Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (4)

Глава III

Но да се върнем към Майкъл. Повдигнат във въздуха и подаден на невидими ръце, които го издърпаха през тесния меден кръг в осветената стая, Майкъл се огледа около себе си в очакване да види Джери. Но Джери в този момент лежеше свит до койката на Вила Кенън върху наклонената палуба на „Ариел“, докато това красиво корабче, оставило зад себе си Шортландските острови на път право към Нова Гвинея, подлагаше своите бордове на тихите вълни около него и под напора на освежителните пасати гонеше със скорост единадесет възла. Вместо Джери, с когото последния път се бяха разделили на един параход, Майкъл видя Куейк.

Куейк? Добре, Куейк си беше Куейк, личност, която се различаваше повече от другите хора, отколкото другите хора обикновено се различават помежду си. Никога по-странно създание не се е носило по вълните на живота. Според нормалното човешко мерило той беше на седемнадесет години; но върху сухото му лице, набръчканото чело, вдлъбнатите слепоочия и дълбоко хлътналите очи бе отпечатано цяло столетие. От тънките му крака, които изглеждаха крехки като сламки, с кости, обвити от захабена кожа, под която очевидно нямаше мускули — от подобни нежни стебла се издигаше тялото на дебел човек. Огромният и надут стомах се поддържаше отлично от едри и масивни бедра, а раменете му бяха широки като на Херкулес. Но погледнати отстрани, рамената и гърдите бяха съвсем сплескани. В тази част на телесното си устройство той изглеждаше направен едва ли не в две измерения. Ръцете му бяха тънки като краката и когато Майкъл го видя за първи път, Куейк му се стори досущ като червен паяк с огромен корем.

Той се заоблича — работа за няколко секунди, — като надяна платнени панталони и блуза, мръсни и протрити от дълга употреба. Два пръста на лявата му ръка бяха свити завинаги — нещо, по което един специалист би познал проказата. Въпреки че Даг Доутри имаше върху него такова право на собственост, каквото би имал, ако притежаваше фактура, че го е купил, той не знаеше, че този застинал гърч на съсипаните нерви беше признак за ужасната болест.

Начинът, по който се бе сдобил с тази собственост, беше твърде прост. На Кайзер Вилхелм, един от Адмиралтейските острови, Куейк бе направил това, което на наречието на Южния Тихи океан се наричаше „скок с главата надолу“. Или, с други думи, той беше скочил заедно с проказата си в ръцете на Даг Доутри. Разхождайки се по туземните пътеки край джунглата до самия бряг, за да види по стар навик какво може да се задигне, стюардът бе задигнал Куейк. И го беше задигнал в твърде критичен за него момент.

Преследван от двама твърде енергични младежи, въоръжени със закалени железни копия, Куейк се носеше невероятно бързо върху пръчковидните си нозе, докато накрая падна изтощен пред Доутри и го погледна с молещите очи на сърна, бягаща пред разярени хрътки. Доутри се заинтересува от случая и интересът му бе твърде бурен; защото той се страхуваше много от микроби и инфекции и когато двамата енергични младежи се опитаха да го прободат със замърсените си копия, грабна копието от единия, а другия приспа с ляв прав в челюстта. Един миг по-късно младежът, чието копие държеше, вече спеше при първия.

Възрастният стюард не се задоволи само с копията. Докато спасеният Куейк продължаваше да стене в краката му и да бръщолеви благодарности, той се зае да съблича онези, които и без това бяха голи. Наистина те нямаха никакви дрехи, но от вратовете им той свали по една огърлица от делфинови зъби, която беше равностойна на цял златен соверейн. От заплетените къдрици на единия гол младеж той измъкна ръчно изработен гребен с много тънки зъби и великолепна дръжка, инкрустирана със седеф; по-късно го продаде на един антикварен магазин в Сидней за осем шилинга. Свали също от носовете и ушите им украшенията от кости и костенуркова черупка и задигна полумесеца от черупка на бисерна мида, широк близо половин метър — за него навсякъде биха му дали петнадесет шилинга. Двете копия продаде по-късно по пет шилинга парчето на туристите в порт Морзби. Не беше леко за корабния стюард да поддържа своята шестквартова слава.

