Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (17)

Глава XVI

Два дни по-късно, когато параходът „Марипоса“ минаваше по обичайния си път между Таити и Сан Франциско, пътниците престанаха да играят на ринг, оставиха картите в пушалнята, романите и шезлонгите и се струпаха на борда, за да гледат малката лодка, която, подгонена от лек попътен вятър, се плъзгаше по морето към тях. Когато Дългия Джон, подпомогнат от Куейк и А Мой, свали платното и махна мачтата, всред пътниците избухна смях. Това, което видяха, беше съвсем различно от всичките им представи за спасени сред океана корабокрушенци.

Порази ги това, че лодката беше същински ноев ковчег със своя товар от постилки, консерви, каси бира, котката, двете кучета, белия какаду, китаеца, къдрокосия негър, върлинестия светлокос гигант, посивелия Даг Доутри и Стария моряк, който досущ приличаше на Ной. Един веселяк, чертожник във ваканция, го нарече Ной и така го приветствува:

— Привет, Ной — извика той. — Какъв потоп, а! Намери ли вече Арарат?

— Хванахте ли риба? — изрева друг младеж над планшира.

— Божичко! Погледнете бирата! Великолепна английска бира! Пратете една каса на мое име!

Никога не е имало по-симпатични корабокрушенци, които да са били спасени по-весело сред морето. Младите шегобийци уверяваха, че сам старият Ной се е качил на борда с остатъците от загубените племена, а на по-старите пътнички разправяха ужасни страхотии за цял тропически остров, който потънал поради вулкани и земетресения.

— Аз съм стюард — каза Даг Доутри на капитана на „Марипоса“ — и ще бъда доволен и благодарен, ако ме настаните при вашите стюарди. Дългия Джон, този там, е моряк и предното спално помещение си е тъкмо за него. Китаецът е готвач, а негърът — моя собственост. Но мистър Гринлиф, сър, е джентълмен и е достоен за най-доброто място на масата и за най-добрата каюта.

А когато се разнесе вест, че те са част от оживелия екипаж на тримачтовата шхуна „Мери Търнър“, която е била натрошена и потопена от кит, възрастните дами не повярваха това, както не бяха повярвали и на историята за потъналия остров.

— Капитан Хейуард — попита една от тях, — може ли един кит да потопи „Марипоса“?

— Никога досега моят кораб не е бил потопяван по този начин! — беше отговорът.

— Знаех си! — изразително заяви тя. — На параходите не им отива да се лутат и да се оставят да бъдат потопявани от китове, нали, капитане?

— Точно така, госпожо, уверявам ви, че сте права! — беше неговият отговор. — Въпреки това и петимата настояват, че така е станало.

— Моряците са прочути с това, че много лъжат, нали? — изрази дамата окончателното си убеждение във въпросителна форма.

— Най-страшните лъжци, които съм виждал, госпожо. Знаете ли, след като съм прекарал четиридесет години в морето, не мога да повярвам дори на собствената си клетва.

Девет дена по-късно „Марипоса“ мина Златната врата и влезе в пристанището на Сан Франциско. Хумористичните колонки на местните вестници, глупаво списвани от младите, току-що излезли от гимназията репортерчета, за момент погъделичкаха въображението на Сан Франциско, като описаха как „Марипоса“ спасила някакви корабокрушенци, които разправяли такава фантастична история, че дори репортерите не им повярвали. По този начин със своята глупост лъжливите репортери обявяват необикновената истина за лъжа. Това е нещо обикновено за репортерчетата, за градските вестници и за тъпото население, което търси преживелици във филмите и за което действителният свят с цялата си широта не съществува.

