Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (20)

Глава XIX

— Ще се срещнем пак — каза Хари Дел Мар на Доутри в края на четвъртия им разговор по продажбата на Майкъл.

Но Хари Дел Мар се лъжеше. Той никога вече не срещна Доутри, защото Доутри се срещна първом с доктор Емъри.

Куейк, който ставаше все по-неспокоен в съня си поради подутината под мишницата на дясната ръка, започна да буди и Доутри. След няколко подобни случая Доутри разпита Куейк и реши, че е достатъчно болен и има нужда от лекар. Затова една сутрин в единадесет часа той взе със себе си Куейк и се озова в кабинета на Уолтър Мерит Емъри, където зачака реда си в претъпканата чакалня.

— Мисля, че има рак, докторе! — каза Доутри, докато Куейк сваляше ризата и фланелката си. — А никога не се е оплаквал, ще знаете, никога не е изохкал! Такива са негрите. Разбрах, че има нещо, едва когато започна да се върти и стене в съня си и да ме буди нощем. Ето го! Какво ще кажете? Рак или тумор — няма съмнение, нали?

Но оглеждайки Куейк, опитното око на Уолтър Мерит Емъри не пропусна сгърчените пръсти на лявата му ръка. А това око беше не само опитно, но и запознато с проказата. Като доброволец хирург той навремето бе отишъл на Филипините, беше изучавал специално проказата и бе наблюдавал толкова много прокажени, че можеше със сигурност да разпознае болния още от пръв поглед с изключение на ония случаи, когато болестта е още в съвсем начален стадий. От сгърчените пръсти, които бяха белег на безболезнена проказа и бяха причинени от разрушаване на нервите, погледът му пробяга по сбръчканото лъвско чело, също признак на „безболезнената“, после към подутината под дясната мишница и той постави наум диагнозата — туберкулозна форма на проказа.

Също така бързо той си помисли за две неща: първо, за аксиомата — където и когато намериш някой прокажен, огледай се за друг прокажен; и, второ, за желания ирландски териер, който беше собственост на Доутри и дълго време бе прекарал в близък досег с Куейк. С това бързите погледи и бързите размисли на Уолтър Мерит Емъри свършиха. Той не знаеше какво знае стюардът за проказата и дали изобщо я познава, но и не искаше да дава повод за подозрение. Извади небрежно часовника си, за да види часа, и се обърна към Доутри.

— Бих казал, че кръвта му не е наред. Изтощен е. Не е свикнал нито на живота, който води напоследък, нито на храната. За по-сигурно ще го изследвам за рак и тумор, въпреки че вероятността за това е много малка.

Докато говореше, той с едва забележимо движение вдигна за миг поглед към челото на Доутри — към мястото между и над очите. Това беше достатъчно. Опитното око видя „лъвския“ белег на прокажения.

— А и вие изглеждате изтощен — продължи меко той. — Обзалагам се, че не се чувствувате много добре. А?

— Не мога да кажа, че съм съвсем наред — съгласи се Доутри. — Ще ми се да се върна към морето и тропическите области, та топлото да ми изкара ревматизма.

— Какъв ревматизъм? — попита доктор Емъри почти с безразличие, като се престори, че иска пак да прегледа по-подробно подутината на Куейк;

Доутри протегна лявата си ръка и се помъчи да раздвижи малкия пръст, за да покаже къде го боли. С привидно нехаен поглед изпод нехайно пуснатите клепачи Уолтър Мерит Емъри огледа малкия пръст, леко подут и леко прегънат, с гладка, лъскава почти като коприна кожа. Като се обръщаше да погледне Куейк, очите му отново спряха за миг върху лъвските линии по челото на Доутри.

— Ревматизмът е все още голяма загадка — каза доктор Емъри и се завъртя към Доутри, сякаш тази мисъл го беше отклонила. — Той е почти индивидуален, толкова много разновидности има. Всеки човек страда от своя собствена разновидност на ревматизма. Да усещате някаква безчувственост?

Доутри усилено заогъва малкия си пръст.

— Да, сър — отговори той. — Не е вече толкова подвижен, колкото беше.

— Аха — измърмори Уолтър Мерит Емъри с голямо доверие и спокойствие. — Седнете, ако обичате, на този стол. Може би не ще мога да ви изцеря, но ви обещавам да ви посоча най-доброто място за живеене при вашия случай. Мис Джудсън!

Младата милосърдна сестра настани Даг Доутри в емайлирания хирургически стол и според указанията го наведе назад, а доктор Емъри потопи пръстите си в най-силното дезинфекционно средство, което имаше в кабинета си, и зад очите му, някъде вътре в мозъка му, блесна образът на желания ирландски териер, който изпълняваше различни номера в кабаретата на моряшкия град, имаше груба, разрошена козина и отговаряше на името Килени-бой.