Накрая Доутри се обърна, за да се раздели с енергичните младежи, които вече се бяха свестили и го стрелкаха с горящите си очи на диви животни, а Куейк го последва по петите, и то толкова отблизо, че от време на време го настъпваше и го караше да се спъва. Ето защо Доутри натовари Куейк с плячката и го пусна пред себе си по пътеката към брега. И през целия път до парахода Даг Доутри се хилеше самодоволно и цъкаше с език при вида на плячката и при вида на Куейк, който приличаше на буре върху тънките си крака-стъбла и се спъваше и бързаше в някакъв фантастичен тръс. На парахода, който се именуваше „Кокспър“, Доутри убеди капитана да впише Куейк в екипажния списък като помощник на стюарда с десет шилинга месечна заплата. Освен това той научи и историята на Куейк.

Цялата работа била заради едно прасе. Двамата енергични младежи били братя и живеели в едно съседно на неговото село, а прасето било тяхно — това разправи Куейк на своя невъзможен английски. Той, Куейк, никога не бил виждал прасето. Разбрал за съществуването му едва след неговата смърт. Двамата млади хора обичали това прасе. Но какво от това? То не засягало Куейк, който не знаел нищо за тази им обич, както не знаел нищо и за самото прасе.

За първи път чул за него, твърдеше той, когато из селото се пуснал слух, че прасето е мъртво и някой трябва да умре заради него. Такова нещо било в реда на нещата, отговори той на въпроса на стюарда. Такъв бил обичаят. Когато някое любимо прасе умре, обичаят заставял собствениците му да тръгнат и да убият някого, когото и да било. Разбира се, най-добре би било да убият този, чиято магия е накарала прасето да се разболее. Но ако не го открият, тогава всеки друг би могъл да го замести. По такъв начин Куейк бил избран за изкупителна жертва.

Даг Доутри пиеше седми кварт бира — дотолкова се бе увлякъл от тъжното романтично чувство, което му вдъхна тази случка в тъмните джунгли, където убиваха непознати хора само защото някакво прасе умряло.

Разузнавачите плъзнали по пътеките, Куейк съобщил, че двамата ощетени притежатели на прасето пристигнали и всички от селото се разбягали в джунглите и се покатерили по дърветата — всички, с изключение на Куейк, който не можел да се катери по дървета.

— Честен дума — завърши Куейк, — мене не направил това прасе болен!…

— Честен дума — рече Даг Доутри, — тебе голям дявол, ти с тоз прасе нещо направил. Тебе много прилича на дявол. Който те види, призлява му. Тебе прави мене много да ми призлява.

За стюарда стана обичай, след като изпиеше шестата си бутилка, да вика Куейк, преди да си легне, и да го кара да му разправя историята си. Тя го отнасяше в детинството му, когато подобни истории за диви людоеди от далечни страни възбуждаха неговото въображение и той мечтаеше някой ден сам да ги види. „А ето че сега — хилеше се на себе си той — един истински людоед е мой роб!“

Куейк беше наистина роб, все едно че Доутри го бе купил от някое тържище за роби. Когато стюардът се местеше по параходите на компанията „Бърнс Филп“, той винаги се уславяше Куейк да го придружава и да бъде нает за десет шилинга на месец. По този въпрос Куейк нямаше думата. Дори да поискаше да избяга в някое австралийско пристанище, беше излишно Доутри да го пази. За това имаше грижа Австралия с политиката си на „само бели“. Никое цветнокожо човешко същество, било то малаец, японец или полинезиец, не можеше да остане на брега, без да брои на властта сто лири като гаранция.

Куейк нямаше никакво желание да бяга и по останалите острови, които посещаваше „Макамбо“. Остров Кайзер Вилхелм, единствената му позната земя, беше неговото мерило за другите острови. И тъй като Кайзер Вилхелм беше людоедски остров, Куейк можеше да заключи само, че и на другите острови се поддържа същият режим на хранене.

А колкото до Кайзер Вилхелм, „Макамбо“, а преди това „Кокспър“, спираше там всеки десет седмици; но най-ужасната заплаха, с която Доутри го държеше в ръцете си, беше, че ще го свали на острова, където двамата енергични младежи все още жалеха за своето прасе. Всъщност при всяко пристигане на „Макамбо“ те, като по разписание, приближаваха с лодка до него, въртяха се наоколо и правеха кръвожадни гримаси на Куейк, който от своя страна им отвръщаше от палубата с подобни гримаси. Доутри дори поощряваше тази размяна на любезности, за да убие у него всяка надежда, че някога ще се добере до родното си село.