— Потопен от кит? — пита обикновеният човек от тълпата. — Глупости са това! Чисти глупости! А виж, да ти разкажа какво се случи в „Приключенията на Елинор“, който е един прекрасен филм, вярвай ми…

И тъй Доутри със своя екипаж слезе на брега във Фриско, без никой да предизвести за тях и без да бъдат възпети, а още на другата сутрин репортерите измислиха, че някакъв италиански риболовен кораб бил нападнат от чудовищна медуза. Дългия Джон веднага изчезна в един пансион за моряци, след една седмица се записа в профсъюза на моряците и замина с парна шхуна да товари червено дърво от Вандън, щата Орегон. А Мой не можа да стигне по-далеч от лагерните бараки на Федералната емиграционна служба, откъдето със следващия пощенски параход бе депортиран в Китай. Котката на „Мери Търнър“ бе осиновена от моряците на „Марипоса“ и отплува с „Марипоса“ по обратния курс за Таити. Един от помощник-щурманите свали Скрепс на брега и го остави при семейството си.

На брега се озова и Даг Доутри и с малките си спестявания нае две евтини стаи за себе си и остатъка от отговорностите, а именно Чарлс Стоу Гринлиф, Куейк, Майкъл и съвсем не на последно място — Коки. Но той не позволи на Стария моряк да живее дълго с него.

— Така не може да се играе играта, сър — каза му той. — Трябва ни капитал, вие трябва да заинтересувате хората. Още днес ще купите два куфара, ще наемете такси и ще отплавате към главния вход на хотел „Бронкс“ като най-почтен посетител, дявол да го вземе! Хотелът е наистина със стил, но цените са разумни, ако човек знае как да се оправи. Някоя малка стая към двора, без храна и тогава ще можете да пестите, като се храните в някое по-евтино заведение.

— Но аз нямам пари, стюард — протестира Стария моряк.

— Това няма значение, сър, ще ви подкрепям, доколкото мога.

— Ама, мили мой, вие знаете, че съм стар мошеник. Не мога да ви мамя като другите. Вие… че какво… че какво, вие сте ми приятел, не разбирате ли?

— Разбирам, как да не разбирам и ви благодаря, дето го казвате, сър. Точно затова съм с вас. А когато напипате някоя друга група ловци на съкровища и когато корабът бъде готов, просто ще ме наемете като стюард заедно с Куейк, Килени-бой и остатъка от нашето семейство. Вие ме осиновихте, аз съм големият ви син и трябва да ме слушате. Само „Бронкс“ е хотел за вас — името звучи добре, нали? Има атмосфера! За хората има значение не само това, което ще им разправяте, но и името на хотела ви. Казвам ви, като се изтегнете в някое голямо кожено кресло и заговорите за съкровище, с пура за два долара в устата и питие за двадесет цента до вас, съкровищата ще изглеждат съвсем достоверни, хората просто ще бъдат принудени да ви повярват! А сега, ако искате да дойдете с мене, нека излезем и купим куфарите!

Стария моряк наперено пристигна с такси пред „Бронкс“, записа със старомодния си почерк „Чарлс Стоу Гринлиф“ в книгата и се зае отново с дейността, която в течение на години го беше държала далече от фермата за бедни. Също така наперено Даг Доутри се зае да търси работа. Това беше крайно необходимо, защото той бе човек на скъпите удоволствия. Семейството му, което се състоеше от Куейк, Майкъл и Коки, искаше да яде и да има подслон; още по-скъпа беше издръжката на Стария моряк в луксозния хотел; а не бива да се забравят и шестте кварта бира, с които Доутри гасеше жаждата си.

За нещастие това беше период на икономическа криза. За гражданите на Сан Франциско безработицата беше проблем, много по-остър от обикновено. Колкото до параходите и корабите, за всяко място на стюард имаше трима кандидати. Доутри не можа да намери нищо постоянно, а временната работа не покриваше текущите му разноски. Той дори работи три дена с кирка и лопата — нает бе от общината, — а после, според наредбите, отстъпи на друг нуждаещ се, когото трите дни работа щяха да поддържат още малко на повърхността.

Доутри би дал Куейк някъде на работа, само че това беше невъзможно. Черният беше виждал само Сидней, и то от палубата на корабите, и през живота си не бе стъпвал в град. Това, което познаваше от живота, бяха параходите, далечните острови на южните морета и неговия собствен остров в Меланезия — Кайзер Вилхелм. Така че Куейк остана в двете стаи да готви и чисти на господаря си, да се грижи за Майкъл и Коки. Двете стаи бяха затвор за Майкъл, защото той бе свикнал да тича по кораба, кораловите плажове и плантациите.

