Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (16)

Глава XV

Ако пасатите не бяха утихнали на втория ден, след като корабът се беше отправил за Маркизките острови; ако капитан Доун не беше заругал пак по време на обеда, че имат само един хронометър; ако поради това Симон Нишиканта не беше се ядосал и излязъл с пушката си на палубата, за да намери някой морски обитател, когото да застреля; и ако морският обитател, който се появи край кораба беше някоя бонита, делфин, тон или каквото и да е, а не големият осемдесетфутов женски кит, придружен от малкото си — ако коя и да е брънка от тази верига липсваше, „Мери Търнър“ без съмнение щеше да стигне до Маркизките острови, да напълни бъчонките си с вода и да поднови търсенето на съкровището; а съдбата на Майкъл, Доутри, Куейк и Коки щеше да бъде друга и може би не толкова ужасна.

Но в случая всяка брънка беше на мястото си. Имаше пълно затишие и шхуната пълзеше по голямото спокойно море, реите и въжетата се удряха в отпуснатите платна и точно тогава Симон Нишиканта изпрати куршума в тялото на малкото китче. По някакво чудо куршумът уби китчето. Все едно да убиеш слон с детска пушка. Китчето не умря изведнъж. То само прекъсна играта си и известно време лежа на повърхността на водата, като потръпваше. В момента на удара майката беше до него и всички, които я гледаха право под себе си от борда, видяха, че тя запази спокойствие въпреки учудването и тревогата си. Побутваше китчето с огромното си тяло, след това правеше кръгове около него, приближаваше се пак и отново го побутваше.

На „Мери Търнър“ всички се бяха наредили до фалшборда и със страх гледаха надолу към чудовището. На дължина то беше колкото шхуната.

— Ами ако и този направи с нас това, което оня кит е направил с „Есекс“? — подметна Даг Доутри на Стария моряк.

— Ще бъде съвсем заслужено — беше отговорът. — Тази постъпка беше непредизвикана, безсмислена и жестока.

Майкъл разбра, че нещо става оттатък кораба, но фалшбордът му пречеше да види какво, затова скочи върху покрива на рубката и като зърна чудовището, предизвикателно залая. Всички обърнаха очи към него, уплашени и стреснати, а стюардът му изкомандува нещо шепнешком, за да го накара да млъкне.

— Това е за последен път — изръмжа Гримшо на Нишиканта с нисък, гневен глас. — Ако през нашето пътешествие още веднъж стреляте по някой кит, ще ви откъсна мръсната шия. Ясно ли е? Говоря сериозно. Ще я стискам, додето ви изскочат очите.

Евреинът се усмихна кисело и проскимтя:

— Нищо няма да стане. Не вярвам въобще, че „Есекс“ е бил потопен от кит.

Подканяно от майка си, умиращото китче направи няколко мъчителни усилия да плува, но те бяха напразни и то само се залюля насам-натам.

Докато обикаляше наоколо, майката неволно блъсна „Мери Търнър“ под лявата страна и шхуната се наклони силно надясно, а кърмата й се вирна нагоре. Но това случайно леко докосване не беше още нищо. В момента, когато блъсна кораба, тя се подплаши от допира и размаха опашка. Ударът разби фалшборда пред вантата на предната мачта, смаза го, сякаш бе цигарена кутия, и проби палубата.

Това беше всичко. Целият екипаж гледаше мълчаливо и уплашено морското чудовище, обзето от мъка по умиращата си рожба.

Мина още час, през който шхуната и двата кита се раздалечаваха все повече. На няколко пъти китчето напразно се опитваше да плува. След това започна да трепери, докато накрая лудо се завъртя и запляска с опашка.

— Агонизира — тихо каза Стария моряк.

— Дявол да го вземе, умря! — възкликна капитан Доун след пет минути. — Кой би повярвал? Куршум от пушка! Сили небесни, пратете за половин час вятър, та да избегнем това съседство!

— Отървахме се на косъм — каза Гримшо.

Капитан Доун поклати глава и загрижено погледна най-напред увисналите платна, а после — морето с надеждата, че ще види водата набраздена от вятър. Но морето беше същинско стъкло, огромно, едва нагънато, с повърхност, гладка като живак.

— Всичко е наред — окуражи ги Гримшо. — Ето го, плува нататък и се отдалечава от нас!