— Имате ревматизъм не само в малкия пръст — увери той Доутри. — Обзалагам се, че е засегнал отчасти и челото ви. Един момент, моля! Ако ви заболи, мръднете! Иначе стойте спокойно, защото нямам намерение да ви причинявам болка. Искам само да видя дали е правилна диагнозата ми. Ето, това е! Ако почувствувате нещо, мръднете. Ревматизмът има странни прищевки. Наблюдавайте това, мис Джудсън, обзалагам се, че тази форма на ревматизма е нова за вас. Виждате ли? Не усеща. Мисли, че още не съм започнал…

Докато говореше постоянно и забавно, той направи нещо, което Даг Доутри никога не би предположил и което накара зяпащия Куейк да помисли, че сънува — дотолкова всичко беше нереално и невъзможно. Защото доктор Емъри бодеше с голяма игла тъмното петно точно в средата между отвесните лъвски ивици. И той не се задоволи само да боде мястото. Като заби иглата от едната страна под кожата, той я вмъкна под нея, докато цялата игла изчезна в безчувствената тъкан. Куейк гледаше всичко това с опулени очи, защото господарят му дори не трепна, не се помръдна, нито пък даде някакъв знак, че е усетил какво става.

— Защо не започвате? — попита нетърпеливо Даг Доутри. — Във всеки случай моят ревматизъм няма значение. Важна е подутината на негъра.

— И вие се нуждаете от лечение — увери го доктор Емъри. — Ревматизмът е упорита работа. Не трябва да допускате да стане хроничен. Ще ви определя лечение. А сега бъдете така добър да станете от стола, за да прегледам черния ви слуга.

Но преди Куейк да бъде наведен назад, доктор Емъри хвърли върху стола един чаршаф, който миришеше, сякаш е бил печен до изгаряне. Тъкмо се готвеше да прегледа Куейк, когато бързо се сети нещо и погледна часовника си. Като видя колко е часът, той се стресна още повече и хвърли укоризнен поглед към помощницата си.

— Мис Джудсън — каза той хладно и рязко, — защо не ме подсетихте? Ето че е дванадесет без двадесет, а ви бях казал, че точно в единадесет и тридесет трябваше да се съвещавам с доктор Хедли за оня случай. Как ли ме проклина! Знаете колко е заядлив!

Мис Джудсън кимна смирено и разкаяно, сякаш всичко това й беше известно, макар че всъщност й беше известно всичко само за нейния работодател и до този момент да не беше дори и чула за срещата му в единадесет и половина.

— Доктор Хедли е точно срещу мен, на отсрещната страна на коридора — обясни на Доутри доктор Емъри. — Няма да се забавя повече от пет минути. Двамата имаме различни мнения. Той постави диагноза за хроничен апандисит и иска да оперира. Моята диагноза беше: пиорея, заразила стомаха през устата, и предложих мазане на устата с еметин като лечение за стомашните болки. Разбира се, вие не можете да го разберете, пък и всъщност важното е, че убедих доктор Хедли да доведе доктор Гранвил, който е зъболекар и специалист по пиореята. И вече десет минути ме чакат! Трябва да тичам. Ще се върна след пет минути — извика той към тях, докато затваряше вратата към коридора зад себе си. — Мис Джудсън, ако обичате, кажете на хората в чакалнята да имат търпение.

Той наистина влезе в кабинета на доктор Хедли, въпреки че там не го чакаше никакъв болен от пиорея или апандисит. Доктор Емъри само се възползува от телефона за два разговора: единият — с председателя на градското санитарно управление, другият — с началника на полицията. За щастие намери и двамата в службите им. Обръщаше се към тях много свойски, на „ти“, и им обясняваше нещо самоуверено и доверително.

Когато се върна обратно, беше в твърде добро разположение на духа.

— Така си и знаех — увери той мис Джудсън, като включи и Доутри в щастливото си откровение. — Доктор Гранвил поддържа моето становище. Чиста пиорея, разбира се. Това значи, че операция не е нужна. Сега му мажат венците и гнойните торбички с еметин. Пфу! Човек е доволен, когато е прав. Заслужавам една пура. Нали нямате нищо против, мистър Доутри?

И докато стюардът клатеше глава, доктор Емъри запали една голяма хаванска пура и продължи да се хвали с измисления си триумф над другия доктор. Докато говореше, той за миг забрави да пуши и като се наведе случайно от креслото, с явна небрежност опря горящия край на пурата до един от сгърчените пръсти на Куейк.

— Знаете ли, мистър Доутри — продължи въодушевено Уолтър Мерит Емъри, като гледаше стюарда в очите, а с горещия край на пурата продължаваше да опира пръста на Куейк, — колкото повече остарявам, толкова повече се убеждавам, че има твърде много прибързани и ненужни операции.

