Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (32)

Глава XXXI

Една пощенска картичка от Дейвис до Колинс обясни защо Майкъл се завръща. „Пее твърде много за моя вкус“ — така се изрази Дейвис и по този начин съвсем несъзнателно даде ключа, който Колинс беше търсил напразно и който сега също така несъзнателно не можа да използува. Той каза на Джони:

— Като гледам какъв бой е ял, не ми е чудно, че е пропял. Там е бедата на дресьорите. Не знаят как да се грижат за имуществото си. Трошат им главите и се сърдят, че не са послушни като ангелчета. Отведи го, Джони. Измий го добре и му превържи всички рани. Аз самият се отказвам от него, но ще му намеря място в следващата кучешка трупа.

Две седмици след това Колинс съвсем случайно откри на какво е способен Майкъл. В един момент, когато арената бе свободна, той прати да го доведат, за да го изпробва някакъв дресьор, които се нуждаеше от кучета-статисти. Освен това, което знаеше — да става и да ляга по команда, да идва и да си отива, Майкъл не вършеше нищо друго. Беше отказал да научи дори най-елементарните неща, които трябва да знае всяко куче-артист. И Колинс го остави да отиде в другата част на арената, където няколко пъти вече несполучливо нареждаха един оркестър от маймуни.

Макар че се страхуваха и се съпротивяваха, маймуните бяха принудени да се подчиняват, понеже ги връзваха за столовете и инструментите и с помощта на телове, прикрепени за телата им, ги дърпаха и бутаха иззад сцената. Диригентът на оркестъра, стар, свадлив самец, седеше здраво завързан на въртящ се стол. Когато го ръгаха иззад сцената с дълги пръти, той изпадаше в бясна ярост. В същото време чрез едно въже въртяха тялото му на едната и другата страна. За публиката подобна ярост беше твърде забавна. По този повод Колинс казваше:

— Един маймунски оркестър има винаги голям успех. Предизвиква смях, а смехът носи печалба. Хората просто имат нужда да се смеят на маймуните, защото толкова много приличат на нас и защото човекът има всички преимущества и чувствува превъзходството си. Представете си, че вървим двама по улицата, вие се подхлъзвате и падате. Разбира се, аз се смея. Това е, защото имам известно превъзходство над вас. Аз не съм паднал. Същото става и ако вятърът ви дигне шапката. Докато я гоните надолу по улицата, аз се смея. Чувствувам превъзходство. Моята шапка си седи на главата ми. Така е и с оркестъра от маймуни. Всичките му глупости ни карат да разберем превъзходството си. Да се смятаме за по-умни. За това плащаме, да видим как глупаво се държат маймуните.

Репетициите не бяха за маймуните, а по-скоро за хората, които управляваха прикритите механизми и чрез тях — движенията на маймуните. На това отдаваше усилията си Харис Колинс.

— Слушайте, момчета, няма никакви причини да не можете да ги накарате да свирят истински мелодии. Само от вас зависи, от това как ще дърпате теловете! Хайде! Струва си труда да опитаме! Да започнем с нещо, което знаете всички. И запомнете, че истинският оркестър винаги ще ви помага. Коя мелодия знаете всички? Нещо леко, което и публиката да знае?

Той се увлече в изпробването на тази идея и дори повика на помощ един от цирковите ездачи, чийто номер беше да свири на цигулка върху гърба на галопиращ кон, после да прави салто на тази несигурна площадка, без да престава да свири. Той накара човека да свири само обикновени мелодии с бавен такт, така че помощниците му да вървят в такт с песента и според нея да дърпат теловете.

— Разбира се, щом направите някоя явна грешка — каза им Колинс, — започвате като луди да дърпате теловете на диригента, да го ръгате и да го въртите насам-натам. Тук публиката винаги избухва в смях. Всички мислят, че той наистина има добър слух и се ядосва на оркестъра си заради дисонанса.

По средата на работата към тях се приближиха Джони и Майкъл.

— Оня тип казва, че не би го взел и като подарък — съобщи Джони на работодателя си.

— Добре, добре, закарай го обратно в клетката! — бързо нареди Колинс. — Сега, момчета, всички готови! „Родино, мила моя“! Започвай, Фишър! А вие, останалите, поддържайте в такт!… Точно така! Когато имате и истински оркестър, ще повтаряте неговите движения. Симънс, по-бързо! Влачиш се през цялото време!

Тогава се случи нещо непредвидено. Джони, вместо да отведе веднага Майкъл към клетката, се забави, за да види как ще завъртят диригента на стола и как той ще започне да ругае. Цигуларят, на една крачка от мястото, където Майкъл беше приклекнал на задните си лапи, свиреше бавно, точно и натъртено „Родино, мила моя“.

