Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (9)

Глава VIII

Друг номер, който Майкъл научи от Даг Доутри, така повдигна цената му в очите на капитан Дънкан, че той предложи петдесет лири и „нито дума повече за котката“. Отначало Доутри тренираше номера в тесен кръг с помощта на главния механик и шортландския плантатор. Представи го пред публика едва когато беше напълно задоволен.

— Да речем, че вие сте полицай или детектив — обърна се Доутри към първия и третия помощник-капитан, — и да речем, че съм направил ужасно престъпление. Да речем, че Килени е единствената улика и че вие сте хванали Килени! Щом познае господаря си, разбира се, значи, сте ме пипнали! Сега вървете нататък по палубата и го водете за каишката. После се върнете насам с него, все едно че сте по улицата, и щом ме познае, арестувайте ме. Разбрано?

Двамата помощници отведоха Майкъл и след няколко минути се върнаха на палубата. Майкъл дърпаше опънатата каишка и търсеше Стюард.

— Колко искате за това куче? — запита Доутри, когато наближиха — това беше знакът, на който бе научил Майкъл.

А Майкъл, изпънал каишката, отмина, без дори да махне опашка или да погледне стюарда. Помощниците спряха пред Доутри и придърпаха Майкъл назад.

— Загубено куче — каза първият помощник.

— Мъчим се да намерим собственика му — допълни третият.

— Хубаво куче! Колко му искате? — попита Доутри, като разглеждаше Майкъл критично и с интерес. — Какъв му е нравът?

— Проверете сами! — беше отговорът.

Стюардът протегна ръка да го погали по главата, но бързо я отдръпна, защото Майкъл се наежи, изръмжа и злобно се озъби.

— Опитайте пак, няма да ви ухапе — настояваха възхитените пътници.

Този път зъбите за малко не се впиха в ръката на стюарда и той отскочи, защото Майкъл свирепо го нападна, доколкото каишката му позволяваше.

— Махнете го! — изкрещя ядно Даг Доутри. — Подло животно! Без пари да ми го давате, не го взимам!

И докато го отвеждаха, Майкъл, обхванат от бясна ярост, се хвърляше на малки скокове, доколкото му позволяваше каишката, и озверено ръмжеше срещу стюарда.

— Е? Кой би рекъл, че изобщо ме е виждал някога? — тържествуващо попита Доутри. — Никога досега не бях опитвал този номер, но съм чувал да разправят за него. Старите бракониери в Англия са го правили с ловджийските си кучета. Хванат ли кучето на непознат бракониер, никой лесничей или полицай не би могъл да открие бракониера по него, щом оня само му каже „шт“!

А ето и нещо друго! Сума ти работи знае този Килени! Той разбира нашия език. Сега в каютата ми има обуща, чехли, шапка, пешкир, четка за коса и кутия за тютюн. Вратата е отворена, тъй че може да ги намери! Кажете какво искате и той ще го донесе!

Пътниците веднага се отзоваха и в един глас заизреждаха какви ли не предмети.

— Нека само един от вас да избира! — посъветва ги стюардът. — Вие сами посочете кой да бъде.

— Чехлите! — каза Дънкан, избран с ръкопляскане.

— Единият или двата? — попита Доутри.

— И двата.

— Ела тук, Килени — започна Доутри и се наведе към него, но бързо отскочи, защото челюстите на кучето щракнаха съвсем близо до носа му. — Аз съм виновен — извини се той. — Забравих да му кажа, че другата игра е свършила. А сега слушайте и гледайте дали ще видите какъв знак ще му дам!

Никой не чу, нито видя нещо и въпреки това Майкъл се хвърли към стюарда с радостно, нетърпеливо скимтене, устата му се смееше, тялото се увиваше, той лудо заблиза дланите му, въртейки се в прегръдката на любимите ръце, които доскоро беше заплашвал, после се опита с подскок да стигне с език лицето на господаря си. Защото на Майкъл му беше много трудно, струваше му най-тежко нервно и умствено напрежение да се владее, докато се преструва, че е ядосан и че уж заплашва своя любим Стюард.

