Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (29)

Глава XXVIII

Сред многото животни, които срещаше в Сидъруайлдската школа, Майкъл завърза едно странно и тъжно приятелство. Тя се казваше Сара, малка зелена маймунка от Южна Америка, и сякаш бе родена истерична, винаги възмутена и без чувство за хумор. Понякога, докато вървеше след Колинс по арената, Майкъл виждаше как чака да бъде изпробвана в някой нов номер. Защото тя не можеше или не искаше да научи нищо и постоянно я изпробваха в най-различни номера или пък я оставяха в съвсем малки роли, за да запълва сцената при други, по-важни изпълнители.

Но тя причиняваше само неразбории, бърбореше непрекъснато, надаваше писъци от страх или започваше кавги с другите животни. Когато я караха да направи нещо, възмутено протестираше; а помъчеха ли се да я накарат със сила, нейните крясъци и викове възбуждаха другите животни по арената и работата не вървеше.

— Няма значение — каза Колинс накрая. — Ще се включи в следващата трупа маймуни, която ще сформираме.

За една маймуна най-страшната съдба бе да бъде на сцената безпомощна марионетка, принудена чрез невидими пръчки и жици, бодена и дърпана от скрити хора, да се движи и играе в цяло представление.

Но Майкъл се запозна с нея, преди да й бъде прочетена тази присъда.

При първата им среща тя се хвърли ненадейно отгоре му — крещящо малко дяволче, което го заплашваше с нокти и зъби. А Майкъл, потънал дълбоко в обичайната си апатия, само я погледна спокойно, без дори да се наежи или да наостри уши. В следващия миг тя го видя да й обръща глава и да не се интересува повече от нейната ярост и суетня. Това я накара да се замисли. Ако се беше нахвърлил върху й, ако беше заръмжал или показал други признаци на гняв и недоволство, както правеха останалите кучета при подобно нападение, тя би започнала да писка и крещи, би вдигнала страшен протест, би викала за помощ и би призовала всички хора да бъдат свидетели как я нападат без никакво предизвикателство от нейна страна.

Но необичайното държане на Майкъл сякаш я порази. Тя се приближи неуверено до него, без да вдига повече шум, а момчето, което я водеше, отпусна тънката й верижка.

— Дано ти счупи гръбнака! — беше злобното му пожелание; защото то силно мразеше Сара и предпочиташе да бъде при лъвовете и слоновете, отколкото да танцува около някаква свадлива женска маймуна, с която не можеш изобщо да се разбереш.

И понеже Майкъл не й обърна внимание, тя се влюби в него. Не мина много време и тя вече бе обвила ръце около шията му, а главата й беше сгушена до неговата. И тогава започна нейната безкрайна изповед. Ден след ден тя го хващаше по никое време на арената и като се притискаше до него, с нисък глас, без да си поема дъх, му разказваше нещо, което, доколкото той разбираше, беше историята на нейния живот. Във всеки случай звучеше като историята на нейните мъки и на всички обиди и несправедливости, които се бяха струпали върху й. Беше някакво продължително оплакване, а част от него като че ли се отнасяше до здравето й, защото тя твърде често подсмърчаше, кашляше и изглежда, че я боляха гърдите, тъй като постоянно и внимателно притискаше ръка към тях. Понякога обаче тя преставаше с оплакванията си, милваше го и се грижеше като майка за него, а от време на време издаваше мили, нежни звуци, подобни на гукане.

Нейната ръка беше единствената в Сидъруайлд, която го докосваше с добри чувства, и тя винаги беше нежна, никога не го щипеше, никога не дърпаше ушите му. По същия начин той беше единственият й приятел; и той свикна с нетърпение да очаква срещите им през време на утринната работа, макар че всяка среща винаги завършваше със скандал, защото тя се биеше с пазача, за да не я отведе. Виковете и протестите й отстъпваха място на скимтене и плач, а хората отстрани се смееха на тази необикновена любов между нея и ирландския териер.

Но Харис Колинс толерираше, дори окуражаваше приятелството им.

