Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Съчинения в шест тома. Том 1
Морският вълк. Майкъл, братът на Джери - Оригинално заглавие
- Michael, Brother of Jerry, 1917 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Цветан Стоянов, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джек Лондон
Заглавие: Съчинения в шест тома
Преводач: Цветан Стоянов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1986
Тип: романи
Националност: американска
Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна
Излязла от печат: декември 1985
Редактор: Красимир Дамянов
Технически редактор: Добринка Mapинкова
Художник: Иван Кенаров
Коректор: Мария Филипова; Тошка Начева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5754
История
- —Добавяне
Глава XXX
В Сидъруайлд не практикуваха бързата, груба хирургия на Дел Мар, затова Майкъл оживя. Един истински хирург, опитен и смел, едва-що не го наряза на късове, докато поправяше основно разбитото му рамо. Той извърши неща, които не би посмял да извърши над човешко същество, но които се оказаха правилни за Майкъл.
— Ще остане завинаги куцо — каза хирургът, докато избърсваше ръцете си и гледаше надолу към Майкъл, който лежеше и по-голямата част от тялото му бе неподвижно обвита в гипс. — Оздравяването му ще бъде доста дълго и трябва да мине при най-добри грижи. Ако се повиши температурата, ще е по-добре да му спестим мъките. Колко струва?
— Не знае никакви номера — отговори Колинс. — Може би към петдесет долара, а сега сигурно и толкова не струва. Няма смисъл да се дресират куци животни.
Но времето доказа, че и двамата не бяха прави. Майкъл не беше обречен да куца цял живот, въпреки че в следващите години рамото му беше чувствително и понякога, когато времето беше влажно, трябваше да избягва болката, като накуцва леко. От друга страна, беше му писано да получи много висока цена и да стане звезда от първа величина, така както бе предсказал Хари Дел Мар.
Междувременно той пролежа много дълги, изморителни дни в гипса, без да вдигне опасна температура. За него бяха положени превъзходни грижи. Но те не произлизаха от обич или привързаност. Те бяха просто част от системата на Сидъруайлд, система, която носеше на школата такъв голям успех. Когато го извадиха от гипса, не му бе позволено инстинктивното удоволствие на всички животни да ближе раните си, тъй като го бяха увили и вързали с остроумно подредени превръзки. А когато накрая махнаха и тях, вече нямаше рани за близане; само дълбоко в рамото му остана една болка, която мина едва след месеци.
Колинс вече не му досаждаше с опитите си да го учи на номера и един ден го даде назаем, за да попълни трупата на двойка мъж и жена, които бяха загубили три кучета от пневмония.
— Ако ви върши работа, можете да го вземете за двадесет долара — каза Колинс на Уилтън Дейвис.
— Ако пукне? — попита Дейвис.
— Няма денонощно да мисля за него — дигна рамене Колинс. — Не се поддава на обучение.
Тъй че Майкъл напусна Сидъруайлд, натоварен в клетка, и беше твърде вероятно да не се върне, защото Уилтън Дейвис се славеше сред дресьорите с жестокостта си към кучетата. Той би могъл да прояви грижи към някое специално куче, което можеше да прави особено ценен номер, но обикновените участници бяха твърде евтини. Струваха от три до пет долара парчето. Случаят с Майкъл беше още по-лош, защото не струваше и толкова. И ако умреше, единствената грижа, която можеше да причини на Дейвис, беше да го накара да си потърси друго куче.
Първият етап от новата авантюра на Майкъл не му донесе особени неприятности, въпреки че бе натикан в клетка, в която не можеше да се изправи, а подхвърлянето и преобръщането на клетката му причиняваха неизброими болки в рамото. Пътешествието продължи само до Бруклин, където го предадоха по съответния ред на някакъв второстепенен театър, защото Уилтън Дейвис беше толкова безспорно второстепенен дресьор, че никога не успяваше да получи ангажимент в големите заведения.
Страданията в тясната клетка започнаха, след като Майкъл беше отнесен в една голяма стая над сцената и бе оставен там заедно с десетина други кучета, също затворени в тесни клетки. Те бяха жалка пасмина, все улични псета, повечето смазани духом и нещастни. От ударите на Дейвис някои от тях имаха лоши рани по главите. За раните не се полагаха никакви грижи, а бялата боя, която им слагаха, за да ги прикрият преди излизане на сцената, съвсем не им помагаше. От време на време някои виеха печално, а понякога всички едновременно лаеха, сякаш това бе единственото, което им оставаше да правят в тесните килии.
Майкъл беше единственият, който не се присъединяваше към общия хор. Той отдавна вече се бе затворил в себе си и бе престанал да лае. Станал бе твърде необщителен за подобни прояви; не следваше и примера на някои от кучетата в стаята, които имаха кавгаджийски нрав и през цялото време ръмжаха и правеха скандали през пръчките на клетките си. Фактически лошото разположение на Майкъл се бе толкова задълбочило, че не му позволяваше дори да участвува в свади. Единственото, което искаше, бе да го оставят на спокойствие и през първите четиридесет и осем часа получи спокойствие дори в излишък.