— Трябва му малко време, за да се оправи след такова нещо — обясняваше Доутри и успокояваше Майкъл.

— Хайде сега, Килени! Върви донеси чехлите! Чакай! Донеси един чехъл. Донеси два чехъла.

Майкъл го погледна с наострени уши, а очите му питаха, сякаш цялото му съзнание се излъчваше през тях.

— Два чехъла! Донеси ги! Бързо!

Майкъл се втурна с такава скорост, че сякаш се изравни с палубата, а като зави към стълбата край ъгъла на мостика, задните му крака се подхлъзнаха по гладките дъски.

Той се върна почти в същия миг с двата чехъла в уста и ги постави пред краката на стюарда.

— Колкото повече познавам кучетата, толкоз по-чудни ми се виждат — довери същата вечер преди лягане Даг Доутри на шортландския плантатор; той беше довършил четвъртата си бутилка и продължи монолога си. — Да вземем Килени-бой. Той не прави тези неща механично само защото се е научил да ги нрави. Има нещо повече. Прави ги, защото ме обича. Не мога да ви го обясня, но го чувствувам, знам го. Впрочем ето какво искам да кажа. Килени не може да говори, тоест да говори като вас и мене. Затуй не може да ми каже колко ме обича, а той целият е изпълнен с обич, до последния косъм. И с постъпките си, които говорят по-ясно от думите, той ми казва, че ме обича, като прави за мен тези неща. Ще речете, номера? Добре! Но пред тия номера цялото човешко красноречие изглежда евтино и мръсно. Това е говор. Кучешки говор без думи! Та аз ли не знам? Както съм убеден, че не съм късметлия и че искрите летят не надолу, а нагоре, така съм убеден, че Килени е щастлив да прави тези номера заради мен… Също както човек е щастлив да подаде ръка на приятел в нужда или както влюбеният завива с палто момичето си, за да го стопли. Уверявам ви, че…

Тук Даг Доутри спря, понеже му беше невъзможно да изрази мислите, които се въртяха в упоената му и възбудена от бирата глава, заекна един-два пъти и започна отново:

— Знаете ли, всичко е в говора, а Килени не може да говори! Тая негова глава е пълна с мисли, виждаш ги как светят в хубавите му кафяви очи, но не може да ти ги предаде! Какво, някой път виждам как толкова много се мъчи да ми каже нещо, че просто ще се пръсне. Между него и мене има пропаст, а езикът е едва ли не единственият мост през нея и ето че той не може да мине през пропастта, макар да е пълен с мисли и чувства като моите!… А ето какво! Най-голяма близост постигаме, когато свиря на хармоника, а той вие. Сякаш музиката най-добре замества моста. И той си пее същинска песен, само че без думи. И мога да ви обясня как… Но въпреки това, като свършим песента, знам, че сме си дали много неща един на друг, без да е ставало нужда от думи. Ще знаете, когато аз свиря, а той пее, излиза истински дует, нещо, което разните там проповедници биха нарекли религия и познание на бога, и не знам си какво! Наистина, като пеем заедно, ставам религиозен и се чувствувам много близо до бога. И това чувство е голямо, казвам ви, голямо като земята, океана, небето и всичките звезди. Чини ми се, че ние всички сме от едно тесто в края на краищата — вие, аз, Килени-бой, планините, пясъкът, солената вода, червеите, комарите, слънцата, падащите звезди и кометите…

Даг Доутри спря полета си, защото изчерпа запаса си от думи, и завърши, като прикриваше смущението си с хвалби по адрес на Майкъл:

— Повярвайте ми, такива кучета не се раждат всеки ден. Вярно, че го откраднах. Видя ми се добър. И ако трябва пак да го направя сега, когато го познавам добре, ще го открадна пак, дори и да загубя единия си крак. Такова куче е той!