Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (23)

Глава XXII

Макар че Хари Дел Мар не му се нравеше, не може да се каже, че Майкъл насила го последва в мрака на нощта. Човекът дойде като крадец и тихо, с безкрайна предпазливост се добра до бараката в задния двор на доктор Емъри, където беше затворен Майкъл. Дел Мар беше твърде добре запознат с театъра, за да прибегне до евтини, мелодраматични ефекти от рода на електрическите фенерчета. Той пипнешком намери пътя в тъмнината, напипа вратата на бараката, отвори я и тихо влезе вътре, като с ръка търсеше грубата козина.

А Майкъл, мъжественото, храброто като лъв куче се наежи, когато Хари влезе, но не излая. Вместо това той подуши човека и го позна. Въпреки че не го обичаше, той позволи да вържат каишка на врата му и безшумно го последва навън по тротоара, надолу до ъгъла и в чакащото такси.

Неговите разсъждения — освен ако приемем, че изобщо не притежаваше разсъдък — бяха твърде прости. Този човек той бе срещал неведнъж заедно със Стюард. Между него и Стюард съществуваше някакво приятелство, защото бяха седяли и пили на една маса.

Стюард беше изчезнал. Майкъл не знаеше къде да го намери, а и сам той беше затворен в задния двор на някаква непозната къща. Това, което бе ставало по-рано, можеше пак да стане. В различни случаи Стюард, Дел Мар и Майкъл бяха седяли на една маса. Имаше вероятност такава комбинация да се случи отново, може би още сега, и той пак щеше да седи на стол в блестящо осветеното кабаре с Дел Мар от едната му страна, а от другата — любимият Стюард с чаша бира пред себе си. Всичко това би могло да бъде наречено „умозаключение“, защото имаше някакво заключение и Майкъл действуваше в съгласие с него.

Разбира се, Майкъл не можеше да стигне чрез доводи до подобно заключение, нито пък да го оформи с думи. „Приятелство“ например не съществуваше в съзнанието му като дума. Дали той стигаше до своите заключения чрез бързо свързани помежду си образи и картини и елементи от образи и картини, е проблем, който все още чака разрешение от човека. Важното е: той премисли. Ако му се отрече тази способност, тогава би трябвало да е действувал изключително по инстинкт — което в края на краищата би било още по-чудно, отколкото ако е извършил някакъв мъгляв мисловен процес.

Така или иначе Майкъл лежеше нащрек в таксито, което се носеше през мъглата по улиците на Сан Франциско, близо до краката на Дел Мар, без да дава признаци на приятелство, но и без да показва отвращението, което будеше у него личността на този човек. Защото Хари Дел Мар беше подъл и беше станал още по-подъл в желанието си да печели пари чрез Майкъл, и Майкъл още отначало беше усетил подлостта му. При първата им среща в едно кабаре в Барбари-коуст той се бе наежил и застанал във войнствена поза, когато Дел Мар бе положил ръка на главата му. Майкъл изобщо не беше мислил за този човек, а още по-малко се бе опитвал да го анализира. Но нещо не беше в ред с тази ръка — небрежният начин, по който го бе докоснала, показаната сърдечност, която би заблудила страничния наблюдател. Той беше почувствувал фалша на тази ръка. Нямаше топлина в нея, тя не съобщаваше за добросърдечни намерения в ума и душата на човека, комуто служеше за телеграфна антена и предавател. Накъсо, съобщението (или чувството) не беше добро съобщение (или чувство) и Майкъл се бе наежил и настръхнал срещу Дел Мар не защото мислеше, а просто защото знаеше, нещо, което хората наричат „интуиция“.

Електрически светлини, закрит с навес пристан, планини от багажи и товари, шумният труд на докери и моряци, отривистото бръмчене на лебедките и свистенето на въжетата, множество облечени в бели сака стюарди, понесли ръчния багаж, дежурният моряк в подножието на трапа, самият трап, стръмно изкачващ се към палубата на „Уматила“, на върха й други моряци и корабни офицери, окичени със златни нашивки, тълпа хора, суматоха по цялата тясна палуба — от всичко това Майкъл несъмнено разбра, че се е върнал при морето и неговите кораби, където за първи път срещна Стюард и където, с изключение на току-що завършилия кошмарен период в града, през цялото време беше със Стюард. В съзнанието му се въртяха и образите на Куейк и Коки. Той скимтеше нетърпеливо, дърпаше се на каишката, макар че обутите в гьон невнимателни, безпокойни крака на човешките същества можеха да настъпят нежните му лапи, душеше и търсеше Коки, Куейк и най-сетне Стюард.