Огънят все още беше опрян в плътта и от пръста на Куейк започна да излиза струйка дим, различна по цвят от дима на пурата.

— Да вземем например този пациент на доктор Хедли. Спестих му не само риска от една операция на апендикса, но и разходите по нея, както и разноските в болницата. За моя труд няма да му взема нищо. Хонорарът на доктор Хедли ще е минимален. Освен това доктор Гранвил ще излекува пиореята му с еметин за нищо и никакви петдесет долара. Да, дявол да го вземе, спестих на този човек освен рисковете и неудобствата и едни чисти хиляда долара за хирург, болница и милосърдни сестри!…

Докато той говореше и гледаше Доутри в очите, въздухът се изпълни с миризма на изгоряло месо. Доктор Емъри го подуши с удовлетворение. Подуши го и мис Джудсън, но тя беше вече предупредена и не се издаде. Тя дори не погледна към мястото, където пурата и пръстът се допираха, макар обонянието да й показваше, че допирът продължава.

— Какво гори? — попита ненадейно Доутри, като подуши въздуха и се огледа наоколо.

— Ужасна пура — забеляза доктор Емъри, след като я бе отместил от пръста на Куейк и сега критично и неодобрително я разглеждаше. Приближи я до носа си и лицето му изрази отвращение. — Зелеви листа ли слагат вътре, кой знае какво! Съвсем не искам и да зная! В това е бедата — изкарат някоя добра марка пури, рекламират ги, слагат в тях най-добрия тютюн и когато публиката ги хареса, започват да им слагат по-лош тютюн, като използуват придобитата известност. Но на мене ми стига толкова. От днес сменям марката.

Изричайки това, той хвърли пурата в плювалника. А Куейк, облегнат назад в най-странния стол, в който изобщо бе седял, не знаеше, че краят на пръста му бе изгорен на дълбочина два сантиметра, и се чудеше кога докторът ще спре да говори и ще започне да преглежда болезнената подутина под мишницата му.

За пръв и последен път в живота си Даг Доутри претърпя поражение. Поражението беше безвъзвратно. Животът и свободата да се разхожда от едно пристанище до друго, напред и назад по вълните на моретата и по люлеещите палуби, там, където духат пасатите, за него престанаха да съществуват в кабинета на Уолтър Мерит Емъри, докато мис Джудсън с невъзмутимо изражение гледаше и се чудеше как е възможно да изгориш месото на човек и той да не трепне от това.

Доктор Емъри продължаваше да говори, опита нова пура и въпреки че чакалнята му беше препълнена, произнесе дълга, жива и интересна лекция по въпроса за пурите, тютюневите листа и обработката на тютюн за лула и пури в различните тютюнопроизводителни области на света.

— Колкото до тази подутина — каза той, като започна най-сетне своя твърде закъснял преглед на Куейк, — бих казал още от пръв поглед, че не е нито тумор, нито рак, нито даже цирей. Бих казал…

На вратата откъм коридора се почука и това го накара да се изправи с израз на нетърпеливо очакване, което не се опита да скрие. Той отпрати с кимване мис Джудсън да отвори вратата и през нея влязоха двама полицаи, един полицейски сержант и една личност с бакенбарди, ежедневен костюм и карамфил на петлицата.

— Добър ден, доктор Мастърс! — поздрави Емъри човека с бакенбардите, а на другите подхвърли: — Здравейте, сержант! Здрасти, Тим! Здрасти, Джонсън, кога те преместиха от китайския квартал?

След това Уолтър Мерит Емъри продължи прекъснатото си изречение, като втренчено се вглеждате в подутината на Куейк:

— Бих казал, както вече бях почнал — че това е най-узрялата и най-типичната проява на bacillus leprae, която някой доктор от Сан Франциско е имал честта да открие и посочи на градската санитарна служба…

— Проказа! — възкликна доктор Мастърс.

При произнасянето на тази дума всички трепнаха. Сержантът и двамата полицаи се отстраниха от Куейк; мис Джудсън със сподавен вик притисна сърцето си с две ръце; а Даг Доутри, потресен, но съмняващ се, попита:

— Какви ги дрънкате, докторе?

— Стойте неподвижно! Не мърдайте! — повелително каза Уолтър Мерит Емъри. — Искам да видите! — обърна се той към другите, като леко допря горящия край на новата си пура до тъмното парче кожа над очите на стюарда. — Не мърдайте! — заповяда той на Доутри. — Чакайте за момент! Още не съм готов!

И докато Доутри чакаше, объркан и смутен, и се чудеше защо доктор Емъри не започва, огънят на пурата обгори кожата и месото му, така че димът и миризмата станаха явни за всички. С остър тържествуващ смях доктор Емъри се отдръпна.