— Разбира се, че е наред, винаги е било наред — наду се Нишиканта, забърса потта от лицето и врата си заедно с другите продължи да гледа отминаващия кит. — Големи храбреци сте, няма що, изкарахте си ума от някаква риба!

— Доколкото успях да забележа, лицето ви беше станало по-малко жълто — каза язвително Гримшо. — Жълтото трябва да е отишло в гащите ви!

Капитан Доун дълбоко въздъхна. Облекчението му беше толкова голямо, че не сметна за нужно да се намеси в кавгата.

— Вие сте пъзльо — продължи Гримшо, — пъзльо и нищо повече! — Той кимна с глава към Стария моряк. — Ето ви истински мъж. Никакъв страх. И окото му даже не трепна, а разбираше много по-добре от вас на каква опасност бяхме изложени. Ако трябва да избирам с кого от двама ви да остана на някой пустинен остров, хиляди пъти бих предпочел него. Ако…

Но викът на моряците го прекъсна.

— Боже милостиви! — въздъхна капитан Доун.

Големият женски кит се беше обърнал назад и се носеше право към тях. Скоростта му беше толкова голяма, че предницата му разсичаше водата като носа на някой дредноут^[1] или презокеански параход.

— Дръжте се здраво! — изрева капитан Доун.

Всички се стегнаха в очакване на удара. Хенрик Гйертсен, който беше на руля, се разкрачи широко, наведе се и притисна с рамене и ръце две противоположни дръжки на щурвала. Някои от моряците избягаха от средата на кораба към кърмата, а други се покатериха по въжетата. Доутри с една ръка се хвана здраво за леера, а със свободната си прегърна Стария моряк.

Всички затаиха дъх. Китът удари „Мери Търнър“ точно зад вантата на предната мачта. Случиха се сума неща, които окото не можеше да възприеме изведнъж. Един от моряците по въжетата падна с главата надолу заедно с въжето, за което се държеше, но беше хванат за глезена и спасен от друг моряк, а шхуната, която заскърца и затрепери, цялата бе повдигната откъм лявата страна и се накрени надясно така, че водата прескачаше през фалшборда. Майкъл се плъзна по гладкия покрив на рубката, претърколи се по стръмния наклон към десния борд и драскайки и ръмжейки, изчезна в люка. В този момент левите ванти на предната мачта се скъсаха и форстенгата като пияна се наклони надясно.

— Честна дума — каза Стария моряк, — това добре го усетихме.

— Мистър Джаксън, проверете водата в трюма! — нареди капитан Доун на помощника си.

Помощникът се подчини, макар че с едно око поглеждаше неспокойно към кита, който се беше отдалечил и се движеше на изток.

— Ето какво ни докарахте! — заяде се Гримшо с Нишиканта.

Нишиканта кимна с глава, като бършеше потта си, и прошепна:

— Приемам. Получих си заслуженото. Не мислех, че китовете могат да вършат такива неща. Никога вече няма да правя така.

— Може би никога вече няма да имате случай! — отвърна капитанът. — Още не сме се отървали от този! Китът, който нападнал „Есекс“ се хвърлял няколко пъти върху него! Не вярвам характерът на китовете да се е изменил за няколко години.

— Съвсем сух, сър — доложи за резултата от проверката мистър Джаксън.

— Пак се връща! — извика Доутри.

На около половин миля от кораба китът се обърна остро и наново се впусна назад.

— Застани на носа! — извика капитан Доун на един от моряците, който току-що се беше подал от предната кабина с торба в ръката. Над главата му форстенгата се люлееше заплашително.

— Кани се да напуска кораба — прошепна Доутри на Стария моряк. — Като плъх!

— Всички сме плъхове! — беше отговорът. — Само това научих, докато бях плъх между дръгливите плъхове във фермата за бедни.

В това време възбудата и страхът на хората се бяха предали и на Майкъл. Докато хората търсеха нова опора, за да са готови за предстоящия удар, той пак се качи върху покрива на рубката, та да може да гледа, и като видя кита отблизо до кораба, заръмжа срещу него.