Майкъл веднага преглътна разочарованието си, щом разбра, че ги няма, защото още от най-ранните дни на неговия съзнателен живот ограниченията и покорността към хората му бяха втълпени като понятие за търпение. Той трябваше да проявява търпение и да чака, когато искаше да си отиде вкъщи, а Стюард продължаваше да седи на масата, да говори и да пие бира; да проявява търпение и да седи с каишка на шията, да гледа оградата, твърде висока, за да бъде прескочена, да стои в тясната стая със затворена врата, която той никога не можеше да отвори, а хората толкова лесно отваряха. Тъй че Майкъл позволи да бъде отведен от корабния месар, който беше натоварен да се грижи за всички кучета пътници на „Уматила“. Затворен в една малка каюта между два трапа, пълна с всякакви кутии и бали, вързан с каишка за шията, той очакваше всеки миг вратата да се отвори и да пропусне в плът и кръв прекрасното видение на Стюард, което сияеше и изпълваше цялото му съзнание. Вместо това възнаграденият с щедър бакшиш корабен месар отвори вратата, развърза го и го предаде на възнаградения с щедър бакшиш стюард, който го заведе в каютата на Дел Мар. Тогава Майкъл не можа да се досети какво значи това и едва по-късно разбра, че то е някаква неясна проява на сила от страна на Дел Мар. До последния момент Майкъл беше убеден, че го водят при Стюард… Но в каютата той намери само Дел Мар. Бихме могли да опишем мислите му като „Стюард го няма“, но в същото време бихме могли да опишем лайтмотива на настроението му като „търпение“, като покорно приемане на по-нататъшното отлагане на срещата с неговото божество, неговия най-любим, неговия Стюард, който беше собственият му човешки бог сред множеството човешки богове, които срещаше.

Майкъл помаха опашка, присви уши, даже наклони малко повреденото си ухо и се усмихна; направи всичко, за да бъде учтив и да покаже, че го е познал, и почна да души дали в стаята няма някаква миризма от Стюард. Накрая легна на пода. Когато Дел Мар му заговори, той вдигна глава и се загледа в него.

— И така, момчето ми, времената се промениха — обърна се Дел Мар към него с хладен, рязък тон. — Ще те направя артист и ще те науча кое какво е. Най-напред ела тук… ЕЛА ТУК!

Майкъл се подчини, без да бърза, без да се мъкне, но и явно без охота.

— Ще се отучиш от това, момчето ми! Когато ти говоря, ще се движиш по-бързичко! — увери го Дел Мар; а самият начин, по който му говореше, беше заплаха към Майкъл и той не можеше да не я долови. — Сега нека видим дали ще можем да правим номера. Слушай ме и пей, както пееше с оня, прокажения.

Той извади една устна хармоника от джоба си, сложи я на устата си и засвири „А ний вървим през Джорджия“.

— Куш! — заповяда той.

Майкъл отново се подчини, макар че цялата му същност протестираше. Потръпна, когато сладките пронизителни звуци на сребърните пластинки преминаха през тялото му. Цялото му гърло и гърдите бяха обзети от порив да запее; но той го овладя, защото не искаше да пее за този човек. От него искаше само едно — Стюард.

— О, ти си бил упорит, а? — подигра му се Дел Мар. — Грешката ти е, че си чистокръвен. Добре, момчето ми, познавам ги такива като тебе, мисля, че ще те накарам да работиш за мене, както работеше за оня, другия. Хайде на работа!

Той смени мелодията с „Лагеруване в Джорджия“. Но Майкъл се заинати. Едва когато трогателните звуци на „Моя стар дом в Кентъки“ пронизаха цялото му същество, той загуби власт над себе си и издаде мелодичния си вой, зова към загубената преди хилядолетия глутница. Под хипнотизиращото въздействие на тези звуци той можеше само да копнее и гори от страст по неясния, забравен живот на глутницата, когато светът е бил млад и глутницата е била глутница, преди завинаги да я сменят неизброимите векове на опитомяване.

— Аха! — студено възкликна Дел Мар, без да знае нищо за дълбоката древност, която сребърните, трептящи пластинки извикваха на живот.

По стената на каютата се чу силно чукане и го предупреди, че сънливият му съсед е против заниманията им.