— Двамата вечно кисели опозиционери се разбират отлично — каза той. — И това им действува добре. Дава им цел в живота — което е необходимо за здравето. Но някой ден, помнете ми думата, тя ще се нахвърли върху него и тогава приятелството им ще рухне с трясък.

Половината от изречението той произнесе с пророчески глас и въпреки че тя никога не се нахвърли върху Майкъл, наближаваше денят, в който тяхното приятелство наистина щеше да рухне.

— Тюлените например са прекалено умни — обясняваше един ден Колинс, изнасяйки нещо като извънредна лекция пред неколцина свои помощници. — Когато давате представление, трябва просто да им подхвърляте риба. Ако не го направите, те няма да ви слушат, и това е всичко. Но не можете да разчитате на същия резултат, когато давате лакомства на кучетата, макар че бихте могли да накарате някое младо, недресирано прасе да прави номера с помощта на биберон, скрит в ръкава. Трябва просто да премисляте всичко. Вярвате ли, че ще накарате тези хрътки да се разтегнат целите, ако им обещаете парче месо? Само камшикът ги кара да се разтягат. Погледнете нататък към Били Грийн. Няма друг начин да научиш онова куче на неговия номер. Не можеш го научи с обич. Не можеш да му платиш, за да го направи. Има само един начин и той е да го принудиш.

В момента Били Грийн дресираше едно мъничко, неописуемо къдраво кученце. На сцената той винаги жънеше успех, като вадеше от джоба си някакво малко кученце, което правеше точно този номер. Последното кученце бе умряло от счупване на гръбнака и той сега обучаваше новото. Хващаше мъничето за задните крака и го подхвърляше във въздуха, където то правеше половин салто и падаше надолу с главата; трябваше да падне с предните си крака на ръката му и да се закрепи там с изпънати нагоре задни крака. Той се навеждаше отново и отново, хващаше го за задните крака и го подхвърляше, за да се обърне. Кученцето се мъчеше да изпълни номера, почти сковано от страх. Но нито веднъж не успя да запази равновесие. Понякога падаше сгърчено; няколко пъти едва не падна на земята; а веднъж се изплъзна и така силно удари страната си, че не можа да си поеме дъх. Господарят му се възползува от този момент, за да избърше потта от димящото си лице, и го подритна с крак, докато то едва-едва се изправяше.

— Още не се е родило кучето, което би научило този номер само заради обещаното парче месо — продължи Колинс. — Същото важи и за кучето, което би ходило на предните си лапи — трябва поне хиляда пъти да ударите задните му крака с пръчка. Нека вземем този номер. Винаги има голям успех, особено при жените. Толкова е умничко, знаете ли, толкова чудесно и мило! Виж как го измъкват от джоба на любимия господар и то има такова доверие в него и му позволява да го подхвърля по такъв начин. Доверие и обич — глупости! Просто му е внушил страх божи! Въпреки това добре е да извадиш понякога нещо сладко от джоба си и да го дадеш на животното, това винаги има голям успех пред публиката. Друга полза от този жест няма, но е добре като номер. Публиката обича да вярва, че животните играят с удоволствие, че с тях се отнасят като с любими същества и че те обичат господарите си до смърт. Но ако публиката можеше да надникне зад кулисите, господ да ни е на помощ на всички нас и на насъщния ни хляб! Всички номера с дресирани животни веднага щяха да бъдат смъкнати от сцената и ние би трябвало да си търсим друга работа.

А и колко жестокости стават на сцената пред очите на самата публика! Най-добрият измамник, когото съм виждал, беше Лоти. Тя имаше група дресирани котки. Обичаше ги до смърт пред всички, особено ако някой номер не вървеше. Какво правеше? Вземаше котката в ръце и я целуваше. А когато я слагаше долу, котката правеше много, много добре номера, докато глупавата публика се късаше да ръкопляска на нейната човечност и благост. Целуваше ли я? Истински? Аз ще ви кажа какво й правеше. Хапеше й носа!