„Мери Търнър“ беше ударена зад вантите на задната мачта. Корабът се наклони силно надясно и Майкъл позорно отхвръкна в същата посока. Ясно можеше да се чуе пукотът на чупещи се дъски. Хенрик Гйертсен, който с все сила се беше впил в щурвала, изхвърча във въздуха, когато рулят се завъртя от удара. Той се блъсна в капитан Доун, който беше изпуснал леера. Двамата паднаха на палубата, без да могат да си поемат дъх. Нишиканта се облегна на рубката и изруга. Ноктите и на двете му ръце се бяха изкъртили в момента, когато отчаяно се опитваше да се задържи за леера.

Доутри завърза с въже Стария моряк за задната ванта и му подаде края на въжето, за да го държи, а капитан Доун, задъхвайки се, допълзя до леерите и с мъка се изправи.

— Добре се наредихме — прегракнало прошепна той на помощника и притисна с ръка страната си, за да облекчи болката. — Проверете пак трюма! Непрестанно го проверявайте!

И други моряци използуваха паузата, за да се втурнат под клатещата се форстенга към спалното помещение и набързо да приберат вещите си в торбите. А когато А Мой излезе от средната каюта с добре натъпкана торба, Доутри изпрати Куейк да прибере и техния багаж.

— Съвсем сух — чу се докладът на помощника.

— Продължавайте да наблюдавате! Ето че отново иде, а шхуната не може да издържи толкова много удари!

В това време Доутри беше взел Майкъл под мишница, а със свободната си ръка се готвеше да се хване за въжетата преди следващия удар.

Докато се извърташе, за да се върне, китът загуби малко посоката си и мина на двайсет фута от кърмата на „Мери Търнър“. Въпреки това вълната, която образува, накара шхуната дълбоко да се наклони — кърмата й грациозно се повдигна, а носът й се потопи в морето.

— Ако ни беше ударил… — промърмори капитан Доун и млъкна.

— Щеше да ни е за упокой! — завърши вместо него Доутри. — Като нищо щеше да отнесе кърмата, сър!

Китът се обърна отново, този път на не повече от двеста ярда, впусна се обратно, без да е описал пълен полукръг, и се насочи към носа на шхуната отдясно. Гърбът му удари носа и изглежда, че едва закачи мартинщага, но въпреки това „Мери Търнър“ така се наведе назад, че кърмата й загреба вода. Но и това не беше всичко. Мартинщагът, ватерщагът и всичките щагове на бушприта се скъсаха и бушпритът се наклони под прав ъгъл наляво и нагоре, теглен от оцелелите форстенщагове. Форстенгата се издигна за няколко мига във въздуха и после се стовари на палубата, при което бушпритът падна във водата, отдели се от предната палуба и се повлече край шхуната.

— Запуши устата на това куче! — заповяда грубо Нишиканта на Доутри. — Иначе…

В ръцете на стюарда Майкъл ръмжеше предизвикателно не само срещу кита, но и срещу този неприятелски и заплашителен свят, който беше всял паника сред двукраките божества.

— Ще го оставя да пее — озъби се Доутри — напук! Ти надроби тази попара и ако вдигнеш ръка срещу кучето ми, ще те пречукам, мръсен лихварино!

— Съвсем правилно, съвсем правилно! — кимна одобрително Стария моряк. — Стюард, бихте ли намерили парче платнище, някое старо одеяло или нещо меко и широко, с което да замените това въже? Врязва се много, и то тъкмо там, където липсват трите ми ребра.

Доутри тикна Майкъл в ръцете на стареца.

— Дръжте го, сър — каза стюардът. — И ако този лихвар се нахвърли върху Килени-бой, плюйте му в лицето, ухапете го, правете, каквото знаете! Аз веднага ще се върна, сър, преди да може да ви направи нещо и преди китът да ни удари отново. И оставете Килени да вдига шум, колкото си иска. Един негов косъм струва повече от хиляда вонещи лихвари.

Доутри се втурна в каютата, върна се с една възглавница и три чаршафа, употреби възглавницата за подложка, а чаршафите навърза бързо един за друг с моряшки възли, настани Стария моряк удобно и безопасно и отново взе Майкъл в собствените си ръце.

— Появи се вода, сър! — извика помощникът. Шест инча, не, седем инча, сър!

През развалините на форстенгата цяла група моряци се втурнаха към спалното помещение да прибират вещите си.