— Достатъчно! — каза остро той и махна хармониката от устата си. Майкъл млъкна, изпълнен с омраза към него. — Май ти хванах цаката! И хич не си мисли, че ще спиш тук, ще си чешеш бълхите и ще смущаваш съня ми!

Той натисна звънеца и когато стюардът дойде, Дел Мар му предаде Майкъл, за да го заведе долу и да го върже в малката каюта.

 

 

През няколкото дни и нощи на „Уматила“ Майкъл разбра що за човек бе Хари Дел Мар. Би могло да се каже, че почти научи произхода му, без да знае нищо от неговата биография. Не знаеше например, че истинското име на Хари Дел Мар е Пърсивал Грунски и че в началното училище момчетата му викаха „Кафявия“, а момичетата „Черния“. Не знаеше също, че едва стигнал до средата на учебния курс, той бе отишъл направо в занаятчийско училище за малолетни престъпници, нито пък че след като бе седял две години там, беше излязъл поради поръчителството на Харис Колинс, който печелеше хляба си, и то доста добре, чрез дресировка на животни за сцената. Още по-малко можеше Майкъл да знае, че в течение на шест години Дел Мар, като негов помощник, се беше научил как се дресират животни и бе започнал сам той да взема животни за дресировка.

Това, което Майкъл знаеше, бе, че Дел Мар има тъмен произход и е истинска смет в сравнение с такива породисти същества като Стюард, капитан Келър и мистър Хагин от Мериндж. И той научи това бързо и лесно. През деня някой стюард отвеждаше Майкъл на палубата при Дел Мар, винаги заобиколен от възторжени млади дами и матрони, които сипеха милувки и гальовни епитети върху Майкъл. Той търпеше, въпреки че му досаждаха много; но най-нетърпими бяха ласките и милувките на Дел Мар. Той познаваше тяхната студенокръвна неискреност, защото вечер, когато биваше отвеждан в каютата при Дел Мар, слушаше само резките ледени тонове, чувствуваше само заплахата у тая личност, а когато ръката му го докосваше, усещаше твърдостта и остротата на допира, който приличаше на стомана или дърво и бе лишен от всякаква сърдечна или душевна нежност.

Този човек имаше две лица и две поведения. А всяко чистокръвно същество можеше да бъде само с едно лице и едно поведение. Чистокръвните, колкото темпераментни да биваха, винаги бяха искрени. Но у тази смет нямаше искреност, само определена неискреност. Чистокръвните имаха страсти, понеже кръвта им е гореща; тази смет нямаше страсти. Неговата кръв беше студена, както и преднамереността му, а той вършеше всичко преднамерено. За всички тези неща Майкъл не разсъждаваше. Той просто стигаше до тях, както всяко същество стига до харесвам или не харесвам.

Връх на всичко бе последната нощ на борда, когато този човек без темперамент накара чистокръвния темпераментен Майкъл да избухне. Стигна се до битка. Майкъл нямаше никаква възможност за победа. Той царствено се гневеше и биеше, нахвърляше се отново, след като на два пъти отвореният пестник го сваляше с удар зад ушите. Въпреки че беше много бърз и благодарение на бързината си и интелигентността си беше поразявал негрите от Южните морета, Майкъл не можеше да се докосне със зъби до месото на този човек, който в течение на шест години бе дресирал животни при Харис Колинс. Тъй че, когато скочи с отворена уста да го захапе, дясната ръка на Дел Мар се подаде бързо напред, хвана долната му челюст, докато беше още във въздуха, и със салто го хвърли на пода по гръб. Той се впусна още веднъж в атака с отворена уста и така силно беше хвърлен на пода, че загуби и последната си глътка въздух. Следващият му скок беше едва ли не последният. Хванат бе за шията. Два палеца се впиха във врата му от двете страни на трахеята, попаднаха точно върху каротидните артерии, спряха притока на кръв към мозъка и го доведоха до приятна агония, като в същото време го упоиха много по-бързо и от най-бързата упойка. Той потъна в мрак; когато се съвзе, лежеше треперещ на пода, а сред мъжделивата светлина човекът небрежно поднасяше клечка кибрит към цигарата си и внимателно го наблюдаваше.

— Хайде де! — предизвика го Дел Мар. — Знам те какъв си! Не можеш ми взе страха, а може би и аз няма напълно да ти го взема, но ще те държа в ръцете си и ще те накарам да работиш за мене. Хайде де!

