Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (34)

Глава XXXIII

За две години Майкъл обиколи с песните си Съединените щати и донесе слава за себе си и богатство на Джейкъб Хендерсън. Те никога не оставаха без ангажимент. Толкова голям беше успехът му, че Хендерсън отказа на всички ласкателни предложения да прекоси Атлантика и да дава представления в Европа. Но когато Хендерсън заболя от тифус в Чикаго, дойде време и Майкъл да си почине.

Това значеше тримесечна ваканция и Майкъл я прекара в едно заградено с решетка помещение в пансиона на Мълкачи, където се отнасяха добре с него, но при все това беше затворник. Мълкачи, един от най-талантливите ученици на Харис Колинс, беше започнал да конкурира учителя си. Той се бе установил в Чикаго и ръководеше заведението си при наличието на същата строга чистота, хигиена и научна жестокост. Майкъл получаваше много добра храна и санитарни грижи, но самотният, замечтан затворник не можеше да не почувствува атмосферата на ужас и болка, която се излъчваше от животните около него, обучавани за развлечение на хората.

Мълкачи беше автор на няколко афоризма, които постоянно изричаше. Между тях бяха:

— Запомнете от мен — щом някое животно не се поддаде на болката, значи, не може да бъде обучено. Болката е единственият учител.

— Не можете да обучавате животните с перце. Колкото по-дебела е главата, толкова по-дебел трябва да бъде железният прът.

— При спор те винаги ще ви се наложат. Първо им избийте от главата всякакво желание за спор.

— Сърдечност между дресьори и животни!… Синко, това са само фрази за вестникарските интервюта. Единствената сърдечна връзка, която познавам, е здравата тояга с малко желязо на края.

— Можете да ги накарате да ядат от ръката ви. Но трябва да внимавате да не ви изядат ръката. В такъв момент най-доброто предпазно средство, което познавам, е халосен патрон в носа.

Имаше дни, през които въздухът трептеше от рев, викове от жестокост и болка откъм арената, така че всички животни в клетките се възбуждаха и не можеха да си намерят място. И понеже Мълкачи се хвалеше, че може да укроти и най-неукротимите животни, в ръцете му попадаха безброй много тежки случаи. Беше си създал слава, че успява там, където другите търпят неуспех, и благодарение на безстрашието, безчувствеността и хитростта си той никога не остави славата му да избледнее. Нямаше нищо^[1], с което да откаже да се заеме, а когато се откажеше от някое животно — това беше окончателната му присъда. Защото в такъв случай на животното не оставаше нищо друго освен да стои в клетка, осъдено на самота, да се разхожда нагоре-надолу, възмутено от целия човешки свят, и да изказва с рев възмущението си за огромно удоволствие на плащащите зрители.

През трите месеца, които Майкъл прекара в пансиона на Мълкачи, се появиха два особено тежки случая. Разбира се, всекидневната песен на обичайната болка от дресирането продължаваше през цялото време, докато укротяваха с всички средства „добри“ мечки, лъвове и тигри или пък с кранове и убождания учеха слоновете да се изправят на главата си и да бият барабан. Но двата изключителни случая докараха до депресия и ужас всички животни наоколо, и то до ужас, подобен на оня, който биха изпитали хората в преддверието на ада, докато слушат как бичуват и дерат кожата на техните събратя, влезли преди тях в камерата за изтезания.

Първият случай беше големият тигър от Индия. Роден свободен сред джунглите, свободен през целия си живот, господар по природа и храброст на всички живи същества, включително и на братята си тигри, той накрая беше изпаднал в нещастие; и от капана — в тясната клетка, върху гърба на слона, по железницата, с парахода, през цялото време в тясната клетка, бе пропътувал океани и континенти, за да стигне заведението на Мълкачи. Много купувачи го бяха оглеждали, без да смеят да го купят… Но Мълкачи не се отказа. Неговата борческа кръв закипя при вида на великолепната шарена котка. Вътре в себе си той пожела да предизвика животното и да му се наложи. Бяха нужни две седмици ад за големия тигър и за всички други животни в пансиона, за да научи той първия си урок.

Нарекоха го Бен Болт. Той беше пристигнал неукротим и непримирен, въпреки че бе почти парализиран от осемте седмици в тясната клетка, където бе прекарал свит, без да може да направи никакво движение. Мълкачи трябваше да се заеме веднага с него, но други две седмици бяха загубени, защото той се ожени и замина на сватбено пътешествие. А през тези две седмици Бен Болт живя в широка клетка от бетон и желязо, възвърна силата на своите мускули и засили омразата си към двукраките същества, които сами по себе си бяха смешно слаби срещу него, но с измама и злоба го бяха направили безпомощен затворник.

