Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (37)

Глава XXXVI

В Лунната долина настъпи прелестна зима. Сред прегорелите треви изчезнаха и последните марипоси; в неподвижния въздух между последните пурпурни мъгли дремеше калифорнийското циганско лято. Най-напред това очарование бе нарушено от топли, обилни дъждове. По върховете на планината Сонома падна сняг. Долу, при къщата на ранчото, утринният въздух беше прозрачен и режеше, въпреки че по обед топлината беше много силна и гонеше хората на сянка, а навън на открито под зимното слънце цъфтяха рози и портокалови дървета, а грейпфрутите и лимоните узряваха в златистожълто. В същото време, сто фута по-надолу, на дъното на долината, утрините побеляваха от скреж.

Майкъл излая два пъти. Първия път, когато Харли Кенън, яхнал червенокафявия си жребец с гореща кръв, го караше да прескочи един тесен поток. Вила дръпна юздите на коня си, спря върху хребета на другия бряг, погледна назад към малката долчинка и зачака да свърши урокът на младия жребец. Майкъл също чакаше, но по-наблизо. Отначало лежеше край потока, задъхан от тичането. Но той не беше запознат добре с конете и скоро безпокойството му за Харли Кенън го изправи на крака.

Когато учеше жребеца да скача, Харли действуваше спокойно, с убеждение и търпение. Гласът му бе тих, юздите държеше леко; но животното всеки път се дърпаше от скока, а горещата му кръв го караше да се поти и да се покрива с пяна. Копитата му разкъсваха кадифето на младата трева и ужасът от потока беше толкова голям, че след като стигнеше в галоп до брега, той се вдървяваше и спираше внезапно, а после се изправяше на задните си крака. Това беше прекалено много за Майкъл.

Когато предните крака на коня допряха земята, Майкъл се хвърли срещу му и излая. В лая му се съдържаха порицание и заплаха, а когато конят отново се изправи на задните крака, Майкъл скочи във въздуха след него и челюстите му щракнаха, като за съвсем малко изпуснаха муцуната му.

Вила слезе по склона от отсрещния бряг на потока.

— Господи! — извика тя! — Чуй го! Наистина лае!

— Мисли, че жребецът иска да ми причини зло — каза Харди, — и така изразява гнева си. Съвсем не е забравил да лае. Дава урок на жребеца.

— Ако го беше ухапал за муцуната, щеше да стане повече от урок — предупреди го Вила. — Внимавай, Харли, иначе наистина ще го ухапе!

— Слушай, Майкъл, легни и бъди добър! — заповяда му Харли. — Всичко е наред, уверявам те! Всичко е наред, куш!

Майкъл послушно легна, но протестираше; очите му наблюдаваха движенията на коня и мускулите му бяха напрегнати за скок, в случай че конят заплашеше Харли.

— Не мога да се откажа сега, защото вече никога няма да прескочи каквото и да било! — каза Харли на жена си, обърна се и галопирайки, се отдалечи на известно разстояние. — Или ще го накарам да скочи, или ще се преметна презглава.

Той се завърна с голяма скорост и жребецът, въпреки желанието си, не можа да се спре, за да избегне потока, от който се страхуваше, и се хвърли в такъв скок, че превиши брега му с цели два ярда.

Майкъл излая за втори път, когато Харли Кенън, яздейки същия темпераментен жребец, се помъчи да оправи някаква зле окачена преграда на един стръмен улей за свличане на трупи. Майкъл видя, че опасност заплашва неговото божество, отначало се стърпя, колкото можа, а после подскочи към главата на коня и ожесточено залая.

— Във всеки случай неговият лай ми помогна! — забеляза Харли, като оправи преградата. — Майкъл сигурно е казал на жребеца, че ако не се държи прилично, ще му даде да се разбере!

— Не му е вързан езикът! — засмя се Вила, — въпреки че не е много приказлив!