— Да се приготви лодката на десния борд, мистър Джаксън — нареди капитанът, гледайки пенливата следа на кита, който се отдалечаваше, за да нападне отново. — Но да не се сваля! Вдигнете я със скрипците над борда, иначе проклетият кит ще я строши. Нека е готова, хората да вземат торбите си, а после складирайте в нея вода и храна!

Когато въжетата бяха извадени от лодката и скрипците — закрепени, хората се втурнаха към местата си тъкмо преди връщането на кита. Той удари „Мери Търнър“ право в средата на левия борд, така че от кърмата можеше не само да се чуе, но и да се види как шхуната се огъна и пак се изправи — като шперплат. Корабът се наклони от удара, леерът на десния борд се зари в морето и при внезапното си надигане „Мери Търнър“ загреба толкова много вода, че тя стигна до коленете на моряците, които стояха около лодката, и се заизцежда през левия борд.

— Вдигай! — нареди капитан Доун от кърмата. — Вдигай нагоре! Измъкни я навънка! Дръж здраво! Завързвай!

Лодката беше извън борда и кърмата й се опираше о леера на „Мери Търнър“.

— Десет инча, сър, и бързо се увеличава! — уведоми помощникът.

— Отивам за инструментите си — заяви капитан Доун и тръгна към каютата си. Насред път се спря и прибави презрително, за да го чуе Нишиканта. — И за единствения си хронометър!

— Фут и половина и се увеличава! — извика помощникът към него.

— Добре ще е и ние да поприберем това-онова! — рече Гримшо на Нишиканта и тръгна след капитана.

— Стюард — каза Нишиканта, — слез долу и опаковай постелките ми! Аз ще се погрижа за останалото.

— Можеш да вървиш по дяволите, мистър Нишиканта, а също и всички останали! — беше спокойният отговор на Доутри, макар че той веднага се обърна към Стария моряк с уважение: — Вие подръжте Килени, сър. Аз ще се погрижа за вашите вещи. Имате ли нещо, на което специално държите, сър?

Джексън също слезе долу и докато петимата опаковаха по-ценните и необходими вещи, „Мери Търнър“ отново бе ударена. Ударът ги свари неподготвени и всички отхвръкнаха като тапи наляво, а от каютата на Симон Нишиканта долетяха скимтящи ругатни, които показваха, че той бе ударил ребрата си в ръба на леглото. Но този звук бе заглушен от страшен пукот и трясък на палубата.

— Само трески ще останат от него — чу се гласът на капитан Доун в последвалата тишина. Той внимателно се изкачваше по трапа и притискаше хронометъра до гърдите си.

Капитанът го предаде на един моряк да го пази, върна се отново долу и с помощта на стюарда извади сандъка си. На свой ред той помогна на стюарда да изнесе сандъка на Стария моряк. След това капитанът и Доутри заедно с уплашените моряци се вмъкнаха през люка в каютата в склада и започнаха да подават навън непрекъснат поток от припаси — каси с консервирана риба и говеждо месо, с мармалад и сухар, с масло и кондензирано мляко и какви ли не консервирани, изсушени, обезводнени и кондензирани продукти, които в днешно време се складират в корабите за храна на хората.

Доутри и капитанът излязоха последни от каютата и се взряха нагоре към мястото, където преди няколко минути се извисяваха стенгите на главната и задната мачта. Следващият миг те посветиха на останките им върху палубата — стенгата на задната мачта при падането си беше пробила задното платно и поддържана от него във вертикално положение, се люлееше напред-назад с всяко полюшване на платното, а стенгата на главната мачта лежеше върху люка, който водеше към помещението на Доутри.

Докато женският кит, изразяващ своята майчинска скръб чрез насилие и разрушение, се отдръпваше на необходимото разстояние, за да атакува отново, целият екипаж на „Мери Търнър“ се събра на десния борд при лодката, която висеше готова за спускане. На палубата до нея бе натрупана внушителна купчина каси с продукти, бъчонки с вода и лични вещи. Достатъчно беше да се хвърли един поглед върху тая купчинка и многото хора, за да се разбере, че лодката щеше да бъде опасно претоварена.

— Моряците трябва да бъдат с нас на всяка цена — могат да гребат — каза Симон Нишиканта.

— Но дали вие трябва да сте с нас? — мрачно попита Гримшо. — Заемате много място с огромното си тяло, пък сте и цяло животно.

