и очевидният й страх само го хвърляше в паника. Тя прокара лъча по тавана и се спря на нещо. Хрумна й идея.

Изваждайки запалката си от джоба, Рипли светкавично сграбчи няколко листа хартия от шкафа, където бе намерила лампата и ги смачка на фитил. Движейки се възможно най-бавно, тя качи Нют на хирургическата маса в средата на стаята и се покатери след нея.

— Мамо… ъъъ… Рипли, страх ме е.

— Знам, миличка — отвърна жената разсеяно. — И мене.

Тя нави здраво хартията и допря пламъка на запалката до върха на импровизираната факла. Огънят пламна веднага и се издигна към тавана. После вдигна ръка и поднесе горящата хартия към температурния сензор на едно от противопожарните устройства. Като цялата осигурителна апаратура, която беше задължителна за граничните светове, противопожарното устройство имаше допълнително собствено захранване. То не се беше повлияло от онова, което бе умъртвило вратата и осветлението.

Пламъците бързо изгориха хартията и вече почти прогаряха незащитената й кожа. Стискайки зъби, тя продължи да стиска здраво факлата, която осветяваше стаята и искреше в огледалната повърхност на овалния блок с хирургически инструменти, който висеше над операционната маса.

— Хайде, хайде — промърмори тя през зъби.

От едната страна на противопожарното устройство просветна червена светлина. Пламъците от импровизираната факла най-после бяха задействали вътрешните сензори. Вече активиран, сензорът автоматично препредаде информацията на другите устройства по тавана. Вода бликна от десетки отвори и се разля по шкафовете и пода, като изкуствен порой. В същото време пожарната сирена на Командния блок оживя, като събуден великан.

В централния пулт Хикс подскочи от воя на сирената. Погледът му зашари от командното табло към главния екран. Една малка секция от плана на етажа присветваше ярко. Той стана и хукна към изхода, като викаше по микрофона.

— Васкес, Хъдзън, елате в медицинското! Има пожар!

Щурмоваците зарязаха постовете си и се втурнаха да пресрещнат ефрейтора.

Дрехите на Рипли съвсем залепнаха по тялото под непрекъснатия порой от противопожарните устройства, които заливаха стаята и всичко в нея. Сирената продължаваше да вие бясно. Сред непрестанния вой и пляскането на водата по пода и металните повърхности, беше невъзможно да се чуе каквото и да било.

Тя се опита да види нещо през силната струя, като непрекъснато бършеше очите си от водата и падналата над тях коса. Единият й лакът се удари в хирургическия глобус с многобройните му кабели, прожекторни лампи и инструменти и го залюля. Тя за миг погледна към него и отново се взря в стаята. Нещо я накара пак да обърне поглед към глобуса.

Нещото скочи към лицето й.

Шума на падащата вода и воя на сирената удавиха писъка й. Тя се дръпна назад, падна от масата и изплющя на пода. Ръцете й вършееха наоколо, краката й ритаха бясно. Нют изпищя и хукна да бяга пълзешком. Рипли запрати цвъртящия паразит в тъмнината. Той се разби в отсрещната стена и увисна там като гнусна пародия на пълзяща тарантула. После почти веднага скочи, сякаш изтласкан от стоманена пружина.

Рипли пълзеше отчаяно, събаряйки апаратурата след себе си в стремежа си да прегради с нещо пътя между нея и отвратителното животно. То продължаваше да я следва, като профучаваше под, над, около всичко, което тя бе нахвърляла по пътя му. Многоставните му крака се движеха безумно и безжалостно. Ноктите му се захванаха за ботушите на Рипли и то запълзя нагоре по тялото й. Тя отново го заблъска. От допира с мазната кожа започна да й се повдига и тя едва се сдържа да не повърне.

То беше невероятно силно. Когато скочи над нея от глобуса, тя бе успяла да го отблъсне преди то да се захване за каквото и да било по нея, но сега изобщо не можеше да преодолее здравата му хватка и то продължаваше да се катери по тялото й. Тя се опита да го откъсне от себе си, да го изхвърли, но то избягваше ръцете й и непрекъснато пълзеше нагоре към главата й с една-единствена цел. Нют пищеше отчаяно и отстъпваше назад докато се допря до бюрото в ъгъла.

Със сетни сили Рипли отчаяно вдигна двете си ръце над гърдите, и предпази лицето си миг преди паразитът да стигне до него. Докато се бореше, тя пристъпваше сляпо из стаята, блъскаше се в апаратурата и запращаше разни инструменти във всички страни. Краката й всеки миг можеха да се подхлъзнат по мокрия под. От тавана водата продължаваше да се сипе непрекъснато, като изпълваше стаята и я заслепяваше. Тя малко или много затрудняваше и движенията на паразита, но правеше и усилията на Рипли да хване здраво краката или тялото му невъзможни.

