Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (19)

Глава XVIII

Посивелият корабен стюард и рижавият ирландски териер бърже станаха забележителни фигури в нощния живот на Барбари-коуст^[1]. Доутри усъвършенствува номера с броенето, като включи в него и Коки. Когато келнерът не донесеше точния брой чаши, отначало Майкъл седеше кротко, после по нарочен сигнал от стюарда Коки заставаше на един крак, хващаше с другия Майкъл за врата и се правеше, че говори на ухото му. Едва тогава Майкъл оглеждаше чашите на масата и започваше редовния скандал с келнера.

Но големият им триумф дойде, когато Доутри и Майкъл за първи път изпяха заедно „Заведи ме в Рио“. Това стана в един салон за моряшки вечеринки на улица „Пасифик“ — всички двойки спряха да танцуват, а моряците ръкопляскаха и искаха още песни. Заведението не загуби нито цент, защото не само че никой не си отиде, но тълпата се увеличи, докато Майкъл изкара репертоара си — „Боже, пази краля“, „Спи, мой малък, спи“, „Води ни, свята светлина“, „Родино, любима моя“ и „Шенандоа“.

Този път печалбата не беше само безплатната бира, защото, когато Доутри си тръгна, собственикът на салона му пъхна три сребърни долара в ръката и го помоли да дойде и следващата вечер с кучето си.

— За това? — попита Доутри, като погледна презрително парите.

Собственикът бърже прибави още два долара и Доутри обеща.

— Все едно, Килени, синко! — каза той на Майкъл, когато си лягаха. — Мисля, че ние двамата струваме повече от пет долара на излизане. Къде се е чуло и видяло куче като тебе. Истинско пеещо куче, което може да изкара почти всяка песен с мен и половин дузина песни — само. Казват, че Карузо получавал хиляда долара на вечер. Разбира се, ти не си Карузо, но ти си единственото в света куче — Карузо. Синко, аз ще стана твой импресарио. Ще видиш, че ще можем да изкарваме по двайсет златни долара на вечер — какво ще кажеш, сине, а? Ще се преместим на по-хубаво място. А старият джентълмен в хотел „Бронкс“ ще се премести в някоя от по-луксозните стаи. Куейк ще получи истински костюм. Килени, ние толкова ще забогатеем, че ако не сполучим да измамим някой балама, самите ние ще дадем пари, ще му купим една шхуна и ще го изпратим сам да търси съкровището. А пък ти и аз ще бъдем баламите и ще ни бъде много приятно…

По времето, когато Сан Франциско е имал славата на най-опасното пристанище на седемте морета, Барбари-коуст е бил моряшко селище, което се развивало заедно с града. Сега поне половината от доходите на Сан Франциско идваха от посетителите на този квартал, които с широка ръка харчеха парите си в долнопробните му заведения. Беше станало обичай за мнозина от по-висшите класи, особено когато имаха любопитни гости от Източните щати, да прекарат след вечеря някой и друг час в този квартал, като отиват с кола от една танцувална зала в друга, от едно евтино кабаре в друго. С една дума, Барбари-коуст беше станал също като Китайския град и хотел „Клиф-хаус“.

Не след дълго Даг Доутри получаваше вече двайсет долара на вечер за две излизания по двадесет минути и почерпките с бира бяха толкова много, че той бе принуден да отказва, защото такива количества не биха могли да изпият и цяла дузина мъже с неговата жажда. Той никога не беше благоденствувал така, а не може да се отрече, че и Майкъл беше доволен. Доволен беше най-вече заради Стюард. Служеше на Стюард, а да му служи, беше най-голямото желание на сърцето му.

Всъщност Майкъл хранеше доста голямо семейство, членовете на което се радваха на живота. Куейк просто разцъфтя, издокаран с червеникавите си обувки, бомбето и сивия костюм с безупречни ръбове на панталоните. Той стана и голям любител на филми, та харчеше по двадесет до тридесет цента на ден и непоклатимо гледаше всички повторения на филма. Грижите му за Доутри изискваха малко време, защото бяха започнали да се хранят на ресторант. Стария моряк не само се премести в по-скъпа стая на хотел „Бронкс“, но по настояване на Доутри получаваше повече пари за дребни разходи, така че от време на време можеше да покани някой по-симпатичен познат на театър или на концерт, а след това да го заведе до къщи с такси.