Приказливостта на Майкъл вече никога не се прояви. Знаеше се, че бе лаял само в тези два случая, когато му се бе сторило, че неговият господар и бог е изпаднал в опасност. Никога не лаеше по луната, по ехото, по тайнствените, лазещи сенки. Джери например използваше едно особено ехо, което се чуваше от самото ранчо, като неизчерпаем източник за упражнение на дробовете си. В подобни случаи, докато Джери лаеше, Майкъл лягаше с отегчено изражение и чакаше да свърши дуетът. Той не лаеше дори когато нападаше чужди кучета, навлезли в територията на ранчото.

— Бие се като стар ветеран — забеляза Харли, след като бе наблюдавал една такава среща. — Хладнокръвен е. Не проявява никаква възбуда.

— Остарял е преждевременно — каза Вила. — Няма сърце за игри и никакво желание за приказки. Въпреки това знам, че ни обича и двамата…

— Без да го изразява с шумни речи — заключи вместо нея съпругът й.

— Можеш да го разбереш по блясъка на спокойните му очи — допълни тя.

— Напомня ми един от оживелите участници в експедицията на лейтенант Грили — съгласи се той. — Беше обикновен редник и един от малцината оцелели. Той бе преживял толкова много, че беше също така мълчалив и необщителен като Майкъл. Повечето хора не го разбираха и им беше скучен. Но тъкмо обратното беше вярно. Те му доскучаваха. Толкова малко познаваха живота, че той винаги усещаше нещата повече от тях. И просто не можеше дума да изкопчиш от него. Не защото бе забравил да говори, а защото не намираше смисъл да говори, щом никой не го разбираше. Беше се затворил в себе си, понеже бе преживял много и беше разочарован от това, което бе научил. Но трябваше само да го види човек във величавото му спокойствие, за да разбере, че е преминал през хиляда пъкъла, и през огън, и през лед. Очите му имаха същия покой като очите на Майкъл. И в тях се четеше същата мъдрост. Какво ли не бих дал, за да науча как е било ранено рамото му. Сигурно от някой тигър или лъв.

 

 

Също като кугуара, който Майкъл срещна горе в планината, този човек се бе промъкнал от Мендосино, беше вървял по най-затънтените планински пътечки, бе пресичал само нощем пълните с ферми долини, тъй като присъствието на хората беше опасно за него. Също като кугуара този човек беше враг на хората и всички хора бяха негови врагове. Те искаха да му отнемат живота, защото в своя живот той им бе причинил много повече злини, отколкото кугуара, който убиваше телетата само за да се нахрани.

Също като кугуара този човек беше убиец. Но за разлика от кугуара неясно описание на неговата личност и разкази за постъпките му се поместваха по всички вестници и хората бяха много по-заинтересувани от него, отколкото от кугуара. Кугуарът бе убивал телета по планинските пасища. А този човек, за да се награби, бе убил цяло семейство — пощенския началник, жена му и трите им деца, които живееха над пощата в малкото планинско селце Чисхолм.

В продължение на две седмици човекът бе успявал да заблуди преследвачите си. Последния преход беше направил от планините на Руската река, през гъсто населената долина на Санта Роса до планината Сонома. Два дни се кри и почива в най-дивите и недостъпни части на Кенъновото ранчо. Със себе си носеше кафе, откраднато от последната къща, която бе нападнал. Една от ангорските кози на Харли Кенън му служеше за храна. От изтощение четири пъти бе проспал по двадесет и четири часа, събуждаше се от време на време и като животно се нахвърляше върху козето месо, пиеше огромни количества кафе, топло или студено, и отново потъваше в тежък, пълен с кошмари сън.

Междувременно цивилизацията със своя съвършен ред и сложни изобретения, между които и електричеството, се бе доближила до него. Електричеството го обкръжи. Телефоните го бяха открили сред дивите каньони на планината Сонома, осеяна с отреди от полицаи и въоръжени фермери. По-страшен от кугуара бе за тях скритият сред тази местност убиец, който би могъл да убие всеки заблудил се в гората човек. Телефонът в ранчото на Кенън и телефоните на другите стопанства, които опираха в планината Сонома, звъняха непрекъснато, предаваха делови разговори и нареждания.