Нют продължаваше да пищи и гледаше с разширени зеници разразилата се битка. Това й попречи да види ракообразните крайници, които се появиха над бюрото, на което се бе облегнала. Но способността й да усеща движението беше станала почти толкова прецизна, колкото и на роботизираните оръдия. Тя се обърна светкавично и блъсна бюрото към стената. Страхът даваше сила на малкото й телце. Прикован до стената, паразитът започна да се гърчи бясно, като се бореше с крака и опашка да се освободи. Нют подпря бюрото и завика:

— Риплиии!

Бюрото подскачаше и трепереше под напора на тератоида. Той освободи единия си крак, после другия и третия и започна да се измъква от капана.

— Рииплиии!

Крайниците на паразита се увиваха около главата на Рипли и се опитваха да се захванат здраво отзад, въпреки че тя непрекъснато въртеше лицето си наляво-надясно. Докато се бореше да я приклещи в желязна хватка, тератоидът изтегли яйценосната тръба от коремния си отвор. Органът притискаше мократа си повърхност към ръцете на Рипли и се опитваше да си пробие път между тях.

Зад панорамния прозорец се появи сянка, неясна през замъгленото стъкло. Нечия ръка избърса запотената повърхност и лицето на Хикс се долепи до стъклото. Зениците му се разшириха, когато видя какво става вътре. И през ум не му мина да поправя неработещото табло на вратата. Той отстъпи назад и вдигна цевта на гранатомета.

Тежките снаряди пропукаха тук-там тройно армираната преграда. Ефрейторът се хвърли към приличните на паяжина пукнатини и връхлетя в стаята сред дъжд от искрящи парчета, като човешка комета със стъклена опашка. Той падна на пода и се завъртя. Бронята му раздроби хилядите стъкълца и го предпази от острите им ръбове. Той се плъзна по пода към паразита, който най-после беше увил здраво силната си опашка около шията на Рипли. Тератоидът започна да я души и да се придърпва все по-близо до лицето й.

Хикс промуши пръстите си около мускулестите паякообразни крака и задърпа с нечовешка сила. С общи усилия двамата успяха да отстранят чудовището от лицето й.

Хъдзън също влезе в стаята, погледна за миг Рипли и ефрейтора, които се бореха с паразита и видя Нют, която притискаше бюрото. Той я блъсна встрани, запращайки я на мокрия под и в същия миг вдигна гранатомета и разби втория паразит на парчета, преди той да успее да изпълзи иззад тежкото бюро. Киселината се разплиска наоколо и прояде бюрото, стената, пода.

Горман се наведе над Рипли и хвана с две ръце края на опашката на паразита. Като херпетолог, който премахва някоя боа от любимото си клонче, той разви опашката от шията на Рипли. Тя пое дълбоко въздух, но глътна вода и се задави. Въпреки това, не изпусна крака на чудовището, което висеше във въздуха, хванато здраво от три страни.

Хикс кимна надясно, примигвайки под силната струя.

— В ъгъла! Всички заедно! Пазете се да не ви захване. — Той погледна през рамо към Хъдзън, който ги гледаше. — Готов ли си?

— Давайте! — Компютърният техник вдигна гранатомета.

Тримата хвърлиха чудовището към празния ъгъл. То се изправи за секунди и подскочи обратно към тях с невероятна сила. Изстрелът на Хъдзън го застигна във въздуха и го разпръсна на парчета. Пороят, който се стичаше от противопожарните устройства локализира плисналата киселина. Жълтата течност започна да прояжда пода. Пушекът се смеси с водните изпарения.

Давейки се, Рипли падна на колене. По шията й се виждаха червени следи, като от въже. Докато коленичеше до Хикс и Хъдзън, противопожарните устройства най-после спряха. От шкафовете и апаратурата капеше вода и се стичаше през проядените от киселината дупки. Сирената замря.

Хикс гледаше втренчено стазните цилиндри.

— Как са се измъкнали оттам? Стазното поле не може да се разбие отвътре. — Погледът му се вдигна към охранителната камера на стената. — През цялото време съм гледал мониторите. Защо не съм видял какво става тук?

— Бърк. — Гласът й прозвуча като дълго хриптене. — Това е работа на Бърк.

