Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (8)

Глава VII

През цялото пътуване оттук нататък Майкъл свободно се движеше из парахода. Дружелюбен към всички, той запазваше обичта си само за Стюард, въпреки че не винаги издържаше и понякога се впускаше в позорни гоненици с фокстериерите.

— Най-игривото куче, което съм виждал, но без да е глупаво! — така го оцени Даг Доутри пред шортландския плантатор, комуто току-що бе продал един от костенурковите си гребени. — Знаете ли, някои кучета само играят и не ги бива за нищо друго. Но с Килени-бой не е така. Той може за миг да стане сериозен. Ще ви покажа! Ще ви покажа, че има достатъчно ум, за да брои до пет и да разбира от безжичен телеграф. Гледайте само!

В този момент стюардът издаде с устни едва чут звук — толкова слаб, че сам той не го чу и дори се зачуди дали го е издал или не; толкова слаб, че на шортландския плантатор не можеше и наум да му дойде, че го е издал. В този момент Майкъл се търкаляше по пода на десетина крачки, навирил крака във въздуха, а двата фокстериера го давеха с привидна ярост. Той бързо ритна, претърколи се настрани и с търсещ поглед и наострени уши се огледа и ослуша. Доутри пак издаде звука; и пак шортландският плантатор нито чу, нито разбра; а Майкъл скочи на крака и мигновено се озова до господаря си.

— Какво куче, а? — похвали се стюардът.

— Но как разбра, че ви трябва? — попита плантаторът. — Вие изобщо не сте го викали.

— Умствена телепатия, вътрешно сродство, тоест душите ни се намират в хармония или както щете го наречете — заблуждаваше го стюардът. — Видите ли, Килени и аз сме направени от едно тесто, само че в различни калъпи. Сигурно е трябвало да сме братя, но във фабриката на сътворението са сбъркали нещо. А сега ще ви покажа, че той разбира нещичко и от аритметика.

Даг Доутри извади от джоба си книжните топки и за учудване и задоволство на събралите се пътници показа способността на Майкъл да брои до пет.

— И така, сър — приключи представлението Доутри, — ако си поръчам четири чаши бира в някоя кръчма и ако съм разсеян и не видя, че келнерът е донесъл само три, Килени веднага ще направи скандал!

След като присъствието на Майкъл стана известно, не беше нужно вече Куейк да свири на бръмбазъка си по скарите над котлите и понякога, без никой да знае, той правеше в каютата собствени опити с Майкъл. Щом чуеше туземни мелодии, Майкъл ставаше безпомощен. Ще не ще, отваряше уста и надаваше силен вой, но също като при Джери, това не беше само вой. То по-скоро приличаше на нежно пеене; и не след дълго Куейк можеше да води гласа му нагоре и надолу, като го караше да спазва грубо такта и мелодията в определен регистър.

Майкъл никак не обичаше тези уроци, защото гледаше отвисоко на Куейк и мразеше да се подчинява за каквото и да било на един туземец. Но той се промени в това отношение, след като Даг Доутри ги изненада на един от тези музикални уроци. Той извади устната хармоничка, с която имаше обичай да си запълва времето между две бутилки по кръчмите. Доутри откри, че най-бързият начин да се накара Майкъл да пее бяха минорните тонове и че веднъж започнал, той пееше, докато не спре музиката. Освен това при липса на инструмент Майкъл пееше, когато стюардът използваше своя глас за съпровод — той почваше с протяжно и тъжно тананикане, а после преминаваше на някоя стара песен или балада. Майкъл бе намразил пеенето с Куейк, но обичаше да пее със Стюард дори и когато Стюард го докарваше на палубата да дава представления пред умиращите от смях пътници.

Към края на пътуването стюардът води два сериозни разговора: единия с капитан Дънкан, другия с Майкъл.

— Виж каква е работата, Килени — започна Доутри една вечер, докато Майкъл гледаше лицето на господаря си с обожание; той бе сложил глава на коленете му, без да разбира какво се говори, но щастлив от задушевността на този говор. — Откраднах те, за да спечеля пари за бира; още щом те видях оная нощ на брега, разбрах, че навсякъде ще мога да взема десет лири за тебе. Десет лири са ужасно много пари. Според парите на янките петдесет долара, а според китайските — сто… А с петдесет златни долара може да се купи страшно много бира — толкоз много, че ще се удавя в нея, ако падна надолу с главата. Въпреки туй искам да ти задам един въпрос. Можеш ли да си представиш, че ще те продам за десет лири… Хайде! Кажи де! Можеш ли?

А Майкъл с тупане на опашката по пода и остър лай показа, че е напълно съгласен с казаното, каквото и да е то.

— Или да кажем, за двайсет лири. Това е сериозна цена. Бих ли те дал? Бих ли? За нищо на света. А какво ще кажеш за петдесет лири? Това би могло да ме накара да си помисля, а още повече ще ме накарат да си помисля сто лири. Ей богу, сто лири, обърнати в бира, са толкова много, че цялото това дърто корито би могло да плава в нея. Но кой, по дяволите, ще предложи сто лири? Ще ми се да го зърна поне веднъж, само толкоз, поне веднъж! А искаш ли да знаеш защо? Добре. Ще ти го кажа на ухото! За да мога да го пратя по дяволите! Честна дума, Килени-бой, точно тъй ще направя — много учтиво, разбира се, просто ще го пратя да се грее при дяволите в ада.

Обичта на Майкъл към Стюард беше толкова силна, че се превръщаше едва ли не в трайна лудост. А чувствата на стюарда към Майкъл проличаха най-добре в разговора му с капитан Дънкан.

— Бога ми, сър, предполагам, че ме е последвал на кораба — завърши не съвсем точния си разказ Доутри. — Аз нищо не зная. За последен път го видях на брега, а след това го намерих здраво заспал на койката ми. Как е попаднал там, сър? Как е намерил моята каюта? Оставям на вас да отговорите! За мене това е магия, чиста магия.

— Хайде, хайде, на трапа стоеше дежурният моряк! — изпръхтя капитан Дънкан. — Като че ли не ти зная номерата, стюард! Никаква магия, най-обикновена кражба! Последвало те било на кораба? Това куче изобщо не е минало трапа. Минало е през някой илюминатор и не е минало само. Обзалагам се, че твоят негър има пръст в тая работа. Хайде сега да не го усукваме, дай ми кучето и никога вече няма да ти се сърдя за котката.

— Щом сте убеден в това, което ми казахте, тогава и вие ще станете съучастник! — отвърна Доутри, а обичайното му свиване на веждите показваше, че неговото решение е непоколебимо. — Аз, сър, съм обикновен корабен стюард и за мене нищо не е да ме арестуват за кражба на куче; но вие, сър — капитан на такъв хубав параход? Какво ще бъде това за вас, сър? Не, сър, по-добре ще е аз да запазя кучето, което ме е последвало на парахода.

— Ще ти дам и десет лири отгоре — предложи капитанът.

— Няма смисъл да говорим, сър, няма никакъв смисъл да говорим! Неподходящо е за вас като капитан!… — продължаваше да повтаря стюардът и мрачно клатеше глава. — Освен това в Сидней знам една чудесна ангорска котка. Точно сега притежателят й е в провинцията и тя не му трябва, пък и самата котка ще бъде щастлива да си намери редовен дом като „Макамбо“…