Елинор Павало научи номера от Лоти и го упражняваше с малките си кученца. Много кучета работят на сцената с бодлив нашийник, а умният човек може да извие носа на кучето, без никой от публиката да разбере. Но най-важното е страхът. Това, което кара повечето от кучетата да се държат добре, е, че те си спомнят какво могат да получат, след като свърши номерът.

Спомнете си капитан Робъртс и неговите знаменити датски кучета. Те не бяха съвсем чистокръвни. Трябва да имаше цяла дузина от тях — най-свирепата глутница от грубияни, която съм виждал. На два пъти ми ги оставя тука. Не можеше да се влезе при тях без пръчка в ръка. Имах един младеж мексиканец, който трябваше да се грижи за тях. Той също беше голям грубиян. Но те го смъкнаха на пода и едва не го изядоха. Докторите му направиха над четиридесет шева и го набодоха здравата със серум против бяс. Кучетата така го наредиха, че цял живот ще куца с десния си крак. Казвам ви, бяха страшни. Въпреки това при всяко вдигане на завесата капитан Робъртс жънеше небивали успехи още с първия си номер. Тези кучета просто се тикаха около него, като че го обичаха до смърт — така поне изглеждаше. А дали го обичаха? Мразеха го. Виждал съм го тука, в клетката на Сидъруайлд, да влиза сред тях с палка и да ги бие безстрастно, докато им изкара душата… Разбира се, че не го обичаха. Той просто употребяваше малко анасоново масло^[1], напояваше малки парчета месо в него и ги натъпкваше в джобовете си. Но този номер има ефект само с огромни кучета като неговите. Пък и те не правеха редовните си номера заради анасоновото масло. Правеха ги заради палката на капитан Робъртс. Самият той беше голям звяр.

Той казваше, че изкуството да дресираш животни е изкуство да им всяваш страх. Един от неговите помощници ми разправи след това една доста мръсна история за него. Имали свободен месец в Лос Анжелос и капитан Робъртс решил да дресира куче, което да балансира сребърен долар върху гърлото на бутилка шампанско. Помислете си какво представлява тази работа и се опитайте да си представите как ще накарате някое куче да го прави от обич. Помощникът ми каза, че той изхабил толкова пръчки, колкото и кучета, и че уморил шест кучета. Купувал ги по два долара и половина от кучкарите и всеки път, когато някое куче умирало, имал на разположение друго, за да го замести. И със седмото куче успял. Казвам ви, научил го да балансира долар върху гърлото на бутилка. Една седмица след като излязло на сцената, то умряло от последиците на обучението си. Абсцес в дробовете, който се дължал на палката.

Бях малък, когато тука дойде един англичанин. Той имаше понита, маймуни и кучета. Така хапеше маймуните по ушите, че на сцената трябваше само да се престори, че иска да ги ухапе, и те преставаха да се правят на глупави и ставаха послушни. Имаше едно голямо шимпанзе, което жънеше страшен успех. Можеше да се преобърне четири пъти върху гърба на галопиращо пони, и то с такава бързина, че човек не успяваше да ги преброи. Обикновено англичанинът го пребиваше от бой най-малко два пъти в седмицата. Понякога побоищата бяха твърде жестоки, маймуната се разболяваше на другия ден и не можеше да даде представление. Собственикът й разреши и този проблем. Започна да я бие по-малко, просто колкото да усети вкуса на пръчката, редовно, пред всяко представление. В този случай лекарството имаше добър резултат, макар че някоя друга маймуна би се озлобила и не би изпълнила номера изобщо.

В този ден при Харис Колинс дойде един собственик на лъвове и Колинс му продаде съвета, от който онзи се нуждаеше. Собственикът нямаше ангажимент в момента и трите му лъва бяха на пансион в Сидъруайлд. Техният номер беше ефектен, дори предизвикваше ужас сред публиката; защото те се мятаха насам-натам, ревяха и сякаш искаха да разкъсат нежното момиче, което участвуваше в номера и привидно ги държеше в подчинение само с несломимия си кураж и малък камшик в ръка.

— Бедата е, че са свикнали с номера! — оплака се човекът. — Изадора не може вече да ги възбуди. Просто не искат да се преструват.