Така че тази сутрин, когато адът го лъхна, той беше готов и с нетърпение чакаше да срещне когото и да било. Те дойдоха, въоръжени с готови правила, примки и железни вили. Петима от тях хвърлиха през железните пръти примки върху пода на клетката. Той се озъби, засипа удари по виещите се въжета и в следващите десет минути се прояви като величествено и невъзможно диво създание, на което липсваха само умът и търпението на нещастните двукраки същества. Тогава, след като бе загубил търпение и не обръщаше внимание на виещите се бездушни въжета, той се спря, озъби се на хората, а единият му заден крак попадна в примка. В следващия миг една желязна вила умело повдигна въжето нагоре по крака му, примката се затегна и захапа плътта и гордостта му. Той започна да скача, да реве, обезумя от жестока злоба. Издърпваше въжето от ръцете им с такава сила, че там, където го държаха, то започваше да дими. Но те непрестанно го издърпваха и пак го отпущаха, докато, без да усети, подобна примка се затегна и на предния му крак. Каквото беше правил дотогава, не беше нищо в сравнение с това, което направи сега. Но той беше глупав и нетърпелив. Човешките същества бяха умни и търпеливи. Накрая и третият, и четвъртият му крак бяха затегнати в примки, така че с много хора по въжетата той беше съборен на едната си страна и позорно издърпан до решетките на клетката, после през решетката позорно издърпаха и четирите му крака, които след челюстите с ужасни зъби бяха второто му оръжие за нападение.

След това някакво слабовато човече, самият Мълкачи, се осмели открито и нагло да влезе в клетката и да се приближи до него. Той се хвърли върху му или по-скоро се опита да се хвърли, но бе задържан от четирите си крака, които не можеше да измъкне през решетката, за да се изправи на тях. Мълкачи клекна до него, осмели се да клекне до него, и намъкна петата примка на шията му. Тогава и главата му беше издърпана до решетката и тя стана също така безпомощна, както и краката, издърпани през пръчките. След това Мълкачи сложи ръка на главата, на ушите, на самия му нос — на косъм от устата му; а той можеше само да се зъби, да реве и да се задъхва за въздух, защото примката прекъсваше дишането му.

Треперейки не от страх, а от ярост, Бен Болт беше принуден да търпи, докато Мълкачи закачи около шията му дебел и широк кожен нашийник, към който беше завързано и много здраво и дълго въже. След това Мълкачи напусна клетката, а петте примки бяха изкусно откачени една по една от краката и шията на тигъра. След страшното унижение Бен Болт отново беше свободен в границите на клетката си. Той подскочи във въздуха. Когато си възвърна дъха, изрева яростта си. Удари по влачещото се въже, което му действуваше на нервите, заби нокти в нашийника, който стягаше врата му, падна, превъртя се, нервите му все повече се изостряха от допира до въжето и след половин час остана без сили от безрезултатна борба с един неодушевен предмет. Така укротяват тигрите.

Накрая той съвсем се изтощи, дори му се повдигна от нервното напрежение, което сам си причини в яростта си, легна посред клетката, а в очите му засвети омраза. Това нещо, което висеше на врата му, той прие, защото разбра, че не може да се отърве от него.

За негово учудване, ако един тигър би могъл да изпита учудване, задната врата на клетката се отвори и остана отворена. Той гледаше отвора войнствено и подозрително. На вратата не се появи никой и оттам никой не го заплаши. Но подозрението му се увеличи. При тези животни-хора винаги се случваше нещо, което не предполагаше и не можеше да разбере. Той предпочиташе да остане, където си беше, но отзад долетяха викове, крясъци, удари с камшик и болезнени ръгания с железни вили. Без мисъл за бягство, но с надеждата да се добере до мъчителите си, той скочи в задния отвор, влачейки въжето със себе си, и се намери в някакъв коридор, който минаваше зад постоянните клетки. Коридорът беше тъмен и безлюден, но някъде напред съзря светлина. Със силни скокове и рев той се втурна нататък, предизвиквайки неописуем вой и врява сред животните.

Скочи към светлината, мина през нея, заслепен от блясъка й, после клекна, за да се ориентира в новото положение, а дългата му опашка заудря по пода. Но мястото, в което се намери, беше само друга, по-голяма клетка — огромна осветена арена за представления, цялата превърната в клетка. Върху арената нямаше никой освен него, въпреки че отгоре, закачени за покривните греди, се спускаха, провесени на скрипци, седем здрави железни стола, които веднага възбудиха подозрението му и го накараха да изреве срещу тях.