 

 

В Командния пулт беше тихо. Мислите им се движеха с главоломна бързина, но никой не говореше. Онова, за което мислеха не беше приятно. Най-накрая Хъдзън кимна към обекта на тези сериозни размишления и с присъщата си изразност каза:

— Предлагам да му светим маслото веднага.

Бърк се стараеше да не гледа застрашителната цев на гранатомета. Той знаеше, че е достатъчно едно свиване на пръста на Хъдзън и главата му щеше да избухне като презрял пъпеш. Той успяваше да се държи ледено спокоен и само капките пот, които обсипваха челото му издаваха неговото напрежение. През последните пет минути той беше обмислял и отхвърлял половин дузина речи, но накрая реши, че е най-добре да си мълчи. Хикс може би щеше да изслуша аргументите му, но дори една неточна дума, един неправилен жест можеше да взриви останалите. Тук той беше напълно прав.

Ефрейторът се движеше напред-назад пред стола на Бърк. От време на време той поглеждаше към него и поклащаше невярващо глава.

— Не мога да разбера. Просто не ми се връзва.

Рипли скръсти ръце и се загледа в подобието на човек на стола. В очите й той беше престанал да бъде човешко същество.

— Връзва се идеално. Трябваше му пришълец, но не можеше да се сети как да го прекара през карантината на Гейтуей. Аз му гарантирах, че ще уведомя съответните органи, ако се опита и това ми беше грешката.

— За какво може да му послужи нещо такова? — Изумлението на Хикс беше изписано на лицето му.

— За оръжейните проекти. Биооръжия. Хора — съзнавам колко силна е тази дума в случая — като него са способни на такива неща. Ако нещо е ново и уникално, те виждат в него печалба и изключват всичко останало. — Тя сви рамене. — Отначало си мислех, че той може би е различен. Когато разбрах що за стока е, сгреших, че не помислих за последствията. Била съм прекалено безмилостна към самата себе си. Не можах да вникна извън това, на което е способно едно нормално човешко същество.

— Нещо не схващам — каза Васкес. — Какъв му е келепира, ако тези неща те бяха убили? Какво щеше да му донесе това?

— Той не е имал за цел да ги остави да ни убият… веднага. Поне не докато не занесем играчките му до Земята вместо него. Той е изчислил времето съвсем точно. Бишоп скоро ще докара совалката. Дотогава паразитите щяха да си свършат работата. Аз и Нют щяхме да сме се проснали и никой нямаше да знае защо. Вие щяхте да ни натоварите в безсъзнание на совалката. Разбирате ли? Ако бяхме опаразитени, обременени, или каквото там го наречете, и след това замразени в анабиоза, преди да сме излезли от комата, ефектите на хиперсъня щяха да забавят ембрионалното развитие на пришълеца, както забавят и нашето развитие. Той нямаше да узрее по време на полета към дома. Никой нямаше да знае какво носим и тъй като основните ни жизнени функции щяха да си функционират нормално, никой нямаше да помисли, че ни се е случило нещо сериозно. Щяха да ни разтоварят на Гейтуей и първото нещо, което властите щяха да предприемат, е да ни закарат в болница на Земята.

Тук щяха да се намесят Бърк и неговите приятелчета от Компанията. Щяха да се обявят за отговорни или пък щяха да подкупят някого и да ни закарат в някоя от собствените си лаборатории, където на спокойствие да ни изследват. Мен и Нют.

Тя погледна към крехкото телце на момиченцето, което седеше наблизо. Нют беше сгънала колене към гърдите си и мрачно следеше разискванията. Свита в дебелата подплата и високата яка, тя почти се губеше в голямото яке, което й бяха дали. Още мократа й коса беше прилепнала по челото и страните й.

Хикс спря да се движи и погледна към Рипли.

— Чакай малко. Ние щяхме да разберем. Може би нямаше да сме съвсем сигурни, но щяхме да го проверим щом стигнем в станцията. Никога не бихме позволили да ви закарат на Земята, преди да са ви изследвали напълно.

Рипли се замисли и кимна.

— Прав си. Единственият начин да успее да го направи е да обърка анабиозните капсули. След като Дитрих я няма, всеки сам ще се поставя в анабиоза. Той би могъл да си програмира капсулата да го събуди няколко дни по-рано, да стане, да изключи поддържащите системи на останалите и да изхвърли телата. После може да си измисли каквато пожелае история. След като повечето от отряда е убит от пришълците и битката на трето ниво е записана в детайли в паметта на „Сулако“ няма нищо по-лесно от това да припише и вашата смърт на пришълците.

