Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (35)

Глава XXXIV

Това стана в Оукланд, Калифорния, в театър „Орфеум“. Харли Кенън търсеше под седалката шапката си, когато жена му каза:

— Но сега няма антракт. Има още един номер.

— Дресирано куче — отговори той и с това й обясни постъпката си; защото той винаги напускаше театъра при номера с дресирани животни.

Вила Кенън бързо погледна в програмата.

— Разбира се — каза тя и след това прибави: — Но този номер е някакво пеещо куче. Кучешки Карузо. И тук пише, че на сцената няма никой с кучето. Нека поне веднъж останем и да видим дали може да се сравнява с Джери.

— Някое нещастно създание, което с продължителни мъчения са принудили да вие! — измърмори Харли.

— Да, но то е само на сцената! — настоя Вила. — Освен това, ако наистина е мъчително, можем да си излезем. И аз ще изляза с теб. Просто искам да видя колко по-добре пее Джери от него. Пък и тук пише, че е ирландски териер.

И така Харли Кенън остана. Двата клоуна, намазани с коркови сажди, свършиха номера си. Излязоха три пъти на бис и после завесата се вдигна, за да разкрие празна сцена. Един ирландски териер с остра козина излезе спокойно на сцената, приближи се спокойно до средата, близо до рампата, и застана с лице към диригента на оркестъра. Както пишеше в програмата, той беше сам.

Оркестърът засвири началните звуци на „Спи, мой малък, спи“. Кучето се прозина и клекна. Но оркестърът точно изпълняваше нареждането да свири началото отново и отново, докато кучето запее, и след това да му акомпанира. На третия път кучето отвори уста и започна. Това не беше обикновен вой. Беше твърде мелодично, за да се нарече вой. Не беше само вярно чувство за ритъм. Тоновете, които пееше кучето, бяха тоновете на песента и бяха правилно изпети.

Но Вила Кенън едва слушаше.

— Много по-добър е от Джери! — пошепна й Харли.

— Слушай! — отговори тя с напрегнат шепот. — Не си ли виждал по-рано това куче?

Харли поклати глава.

— Виждал си го и по-рано — настоя Вила. — Виж смачканото му ухо. Помисли! Спомни си! Помниш ли?

Но съпругът й отново поклати глава.

— Помниш ли Соломоновите острови? — упорствуваше тя. — Спомни си „Ариел“! Спомни си, когато се връщахме от Малаита, откъдето взехме Джери, за да го отведем в Тулаги! Той имаше там брат — ловец на негри на една шхуна.

— Да, казваше се Майкъл! Продължавай!

— И той имаше същото смачкано ухо — каза бързо тя. — И той беше с остра козина. И беше истински брат на Джери. Баща им и майка им бяха Терънс и Биди от Мериндж. А Джери е нашият певец. Това куче също пее. И то има смачкано ухо. И името му е Майкъл.

— Невъзможно! — каза Харли.

— Когато се случва невъзможното, тъкмо тогава животът заслужава да се живее — отвърна тя. — И това е един от случаите, когато невъзможното става възможно. Сигурна съм.

Като мъж той все още не можеше да повярва в невъзможното, като жена тя настояваше, че невъзможното се е случило. В това време кучето на сцената запя „Боже, пази краля“.

— Това показва, че съм права — тържествуваше Вила. — Никой американец в Америка няма да научи кучето си на „Боже, пази краля“. Кучето е принадлежало най-напред на някой англичанин и той го е научил. Соломоновите острови са английски.

— Този довод не е убедителен — усмихна се той. — Но смачканото ухо ме убеждава повече. Сега си спомням. Спомням си деня, в който бяхме с Джери на плажа в Тулаги и брат му дойде на брега с лодка от „Йожени“. И той имаше също такова смачкано ухо.

— Нещо повече — продължаваше да спори Вила, — колко пеещи кучета сме видели изобщо с тебе? Само едно — Джери. Явно е, че такова нещо се случва твърде рядко. По-вероятно е едно и също семейство да даде двама потомци с един талант, отколкото две различни семейства. Терънс и Биди родиха Джери. А пък това е Майкъл.