Половин час се въртя той из арената. Това беше най-голямата площ ограничена свобода, която му бе предоставяна през десетте седмици пленничество. Сетне през решетките беше вмъкнат закривен железен прът, който закачи халката на влачещото се въже, издърпа го и го подаде на хората отвън. Веднага десет души от тях го хванаха и той би се хвърлил към тях, поне до решетките, ако в този момент Мълкачи не бе влязъл в арената през една врата от другата страна. Между това същество и Бен Болт нямаше решетки и Бен Болт се хвърли върху му. Но нападайки го, той пак изпита подозрение — защо малкото, крехко човешко същество пред него не бяга и не се свива, а седи и го чака?

Бен Болт не успя да стигне до човека. Най-напред, с излишна предпазливост, той хитро спря, приклекна, заудря по пода с опашка и започна да изучава мъжа, който изглеждаше толкова лесна плячка. Мълкачи беше въоръжен с дълъг камшик и остра желязна вила. На пояса му имаше револвер, зареден с халосни патрони.

Като притисна още повече корем към земята, Бен Болт се приближи към него. Той лазеше бавно, като котка, която дебне мишка. После се спря на удобно за скок разстояние, сви се още повече и обърна глава, за да види мъжете зад решетката. Беше забравил въжето, което се проточваше от шията му до ръцете им.

— Сега би трябвало да бъдеш кротък, стари момко! — с мек, галещ тон се обърна към него Мълкачи и пристъпи напред, като държеше пред себе си желязната вила.

Това само вбеси огромното, величествено животно. Тигърът изръмжа ниско, напрегнато, сви уши назад и полетя във въздуха с отворени лапи, чиито нокти стърчаха като шипове, а опашката отзад се вдърви и изправи като пръчка. Нито човекът се сви или избяга, нито пък животното успя да се добере до него. В най-високата точка на скока въжето го дръпна, накара го да се преметне и да падне тежко, настрана върху пода.

Преди да се изправи на крака, Мълкачи беше вече до него и викаше към малобройната публика:

— Сега е времето да се избие от главата му всякакво желание за съпротива.

И той започна да го бие с дръжката на камшика по носа, а с желязната вила го бодеше в ребрата. Изсипа дъжд от удари и ръганици по най-чувствителните места на животното. Бен Болт постоянно се опитваше да скочи, за да си отмъсти, но биваше свалян отново от десетте мъже, които държаха въжето, и всеки път, когато падаше настрана на земята, Мълкачи беше до него, ръгаше го и го удряше. Болеше го много, особено чувствителната му муцуна. А съществото, което му причиняваше болката, беше жестоко и страшно като самия него, дори повече от него, защото беше по-умно. За няколко минути само, заслепен от болка, ужасен от безсилието си да се откъсне от въжето и да разкъса човека, който му причиняваше болката, Бен Болт загуби кураж и избяга позорно от малкото двукрако същество, което беше по-страшно от него — огромния царски бенгалски тигър. Обзет от паника, той подскочи високо във въздуха; затича с наведена глава насам-натам, за да избегне пороя от удари. Дори се хвърли върху стените на решетката, като скачаше по тях и напразно се опитваше да се покатери по хлъзгавите отвесни пръти.

През цялото това време Мълкачи, като демон на отмъщението, го преследваше, удряше, ръгаше и мърмореше през зъби:

— Ще ми се опъваш, а? Ще те науча как се опъва! Ето ти! На̀ ти още! И още! И още! Сега вече съм го наплашил, останалото е лесно! — обяви той, като си почиваше от напрежението и дишаше тежко, а големият тигър се свиваше, трепереше и се отдръпваше от него, докато най-сетне се сгуши в основата на решетките. — Починете си пет минути, момчета, да отдъхнем малко!

Мълкачи се подготви да го научи на първия номер, като смъкна един от железните столове и здраво го закрепи на мястото му върху арената. Бен Болт, роден и отрасъл в джунглите, трябваше насила да седи на стол, в смешно и трагично подобие на човешките същества. Но Мълкачи не беше свършил съвсем с подготовката. Първият урок по страх трябваше да се затвърди в тигъра.

Като се приближи на достатъчно близко, но безопасно разстояние, той удари с камшик Бен Болт по муцуната. Повтори удара. Изсипа град от удари. Накъдето и да обърнеше глава Бен Болт, камшикът винаги намираше жестоко изранената му муцуна; защото Мълкачи беше майстор на камшика, служеше си с него по-добре и от най-добрия каруцар, и кожената ивица безпогрешно свистеше, плющеше и удряше муцуната на Бен Болт, където и да я криеше той.

