Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (24)

Глава XXIII

Дойде и клетката! Понеже в багажното я донесе сам Дел Мар, Майкъл се отнесе с подозрение към нея. Само след една минута подозренията му се оправдаха. Дел Мар го покани да влезе в клетката и той отказа. С бързо, сръчно движение Дел Мар го хвана здраво за каишката откъм врата, вдигна го във въздуха и го вкара вътре — по-скоро вкара вътре част от него, защото той бе успял да се вцепи с предните си лапи в края на клетката. Треньорът на животни не губи време. Със свободната си ръка, свита в юмрук, той удари — тап-тап! — два пъти по предните лапи на Майкъл. Болката накара Майкъл да се пусне. В следващия миг той беше хвърлен вътре, заръмжа там от възмущение и гняв и се хвърли върху решетката, но Дел Мар затвори здравата вратата.

След това клетката бе занесена до един голям фургон и натоварена в него заедно с много други сандъци. Дел Мар изчезна още щом затвори вратата на клетката, а двамата мъже в колата, която сега подскачаше по каменната настилка, бяха непознати. В клетката имаше място колкото Майкъл да се изправи, въпреки че не можеше да вдигне главата си по-високо от равнището на рамената. Така, когато стоеше прав, главата му беше притисната до капака на клетката и щом колата се тръсваше от някой коловоз на пътя, главата му силно се удряше о капака.

Клетката беше и по-къса от Майкъл, та той бе принуден да стои с притисната о нея муцуна. Един автомобил ненадейно изскочи от пресечката, накара коларя внезапно да спре. По тоя начин и клетката спря внезапно, а тялото на Майкъл се устреми напред. Нямаше спирачка, която да го спре, ако не се сметне за спирачка мекият край на муцуната му, защото всъщност тя спря тялото в клетката.

Той се опита да легне въпреки ограниченото място и се почувствува по-добре, макар че устните му бяха нарязани и кървяха, тъй като постоянно се притискаха към зъбите. Но най-лошото предстоеше тепърва. Една от предните му лапи се хлъзна, провря се през решетките и опря в дъното на фургона, където скърцаха, трещяха и подскачаха сандъците. При една дупка на пътя един от сандъците се повдигна нагоре и промени положението си тъй, че когато се катурна обратно, падна върху лапата на Майкъл. Неочакваната и ужасна болка го накара да извие и инстинктивно да се дръпне назад с цялата си сила. От това движение рамото му се изкълчи, а притиснатият крак още повече го заболя.

Майкъл бе обзет от сляп страх, страха, свойствен на всички животни, дори на човека — страха от капана. Макар че бе престанал да вие, той беше извън себе си и се мяташе лудо в клетката, като още повече разтягаше сухожилията и мускулите на рамото и крака си и още по-тежко нараняваше притиснатата лапа. Той дори нападна със зъби железните пръчки на решетката, мъчейки се да достигне това чудовищно нещо навън, което го бе хванало и не го пускаше. Друга някаква дупка го спаси, като надигна достатъчно сандъка и му даде възможност с отчаяно дърпане да си измъкне крака.

На железопътната гара клетката беше измъкната от фургона, не грубо, но толкова небрежно, че се изхлузи от ръцете на носача и се обърна настрана. Човекът успя да я подхване на височина на коленете си, преди да се удари в циментовия под. Но Майкъл, който безпомощно се хлъзна надолу по отвесния под на клетката, падна с цялата си тежест върху ранената лапа.

— Пфу! — каза малко по-късно Дел Мар, който бе дошъл при платформата до мястото, където клетката беше натоварена на количка заедно с друг багаж за влака. — Смачкал си си крака! Това ще те научи да си държиш краката вътре.

— Този нокът ще падне — каза един от носачите на гарата и се изправи, след като беше клекнал да прегледа Майкъл през решетката.

Дел Мар се наведе, за да види отблизо.

— Целият пръст не го бива — каза той, извади джобното си ножче и отвори острието му. — Ако ми помогнете, ще го оправя за секунда.

Той отвори клетката и с обичайната си хватка за врата го измъкна навън. Майкъл се мяташе и се бореше; удряше по въздуха и с ранената, и със здравата лапа и с това увеличаваше болката.

— Дръжте крака — нареди Дел Мар. — Хванал съм го здраво. Няма да трае и секунда.

И наистина то не отне повече от секунда. Разяреният Майкъл бе върнат обратно в клетката с един пръст по-малко. Кръвта течеше свободно от раната, която жестоката, но опитна ръка бе нанесла, и той легна и започна да я лиже, потиснат от предчувствието за някаква страшна съдба, неизвестна нему, но неизбежна и близка. Никога в отношенията си с него хората не се бяха отнасяли така, а пък затварянето му в клетка го подлудяваше, защото приличаше на капан. Беше хванат в капан и беше безпомощен, а със Стюард се бе случило най-голямото зло в живота, защото той явно беше погълнат от Нищото, което бе погълнало Мериндж, „Йожени“, Соломоновите острови, „Макамбо“, Австралия и „Мери Търнър“.