— Той наистина беше с груба козина и имаше смачкано ухо — спомни си Харли. — Съвсем ясно го виждам как стоеше изправен на носа на лодката и как двамата с Джери тичаха по брега!…

— Ако утре Джери пак затича с него, ще се убедиш ли? — попита тя.

— Това беше любимият им номер, а преди това — номерът на Терънс и Биди — съгласи се той. — Но от Соломоновите острови до Съединените щати е доста далече.

— Джери е също от доста далеч — отвърна тя. — И щом Джери се е добрал от Соломоновите острови до Калифорния, какво чудно има, че Майкъл е успял да стори същото? О, слушай!

В това време кучето на сцената пееше на бис „Родино, любима моя“. Когато свърши, Джейкъб Хендерсън излезе иззад кулисите и под бурните аплодисменти на публиката се присъедини към кучето, за да се поклонят заедно. Вила и Харли за миг останаха мълчаливи. После Вила, ни в клин, ни в ръкав, каза:

— Седя тук и съм много благодарна за нещо.

Той я чакаше да продължи.

— За това, че сме безсъвестно богати — завърши тя мисълта си.

— Което значи, че искаш да имаш кучето, че трябва да го имаш и че ще го получиш само защото мога да си позволя да ти го купя — закачи я той.

— Защото не можеш да си позволиш да не го купиш — отговори тя. — Ти вече си сигурен, че е брат на Джери. Или поне трябва да подозираш.

— Така е — съгласи се той. — Понякога стават и най-невъзможни неща и вероятно това е един такъв случай. Разбира се, това куче не е Майкъл, но би могло да бъде Майкъл! Да отидем зад кулисите и да разберем!

 

 

„Пак някои агенти от Дружеството за защита на животните“ — помисли си Джейкъб Хендерсън, когато директорът доведе мъжа и жената в малката му гримьорна. Майкъл, полузаспал на един стол, не им обърна внимание. Докато Харли говореше с Хендерсън, Вила разглеждаше Майкъл; а Майкъл едва отвори очи и отново ги затвори. Твърде сърдит на хората, твърде затворен в собствения си мрачен характер, той беше всичко друго, но не и някогашното ласкаво куче, затова не обръщаше внимание на тия човешки същества, които налитаха да го галят по главата, говореха глупости и си отиваха, за да не ги види вече никога.

Огорчена от този прием, Вила Кенън за миг прекрати опитите си за сприятеляване и се заслуша в това, което Джейкъб Хендерсън разправяше за кучето. Тя разбра, че Хари Дел Мар, дресьор на животни, го бил намерил някъде по тихоокеанското крайбрежие, най-вероятно в Сан Франциско; той завел кучето със себе си на Изток и умрял при една катастрофа в Ню Йорк, преди да каже за него нещо на когото и да било. Това беше всичко, като изключим, че Хендерсън бил платил две хиляди долара на някой си Харис Колинс и считаше, че това капиталовложение е най-изгодното през целия му живот.

Вила се обърна с гръб към кучето.

— Майкъл! — повика го тя нежно, почти шепнешком.

Майкъл наполовина отвори очи, понаостри уши и тялото му потрепери.

— Майкъл! — повтори тя.

Този път той отвори очи, наостри съвсем уши, вдигна глава и я погледна. Той не беше чувал това име, откакто беше в Тулаги. През миналото, през годините и забравените морета думата стигна до него. Тя му подействува като електрически ток, всичко, свързано с „Майкъл“, мигновено нахлу в съзнанието му. Той видя отново „Йожени“ и капитан Келър, който последен го бе наричал така, мистър Хагин, Дарби и Боб от плантацията Мериндж, Биди и Терънс и съвсем не на последно място сред тези сенки на миналото брат си Джери.

Но какво е всъщност миналото? Името, което беше престанало да съществува от години насам, пак се възвърна. Беше влязло в стаята с този мъж и тази жена. Майкъл не премисли всичко това, но несъмнено действията му бяха такива, като че ли го беше премислил.

Той скочи от стола и изтича при жената. Подуши ръката й и докато тя го галеше, я подуши цялата. Когато я позна, полудя. Отскочи от нея и затича в кръг по стаята, задуши под умивалника и по ъглите. Отново се върна при нея като бесен и заскимтя нетърпеливо, когато тя се опита да го помилва. В следващия миг, все така бесен, отскочи отново, полетя из стаята и продължи да скимти.