— Смятам, че ще бъда — забеляза лихварят, като дръпна ризата си, за да я отвори, скъсвайки в бързината четири копчета, и показа един пистолет колт 44 в кобур, препасан на голо от лявата страна, така че дясната ръка всеки миг да може да хване дръжката. — Смятам, че ще бъда. Но така или иначе, можем да си спестим крайните мерки.

— Както кажете — отстъпи язвително производителят на пшеница, въпреки че голямата му ръка се сви неволно, сякаш стискаше някого за шията. — Още повече че ако ни се свърши храната, вие ще бъдете добре дошъл — поради големия си обем, искам да кажа, не за нещо друго. А сега кого мислите, че не трябва да вземем? Чернокожия? Той няма пистолет.

Но подигравките му бяха прекъснати от следващото нападение на кита — още един удар по задната част, който отнесе кърмата и разруши кормилното устройство.

— Колко е водата? — попита капитан Доун помощника си.

— Три фута, сър, току-що проверих — отговори той. — Мисля, сър, че ще е добре лодката да се натовари отчасти; после, щом китът ни удари следващия път, веднага да я спуснем, да натоварим остатъка, да влезем и ние и бърже да се ометем.

Капитан Доун кимна.

— Трябва да се работи светкавично — каза той. — Всички да бъдат готови! Стюард, ще скочите пръв в лодката и аз ще ви подам хронометъра.

Нишиканта войнствено се промъкна с цялото си огромно туловище до капитана, отвори ризата си и показа пистолета.

— Лодката не може да побере всички ни — каза той — и стюардът е един от тези, които няма да дойдат с нас. Разбрано ли е? Запишете си го на челото! Стюардът е един от тези, които няма да дойдат с нас.

Капитан Доун хладнокръвно погледна големия пистолет и в съзнанието му изплува видението на неговия жилищен дом в Сан Франциско. Той сви рамене.

— Лодката и без това ще бъде претоварена с тоя багаж. Продължавайте да избирате, щом сте решили да правите подбор по ваш вкус, само помнете, че аз единствен разбирам от мореплаване и ако искате пак да зърнете заложните си къщи, би трябвало да се грижите добре за мене. Стюард!

Доутри се приближи.

— За вас няма да има място… както и за още един-двама! Съжалявам, че трябва да ви го кажа!

— Слава богу! — каза Доутри. — Аз пък се страхувах, че ще искате да бъда с вас. Куейк, тебе вземи мой багаж и наслага в друга лодка, на друга страна!

Куейк веднага се подчини, помощникът провери водата в трюма за последен път и докладва, че е три фута и половина, а моряците натовариха по-лекия багаж в лодката.

Един тънък-дълъг млад моряк, швед по рождение, висок шест фута и половина и слаб като клечка, със свлечени рамене, съвсем светли бледосини очи и тен и коса в тон с тази цветна гама, се присъедини към Куейк.

— Тук, Дълги Джон! — намеси се помощникът. — Тази е твоята лодка, товари нея!

Дългият се усмихна смутено и заеквайки обясни:

— Аз мисля, по-хубаво да съм с готвача!

— Смятам да го оставим да върви, колкото повече останат за другата лодка, толкова по-добре! — каза тежката си дума Нишиканта. — Някой друг да остава?

— Аз пък смятам — озъби се Даг Доутри право в лицето му, — че колкото бира е останала, трябва да върви в моята лодка… освен ако искаш да спорим по въпроса.

— Ах, за една бройка… — изсъска Нишиканта с привиден гняв.

— И за милион бройки не ти стиска да се счепкаш с мен, мръсен кръвопиецо! — отговори Доутри. — Ти им взе ума, но аз ти взех мярката! Не, милиарди да ми даваш, няма да ме накараш да пътувам с теб! Дълги Джон, занеси тези две каси — пълната и преполовената, и ги сложи в моята лодка. Хайде, Нишиканта, почвай, ако ти стиска!

Симон Нишиканта не смееше и се чудеше как да постъпи, но един вик го отърва от неудобното положение.

— Ето го, иде!

Всички се втурнаха да търсят опора. Китът счупи още някои части на кораба и „Мери Търнър“ безпомощно се заклати нагоре-надолу.

— Спускайте лодката! Давай! По-живо!

Заповедите на капитан Доун бяха изпълнени веднага. От десния борд лодката, придържана от моряците, бе вдигната и спусната във водата до кораба, а отгоре й заваля остатъкът от багажа и припасите.