Но понякога вечер Майкъл и стюардът се разхождаха заедно, а Куейк ги придружаваше на няколко крачки зад тях. Множеството бели богове по гъмжащите тротоари истински отегчаваха Майкъл, тъй че за него стойността на белите богове, общо взето, спадна рязко. Но цената на стюарда, неговото собствено божество, се покачи. Сред толкова много богове Майкъл се почувствува объркан и аврамовото лоно на стюарда стана за него повече от всякога сигурно пристанище, където никога нямаше грубост и опасности.

„Внимавай къде стъпваш“ е последната предупредителна дума на градския живот от двадесети век. Майкъл бързо разбра това, защото трябваше да пази краката си сред хилядите, неизброими, обути в кожа крака на хората, които вечно бързаха и никога не се интересуваха за съществуването и мястото на по-ниския от тях, четирикрак ирландски териер.

Вечерните разходки със стюарда неизбежно водеха от кръчма в кръчма, където пред дълги барове, застанали върху покрития с трици под или седнали по масите, мъжете пиеха и разговаряха. Мъжете вършеха твърде много и двете неща, както ги вършеше и стюардът, само че, след като изпълнеше шестквартовото си всекидневно задължение, той се отправяше вкъщи да си легне. Много бяха познанствата, които той завърза, а покрай него и Майкъл. Повечето от новите познати бяха моряци от крайбрежното плаване и моряци от залива, въпреки че покрай тях имаше много докери и работници от пристанището.

Един от тях, капитан на плоскодънна шхуна, която правеше рейсове из залива и по реките Сан Уокин и Сакраменто, обеща на Доутри да го наеме като готвач и моряк на шхуната „Хауърд“. Тя побираше осемдесет тона товар заедно с този на палубата. На нея цареше пълна демокрация — самият капитан Йоргенсен, готвачът и двамата моряци я товареха и разтоварваха по всяко време и плаваха денонощно с нея при всякакви атмосферни условия, като един човек стоеше на руля, а другите трима спяха и събираха сили. Работата беше двойна, дори тройна, но храната беше много, а заплатите достигаха от четиридесет и пет до шестдесет долара на месец.

— Виж какво ще стане, значи! — каза капитан Йоргенсен. — Това момче, готвача Хансън, тия дни ще го напердаша и ще го уволня, тогава можеш да дойдеш с нас… и твоето „бау-бау“ също! — При това той спусна сърдечната си яка трудова ръка, за да погали Майкъл по главата. — Това е чудесно „бау-бау“. То ще е полезно на плоскодънката, когато е на пристана или на котва и моряците на нея спят.

— Уволни още сега Хансън — увещаваше го Доутри.

Но капитан Йоргенсен бавно поклащаше бавномислещата си глава:

— Най-напред ще го напердаша!

— Тогава защо не го напердашиш още сега и да го уволниш! — настояваше Доутри. — Ето го къде е, в ъгъла на бара!

— Не. Трябва да ми даде повод. Аз имам много причини. Но искам да ми даде повод така, че всички моряци да го видят. Искам да ме накара да го напердаша, така че всички моряци да ми кажат: „Ура, капитане, добре направи!“ Тогава ще получиш мястото.

Ако капитан Йоргенсен не се бавеше толкова със замисления пердах или ако Хансън беше побързал да даде повод за собственото си напердашване, Майкъл щеше да придружи стюарда на шхуната „Хауърд“ и всичко, което се случи по-късно с него, щеше да бъде различно от това, което му готвеше съдбата. Но съдбата му бе определена от случайността и от комбинации от случайности, които Майкъл не можеше да промени, пък и не знаеше нищо за тях, също както и стюардът. В този миг и най-фантастичните предвиждания не биха могли да посочат сценичната кариера и кошмара от жестокости, които го очакваха. Колкото пък до съдбата на Даг Доутри и Куейк, дори най-безумният наркотичен сън не би представлявал нищо в сравнение с нея.