Когато болката стана влудяваща, той скочи, но веднага десетте яки мъже, които държаха въжето, го дръпнаха назад. Гневът, свирепостта, кръвожадният нагон да разкъса изчезнаха напълно от помътения мозък на тигъра и там остана само страх, единствено страх, нищо друго освен страх, безкраен, унизителен страх от тази човешка троха, която му причиняваше толкова болка.

Тогава започна урокът с първия номер. Мълкачи удари силно по стола с дръжката на камшика, за да привлече вниманието на животното, после го удари силно по муцуната. В същия момент един от помощниците промъкна желязната вила през решетките и го ръгна в ребрата, за да го накара да се откъсне от прътите и да отиде към стола. Тигърът понечи да тръгне напред, след това пак се отдръпна до решетката. Отново чукна дръжката по стола, отново камшикът го удари по муцуната, отново вилата го ръгна в ребрата и чрез болката го отведе насила към стола. Това продължи безкрайно, в течение на четвърт час, половин час, един час; защото животните-хора бяха надарени с търпението на богове, докато той беше само обикновен звяр от джунглите. Така се пречупват тигрите. И този глагол има точна стойност тука. Всяко животно, което дава представления, бива пречупено. Преди някое диво животно да се подчини и да започне да дава представления пред плащащата публика, нещо у него трябва да се пречупи.

Мълкачи нареди един от помощниците му да влезе заедно с него в арената. Понеже не можеше да накара тигъра да седне направо върху стола, трябваше да употреби други средства. Въжето, вързано за шията на Бен Болт, беше подадено през горната решетка и прекарано около скрипеца на покрива. По знак от Мълкачи десетте мъже започнаха да дърпат. Бен Болт ръмжеше, бореше се и се задушаваше от новия, влудяващ ужас на новата обида и в същото време бе издигнат нагоре за шията, докато краката му се откъснаха от пода. Той се въртеше, гърчеше се, бореше се, увиснал на шията си като обесен, докато загуби дъх и започна да се задушава. Огъваше се и се виеше, а силните му мускули усукваха тялото му едва ли не на възел.

Скрипецът се движеше на ръка по една релса горе, така че помощникът хвана Бен Болт за опашката и го премести във въздуха, докато дойде точно над стола. Тялото му бе направлявано от опашката, Мълкачи го мушкаше с желязната вила по гърдите и в същия миг въжето бе спуснато ненадейно и Бен Болт, със замъглено съзнание, се намери седнал на стола. Той скочи веднага към пода — удариха го с дръжката на камшика по муцуната и право в ноздрите му бе изстрелян халосен патрон. Влудяващата болка и страх се увеличиха. Скочи да бяга, но Мълкачи изрева:

— Вдигайте го!

И той бавно се издигна нагоре във въздуха, отново увисна на шията си и започна да се гърчи.

И пак го задърпаха за опашката и го закараха над стола, пак го наръгаха в ребрата и спуснаха внезапно, така внезапно, че със страшен гърч на тялото той падна тежко, по корем, на стола. След тежкото падане изглежда, че и малкото въздух, който бе останал в гърдите му, изскочи. Погледът му бе обезумял, заслепен. Дишаше жадно, главата му се люшкаше от една страна на друга. От устата му капеше пяна, а от носа течеше кръв.

— Вдигайте го! — извика Мълкачи.

И отново Бен Болт бе издигнат във въздуха, борейки се ужасѐн със спиращия дишането му нашийник. Така диво се бореше, преди задните му крака да се откъснат от пода, така взе да се мята напред-назад, че когато се отдели от пода, тялото му се залюля като махало. Пуснаха го върху стола и за част от секундата зае положение на човек, който седи. След това нададе вик и скочи. Този вик не беше нито ръмжене, нито рев, нито вой, а зов, изпълнен с ужас, като че нещо се бе пречупило в него. За малко не докопа Мълкачи и още един халосен патрон избухна в ноздрите му, а мъжете с въжето така ненадейно го дръпнаха, че едва не му счупиха врата.

Този път бързо го смъкнаха надолу, той се свлече на стола като полуизпразнен чувал брашно и продължи да се свлича, докато се прегъна на средата и с голямата си бежова глава напред, се просна на пода в безсъзнание. Подутият, почернял език изскочи от устата му. Когато го заляха с няколко кофи вода, той изръмжа и започна да стене. Така завърши първият урок.

— Всичко е наред — казваше Мълкачи ден след ден, докато обучението продължаваше. — С търпение и здрава работа ще направим номера. Взел съм му страха. Ужас го хваща от мене. Сега имаме нужда само от време, а времето покачва цената на животно като него.