— Добре де, почвайте, каквото щяхте да почвате! — изръмжа Доутри; събитията се развиваха твърде бързо и бяха много неясни, за да ги разбере. — А когато свършите, искам да ми обясните какво казахте за проказата и за това черно момче. То е мое момче и няма да ви позволя да му играете подобни номера… нито пък на мене.

— Господа, вие видяхте! — каза доктор Емъри. — Два неоспорими случая, господар и слуга, слугата в по-напреднал стадий с комбинация на двете форми, господарят само с безчувствената форма — тя е нанесла поражения и на палеца. Отведете ги! Доктор Мастърс, препоръчвам ви най-настоятелно след това основно да дезинфекцирате линейката.

— Вижте какво… — започна войнствено Доутри.

Доктор Емъри погледна предупредително доктор Мастърс, доктор Мастърс погледна началнически сержанта, който пък погледна заповеднически двамата полицаи. Но те не се нахвърлиха върху Доутри. Вместо това се отдръпнаха още по-назад, извадиха палки и взеха да го гледат заплашително. За Доутри поведението на полицаите беше по-убедително от всичко друго. Те явно се бояха от допира с него. Когато тръгна напред, те го ръгнаха с палките си в ребрата, за да го отблъснат.

— Не се приближавай повече! — предупреди го единият, като размаха палката, заплашвайки да го удари по главата. — Стой, където си, докато не получиш заповед!

— Облечи си ризата и застани там до господаря си! — заповяда доктор Емъри на Куейк, след като внезапно бе изправил стола и го беше изсипал на пода.

— Защо, по дяволите… — започна Доутри, но доскорошният му приятел не му обърна внимание и каза на доктор Мастърс:

— Откакто умря онзи японец, чумната барака е празна. Знам каква сбирщина от страхливци имате във вашата служба, затова ще ви посъветвам да дадете дезинфектанти на тези тука, та да могат, като влязат, да дезинфекцират помещението.

— За бога — замоли се Доутри. Цялата му войнственост беше изчезнала, след като се бе убедил, че е заразен от страшната болест. Той докосна с пръст безчувственото си чело, след това помириса пръста си и разпозна миризмата на изгоряло месо, което не бе усетил да гори. — За бога, не бързайте толкова! Щом като съм заразен, заразен съм! Но нека се разберем като порядъчни хора. Дайте ми два часа и ще напусна града. За двадесет и четири часа ще напусна страната. Ще се кача на някой кораб…

— И ще продължите да бъдете заплаха за обществото, където и да идете! — прекъсна го доктор Мастърс, който вече виждаше колоните на вечерните вестници с внушителни заглавия, а той — главният герой — един нов свети Георги на Сан Франциско, застанал с вдигнато копие между народа и дракона на проказата.

— Отведете ги! — каза Уолтър Мерит Емъри, като избягваше да гледа Доутри в очите.

— Ходом, марш! — изкомандува сержантът.

Двамата полицаи се приближиха с протегнати палки към Доутри и Куейк.

— Дръжте се на разстояние и тръгвайте! — изръмжа свирепо единият полицай. — И правете каквото ви казваме, защото ще ви строшим главите! Сега излизайте! Излизайте от вратата! И кажи на негъра да върви близко до тебе!

— Докторе, не мога ли да ви кажа нещо? — помоли Доутри.

— Мина времето за приказки! — беше отговорът. — Сега е време за раздяла! Доктор Мастърс, не забравяйте линейката, след като се освободите от товара й!

Процесията излезе през вратата. Начело беше докторът от санитарната служба, а накрая вървяха полицаите, които бяха протегнали палките си като предпазна мярка.

С риск да му строшат главата, Доутри се обърна на прага и се провикна назад:

— Докторе! Кучето ми! Нали го познавате?

— Ще ви го пратя! — съгласи се бързо доктор Емъри. — Кажете ми къде живеехте.

— Стая осемдесет и седем, улица „Клей“, пансиона „Баухед“, знаете го! Входът е точно зад ъгъла след кръчмата „Баухед“. Изпратете ми го, където и да ме затворят! Ще го направите, нали?

— Разбира се, че ще ви го пратя! — каза доктор Емъри. — Имахте, мисля, и някакво какаду?

— Разбира се, Коки! Пратете ми и него, сър, моля ви!

— Божичко — каза същата вечер мис Джудсън, докато вечеряше с някакъв млад интернист от болницата „Сент Джоузеф“, — този доктор Емъри е магьосник. Нищо чудно, че преуспява. Представете си само! Днес в кабинета ни бяха дошли двама мръсни прокажени, единият — черен! Разбра им болестта още от пръв поглед. Но беше много предпазлив. Да ви кажа само какво направи с пурата си! И колко хитро постъпи! Най-напред ми намигна. Те дори и не разбраха какво става. Той взе пурата си и…