Изведнъж в далечината се чу страшен шум, който накара Майкъл да наостри уши и да се наежи с предчувствие за ново нещастие. Беше безразборното виене, лаене и скимтене на много кучета.

— По дяволите! Ония проклети кучета-артисти! — изръмжа носачът на колегата си. — Трябва да се издаде закон против представленията с кучета. Не е човешко!

— Това е трупата на Питърсън — каза другият. — Бях дежурен, когато пристигнаха миналата седмица. Едно беше умряло в клетката си и доколкото можах да го видя, стори ми се сплескано от бой!

— Сигурно Питърсън го е бъхтил в предишния град, а после са го качили с другите на влака и са го оставили да умре във фургона.

При прехвърлянето на животните от перонната количка в камиона врявата се увеличи, а когато камионът подкара и спряха до Майкъл, той видя, че е натоварен догоре с клетки. Имаше всичко тридесет и пет кучета от всякакви породи, но повечето бяха мелези и както личеше от поведението им, съвсем не бяха щастливи. Някои виеха, други скимтяха, трети ръмжаха и се гневяха едно на друго през решетките, а повечето тъжно мълчаха. Няколко ближеха ранените си крака. По-дребните, които не се бият много помежду си, бяха наблъскани по две и три в клетка. Половин дузина хрътки бяха натъпкани в по-големи клетки, но и те бяха прекалено тесни.

— Тия са, дето рипат нависоко — каза първият носач. — Виж само как са ги натъпкали! Питърсън винаги плаща за багаж колкото може по-малко. Клетките трябва да са двойно по-високи, за да могат кучетата да се изправят. Колко ли се мъчат, докато ги прехвърлят от един град в друг!

Ала носачът не знаеше, че в градовете кучетата се мъчеха не по-малко, защото продължаваха да стоят в прекалено тесните си затворнически клетки, и че те всъщност бяха доживотни затворници. Навън от клетките, освен по време на представления, ги вадеха рядко. От търговска гледна точка добрата грижа за кучетата не даваше печалба. Тъй като уличните кучета бяха евтини, по-евтино беше да ги заменят, когато умрат, отколкото да се грижат за тях така, че да не умират.

Носачът не, но Питърсън знаеше, че между тези тридесет и пет кучета нямаше нито едно от първоначалните участници в трупата, започнала да дава представления преди четири години. А и никое от кучетата — първоначални участници, не беше пуснато на свобода. Единственият начин да напуснат трупата и клетките си беше да умрат. А Майкъл не знаеше дори това, което знаеше носачът. Нищо друго не знаеше, освен че тук властвуват болката и мъката и че както личеше, той щеше да сподели същата съдба.

Сред още по-силен вой и лай те бяха натоварени във вагона и клетката на Майкъл попадна в средата им. В течение на един ден и част от две нощи, докато пътуваха на изток, Майкъл преседя в този кучешки ад. След това разтовариха трупата в някакъв голям град и Майкъл продължи пътуването сред сравнително спокойствие и удобство, въпреки че раненият крак все още го болеше и отново се разраняваше, когато клетката му се местеше из вагона.

За какво беше всичко това — защо го държаха в тясната клетка, в тесния вагон, — Майкъл не питаше. Той го приемаше като нещастие и мъка и не можеше да си го обясни, както не можеше да си обясни и защо бе смачкана лапата му. Случваха се такива неща. Това беше живот, а в живота имаше много злини. Защо ставаха нещата, той никога не знаеше. Знаеше нещата и знаеше съвсем малко как стават те. Което е, е. Водата е мокра, огънят — горещ, желязото — твърдо, месото — добро. Той приемаше тези неща, както приемаше и вечните чудеса на светлината и тъмнината, и за него те не бяха чудеса, а неща естествени като острата му козина, туптящото му сърце или мислещия мозък.

В Чикаго го натовариха на камион, прекараха го през шумните улици на огромния град, преместиха го в друг вагон, който веднага тръгна, за да продължи пътуването на изток. Това значеше нови непознати хора, които носеха багаж, и още непознати хора в Ню Йорк, където, все така в клетката, го прехвърлиха от склада на гарата във фургон и го изпратиха на някой си Харис Колинс в Лонг Айлънд.

Най-напред Майкъл попадна при Харис Колинс в животинския ад, над който той властвуваше. Но втората случка трябва да бъде разказана по-напред. Майкъл никога вече не видя Хари Дел Мар. Също като много други хора, които бе познавал и бяха изчезнали от живота, така и Хари Дел Мар изчезна от зрителното поле на Майкъл и от самия живот. И изчезна в буквалния смисъл на думата. Една катастрофа с надземната железница, паниката на оцелелите, които се мъчеха да слязат по подпорите долу на улицата, едно докосване до третата релса и Хари Дел Мар бе погълнат от Нищото, което хората познават под името смърт и което е наистина нищо, защото тези, които биват погълнати от него, никога вече не се явяват, никога вече не вървят по пътищата на живота.