Ето защо Куейк нямаше желание да напусне господаря си, който в края на краищата беше мил и справедлив и никога не бе вдигал ръка върху него. След като се съвзе от морската болест в началото, която вече не го повтори, защото никога не стъпваше на суша, Куейк беше убеден, че живее в земен рай. Нямаше защо да се страхува, че не може да се катери по дърветата, защото никаква опасност не го заплашваше. Получаваше редовно храна и всичко, от което се нуждаеше; и то каква храна! Никой от неговото село не би могъл насън дори да получи поне един от многото деликатеси, които той постоянно поглъщаше. По тези причини той бързо надмогна леката атака на носталгия и беше най-доволното човешко същество, което някога е плавало по моретата.

И Куейк беше този, който изтегли Майкъл през илюминатора на кабината на Даг Доутри и чакаше тази почтена личност да пристигне по заобиколен път през вратата. След като огледа набързо стаята, подуши койката и под нея, от което разбра, че Джери го няма, Майкъл насочи вниманието си към Куейк.

Куейк се стараеше да се държи приятелски. За да изяви приятелството си, той издаде някакъв гърлен звук, но Майкъл изръмжа срещу този туземец, който се бе осмелил да го докосне (Майкъл бе научен, че това е осквернение) и който сега се осмеляваше да се обърне към него, свързания единствено с белите богове.

На този рязък отпор Куейк отговори с глупаво хилене и понечи да пристъпи към вратата, за да бъде готов да я отвори при идването на своя господар. Но още щом вдигна крак, Майкъл се хвърли върху него. Куейк веднага се спря и Майкъл се отдръпна, но продължи да го гледа внимателно. Какво знаеше той за този странен туземец, освен че беше черен и че в отсъствието на белия господар всички туземци трябва да бъдат наблюдавани? Куейк се опита бавно да потътри крак по пода, но този номер беше известен на Майкъл и целият настръхнал, той го спря веднага с ръмжене.

Доутри завари точно тази сцена и докато се възхищаваше от Майкъл на силната електрическа светлина, разбра какво е положението.

— Куейк, я тебе да върви малко с този крак! — заповяда той, за да се увери още веднъж.

Страхливият поглед, който Куейк хвърли към Майкъл, беше достатъчно убедителен, но стюардът настоя. Куейк неохотно се подчини, но още ненаправил и крачка, Майкъл се хвърли върху него. Той замръзна ужасен, а Майкъл, готов всеки миг да скочи пак, описа около него заплашителен полукръг.

— Закова те на място, а? — възкликна Доутри. — Какъв ловец на негри, бога ми, цяло богатство!

— Хей, Куейк, я тебе да върви и донесе онез две бутилки от леден шкаф — нареди той с властен глас.

Куейк го погледна умолително, но не се помръдна. Не се помръдна и когато заповедта бе повторена още по-рязко.

— Дявол го взел! — изрева стюардът. — Ако тебе не донесе бира бърже, ще друсна тебе осем дежурства поред и половин дежурство отгоре. Ако тебе не донесе бърже, мене накара тебе слезе на брега и направи разходка на остров Кайзер Вилхелм.

— Мене не може — изплашено промърмори Куейк. — Тоз око на куче много гледа мене. Не харесва този куче да прави мене кай-кай.

— Този куче плаши тебе? — попита господарят му.

— Честна дума, този куче плаши мене много.

Даг Доутри беше доволен. Той беше ожаднял от пътешествието си по брега, та прекрати тази сцена.

— Хей, куче — обърна се той към Майкъл, — това тука момче е добро. Разбираш ли? Добро момче.

За да покаже, че се опитва да разбере, Майкъл завъртя опашка и присви уши. Когато стюардът потупа туземеца по гърба, Майкъл се приближи и подуши двата крака, които сякаш бяха заковани за пода.

— Върви! — заповяда Доутри. — Върви бавно, момче! Бавно! — предупреди той, въпреки че нямаше нужда.

Майкъл се наежи, но остави Куейк да направи първата страхлива стъпка. При втората той вдигна поглед към Доутри, за да бъде сигурен.

— Всичко е наред — успокои го той. — Това момче е мое момче. Добро момче. Гарантирам за него.

Майкъл се засмя с очи, за да покаже, че разбира, обърна се небрежно и се зае да изследва една отворена кутия на пода, в която имаше костенуркови черупки, ножовки и гласпапир.

— А сега — продума изтежко Доутри, като се настани в креслото с бутилка в ръка, а Куейк коленичи пред него да му развърже обувките, — сега да ти измислим име, господин Кучо, име, достойно за твоя произход и за моята фантазия.