Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (5)

Глава IV

Отрасналите ирландски териери са известни не само със своята смелост, вярност и способност да обичат, но и със своето хладнокръвие, удивително самообладание и въздържаност. Те трудно губят присъствие на духа; могат да разпознаят гласа на господаря си в разгара на най-ожесточената битка и да му се подчинят; те никога не изпадат в истерия, както обикновено се случва, да кажем, с фокстериерите.

У Майкъл нямаше дори следа от истерия, въпреки че се възбуждаше и избухваше по-лесно от своя кръвен брат Джери, а колкото до майка му и баща му, те в сравнение с него бяха наистина една стара, спокойна двойка. Порасналият Майкъл беше много по-игрив и буен от порасналия Джери. Неговият кипящ дух беше винаги готов да избухне при най-малкия повод и както показа по-късно, той можеше да умори от игра някое малко кученце. Накратко Майкъл беше весела душа.

Думата „душа“ е употребена съзнателно. Каквото и да представлява човешката душа — дух на познанието, самоличност, съзнание, индивидуалност, — Майкъл положително притежаваше това неосезаемо нещо. Неговата душа, различна само по степен от човешката, имаше много от нейните качества. Той познаваше обичта, тъгата, радостта, гнева, гордостта, свенливостта, хумора. Трите основни свойства на човешката душа са паметта, волята и умът; а Майкъл имаше памет, воля и ум.

Както човека, той не общуваше с външния свят чрез петте си сетива. Както у човека, резултатът от това общуване бяха усещанията. Както у човека, тези усещания понякога прерастваха в чувства. Най-сетне, както човек, който можеше да възприема, възприятията после разцъфтяваха в мозъка му като представи, разбира се, не толкова обширни, дълбоки и сложни като представите на хората, но все пак — представи.

Може би, за да не унизим човека с такова съпоставяне на най-висшите прояви на живота, би трябвало да признаем, че усещанията на Майкъл не бяха така изострени, ако сравним, да кажем, едно убождане по неговата лапа с едно убождане по човешката длан. Трябва да се признае също, че мислите, които озаряваха мозъка му, бяха по-замъглени и по-неточни от подобни мисли у човека. След това трябва да се признае, че Майкъл никога, никога, дори в течение на хиляда живота, не би могъл да докаже теоремата на Евклид или пък да реши едно квадратно уравнение. Все пак той без съмнение беше способен да стигне до знанието, че три кокала са повече от два кокала и че десет кучета представляват по-опасен противник, отколкото две.

Само едно нещо не може да се признае — че Майкъл не би могъл да обича толкова предано, толкова чистосърдечно, неегоистично, лудо, самопожертвователно, както обича човекът. Напротив, той обичаше точно така, и то не защото беше Майкъл, а защото беше куче.

Майкъл бе обичал капитан Келър повече от собствения си живот. Както Джери не би се подвоумил да се пожертвува за своя Шкипер, така и той не би се подвоумил да се пожертвува за капитан Келър. А с течение на времето, след като се убеди, че капитан Келър заедно с Мериндж и Соломоновите острови бяха изчезнали в небитието, за него стана съдба да обича също така всеотдайно стюарда, човека-бъчва, който така добре се разбираше с него и така ласкаво цъкаше с устни, Куейк — не, защото Куейк беше черен. Той просто приемаше Куейк като придатък, като част от човешкия бит, като вещ на Даг Доутри.

Но този нов бог не му беше известен под името Даг Доутри. Куейк му викаше „господарю“; но Майкъл беше чувал и други бели хора да бъдат наричани така от черните. Той беше чувал мнозина черни да казват на капитан Келър „господарю“.

Капитан Дънкан наричаше Даг „стюард“. Майкъл чуваше това, чуваше и офицерите и всички пътници да го наричат така; по този начин за Майкъл името на неговия бог беше „Стюард“ и винаги след това той го знаеше и мислеше за него като за Стюард.

Сега обаче ставаше дума за неговото име. На другата вечер, след като Майкъл дойде на парахода, Даг Доутри обсъждаше с него този въпрос. Майкъл седеше на задните си крака, сложил муцуна върху коляното на Доутри, и през цялото време очите му се разтваряха, затваряха и блестяха, ушите му мърдаха нагоре-надолу, за да чуват по-добре, а късата му опашка възторжено удряше по пода.

— Ето как стои работата, сине — му каза стюардът. — Баща ти и майка ти са били ирландци. Не, не ми противоречи, негоднико…

При тези думи Майкъл, окуражен от явното дружелюбие и веселост в гласа, заогъва цялото си тяло и от удоволствие заудря двойно по-бързо с опашка. Не защото беше разбрал нещо от думите, а защото разбра онова, което се крие зад говора и запълва поредицата звуци с тайнственото очарование на белите богове.