— Да ви помогна, сър, щом толкова бързате да напуснете кораба — каза Доутри, пое хронометъра от капитан Доун и застана, готов да му го подаде, щом той се настани в лодката.

— Хайде, Гринлиф! — извика Гримшо на Стария моряк.

— Не, много ви благодаря, сър! — чу се отговорът. — Мисля, че в другата лодка ще има повече място.

— Трябва ни готвача! — извика Нишиканта от кърмата. — Хайде, жълта маймуно! Скачай вътре!

Малкият, стар, прегърбен А Мой се двоумеше. Той явно премисляше, въпреки че никой не можеше да отгатне мислите му. Вглеждаше се в пистолета на лихваря и в проказата на Куейк и Доутри и преценяваше, като вземаше предвид товара и на двете лодки.

— Мене отива на друга лодка! — каза А Мой и започна да примъква торбата си по палубата.

— Отвързвайте! — изкомандува капитан Доун.

Скрепс, младото едро нюфаундлендско куче, което през цялото време на суматохата беше играло, видя, че мнозина от хората на „Мери Търнър“ са в лодката до кораба, скочи през сваления леер и се просна на купчината торби и каси.

Лодката се заклати и Нишиканта с пистолет в ръка извика:

— Хвърлете го обратно! Хвърлете го на кораба!

Моряците се подчиниха и учуденият Скрепс полетя във въздуха и се намери по гръб на палубата на „Мери Търнър“. Все пак той прие това като грубовата шега, затъркаля се възторжено, заувива се като червей и зачака нови удоволствия от играта. Посегна с дружелюбно ръмжене към Майкъл, който сега се разхождаше свободно по палубата, но в отговор получи предупредително и раздразнено ръмжене.

— Мисля, че ще трябва да го прибавим към нашата колекция, а, сър? — забеляза Доутри, отдели един миг, за да погали успокоително по главата голямото куче и за награда то радостно и гальовно го близна с език по ръката.

Организаторските способности на всеки първокласен корабен стюард са винаги над средното ниво. А Даг Доутри беше първокласен корабен стюард. След като остави Стария моряк в едно безопасно ъгълче и накара Дългия Джон да развърже другата лодка и да я закачи на скрипците, той изпрати Куейк в трюма, за да напълни няколко бъчонки с вода от нищожния остатък, а на А Мой поръча да вземе каквато храна е останала в кухнята.

Лодката от десния борд, натъпкана с хора, провизии и личен багаж, бързо се отдалечаваше от центъра на опасността, тоест от „Мери Търнър“, но още не беше изминала стотина ярда, когато китът, неулучил шхуната, направи с голяма скорост остър завой, като разпенваше водата и едва не се сблъска с лодката. Той мина толкова близо до нея, че гребците откъм неговата страна прибраха греблата. Вълната, която надигна, удари кърмата на претоварената лодка така, че тя, преди да се изправи, загреба вода. Нишиканта, който стоеше прав на най-удобното място на кърмата, което беше избрал за себе си, все още с пистолет в ръка, се залюля от заклащането. При инстинктивното, мъчително усилие, което направи, за да запази равновесие, той неволно изтърва пистолета и той падна в морето.

— Ха, ха! — тържествуваше Доутри. — Колко струваш сега, Нишиканта? Аз му взех мярката, а той няма вече с какво да ви вземе ума, момчета. Сега ви е лесна плячка. Съвсем лесна! Точно така! И ако се стигне до изяждане, изяжте него най-напред! Вярно е, че е смрадлив и няма да е вкусен. Но много почтени хора са яли смрадливо месо, докато се измъкнат от трудни положения. Само че преди това го накиснете в саламура за една нощ.

Гримшо, чието място на кърмата не беше никак удобно, схвана едновременно с Доутри какво става и бързо се изправи, протегна ръка, хвана лихваря за врата, с грубо движение го повдигна във въздуха и го запрати по корем върху дъските на дъното.

— Ха-ха! — долетя смехът на Доутри през стотината ярда, които ги отделяха от лодката.

След това Гримшо, без да бърза, взе по-удобното място.

— Искате ли да дойдете с нас? — извика той на Доутри.

— Не, сър, благодаря! — отговори той. — Ще станем много, в другата лодка ще ни бъде по-добре!