И Майкъл се хвърли. Понеже беше от чистокръвна порода, той, макар да знаеше, че ще бъде бит, се хвърли с оголени зъби към врата на тая двукрака твар, която нямаше човешката топлина, а бе така чужда и твърда, че все едно се хвърляше със зъби срещу някой ствол или скала. Но това, върху което се хвърляше, беше само дресировка, правила. Повтори се същата история. Вратът му бе притиснат, палците спряха притока на кръв към мозъка и той пак потъна в мрак. Ако бе повече от нормално породисто куче, той би продължил да напада своя неуязвим неприятел, докато сърцето му се пръсне или пък получи припадък. Но той беше нормално куче. А пред себе си имаше нещо, което не можеше да напада, нещо неимоверно яко. Да го победиш, беше все едно да победиш бетонния тротоар на някой град. Това нещо бе дяволът с присъщите на дявола твърдост и студенина, злина и мъдрост. Беше толкова лошо, колкото добър беше Стюард. И двамата бяха двукраки. И двамата бяха богове. Но този беше бог на злото.

Той не разсъди всичко това, нито дори част от него. И все пак, описано с човешки понятия, то точно и пълно предава неговото отношение към Дел Мар. Ако Майкъл бе влязъл в бой с някой топлокръвен бог, той би се гневил и би се бил сляпо, би нанасял и получавал рани в хаоса на сблъскването, тъй като такъв топлокръвен бог щеше по същия начин да нанася и получава рани, щеше също така да бъде живо, дишащо тяло от плът и кръв. Но този двукрак бог на злото не се гневеше сляпо и не можеше да изпита огъня на страстта. Той приличаше на някаква огромна и хитра стоманена машина и правеше неща, които Майкъл не бе дори сънувал — неща, които малко човешки същества правят и които винаги правят всички дресьори на животни! Той през цялото време предугаждаше мислите на Майкъл и затова беше готов да действува преди следващото действие на Майкъл. Това беше обучението, получено от Харис Колинс, който макар че беше сантиментален и нежен съпруг и баща, бе в същото време архидявол, когато ставаше въпрос за други животни освен хората, и царуваше в животинския ад, създаден от него и направен твърде доходоносен.

Майкъл нетърпеливо слезе на брега в Сиатъл, задърпа се на каишката, докато се задави и задуши, и бе студено наруган от Дел Мар. Защото Майкъл очакваше да срещне Стюард! Потърси го зад първия ъгъл и с неизтощима ревност го търсеше зад всеки ъгъл. Но Стюард го нямаше сред множеството хора. А Майкъл бе грижливо завързан с въже за врата от носача в приземието на хотел „Ню Уошингтън“, където непрекъснато горяха електрически светлини и постоянно се трупаха, търсеха, отнасяха и добавяха планини от сандъци и куфари.

Три дена прекара той в тази мъчителна обстановка. Носачите се сприятелиха с него и му предлагаха огромни количества готвено месо от остатъците в ресторанта. Майкъл бе твърде разочарован и тъгуваше много по Стюард, та не можеше да преяжда, а и Дел Мар, придружен от управителя на хотела, дигна цял скандал на носачите, защото нарушават инструкциите му за хранене.

— Това човече не струва — каза главният носач на помощника си, когато Дел Мар си отиде. — Мазник. Никога не съм обичал чернооките мазници. Жена ми е черноока, но, слава богу, не е мазник!

— Така е — съгласи се помощникът му. — Зная що за стока са такива хора. Ако го ръгнеш с нож, няма да потече кръв. Течна мас ще потече!

След това и двамата незабавно предложиха още по-голямо количество месо на Майкъл, но той не можа да го изяде, защото желанието му да види Стюард не му даваше мира.

Междувременно Дел Мар изпрати две телеграми до Ню Йорк, първата — до дресировъчната школа на Харис Колинс, където през ваканцията беше на пансион кучешката му трупа:

„Продайте кучетата ми. Знаете какво могат да вършат и колко струват. Повече не ми трябват. Удръжте разноските за пансиона. Остатъка задръжте на мое разположение. Намерих най-доброто куче. Всички досегашни мои номера са нищо пред него. Страшен успех. Чакайте да го видите.“

Втората — до своя импресарио:

„Хващайте се на работа. Ангажирайте най-доброто. Рекламирайте. Имам страшен номер. Най-добрият възможен. Нищо подобно не е имало. Уговаряйте не високи, а свръхвисоки цени. Подгответе публиката за нещо изключително. Познавате ме. Не говоря напразно. Този номер ще бъде навсякъде начело на афишите.“