Случи се така, че когато въоръжените отряди навлязоха в планината и човекът бе принуден посред бял ден да се втурне надолу към Лунната долина, за да я прекоси и избяга към планинските възвишения между нея и долината Напа, Харли Кенън излезе на езда със същия темпераментен жребец, който дресираше. Той не беше тръгнал да преследва човека, който бе убил пощенския началник в Чисхолм и семейството му. Знаеше добре, че планината е пълна с преследвачи, защото предната нощ десетина от тях бяха вечеряли и спали в ранчото. Тъй че срещата между Харли Кенън и човека беше случайна и непредвидена.

Тази среща не бе първата, която човекът бе имал през този ден. Предната вечер беше забелязал лагерните огньове на няколко отряда. Сутринта, опитвайки се да премине през югозападните склонове на планината към Петалума, той срещна поне пет различни отряда фермери, всички въоръжени с уинчестери и ловни пушки. Когато се помъчи да избяга, гонен по петите, той налетя на група младежи от Глен Елън и Калиенте. Техните малокалибрени пушки не можаха да му причинят сериозни рани, но гърбът му на няколко места бе посипан със сачми и на няколко места под кожата оловните зрънца му причиняваха влудяваща болка.

Той бързо се оттегли надолу по склона и се натъкна на стадо късороги говеда, които, доста по-изплашени от него самия, в паниката си го прегазиха и с копитата си строшиха пушката му. Останал без оръжие, отчаян, с рани и драскотини, които го сърбяха и боляха, той преброди гористите склонове по сърнешките пътеки, прекоси два каньона и заслиза по конската пътека, която откри в третия каньон.

Докато слизаше надолу по тази пътека, той срещна един репортер, който пък се качваше нагоре. Репортерът беше… просто репортер от града и познаваше само градските обичаи, а и никога преди това не бе участвувал в лов на хора. Беше наел коня си от някакъв обор в долината и това тромаво, старо, бездушно същество не се помръдна, когато подвижният човек със свирепо лице изскочи зад един остър завой и смъкна от гърба му ездача. Репортерът успя само веднъж да удари нападателя си с камшика за езда. След това изяде такъв бой, какъвто на млади години често бе описвал в репортажите си за моряшки побоища по кръчмите и какъвто сега за пръв път му поднасяше съдбата.

За свое разочарование човекът откри, че репортерът е въоръжен само с молив и бележник за писане. Той очакваше, че ще се снабди от него с оръжие и в разочарованието си го донаби, остави го да хленчи сред папратите, качи се на коня му и го подкара с камшика надолу по пътеката.

Джери, който бе винаги по-запален от Майкъл в лова, беше заминал далече и по-напред от него, докато двамата придружаваха Харли Кенън в ранната му утринна езда. При това положение, макар че следваше по петите коня на господаря си, Майкъл не видя, нито пък разбра началото на катастрофата. Пък и сам Харли не разбра нищо отначало. Там, където силно наклоненият бряг се спущаше до края на пътя, по който Харли яздеше жребеца си, и двамата бяха сепнати от някакво срутване през гъстите храсти мансанита. Той погледна нагоре и видя един упорствуващ кон и един подканящ го ездач да летят във въздуха към тях. В същия миг, докато дърпаше юздите на собствения си кон и го пришпорваше, за да скочи настрана и да избегне сблъскването, Харли Кенън забеляза издраната кожа, разкъсаните дрехи, диво горящите очи и подалото се изпод гъстата брада изтощено лице на преследвания от хората човек.

Старият кон с право упорствуваше и не искаше да скочи надолу по брега. Той знаеше много добре какви болки щеше да изпита във вкочанените колена и ревматичните си стави, затова заби копита в стръмния, покрит с мъх бряг и скочи във въздуха само за да избегне падането. Независимо от това рамото му удари рамото на жребеца, който завиваше под него и го събори. Кракът на Харли Кенън бе затиснат под коня и се строши, а самият жребец при падането се преобърна и си счупи гръбнака.

За свое голямо огорчение човекът, преследван от цялата въоръжена област, откри, че Харли Кенън, като репортера, няма никакво оръжие. Той слезе от коня, озъби се от злоба и разочарование и нарочно ритна в хълбока безпомощния човек. После изтегли крака си назад, за да повтори ритника, но тогава се намеси Майкъл и впи зъби в прасеца на готовия за ритник крак.