Лодката бързо се отдалечаваше. Едни от моряците налягаха здравата греблата, а други изгребваха навлязлата вода. В същото време Доутри взе със себе си А Мой, двамата слязоха в трюма под каютата, разтовариха още каси и извадиха навън нови провизии.

Тъкмо когато бяха долу, китът закачи шхуната малко пред средата на левия борд, махна с могъщата си опашка и отнесе вантпутенса^[2] и леера до вантата на задната мачта. При следващата голяма гладка вълна задната мачта падна в морето.

— Бога ми, страшен кит! — каза Доутри на А Мой, когато излязоха от каютата и видяха последните разрушения.

А Мой рече да вземе още храна от кухнята, а Доутри, Куейк и Дългия Джон с цялата си тежест завъртяха скрипците един по един, вдигнаха лодката над левия борд, най-напред носа, после кърмата, и я провесиха над водата.

— Ще изчакаме следващия удар, после ще я спуснем, ще нахвърлим всичко в нея и ще се разкараме — каза стюардът на Стария моряк. — Имаме много време. Шхуната няма да потъва по-бързо, когато се напълни с вода.

В това време шпигатите^[3] бяха почти наравно с водата и корабът мързеливо се поклащаше по големите вълни.

— Хей! — припомни си той нещо и викна към капитан Доун, чиято лодка се беше отдалечила още повече. — Какъв е курсът към Маркизките острови? Оттука? И на какво разстояние?

— Север, североизток, четвърт на изток! — Отговорът едва се чуваше. — Ще стигнете до Нука-Хива! Около двеста мили! Използувайте добре югоизточния пасат и ще стигнете!

— Благодаря, сър! — отговори стюардът, затича се към кърмата на кораба, изкърти стойката на компаса и го занесе в лодката.

Понеже китът забави следващото нападение, те помислиха, че се е отказал. А докато го чакаха и наблюдаваха как се въргаля в морето на около двеста ярда, „Мери Търнър“ бавно, но сигурно потъваше.

— Дали да рискуваме? — каза Доутри на Дългия Джон, като се двоумеше, но в това време в разговора се намеси трети глас.

— Коки! Коки! — долетяха жаловити звуци откъм средното помещение.

— Дявол да го вземе! — бе следващата фраза, изречена с раздразнение и гняв. — Дявол да го вземе! Дявол да го вземе!

— Тебе, разбира се, дяволът няма да те вземе! — отсъди Доутри, спусна се на палубата, промъкна се през бъркотията от въжета, които препречваха пътя му, и намери малкото живо бяло животинче кацнало на края на една койка. Наежено, то ту изправяше, ту отпущаше розовия си гребен и ругаеше с човешка реч щуротиите на света, на корабите и на хората по морето.

Какадуто стъпи върху подканящия показалец на Доутри, бързо се покачи по ръкава на ризата му до рамото, заби в тънкия плат ноктите си, които стигнаха до плътта му и причиниха болка, наведе глава към ухото му и за да благодари, да изрази облекчението си и да се представи, измърмори: „Коки! Коки!“

— Ах ти, кучи сине! — ласкаво каза Доутри.

— Слава богу! — отговори Коки и тонът му така приличаше на тона на Даг Доутри, че той се стресна.

— Ах ти, кучи сине! — повтори Доутри и потърка гальовно бузата си в перушинестата качулата глава на какадуто. — А някои мислят, че на този свят само хората са от значение!

Китът продължаваше да се бави и тъй като водата вече заливаше палубата и мокреше краката им, Доутри нареди лодката да бъде пусната. А Мой побърза да скочи на носа и Доутри помисли, че малкият китаец бърза, защото го е страх да седи на потъващия кораб, но той грешеше. А Мой гледаше да заеме такова място в лодката, че да бъде колкото е възможно по-далеч от Куейк и стюарда.

Отблъснаха лодката, набързо наредиха провизиите и багажа на дъното и заеха местата си, А Мой на предното гребло, зад него дългия Джон и Куейк, а Даг Доутри (Коки все още беше на рамото му) — на задното гребло. Застанал върху багажа на кърмата, Майкъл тъжно гледаше „Мери Търнър“ и продължаваше глухо да ръмжи срещу Скрепс, който идиотски се мъчеше да започне някаква бясна игра. Стария моряк застана на кърмата и когато всичко беше готово, даде команда за първия удар с греблата.

