Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Съчинения в шест тома. Том 1
Морският вълк. Майкъл, братът на Джери - Оригинално заглавие
- Michael, Brother of Jerry, 1917 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Цветан Стоянов, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джек Лондон
Заглавие: Съчинения в шест тома
Преводач: Цветан Стоянов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1986
Тип: романи
Националност: американска
Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна
Излязла от печат: декември 1985
Редактор: Красимир Дамянов
Технически редактор: Добринка Mapинкова
Художник: Иван Кенаров
Коректор: Мария Филипова; Тошка Начева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5754
История
- —Добавяне
Глава V
В течение на редица дни Майкъл виждаше само Стюард и Куейк. Това беше така, защото не излизаше от каютата на стюарда. Никой не знаеше, че той е на парахода и Даг Доутри, комуто беше съвсем ясно, че е откраднал кучето на бял човек, се надяваше да запази присъствието му в тайна и да го изнесе контрабанда на брега, когато „Макамбо“ хвърли котва в Сидней.
Стюардът скоро оцени изключителната възприемчивост на Майкъл. Понякога, докато грижливо го хранеше, той му даваше кокал от пиле. Достатъчни бяха два урока, които едва ли биха могли да се нарекат уроци, защото бяха дадени в пет минути, а всеки от тях трая не повече от половин минута, и Майкъл научи, че може да гложде пилешките кокали само на пода в най-близкия до вратата ъгъл. Когато получеше кокал след това, той го занасяше в ъгъла, без никой да го принуждава.
И защо не? Той имаше достатъчно ум, да разбере какво иска Стюард от него; имаше и достатъчно сърце, за да бъде щастлив, че му служи. Стюард беше бог, добър и любещ, обичаше го с гласа си и устните си, обичаше го с милувки и с търкане на носа, и с прегръдки. Всяка почит вирее най-добре на почвата на обичта и с Майкъл също беше така. Ако Стюард му заповядаше да се откаже от пилешкия кокал, той би се подчинил. И това е типично за кучето — единственото животно, което весело, с удоволствие, дори подскачайки от радост, ще остави неизядена храната си, за да придружи своя господар, човека, да му се подчини.
Почти цялото си свободно време Даг Доутри прекарваше със затворения в каютата Майкъл, който бързо се бе научил да не лае и скимти, когато му забранят. През тези часове на приятелско съжителство Майкъл усвои и много други неща. Доутри откри, че кучето вече разбира и се подчинява на най-простите заповеди като „не“, „да“, „стани“, „куш“, и той се зае да го усъвършенствува със заповеди като „качи се на койката“, „донеси едната обувка“, „донеси двете обувки“. Почти без усилия го научи също така да се търкаля, да се моли, да се преструва на умрял, да кляка и пуши лула с шапка на главата и не само да се изправя на задните си крака, но и да ходи на тях.
След това дойде ред на „не може“ и „може“. Доутри слагаше върху койката парче вкусно изкусително месо или сирене, така че да бъде на еднаква височина с носа на Майкъл, и казваше само „не може“. Тогава Майкъл не го докосваше, преди да чуе добре дошлото „може“. Понякога Доутри напускаше каютата, докато „не може“ беше още в сила, и независимо от това дали се бавеше половин час или шест часа, при завръщането си намираше храната недокосната, а Майкъл — задрямал в ъгъла, който му бе определен като място за спане. Веднъж, когато обучението в този номер беше още в началото си, а муцуната на Майкъл — на един инч от забраненото парче, стюардът излезе от каютата и Куейк, настроен игриво, посегна към парчето, но зъбите на Майкъл светкавично блеснаха и се впиха в ръката му.
Въпреки че Куейк не проявяваше никаква злина или неприязън, Майкъл никога не би направил за него номерата, които с такова удоволствие правеше за стюарда. Работата беше там, че още с първите си наченки на съзнание, Майкъл беше научен да прави разлика между черни и бели. Черните бяха винаги слуги на белите — така поне му говореше собственият опит; и освен това тях винаги ги подозираха, винаги очакваха да направят пакост и те трябваше да бъдат грижливо наблюдавани. Главното задължение на едно куче беше да служи на своя бял бог, като следи с будно око всички черни, които се навъртат наоколо.