— Никога не се срамувай от рода си! И запомни, господ обича ирландците. Куейк! Я тебе върви да вземе онез две бутилки бира от леден шкаф! Да, по муцуната ти е изписано, че си ирландец, мойто момче! (Опашката на Майкъл биеше като барабан.) Хайде, хайде, не ми се подмазвай. Знам, че с твоето хитруване и умилкване искаш да ми грабнеш сърцето! Само че ще трябва да знаеш — то е непристъпно! Отдавна е подгизнало от бира. Аз те откраднах, за да те продам, а не да те обичам. Да беше преди години, можех да те обикна; да, преди да се бях запознал с бирата. Но сега те продавам като нищо за двайсет лири в брой, стига да мога. И си запиши на носа — няма да те обикна! Какво говорех, преди да ме прекъснеш с нежностите си? — В този момент той млъкна, за да надигне отворената бутилка, която му подаде Куейк. После въздъхна, изтри уста с опакото на ръката си и продължи: — Интересна работа е, сине, тази глупава бира. Куейк, тая маймуна с ухилена метусалемска мутра, е мой роб. Но, бога ми, аз съм роб на бирата, на хиляди бутилки бира, на планини от бутилки бира — толкоз бира, че в нея може да потъне целият ни параход. Ей, пес, наистина ти завиждам, добре си ти с това твое тяло, което не е отровено от алкохола. Ти може да си ми роб, ще бъдеш роб и на човека, който ще ми даде двайсет лири за тебе, но ти никога няма да станеш роб на бутилката. Ти си по-свободен човек от мене, господин Кучо, макар че не ти знам името. А, ето че се досетих… — Той изпразни бутилката, подхвърли я на Куейк и му направи знак да отвори следващата — тя беше и последната. — Да ти измислим име, сине, не е толкова леко. Ирландско, разбира се, но какво да бъде? Педи? С право клатиш глава. Много е просто. Никой не би те взел за дворно куче. Може Белимена, но ми звучи много женско, мойто момче. Аха, че ти си момче бе! Това е идея! Момче! Банши-бой? Не струва. Момчето от Ерин^[1]? — Той кимна одобрително и посегна за втората бутилка. Пи, замисли се и отново пи. — Открих! — тържествено съобщи той. — Килени е чудесно име, а за тебе ще стане Килени-бой. Как ви се струва това, а, ваша милост — внушително и благородно, като за някой граф… или за пивовар в оставка. Колко пивовари съм изпратил през живота си в оставка.

Той довърши бутилката, ненадейно хвана Майкъл за челюстите и като се наведе напред, потърка носа си в неговия. Когато го пусна също тъй ненадейно, Майкъл завъртя опашка и с игриви очи се вгледа в лицето на белия бог. Същинска душа, съзнание, нещо одухотворено светеше в очите на кучето, пълни с обожание към това сивокосо божество, което му говореше нещо неразбираемо, но със самия говор пораждаше в сърцето му прекрасни и непознати досега чувства.

— Хей, Куейк!

Куейк беше приклекнал на пода, с бутове, опрени на петите. Той спря да изглажда кокаления гребен, който господарят му беше изрязал по собствен чертеж, и вдигна поглед нагоре, готов да получи заповеди и да ги изпълни.

— Куейк, момче, тебе от днес знае име на тоз куче. Негово име Килени-бой. Гледай тоз име да остане в глава. Всеки път, тебе говори на този куче, казваш него Килени-бой, разбираш? Ако тебе не разбираш, мене ще ти счупи тиквата, Килени-бой, разбираш? Килени-бой, Килени-бой!

Докато Куейк сваляше обущата му и му помагаше да се съблече, Доутри гледаше Майкъл със сънливи очи.

— Оправих те, приятелю — обяви той, като стана и залитна към кревата. — Оправих ти името, а ето ти и девиза. И него измислих: пламенен, но разумен. Лепи ти се като туткал на дърво.

— Пламенен, но разумен, ето какъв си ти, Килени-бой, пламенен, но разумен — продължаваше да мърмори той, докато Куейк му помагаше да се претърколи в койката.

Куейк пак се зае да изглажда гребена. Устните му ту се движеха в безшумен шепот, ту се затваряха, докато накрая той се обърна към стюарда с набръчкано от напрегнато мислене чело:

— Господарю, какъв било името на тоз куче?

— Килени-бой, тъпо людоедо, Килени-бой, Килени-бой — мърмореше сънливо Даг Доутри. — Куейк, черни кръвопиецо, тебе тича да ми вземе бутилка бира от леден шкаф.

— Няма вече, господарю — отвърна с треперещ глас черният, а очите му се въртяха и чакаха всеки миг нещо да полети по него. — Шест бутилки свършил.

Стюардът отговори само с хъркане.

Туземецът със сгънатата от проказата ръка и едва забележимото надебеляване на кожата на челото между очите — признак на същата болест, се наведе над работата си, а устните му се движеха и непрекъснато повтаряха: „Килени-бой!“…