— Това няма да трае вечно, Килени — каза стюардът на Майкъл. — Само докато старият джентълмен намери някой натъпкан със злато търсач на съкровища! И тогава — хайде по синия океан, сине, и под краката ни ще се люшка някой дребен кораб, ще ни пръска вода, а понякога ще ни заливат вълните… Няма само да пеем на глупаците за Рио, а ще се вдигнем да отидем там. Те нека си живеят във вонещите градове. За нас е морският живот — за тебе, Килени, и за мене, синко, и за стария джентълмен, и за Куейк, а и за Коки. Не сме създадени за градски живот ние. Пък и не е здравословно. Виж какво, сине, може би няма да повярваш, но започвам да губя подвижността си. Вече не съм така гъвкав. Почвам да се вцепенявам, като седя затворен по цяла нощ, няма какво да правя. Умирам от желание да чуя как старият джентълмен пак ще ми каже: „Мисля, стюард, че един от вашите прекрасни коктейли ще ми дойде много добре преди обед!“ През следващото пътуване ще вземем един малък хладилник и ще удовлетворим напълно Стария моряк. А погледни и Куейк, Килени, мойто момче. Този климат не е за него. Виж го как слабее! Ако още малко се заседи по тези филми, сигурно ще хване охтика. Тъй че и за него, и за мене, и за всички ни ще е здравословно да вдигнем по-бързо котва и да се отправим към царството на пасатите, където да ни замирише на сол и на истински морски живот.

Наистина Куейк, който никога не се оплакваше, бързо слабееше. Една подутина под мишницата на дясната му ръка, отначало безболезнена и незабележима, се беше превърнала в лека, но постоянна болка. Той вече не можеше да спи спокойно. Въпреки че лягаше винаги на лявата страна, болката го събуждаше най-малко два, а често и три-четири пъти на нощ. Ако А Мой не беше отдавна изпратен от емиграционните власти в Китай, би могъл да му обясни какво значи тази подутина, както би могъл да обясни и на Даг Доутри какво значи увеличаващото се безчувствено място между очите му, където малките, отвесни лъвски черти се бяха врязали още по-ясно. Би могъл също така да му обясни защо не е наред малкият пръст на лявата му ръка. Доутри сметна най-напред, че това е разтягане на сухожилието. По-късно реши, че е хронически ревматизъм, придобит от мъгливия и влажен климат на Сан Франциско. И това още повече засили желанието му по-скоро да отплава отново в морето, където тропическото слънце щеше да го стопли и излекува от ревматизма.

Като стюард Доутри бе свикнал да има допир с мъже и жени от висшите класи. Но за първи път тук, сред подземния свят на Сан Франциско, той срещаше като равен такива хора. Нещо повече — те изгаряха от нетърпение да се срещнат с него, търсеха го във всяко от евтините кабарета, където Майкъл даваше представления. Подмилкваха му се, за да ги покани да седнат на неговата маса и да го черпят бира. Биха му поръчали и най-скъпи вина, но той упорито се придържаше към бирата. Някои от тях дори го канеха в домовете си… „Доведете и вашето вълшебно куче, да ни изпее нещо“; но Доутри, макар да се гордееше, че Майкъл е причина за такива покани, обясняваше, че животът на професионалните артисти е труден и твърде напрегнат, за да могат да си позволят подобни забавления. А на Майкъл после казваше, че те и двамата биха се „втурнали“, но само ако им предложат петдесет долара хонорар.

Сред много познати от кабаретния живот двамина бяха определени да изиграят твърде скоро важна роля в живота на Доутри и Майкъл. Първият, политик и доктор, по име Емъри — Уолтър Мерит Емъри, няколко пъти беше сядал на масата на Доутри, където по стар обичай седеше на стол и Майкъл. От благодарност към Доутри за оказаната чест доктор Емъри между другото му даде адреса на кабинета си и го помоли да му даде право да лекува безплатно било господаря, било кучето, ако някога някой от двамата се разболее. По мнението на Доутри доктор Уолтър Мерит Емъри беше умен човек, несъмнено способен в професията си, но себелюбив като гладен тигър. И той му го каза с грубата прямота, която можеше да си позволи при така променените обстоятелства:

— Докторе, вие сте истинско чудо и това всеки може да забележи от пръв поглед. Когато искате нещо, вие просто отивате и го вземате. Нищо не би ви спряло, освен…

— Освен?…

— О, освен ако е заковано или заключено, или пък някой полицай го пази. Дано не ми се случи да имам нещо, което вие желаете.

— Само че наистина имате такова нещо! — увери го докторът и многозначително кимна на Майкъл, който седеше на стола помежду им.