При все това Майкъл позволяваше на Куейк да му дава вода, храна и други неща — най-напред само когато Стюард отсъствуваше, за да изпълнява задълженията си на парахода, а по-късно изобщо. Защото той знаеше, без да мисли по тези въпроси, че каквато и храна Куейк да сложеше пред него, тя всъщност идваше не от Куейк, а от господаря на Куейк, който беше и негов господар. Въпреки това Куейк не се сърдеше на Майкъл, защото толкова имаше присърце благополучието и удобството на своя господар — същия този господар, който го беше избавил от двамата нажалени собственици на умрялото прасе в оня ужасен ден на остров Кайзер Вилхелм, — че той обичаше Майкъл заради господаря си. Като виждаше как неговият господар все повече се привързва към Майкъл, Куейк сам заобича истински кучето, по същия начин, по който обожаваше всяка принадлежност на стюарда, било обущата му, които лъскаше, било дрехите, които четкаше и чистеше, било шестте бутилки бира, които всеки ден слагаше в ледения шкаф.
В действителност у Куейк нямаше нищо господарско, докато Майкъл беше аристократ по рождение. В знак на обич Майкъл се подчиняваше на стюарда, но той се държеше властно с къдроглавия туземец. Куейк имаше робска душа, докато робските качества у Майкъл бяха почти колкото у северноамериканските индианци, които напразно се бяха опитвали да направят роби по плантациите в Куба. Всичко това не бе нито личен недостатък на Куейк, нито достойнство на Майкъл. В течение на векове хората старателно бяха подбирали неговите наследствени качества, състоящи се главно от свирепост и вярност. А съчетани, свирепостта и верността неизбежно водят до гордост. Гордостта пък не може да съществува без чувство за достойнство, както и достойнството без самоувереност.
През тези първи дни в каютата най-голямото постижение, на което го научи Доутри, беше да брои до пет. Въпреки необикновената му интелигентност обаче за това бяха нужни много часове напрегнат труд. Защото той трябваше най-напред да научи наименованията на цифрите; след това да гледа с очите си и да прави разлика в мозъка си между един предмет и останалите комбинации до пет; и накрая да свързва в ума си единия предмет или група предмети с изговореното от Стюард число.
При дресировката Даг Доутри използваше топки хартия, завързани с канап. Той хвърляше петте топки под койката и казваше на Майкъл да донесе три и тогава Майкъл донасяше и слагаше в ръката му не две, не четири, а точно три. Когато Доутри хвърляше под койката три топки, а искаше от Майкъл четири, той донасяше трите, търсеше напразно четвъртата, след това, махайки опашка, подскачаше умолително около Стюард и накрая се хвърляше в леглото и измъкваше четвъртата изпод възглавницата или измежду одеялата.
Същото правеше и с другите му познати предмети. Майкъл винаги донасяше искания брой обуща, ризи или калъфки за възглавници, стига да не надминаваха пет. Така между математичните способности на Майкъл, който броеше до пет, и способностите на стария негър от Тулаги, който пък броеше късовете тютюн на групи от пет, имаше по-малко разстояние, отколкото между Майкъл и Даг Доутри, защото Даг Доутри можеше да умножава и дели. По същия начин, в същата стълбица на математическите способности, още по-голямо разстояние делеше Даг Доутри от капитан Дънкан, който посредством математиката определяше курса на „Макамбо“. И накрая най-голямото разстояние беше между ума на капитан Дънкан и ума на астронома, който правеше небесни карти и плаваше между звезди, отдалечени на милиони мили, и който подхвърляше само нищожно късче, само няколко трохи от своите математически познания на капитан Дънкан, за да може той всеки ден да определя мястото на „Макамбо“ сред океана.
Само в една област Куейк упражняваше влияние над Майкъл. Куейк имаше бръмбазък[1] и когато затвореният свят на „Макамбо“ и службата при стюарда му дотягаха, той можеше да се пренася мислено на остров Кайзер Вилхелм, като захапваше примитивния инструмент, изтръгваше с ръка тайнствени звуци от него и по този начин прекосяваше времето и пространството; тогава Майкъл запяваше — или по-скоро завиваше, макар че неговият вой се отличаваше със същата мелодичност, както и воят на Джери. Майкъл не искаше да вие, но природата му беше такава, че реагираше на музиката неизбежно, тъй както химическите елементи реагират помежду си в лабораторията.
Докато Майкъл живееше нелегално в каютата на стюарда, гласът му не трябваше да се чува, така че Куейк бе принуден да търси утехата на своя бръмбазък сред адската горещина на скарите над параходните котли. Но това не продължи много, защото, било благодарение на слепия случай, било поради ония редове, които съдбата бе вписала в книгата на живота още преди сътворението на света, Майкъл беше предопределен за по-особени събития, събития, които щяха дълбоко да засегнат не само неговата собствена участ, но и участта на Куейк и Даг Доутри и дори да предопределят мястото на тяхната смърт и на техните гробове.