Майкъл не можа да се сдържи. Не можа да се сдържи, както не би могъл да сдържи ръмженето си, когато биваше заплашван с пръчка; не можа да се сдържи, както не бе успял, когато провали номера на Дик и Дейзи Бел, увлечен от звуците на „Заведи ме в Рио“; не можа да се сдържи, както и Джери не можеше да не пее върху борда на „Ариел“, когато Вила Кенън го обвиваше с ръце, загръщаше го с възхитителния облак на косата си и запяваше така, че винаги го връщаше назад към другарството на глутницата. И с Майкъл ставаше същото, каквото и с Джери. Той също си спомняше за загубената глутница и я търсеше, виждаше голите заснежени хълмове и над тях звездите, заблестели през ледения мрак на нощта, чуваше в отговор далечния вой на събиращата се глутница от другите хълмове. Глутницата, изчезнала през хилядолетията, докато прадедите на Майкъл бяха живели край огъня на човека; и въпреки това той винаги си я спомняше, когато магията на ритъма нахлуваше в него и изпълваше съществото му с видения и чувства от онова Другаде, което той през собствения си живот никога не беше виждал.

В тези видения се примесваше споменът за Стюард, обичта на Стюард, с когото той бе научил същата тази поредица тонове, възпроизвеждана сега от цирковия ездач-цигулар. И долната челюст на Майкъл се разтвори, гърлото затрептя, предните лапи започнаха да правят малки, неспокойни движения, сякаш и тялото му тичаше така, както тичаше мисълта му назад към Стюард, назад през вековете към загубената глутница… и заедно със сенките на загубената глутница през снежните простори, по горските пътеки по следите на плячката.

Докато пееше и тичаше във виденията си, сенките на загубената глутница бяха около него; цигуларят спря зачуден; мъжете започнаха да ръгат диригента на маймунския оркестър и го завъртяха диво на въртящия се стол, което пък го приведе в ярост; а Джони се изкикоти. Но Харис Колинс го забеляза. Той беше чул, че Майкъл пее правилно мелодията. Беше го чул да пее — не само да вие, но да пее.

Настъпи тишина. Маймуната-диригент престана да се върти и да ругае. Хората, които го бяха ръгали, задържаха в ръцете си прътите и теловете. Останалите членове на маймунския оркестър само трепереха от страх пред следващата жестокост, която щеше да бъде извършена. Цигуларят зяпаше. Джони все още се тресеше от кикот. Но Харис Колинс размисляше, чешеше се по главата и продължаваше да размисля.

— Не бихте ли ми казали?… — започна нерешително той. — Не, аз съм уверен. Чух го. Това куче подхвана мелодията. Не е ли така? Обръщам се към всички ви. Не е ли така? Проклетото куче пя. Залагам живота си. Почакайте, момчета! Нека си починат маймуните. Това си струва да се провери! Господин цигуларю, изсвирете отново същото — „Родино, любима моя“! Започвайте! Наблегнете, свирете високо и бавно! Гледайте всички и слушайте и ми кажете дали аз съм луд, или това куче наистина пее мелодията. Ето! Какво ще кажете? Не е ли точно така?

Спор нямаше. Майкъл разтвори челюсти и след няколко такта започна да повдига неспокойно предните си крака. А Харис Колинс се приближи до него и запя в унисон.

— Хари Дел Мар е бил прав, като казваше, че това куче е гениално и затова е продал трупата си! Той е знаел. Това е кучето-Карузо. Не ония виещи уличници, които Кингман развеждаше, а истински певец, солист. Нищо чудно, че не искаше да учи други номера. През цялото време си е имало специалност. Представете си само! А аз почти го бях продал на този убиец на кучета Уилтън Дейвис. Добре че се върна. Джони, отсега нататък ще полагаш специални грижи за него! Следобед го доведи вкъщи, за да го подложа на истински изпит. Дъщеря ми свири на цигулка. Ще видим какво ще пее с нея. Помнете ми думата, в това куче има огромно богатство.

Така бе открит талантът на Майкъл. Следобедният изпит беше наполовина успешен. След като напразно опитва непознатата за Майкъл музика, Колинс откри, че той може да пее „Боже, пази краля“ и „Спи, мой малък, спи“. Много часове и дни бяха прекарани в търсене. Той напразно се опитваше да научи Майкъл на нови песни. Майкъл не влагаше сърце в усилията си и мрачно се въздържаше. Но щом засвиреха някоя от песните, които беше научил от Стюард, той се поддаваше. Не можеше да се сдържи. Магията беше по-силна от него. Накрая Колинс откри пет от шестте песни, които Майкъл знаеше: „Боже, пази краля“, „Спи, мой малък, спи“, „Води ни, свята светлина“, „Родино, любима моя“ и „Заведи ме в Рио“. Майкъл никога не пя „Шенандоа“, защото Колинс и дъщеря му не знаеха старата морска песен и затова не можеха да я открият.

— Пет песни са достатъчни, дори да не научи нито една нота повече! — заключи Колинс. — Това ще бъде коронен номер навсякъде. В него има огромно богатство. По дяволите, защо не бях млад и свободен, сам да тръгна с него на турне…