Човекът изруга и освободи крака си, но зъбите на Майкъл разкъсаха месото и панталоните.

— Браво, Майкъл! — похвали го Харли, безпомощно прикован от коня си. — Хей, Майкъл! — продължи той на жаргона от Южните морета. — Тебе гони този бял човек по дяволите в храстите!

— Ще ти строша главата за това! — през зъби каза човекът на Харли.

Въпреки че постъпките и думите на човека бяха жестоки, той беше готов да заплаче. Дългото преследване — сам против цялото човечество, цялото човечество против него — бе започнало да подронва издръжливостта му. Беше обкръжен от врагове. Дори децата се бяха надигнали и бяха насолили гърба му със сачми, а говедата бяха стъпкали и строшили пушката му. Всички се обединяваха срещу него. Ето че сега някакъв пес беше раздрал крака му. Смъртта наближаваше. Никога преди това не беше съзнавал това с такава яснота. Всичко беше против него. Желанието му да плаче беше истерично, а в отчаяните хора истерията се изразява в диви, ужасни постъпки. Той бе готов да изпълни заканата си да убие Харли Кенън, без да има каквито и да било причини. Не защото Кенън му бе направил нещо. Напротив, той беше нападнал Кенън, беше го свалил на пътя и му бе счупил крака, затиснат под коня. Но Харли Кенън беше човек, а човечеството беше негов враг; по някакъв неясен начин му се струваше, че като убие Харли Кенън, ще си отмъсти поне отчасти на цялото човечество. Понеже сам бе обречен на гибел, беше готов да завлече със себе си в черната бездна всичко, което можеше.

Но преди той да ритне падналия, Майкъл отново се нахвърли отгоре му. При ритника, с който освободи другия си крак, кракът и крачолът също бяха раздрани. При следващия скок на Майкъл той успя да го ритне още във въздуха, улучи го в слабините и го отхвърли през пътя, надолу по склона. За нещастие Майкъл не падна на земята. Той се удари в един гъст мансанитов храст, тялото му попадна в чатал и увисна на около метър от земята.

— Сега — мрачно рече човекът на Харли — ще си изпълня думата. Ще ти строша главата с ритници.

— Аз не съм ви сторил нищо! — поведе преговори Харли. — Не съжалявам, че ще бъда убит, но бих искал да зная защо ще бъда убит?

— Гоните ме, за да ми вземете живота — изръмжа човекът и се приближи. — Зная ви вас. Всички сте се нахвърлили върху мене, но и аз мога да ви го връщам. Ще си го изкарам на тебе!

Кенън много добре разбираше сериозността на положението. Той самият беше безпомощен, а някакъв лунатик-убиец се готвеше да го убие, и то по най-ужасен начин, Майкъл не можеше да му се притече на помощ, защото беше пленник на храста, слабините му бяха здраво притиснати в чатала, главата му висеше надолу и той напразно се опитваше да се освободи.

Харли посрещна с ръка първия ритник, който човекът отправи към лицето му; и преди човекът да го ритне втори път, на сцената се появи Джери. Нямаше нужда любимият му господар да му дава наставления и да го окуражава. Той се хвърли върху човека, заби зъби в панталона, близо до колана, и макар че не го засегна, с тежестта си едва не го събори на земята.

Човекът се нахвърли върху Джери с удвоена ярост. Всъщност целият свят беше против него. Кучета валяха отгоре му изневиделица. Но неговият слух долови виковете и призивите на преследващите го отряди някъде по горните склонове на планината Сонома и това промени намеренията му. Те представляваха смъртта, която го преследваше, и трябваше да избяга от тях. Той ритна Джери настрана и скочи върху коня на репортера, който продължаваше да стои, без да се мръдне, спокоен, в пълна апатия, точно там, където бе слязъл от него.

Конят неохотно подхвана вдървен галоп, а Джери го последва и така високо и гневно ръмжеше, че ръмженето му звучеше като писък.

— Всичко е наред, Майкъл! — успокояваше кучето Харли. — Не се вълнувай! Внимавай да не се нараниш! Бедата отмина! Скоро ще дойдат и ще ни отърват!