— Брррр! — потрепера Доутри. — От вашите думи тръпки ме побиват. Ако съм сигурен, че действително мислите така, не бих стоял в Сан Франциско ни минута повече! — Той се замисли за миг над бирената си чаша и след това, успокоен, се засмя: — Но няма човек, който да вземе това куче от мен. Знаете ли, такъв човек бих го убил. Направо ще му го кажа в очите, както ви го казвам сега на вас — че бих го убил. И той ще ми повярва, както вие ми вярвате. Разбирате, че не се шегувам. Какво, та това куче…

И понеже беше безсилен да изрази дълбочината на чувствата си, Даг Доутри прекъсна изречението и го удави в бирената чаша.

Другата съдбовна личност беше от съвсем друг тип. Наричаше себе си Хари Дел Мар. Хари Дел Мар беше и името, което се появяваше по афишите, когато даваше спектакли в „Орфеум“. Той се издържаше от номера с дресирани животни, въпреки че Доутри не знаеше това, защото Дел Мар беше в почивка. Той също поръчваше бира на масата на Доутри. Беше млад, не повече от тридесетгодишен, тъмен, с големи кафяви очи, обкръжени от дълги клепки, за които той вярваше, че притежават хипнотични свойства, с устни и лице на херувим — изобщо целият му вид никак не подхождаше на деловития му начин на говорене.

— Нямате толкова пари, за да го купите — отговори Доутри, когато събеседникът му увеличи първото си предложение от петстотин долара на хиляда.

— Искате да кажете, че нямам хиляда долара!

— Не! — поклати глава Доутри. — Искам да кажа, че не се продава на никаква цена. Пък и за какво ви е?

— Харесва ми — отговори Дел Мар. — Защо идвам според вас в това долнопробно заведение? Защо идва цялата тази тълпа? Защо мъжете пият вино, надбягват се с коне, поддържат артистки, стават свещеници или книжни червеи? Защото им харесва. Ето ви отговор. Ние всички, когато можем, правим каквото ни харесва и се влачим подир нещата, които желаем, независимо дали можем да ги получим или не. Искам кучето и желанието ми струва хиляда долара. Виждате ли оня голям диамант върху ръката на онази жена там? Предполагам, че тя просто го е харесала, пожелала го е и го е получила независимо от цената. Цената не е имала за нея значението, което е имал диамантът. Сега това ваше куче…

— То не ви харесва — прекъсна го Даг Доутри. — Много чудно! Обикновено то харесва всички и не подбира много. Но още от първия път се наежи срещу вас. Никой не би искал куче, на което не се харесва.

— Не е в това въпросът — спокойно заяви Дел Мар. — На мен ми харесва. А дали то харесва мен или не, това е вече моя грижа и мисля, че ще мога да се справя с нея.

На Доутри му се стори, че зърна или по-скоро почувствува зад неизменното херувимско изражение на лицето му стоманена жестокост, която беше бездънна, защото се криеше под контрола на интелекта му. В мисълта си Доутри не оформи своето впечатление в такива понятия. Това беше по-скоро чувство, а чувствата не се нуждаят от думи, за да бъдат почувствувани или разбрани.

— Има една банка, която работи денонощно — продължи другият. — Можем да се разходим дотам, ще инкасирам един чек и след половин час парите ще бъдат в ръцете ви.

Доутри поклати глава.

— Не, не струва дори и като търговско предложение! — каза той. — Слушайте! Ето го кучето, печели по двадесет долара на вечер! Да кажем, че работи двадесет и пет дена в месеца. Това прави петстотин на месец или шест хиляди на година. Сега, ако приемем процент от пет на сто, защото е по-лесно за смятане, това представлява лихвата на капитал от сто и двадесет хиляди долара. Нека предположим, че разходите и моята заплата са двадесет хиляди, тогава кучето ще струва сто хиляди. За да бъдем обективни, нека разделим сумата наполовина — кучето струва петдесет хиляди. А вие ми предлагате за него хиляда.

— Вие може би мислите, че то ще трае вечно, като земята? — усмихна се спокойно Дел Мар.

Доутри веднага схвана мисълта му.

— Да предположим, че работи пет години — това са тридесет хиляди. Да предположим, че работи една година — това са шест хиляди. Но вие ми предлагате хиляда, а не шест хиляди. Такава сделка не е за мене… нито за него. Освен това, когато вече не ще може да работи и няма да струва нито цент, за мене то ще струва точно един милион долара, и ако случайно някой предложи толкова, веднага ще дигна цената.