— Познавам ги — кимна Колинс, — вече са доста стари, а освен това духът им е пречупен. Да вземем стария Сарк. Толкова много халосни патрони са изстреляни край ушите му, че е оглушал напълно. А Селим заедно със зъбите си е загубил и сърцето си. Тоя номер му е бил изигран от един португалец, който се е занимавал с него в цирка на Барнъм и Бейли. Знаете ли как е станало?

— Често съм се чудил — поклати глава човекът. — Трябва да е било страшен удар.

— Така е било. Португалецът го ударил с железен прът. Селим бил в лошо настроение и посегнал с лапа към него, а той го праснал с всичка сила по устата точно когато я отварял, за да изреве. Той сам ми го разправи. Каза, че зъбите на Селим затропали по пода като плочки от домино. Но не е трябвало да го прави. Така се руши ценно имущество.

— И трите лъва нямат голяма стойност за мене — каза собственикът им. — В края на номера вече не се хвърлят върху Изадора и не ръмжат. Всъщност това правеше номера ценен. На финала винаги ни ръкопляскаха много. Кажете какво мога да направя? Да изоставя ли номера? Или да взема по-млади лъвове?

— Изадора ще бъде в по-голяма безопасност със старите — каза Колинс.

— В прекалено голяма безопасност — възрази съпругът на Изадора. — Разбира се, при по-млади лъвове аз самият ще бъда затрупан с работа и отговорности. Но трябва да си изкарваме хляба, а този номер вече пропада.

Харис Колинс поклати глава.

— Какво искате да кажете? Каква е идеята ви? — жадно попита мъжът.

— Ще живеят още доста години, виждам, че клетката им е понесла — поясни Колинс. — Ако вложите пари в млади лъвове, не е сигурно дали ще издържат. А можете да продължите номера и с това, което имате. Трябва ви само моят съвет… — Майсторът-дресьор направи пауза и човекът с лъвовете отвори уста, за да проговори. — Което ще ви струва — продължи бавно Колинс, — да кажем, триста долара.

— Само за един съвет? — бързо попита другият.

— Съвет, за който ви гарантирам, че ще има успех. Колко ще платите за три нови лъва? А ето че ви предлагам да направите много пари срещу триста долара. И съветът е съвсем прост. Мога да ви го кажа с три думи. Което прави по сто долара на дума.

— Твърде скъпо е — възрази другият. — Аз трябва да си изкарвам прехраната.

— Също и аз — увери го Колинс. — Затова съм тука. Аз съм специалист и трябва да ми платите хонорар на специалист. Ще побеснеете, когато ви го кажа, толкова е просто! И да ме убият, ако мога да разбера как не сте се сетили още!

— Ами ако не свърши работа? — беше недоверчивият отговор.

— Ако не върши работа, няма да платите.

— Добре, казвайте — предаде се човекът с лъвовете.

— Пуснете им ток.

Отначало човекът не можа да разбере; после започна да му просветва.

— Искате да кажете?…

— Точно така — кимна Колинс. — И никой няма да разбере. Със сухи батерии става чудесно. Можете да ги инсталирате под пода на клетката. Когато е готова, Изадора ще трябва да настъпи само бутона на пода; и ако те не започнат да скачат и да реват така, че да заглушат оркестъра, щом електричеството мине през краката им, не само че ще си задържите парите, ами и аз ще ви дам още триста. Зная тази работа. Виждал съм как го правят и винаги има ефект. Все едно че танцуват по зачервена печка. Скачат нагоре и когато падат, пак си изгарят краката. Но^[2] ще трябва да им пускате тока постепенно — предупреди го Колинс. — Ще ви покажа как да го направите. Най-напред слаба батерия, за да могат да свикнат, и после все по-силна и по-силна. Никога не привикват съвсем на тока. Докато са живи, ще танцуват така пъргаво, както и първия път. Какво ще кажете?

— Струва си триста долара наистина — призна човекът. — Де да можех и аз така лесно да печеля парите си!…