Но по-малкият клон на чатала се счупи, Майкъл падна на земята, падна върху главата и рамената си и за момент се обърка. В следващия миг той беше на крака и се впусна по пътя, натам, където се чуваше шумният Джери. Врявата, която Джери дигаше, премина в болезнен вой и Майкъл хукна още по-бързо. Когато Майкъл го отмина, Джери се гърчеше на земята. Конят във вдървения си галоп се бе спънал, едва не бе паднал и докато се изправяше, беше настъпил неволно Джери, като с това бе наранил и счупил предния му крак.

Когато човекът погледна назад и видя Майкъл близо до себе си, той помисли, че го напада трето куче. Но той не се плашеше от кучета. Само хората с техните карабини и пушки можеха да причинят гибелта му. Въпреки това болката от окървавените крака, които Джери и Майкъл бяха раздрали, засилваше яростта му към кучетата.

„Още кучета!“ — помисли си той озлобен, когато се наведе и удари Майкъл с камшик през муцуната.

За негова изненада кучето дори не потрепера от удара. Нито издаде вик от болка. Нито залая, нито изръмжа. То се приближи пак, сякаш не беше току-що ударено и сякаш камшикът не бе издигнат отново над него. Майкъл скочи към десния крак на човека, но той замахна надолу с камшика и го удари точно по муцуната между носа и очите. Замаян от удара, Майкъл падна на земята, после с най-дългия скок, на който беше способен, се втурна да го настигне и пак да скочи.

Но човекът беше забелязал и нещо друго. Той не можеше да не види от толкова близо, че когато замахна с камшика надолу, Майкъл не беше затворил очи при удара. Не беше трепнал, нито премигнал, когато камшикът го удари. Това беше нещо немислимо. Ново явление в кучешкия свят. Майкъл скочи отново, човекът отново го посрещна с камшик и видя да се повтаря невижданото явление. Кучето нито трепна, нито мигна при удара.

Тогава съвсем нов страх обзе човека. Това ли беше краят му след всичко, което беше преживял? Този ли мълчалив като смъртта териер с остра козина беше предопределен от съдбата да го погуби, след като хората не бяха успели? Той дори не знаеше дали кучето е живо, реално. Дали не беше някакъв страхотен отмъстител, изпратен от тайнствения отвъден свят, да го преследва и накрая да го погуби по този път, за който знаеше, че е пътят на смъртта? Кучето беше нереално. Не можеше да бъде реално. Нямаше такова куче, което да понесе камшичен удар, нанесен с пълна сила, без да трепне или да се дръпне.

Още два пъти скочи кучето и той го отклони с точни удари. А кучето продължи да се хвърля със същата увереност и мълчание. Човекът се поддаде на ужаса, заби пети в старите ребра на коня, заудря го по главата и по корема с камшик, докато започна да галопира така, както не бе галопирал от години насам. Ужас обхвана и апатичния кон. Ужас не от кучето, за което знаеше, че е само куче, но ужас от ездача. В миналото коленете му бяха чупени и ставите — повреждани от побеснели пияни ездачи, които го бяха наемали от конюшнята. И ето че на гърба му беше един от тези бесни пияни ездачи, който с тежестта на петите си му причиняваше болка в ребрата, жестоко го биеше по муцуната, носа и ушите.

Колкото и бързо да бягаше, конят не можеше да остави Майкъл назад, но все пак рядко му даваше възможност да се хвърля върху краката на човека. И всеки скок биваше посрещан с неизменния удар на камшика, който със самата си сила го отклоняваше още във въздуха. Въпреки че всеки път зъбите изтракваха опасно близо до краката на човека, Майкъл всеки път падаше обратно на земята и трябваше да става и с бясна скорост да догонва ужасения човек и бясно галопиращия кон.

Енрико Пиколомини видя преследването и сам се намеси в края му; и тази му постъпка, неговото най-голямо приключение, му донесе богатство и материал за разговори, които щяха да стигнат до края на дните му. Пиколомини беше дървосекач в ранчото на Кенън. Застанал на един заоблен хълм, той беше чул най-напред галопиращите копита на коня и ударите на камшика. След това беше видял боя между коня, човека и кучето. Когато дойдоха точно под него, на около двадесет фута, той видя как кучето, странно мълчаливо скочи право нагоре под удара на камшика и заби зъби в крака на ездача. Видя как кучето с тежестта си, докато падаше към земята, почти издърпа човека от седлото. Видя как човекът, като се опитваше да запази равновесие, дръпна с цялата си тежест юздите и как конят се полуизправи на задни крака и залитна, поради което той съвсем загуби равновесие и последва кучето на земята.