— Той е мъртъв. — Хъдзън насочи вниманието си към представителя на Компанията. — Чуваш ли? Направо си труп, братче.

— Това е абсолютно параноична халюцинация. — Бърк видя, че в края на краищата няма нищо опасно в това да проговори. Беше сигурен, че не можеше да си навреди повече. — Всички видяхте колко са силни тези същества. Аз нямам нищо общо с бягството им.

— Глупости! Нищо не е толкова силно, че да излезе само от стазна епруветка — каза Хикс с равен тон.

— Да, и сигурно след като са излезли са отишли да залостят операционната отвън, изключили са аварийното захранване на светлините, скрили са гранатомета ми и са обезвредили видеокамерата. — Рипли изглеждаше уморена. — Знаеш ли, Бърк, не мога да определя коя форма на живот е по-лошата. Тези чудовища никога няма да започнат да се избиват помежду си за процент.

— Дайте да се отървем от него. — Хикс се обърна към представителя на Компанията. Изражението му беше неразбираемо. — Без да се обиждаш.

Рипли поклати глава. Вътре първоначалната й ярост отстъпваше място на отвратителна празнота.

— Намерете къде да го заключим, докато дойде време за тръгване.

— Защо?

Хъдзън трепереше от потиснат гняв. Пръстът му стоеше на спусъка на гранатомета. Рипли го погледна и отвърна:

— Защото бих искала да го върна обратно. Искам хората да разберат какво е направил. Те трябва да знаят какво е станало с колонията и защо. Искам…

Светлините угаснаха. Хикс мигом се обърна към командното табло. Екранът все още светеше, поддържан от батериите, но по него не проблясваха картини, защото захранването на централния компютър беше прекъснато. Бързата проверка показа, че всичко е изключено: вратите, видеоекраните, сензорните камери…

— Изключиха захранването. — Рипли стоеше неподвижно в тъмнината.

— Какво ще рече „изключиха захранването“? КОЙ изключи захранването? — Хъдзън се обърна бавно и започна да пристъпва назад към стената. — Как могат да изключат захранването, бе? Те са само едни тъпи животни.

— Кой знае какви са всъщност? Все още знаем прекалено малко за тях, за да кажем със сигурност какви са. — Тя взе гранатомета, който Бърк й беше откраднал и махна предпазителя. — Може да действат индивидуално, но може и да имат някакъв общ интелект. Като мравките или термитите. Бишоп ми разказа за това, преди да тръгне. Термитите строят могили, по три метра високи. Листните мравки имат нещо като земеделие. Това просто инстинкт ли е? И какво е интелектът, все пак? — Тя погледна наляво. — Стой близо до мене, Нют. А ние да включим детекторите за движение. Хайде, на работа. Горман, дръж Бърк под око.

Хъдзън и Васкес включиха скенерите и те просветнаха успокояващо в тъмнината. Съвременната технология все още не им беше изменила напълно. С двамата щурмоваци напред, те тръгнаха към коридора. Тъй като цялото захранване на Командния блок беше изключено, Васкес трябваше да отвори вратата ръчно.

Гласът на Рипли прозвуча зад гърба й.

— Нещо?

— Тук нищо. — Васкес се виждаше само като сянка в отсрещната стена.

Не се наложи да задава същия въпрос на Хъдзън, защото всички чуха как детектора му прописука пронизително. Всички погледи бяха насочени към него.

— При мене има нещо. — Той завъртя детектора. Звукът този път бе по-силен. — Движи се. То е вътре в комплекса.

— Нищо не виждам. — Детекторът на Васкес оставаше безмълвен. — Ти засичаш моето движение.

Гласът на Хъдзън беше подрезгавял.

— Не, не! Не си ти. Те са вътре. Вътре в периметъра. Те са тук.

— Успокой се, Хъдзън. — Рипли се опитваше да види края на коридора. — Васкес, трябва да потвърдиш.

Жената изписа широка арка с детектора и гранатомета си. Най-накрая тя ги насочи точно зад себе си. Детекторът издаде остър звук.

— Хъдзън може би е прав.

Рипли и Хикс се спогледаха. Поне нямаше да продължават да стоят така в очакване нещо да се случи.

— Време е — каза кратко ефрейторът.

Рипли викна на двамата щурмоваци:

— Връщайте се обратно, и двамата. Прибираме се в Командната зала.

Хъдзън и Васкес тръгнаха назад. Очите на компютърния техник нервно шареха по тъмния тунел, от който се измъкваха. Детекторът казваше едно, очите — друго. Нещо не беше наред.