Бен Болт не бе пречупен истински нито първия, нито втория, нито третия ден. Но след две седмици нещо се пречупи в него. Защото дойде мигът, в който Мълкачи почука с дръжката на камшика по стола, през решетките помощникът му ръгна Бен Болт с вилата в ребрата и Бен Болт, който вече по нищо не приличаше на царски тигър, Бен Болт, който се мъкнеше като бита улична котка, изпаднал в ужас, се довлече до стола и седна отгоре му като човек. Гледката на седящия тигър, печална пародия на седящ човек, се е смятала и продължава да се смята от многобройната публика за „нравоучителна“.

Вторият случай, със Сейнт Илайъс, беше още по-тежък и бе отбелязан като един от редките неуспехи на Мълкачи, макар всички да признаваха, че този неуспех е бил неизбежен. Сейнт Илайъс беше огромна мечка от Аляска, добродушна, шеговита, дори с чувство за хумор — разбира се, мечешко. Но тя имаше изявена собствена воля, а нейната упоритост отговаряше на ръста й. Тя можеше да бъде убедена да направи нещо, но не и насила да го извърши. А в света на дресираните животни, където номерата се изпълняват с точността на часовник, няма място за убеждение. Животното трябваше да направи номера, и то да го направи бързо. Публиката не можеше да търпи, докато дресьорът убеждава сърдитото или разглезено животно да изпълни номера, за който тя е платила.

Така Сейнт Илайъс получи първия си урок по насилие. Той беше в същото време и последният. Не се стигна дори до арената, защото се състоя в собствената й клетка.

Най-напред й изрязаха ноктите, след като по обичайния начин вкараха четирите й крака в примки и ги измъкнаха през решетките, а на главата й надянаха нашийник. Всеки един от големите й нокти беше изрязан до месото. Това беше извършено от хората извън клетката. След това Мълкачи, вече вътре, продупчи носа й. Тази операция не беше толкова лека, колкото изглеждаше на пръв поглед. Като вкара инструмента в огромните ноздри на мечката, Мълкачи отряза от едната й страна цяло кръгло парче месо. Мълкачи разбираше от мечки. За да накараш недресирана мечка да ти се подчинява, трябва през цялото време да си в допир с някое от чувствителните й места. Достъпните чувствителни места са ушите, носът и очите и тъй като за очите и дума не може да става, остават само носът и ушите. През направената дупка Мълкачи веднага вкара желязна халка. За халката завърза същото дълго въже, което дресьорите сполучливо наричат „дърпащо“. Оттук нататък, през целия си останал живот, Сейнт Илайъс нямаше да може да се движи по собствена воля — щеше да я дърпа човекът с въжето. Съдбата й беше определена — завинаги, до края на живота си, да бъде затворник и роб на въжето, завързано за халката в ноздрите.

Снеха примките и Сейнт Илайъс остана на свобода в клетката, за да свикне с халката. Тя застана на задните си крака, зарева и с могъщите си предни лапи започна да я изследва. Тази халка нямаше нищо общо с убеждаването. Тя беше жив въглен. Мечката я дръпна, тъй както, когато бърка в някой кошер за мед, би дръпнала жилата на жилещите я пчели. Дръпна я, откъсна я от месото и превърна кръглата дупка в страшна, раздърпана, болезнена рана.

— С нея и дяволът може да пукне! — изруга Мълкачи.

Отново вкараха примките. После отново примъкнаха безпомощната Сейнт Илайъс до решетките и продупчиха носа й. Този път дупката беше на другата ноздра. И дяволът пак пукна. Също както преди, щом я освободиха, тя дръпна халката заедно с месото си.

Мълкачи беше отвратен.

— Няма ли да се вразумиш? — изруга той, като този път под разум разбираше вкарването на халката по-високо, през двете ноздри — направо през средния хрущял. Но Сейнт Илайъс беше неразумна. За разлика от Бен Болт в нея нямаше нищо слабо или изнервено, за да бъде пречупена. Щом я освободиха от примките, тя откъсна халката заедно с половината си нос. Мълкачи проби дясното й ухо. Сейнт Илайъс разкъса на парчета дясното си ухо. Мълкачи проби лявото ухо. Тя разкъса на парчета лявото ухо. И Мълкачи се предаде. Нямаше друг изход. Той каза плачевно:

— Претърпяхме поражение. Не остана нищо, за което да я завържем.

По-късно, когато Сейнт Илайъс беше осъдена да бъде „животно в клетка“ до края на дните си, Мълкачи си спомняше с ругатни:

— Тази мечка беше най-неразбраното животно, което съм виждал! Нищо не можах да направя с нея. Не можах дори да намеря място, за което да я вържа!…