— След това те се хванаха като две кучета, като два звяра разказваше след години Пиколомини в собствения си малък хотел в Глен Елън и отпиваше вино от чашата си. — Кучето остави крака на човека и се хвърли на шията му. А човекът се преметна и хвана кучето за врата. Хвана го с две ръце — ей така! А кучето не издаваше ни звук. Не издаваше ни звук, нито преди, нито после. Щом двете ръце на човека го задушават, то не може да издаде и звук. Но то не е такова куче. То не би издало звук и да не беше така. А конят стоеше, гледаше и пръхтеше. Това, което видях, беше много особено. А човекът беше луд. Само луд човек може да прави такива работи. Виждам как човекът се зъби и хапе кучето по лапата, по носа и по тялото. Хапеше кучето по носа, кучето пък го хапеше по бузата. Човекът и кучето се биеха като дяволи. Кучето дигаше задния си крак като котка и също като котка раздра ризата на човека и с нокти раздра кожата на гърдите му и те почервеняха от кръв. И човекът крещеше и ръмжеше като кугуар. И през цялото време душеше кучето. Дяволска битка. А кучето, то беше на мистър Кенън, много добър човек, вече две години бях работил при него; така че не можех да стоя там и да гледам как човекът, който се биеше като кугуар, убива кучето на мистър Кенън. Хукнах надолу по хълма, колкото може би от тази врата до онази, двайсет-трийсет фута, но в суматохата забравих брадвата си. А кучето почти издъхваше. Езикът му — изскочил, очите му — все едно покрити с паяжина; но дере гърдите на човека, а човекът реве като кугуар.

Какво можех да направя? Бях си забравил брадвата. Човекът ще убие кучето. Търся камък. Няма камъни. Търся прът. Не мога да намеря прът. А човекът убива кучето. И ето какво направих. Не съм глупак. Ритнах човека. Обущата ми бяха много тежки, не като тези, дето нося сега. Обуща на дървосекач, с дебели подметки, здрава кожа и много железни габъри. Ритнах човека отстрани — по врата и точно под ухото. Ритнах го веднъж. Ритникът беше добър. Стига му. Знам аз къде е слабото място — точно под ухото.

И човекът пусна кучето. Затвори очи, отвори уста и лежи неподвижно. И кучето започна отново да диша. Като започна да диша, пак му се върна животът и пак искаше да убие човека. Но аз казах „не“, макар че ме беше много страх от кучето. И човекът започна да се съживява. Отвори очи и ме гледа също като кугуар. И устата му ръмжеше като на кугуар. И мене ме беше страх от него, както ме беше страх от кучето. Какво да направя. Бях си забравил брадвата. И ето какво направих! Още веднъж ритнах човека под ухото. После свалих колана си, извадих носната си кърпа и го завързах. Завързах ръцете му. Завързах и краката му. И през цялото време виках на кучето „не“, един вид да остави човека на мира. Кучето ме гледаше. Знаеше, че съм негов приятел и че връзвам човека. И не ме ухапа, макар че мене ме беше много страх. Кучето е страшно куче. Аз ли не го знам? Не го ли видях как сваля от седлото такъв силен човек — цял кугуар!

Тогава дойдоха другите мъже. Всичките бяха въоръжени — пушки, карабини, револвери, пистолети. Отначало си помислих, че правосъдието в Съединените щати е много бързо. Едва съм ритнал някого по главата и едно, две, три, ето ти, че идват въоръжени хора да ме арестуват, защото съм ритнал човек по главата. Отначало не разбрах нищо. Мъжете нещо се ядосаха. Псуваха ме и ме наричаха с мръсни имена, но не ме арестуваха. А! Започнах да разбирам! Чувам ги, че си говореха за три хиляди долара. Обрал съм им бил три хиляди долара. Не е вярно, казах им. Никога, казах, не съм откраднал нито цент от когото и да било. Тогава започнаха да се смеят. А на мене ми стана по-добре и по-добре разбрах. Трите хиляди долара били правителствена награда за залавянето на този човек, когото съм вързал с колана и носната си кърпа. И трите хиляди долара са мои, защото аз съм ритнал човека по главата и съм му вързал краката и ръцете.