Майкъл изръмжа и се наежи, което ги предупреди, че китът не само идва към тях, а е и много близо. Но китът не нападна. Само обиколи шхуната, сякаш изучаваше неприятеля си.

— Обзалагам се, че от толкова удари си е натъртил главата и сега започва да го боли! — захили се Доутри, за да окуражи другарите си.

Едва бяха ударили десетина пъти с греблата, когато възклицанието на Дългия Джон ги накара да проследят погледа му към носа на шхуната, където се мярна котката на моряците, погнала един голям плъх. Те видяха и други плъхове — очевидно водата ги беше принудила да напуснат дупките си.

— Чини ми се, че не бива да оставяме котката! — подметна Даг Доутри.

— Разбира се, че не бива — отговори Стария моряк, натисна румпела и лодката зави към кораба.

Преди да поемат отново, китът два пъти ги разлюля при мързеливите си обиколки. Изглежда, че той не им обръщаше внимание. От това огромно нещо, шхуната, беше дошла смъртта на китчето, затова върху нея изливаше яростта си.

Докато се отдалечаваха, китът се обърна и се отправи нанякъде. На около половин миля се извъртя и се втурна в атака.

— С толкова вода в нея шхуната ще даде истински отпор на удара! — каза Доутри. — Господи, спрете да гребете и наблюдавайте!

Ударът попадна точно в средата на кораба и беше най-силният от всички удари, които беше получила „Мери Търнър“.

Във въздуха се разхвърчаха щаги и трески от планшира, а корабът толкова силно се накрени, че половината от мокрото, обковано с мед дъно заблестя на слънцето. Когато се изправи тромаво, главната мачта се заклати като пияна, но не падна.

— Нокаут! — извика Доутри, като видя как китът пени водата с безсмислени гигантски удари на опашката. — Този път и двамата трябва да са довършени.

— Шхуна свърши съвсем — забеляза Куейк, когато фалшбордовете на „Мери Търнър“ изчезнаха под водата.

Корабът потъна бързо. Само за няколко минути изчезна и остатъкът на главната мачта. Остана единствено китът, който се носеше немощен по повърхността на морето.

— Няма с какво да се похвалим — изрече Даг Доутри кратко надгробно слово на „Мери Търнър“. — Никой няма да ни повярва! Такова здраво корабче, умишлено потопено от някакъв си стар, женски кит! Не, сър! Никога не съм му вярвал на оня старик в Хонолулу, когато ми разправяше, че е преживял потопяването на „Есекс“! По същия начин никой няма да ми вярва и на мене!

— Хубава шхуна, хубавото умно корабче! — жалеше Стария моряк. — Никога не е имало тримачтова шхуна с по-изящни и красиви мачти и никога не е имало тримачтова шхуна, която така вълшебно да лавира!

Даг Доутри, който винаги бе живял безгрижно и не се беше женил, си даде сметка за огромния товар от отговорности, който сега тегнеше върху него: Куейк, черното папуаско изродче, което бе спасил от стомасите на неговите съотечественици; А Мой, дребничкия стар корабен готвач с неопределена възраст; Стария моряк, благороден, обичан и уважаван; Дългия Джон, върлинестия млад скандинавец с ръст на гигант и ум на дете; Килени-бой, чудото сред кучетата; Скрепс, обидно глупавото и затлъстяващо куче; Коки, белоперестата трошичка живот, остър като стоманено острие и в същото време гальовен и привлекателен като очарователно бебе; и най-сетне моряшката котка, гъвкавия рижав убиец на плъхове, приютил се между краката на А Мой.

А Маркизките острови бяха на двеста мили по попътния пасат, който беше утихнал, но появата му беше сигурна, както появата на утринното слънце на небето.

Стюардът въздъхна и в паметта му капризно изскочи един образ от една детска приказка — старицата, която живеела в обувка. Той изтри с опакото на ръката потта от челото си и смътно забелязал напълно безчувственото място между веждите си, каза:

— Добре, деца, с гледане няма да стигнем до Маркизките острови! За това ще ни трябва доста вятър. Но от нас зависи да се отдалечим на някоя и друга миля от този заядлив стар кит. Може би ще се съживи, а може би и не, но все едно, аз не мога да се чувствувам спокоен в негово присъствие!