— Сигналът е странен. Може би има някакви смущения или нещо подобно. Може би захранването искри непостоянно някъде. Улавям движение навсякъде, но нищо не виждам.

— Връщай се веднага! — Рипли усети, че по челото й избива пот, студена, като свития й стомах. Хъдзън се обърна и затича да достигне входа миг преди Васкес. Двамата издърпаха и залостиха здраво вратата.

Вече в Командната зала, те започнаха да си разпределят остатъците от оскъдното им дребно оръжие. Огнехвъргачки, гранати и накрая по равно от пълните пълнители за гранатометите. Детекторът на Хъдзън продължаваше да отеква, като звука му постепенно прерастваше в кресчендо.

— Движение! — Той се оглеждаше подивял и виждаше само силуетите на другарите си в тъмната стая. — Сигналът е чист. Не може да е грешка. — Той взе скенера и го завъртя из стаята. — Улавям пълен обхват от движения на двадесет метра оттук.

— Завари вратата — прошепна Рипли на Васкес.

— Ако я заваря как ще стигнем до совалката?

— Както Бишоп, освен ако не искаш да се разходиш навън.

— Седемнадесет метра — промърмори Хъдзън.

Васкес взе горелката и тръгна към вратата.

Хикс подаде една от огнехвъргачките на Рипли и започна да подготвя другата за себе си.

— Дай да ги овъглим тия чудовища.

Само след миг огнехвъргачката му оживя и от отвора й, като от голяма запалка, засъска постоянен син пламък. Рипли натисна някакъв бутон, на който пишеше ОГЪН и огнехвъргачката й лумна ярко в тъмнината.

Около Васкес, която беше започнала да заварява вратата за пода, тавана и стените, се разхвърчаха искри. Детекторът на Хъдзън вече пищеше като обезумял, но все още не толкова бързо, колкото сърцето на Рипли.

— Научили са се — каза тя, неспособна да понася тишината. — Наречи го инстинкт или интелект или пък колективен разум, но са се научили. Изключили са захранването и са избегнали оръдията. Може би са намерили някакъв друг начин да влязат в комплекса, нещо което ние сме пропуснали.

— Ние нищо не пропуснахме — промърмори Хикс.

— Петнадесет метра. — Хъдзън се отдалечи от вратата.

— Не знам как са успели. Дали са прегорили дупка в някой тръбопровод с киселината или пък нещо под подовите покрия, което се предполага, че е запечатано не е било. Или пък са намерили нещо, което заселниците са пристроили или модифицирали и не са си направили труда да опишат в официалните схеми. Не знаем колко осъвременени са тези планове и кога са преглеждани за последен път, за да включват всички структурни допълнения. Не знам какво е, но трябва да има нещо! — Тя взе детектора на Васкес и го насочи в посоката на Хъдзън.

— Дванадесет метра — информира ги компютърния техник. — Боже, това наистина е сигнал. Десет метра.

— Те са пред вратата. — Рипли погледна към входа. — Васкес, докъде си?

Жената не отговори. Капки разтопен метал докосваха кожата й и падаха, пушейки на екипа й. Тя стискаше зъби и се опитваше да движи по-бързо горелката в такт с проклятията си.

— Девет метра. Осем! — Хъдзън каза последното с все по-висок глас и се огледа подивял.

— Не може да бъде — настояваше Рипли, въпреки че детектора в ръцете й даваше същите невъзможни данни. — Това е вътре в стаята.

— Права си, така е. — Той обърна скенера, така, че Рипли да може да види малкото екранче и индикаторите около него. — Погледни!

Рипли се мъчеше да настрои своя детектор, като непрекъснато въртеше копчетата, когато Хикс с една крачка се изравни с Хъдзън.

— Не го разчиташ правилно.

— Така ли! — Гласът на компютърния техник граничеше с истерията. — Познавам ги тия малки сладурчета и те никога не лъжат, човече! Те са прекалено прости, за да се прецакат. — Той се взираше с ококорени очи в мигащите индикатори. — Шест метра. Пет. Какво по…

Очите му срещнаха тези на Рипли и двамата едновременно осъзнаха едно и също нещо. Те обърнаха глави нагоре и насочиха детекторите. Звукът им стана оглушаващ.

Хикс се качи на едно шкафче, преметна гранатомета през рамо, хвана здраво огнехвъргачката, повдигна един панел от акустичния таван и насочи прожектора си навътре.

Лъча освети видение, каквото Данте не би могъл на си представи и в най-ужасните си кошмари, видение, каквото не би сполетяло По^[1] и при най-неконтролируемия му делириум.