Така че сега вече не работя при мистър Кенън. Сега съм богат човек. Три хиляди долара от правителството, всичките мои, и мистър Кенън се погрижи да ми ги платят на мене от правителството и да не ми ги откраднат въоръжените хора. Само защото съм ритнал в главата човека, който приличаше на кугуар. Това се вика късмет. Това е Америка! Доволен съм, че напуснах Италия и дойдох да сека дърва в ранчото на мистър Кенън. С трите хиляди долара захванах този хотел в Глен Елън. Знам, че хотелите носят големи печалби. Нали баща ми имаше хотел в Неапол, когато бях малък? Сега имам две дъщери, и двете в гимназия. Имам и автомобил.

— Божичко, цялото ранчо се е превърнало в болница! — извика два дена по-късно Вила Кенън, когато излезе на широката тераса и погледна към Харли и Джери, които се бяха изтегнали навън. Кракът на Харли беше в шина, а лапата на Джери в гипс. — Погледнете Майкъл — продължи тя. — Не сте само вие със счупени кости. Току-що открих, че ако носът му не е наистина счупен, само чудо го е спасило при този удар, който е получил. От един час го държа в горещ компрес. Погледнете го!

Майкъл, който вървеше след нея, показа смешно надутата си муцуна, после отиде при Джери да си подушат носовете, размаха опашка за поздрав към Харли и на свой ред бе приветствуван от ласкавата ръка, която Харли положи на главата му.

— Трябва да е станало в боя — каза Харли. — Човекът го е удрял много пъти с камшик, както каза Пиколомини, и, разбира се, щом е скачал срещу него, ударите са попадали точно в носа!

— И Пиколомини каза, че не е издавал нито звук, когато са го удряли, а продължавал да налита и да скача! — поде възторжено Вила. — Помисли си само! Едно куче като Майкъл да свали от седлото убиеца, когото не можаха да хванат десетки полицейски отряди!

— Що се отнася до нас, той свърши нещо много повече — спокойно забеляза Харли. — Ако не беше Майкъл, както и Джери — ако не бяха те двамата, не се съмнявам, че този разбойник щеше да строши с ритници главата ми точно както се бе заканил!

— Благословени да са и двамата! — извика Вила със светнали очи, протегна ръка към ръката на съпруга си и благодарно я стисна. — Хората още не са разбрали какво чудо представляват кучетата! — прибави тя, после премига бързо с клепки, за да спре напиращата влага и да овладее чувствата си.

— Никога няма да го разберат напълно — проговори Харли. Той отвърна на ръкостискането й и я пусна.

— И точно затова сега ще покажем нещо — усмихна се тя. — Джери, Майкъл и аз. Правихме репетициите скрито, за да те изненадаме. Ти лежи и слушай. Това е псалм. Не се смей! Не се шегувам!

Тя се наведе напред от стола, на който бе седнала, притегли Майкъл към себе си, така че той седна между колената й, хвана с ръце главата и муцуната му, а носът му остана полузарит в косата й.

— Хайде, Джери! — извика тя остро, както би викнал един учител по пеене. Джери се обърна нащрек, погледна я, усмихна се разбиращо и зачака.

Вила започна псалма и скоро към нея се присъединиха двете кучета с мекото си напевно виене, ако можеше да се нарече виене звукът, който бе толкова мек, мелодичен и верен. И всичко онова, което бе изчезнало в Нищото, изпълваше съзнанието на двете кучета, докато пееха, и те пееха и се завръщаха през Нищото назад към отвъдния свят, тичайки отново със загубената глутница, без все пак напълно да забравят и онова двукрако реално божество, чието име беше Вила и което пееше с тях и ги обичаше.

— Няма причини да не направим квартет — забеляза Харли Кенън и се присъедини към тях.