Джейкъб Хендерсън го погледна неодобрително.

— Никога не се е държал така — каза той. — Обикновено е съвсем тих. Може би го е прихванало, въпреки че никога не го прихваща.

Никой не можа да разбере какво става, нито дори Вила Кенън. Но Майкъл разбираше. Той търсеше изчезналия свят, който се беше върнал при него със звука на някогашното му име. Щом това име можеше да се върне при него от Нищото, както се беше върнала тази жена, която бе виждал да се разхожда някога по брега в Тулаги, тогава всички други неща от Тулаги и Нищото също биха могли да се върнат. Щом като тя беше тук, пред него, в плът и кръв и го наричаше с името му, може би и капитан Келър, мистър Хагин и Джери бяха някъде в стаята или зад вратата.

Той изтича до вратата, заскимтя и започна да дращи по нея.

— Сигурно мисли, че има нещо отвън — каза Джейкъб Хендерсън и му отвори вратата.

Майкъл наистина мислеше така. Той очакваше да види през отворената врата, като нещо съвсем естествено, Тихия океан, шхуните и корабите по него, островите и рифовете и всички хора, животни и предмети, които бе познавал някога и които все още помнеше.

Но миналото не влезе през вратата. Навън беше само обикновеното настояще. Той се върна разочарован при жената, която, милвайки го, все още му казваше Майкъл. Тя поне беше истинска. След това той внимателно подуши мъжа, спомни си го от брега в Тулаги и палубата на „Ариел“ и възбудата му отново порасна.

— О, Харли, сигурна съм, че е той! — извика Вила. — Не можеш ли да провериш дали е той? Не можеш ли да докажеш, че е той?

— Но как? — недоумяваше Харли. — Изглежда, че познава името си. То му действува възбудително. И макар че никога не ни е познавал добре, изглежда, че си спомня за нас, защото ние му действуваме възбудително. Ако само можеше да говори!…

— Проговори! Проговори! — замоли се Вила на Майкъл, като го хвана с две ръце за главата и започна да го люлее напред-назад.

— Внимавайте, госпожо! — предупреди я Джейкъб Хендерсън. — Той е твърде недружелюбен и не позволява на хората да си играят с него.

— Но на мен позволява! — изсмя се тя полуистерично. — Защото ме познава… Харли! — извика тя, осенена от някаква нова идея. — Измислих как ще го изпитаме! Слушай! Спомни си, преди да вземем Джери, той е бил ловец на негри. И Майкъл беше ловец на негри. Заприказвай на жаргона на Южните морета! Престори се, че се караш на някой негър и ще видиш как ще му подействува!…

— Трябва здравата да се напрегна, за да си спомня нещо от жаргона на Южните морета! — каза Харли, но кимна одобрително.

— Аз ще отвличам вниманието му през това време — подкани го тя.

Тя седна, наведе се напред към Майкъл, така че главата му потъна в ръцете и гърдите й, после започна да го люлее и да му говори гальовно, както говореше на Джери. Той не се разсърди, а също като Джери се поддаде на ласките и сам замърка гальовно. Тя направи на Харли знак с очи.

— Ей, богу! — започна той с гневен глас. — Какъв прави тебе тука? Тебе много ядоса мене!

При тези думи Майкъл се наежи, изскочи от ръцете на жената, изръмжа и затърси с поглед негъра, който вероятно току-що беше влязъл и възбудил гнева на белия бог. Но нямаше никакъв негър. Все още наежен, той погледна към вратата. Харли също погледна към вратата и Майкъл, без нито сянка от съмнение, беше убеден, че зад вратата стои някакъв негър от Соломоновите острови.

— Хей, Майкъл — извика Харли. — Дръж тоз черен!

Майкъл се нахвърли срещу вратата със страшен рев. Толкова силен беше гневът му и силата на удара, че ключалката не издържа и вратата се отвори. Празнотата на пространството, което той очакваше да види пълно, го ужаси и той се отдръпна потресен и замаян от неуловимите призраци на миналото, които така бяха възбудили съзнанието му.

— А сега — каза Харли Кенън на Джейкъб Хендерсън — да поприказваме за цената…