Уилтън Дейвис беше събрал преждевременно трупата си, тъй че новата програма щеше да почне чак след пет дена. Той използува това време, за да посети роднините на жена си в Ню Джърси, и се уговори с един от работниците на сцената да храни и пои кучетата му. Работникът щеше да свърши тази работа, но има нещастието да се сбие с един кръчмар, поради което бе откаран със счупен череп в дежурната болница. А като връх на всичко, по нареждане на противопожарната охрана, театърът беше затворен за три дена, тъй като трябвало да се вземат някои допълнителни предпазни мерки.
Никой не се и доближи до стаята с кучетата и след няколко часа Майкъл усети глад и жажда. Времето минаваше и гладът бе изместен от жаждата за вода. Когато падна нощта, лаят вече не преставаше и през дългите нощни часове постепенно се смени със скимтене и вой. Сред този мъчителен ад единствено Майкъл не издаваше нито звук и мълчаливо страдаше.
Дойде утрото на втория ден; бавно се занизаха часовете към втората нощ; мракът на втората нощ падна над тази тъжна сцена, която беше достатъчна сама по себе си, за да бъде присъда над всички номера с дресирани животни във всички театри и циркове по света. Дали Майкъл беше потънал в сън или делириум, не можеше да се каже; но и в единия, и в другия случай той преживя отново голяма част от миналия си живот. Той отново игра като малко кученце по широките веранди пред бунгалото на мистър Хагин в плантацията в Мериндж; или пък се промъкваше по края на джунглите към брега на реката заедно с Джери, за да дебне крокодилите; или пък се учеше от мистър Хагин и Боб по примера на Биди и Терънс да счита негрите за по-долнокачествени, презрени богове, които трябваше да бъдат държани на подходящото им място.
Той пак беше на шхуната „Йожени“ заедно с капитан Келър, втория му господар, и на брега в Тулаги отново се влюби в Стюард с магическите пръсти и отплува с него и Куейк на парахода „Макамбо“. Във виденията му най-често се явяваше Стюард върху неясния фон от кораби и хора, Стария моряк, Симон Нишиканта, Гримшо, капитан Доун и малкият, сбръчкан А Мой. А не по-рядко от другите се появяваха Скрепс и Коки, храбрата, малка перушинка живот, която се бе държала с достойнство през краткото си съществуване под слънцето. И на Майкъл му се струваше, че от едната му страна за него се беше вкопчил Коки и му говореше безсмислици на ухото, а от другата се притискаше Сара и бъбреше нескончаемата си и неразбираема изповед. Тогава дълбоко под ушите му сякаш го галеха магическите ласкави пръсти на любимия Стюард.
— Нямам късмет и това е! — изплака Уилтън Дейвис, като гледаше кучетата си, а въздухът още трептеше от наниза ругатни, които току-що бе изрекъл.
— Така е, щом се доверяваш на някакъв си пияница! — забеляза спокойно жена му. — Нищо чудно, ако половината измрат сега!
— Добре, добре, после ще приказваме — изръмжа Дейвис и си свали сакото. — Хващай се на работа, мила, и бъди готова за най-лошото! Те имат нужда от вода. Ще им дам цяла вана.
Кофа след кофа от крана на мивката в ъгъла той напълни една голяма желязна вана. При шума на течащата вода кучетата започнаха да скимтят, да лаят и да стенат. Някои се опитваха да ближат ръцете му с подутите си езици, когато ги измъкваше грубо от клетките. По-слабите пълзяха към ваната по корем, а по-силните ги тъпчеха. Нямаше място за всички и по-силните пиха първи с доста побоища, караници и драскане с нокти. На първо място сред тях беше Майкъл. Той драскаше и бе издраскан, но успя да поеме няколко бързи глътки от животворната течност. Дейвис се въртеше наоколо, риташе наляво и надясно, за да имат всички възможност да се доберат до водата. Жена му помагаше, като размахваше някакъв парцал. Беше истински ад на страданието, защото засъхналите им гърла омекнаха от водата и кучетата можеха отново да лаят и високо да вият от скръб и болка.
Няколко от тях бяха толкова отслабнали, че не можаха да се домъкнат до водата, та трябваше да им носят, да им я наливат и плискат в устата. Изглеждаше, като че ли никога няма да се наситят. Лежаха изтощени из цялата стая, но от време на време едно или друго изпълзяваше до ваната и се опитваше да пийне още малко. Междувременно Дейвис беше запалил огън и бе напълнил един казан с картофи.
— Тука вони на пор! — забеляза жена му, като спря да пудри носа си. — Миличък, ще трябва да ги измием!
— Дадено, мила! — съгласи се съпругът й. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Можем да свършим това, докато картофите се варят и изстиват. Аз ще ги търкам, а ти ще ги подсушаваш. Спомни си за онази пневмония и ги изтривай добре!
Къпането беше бързо и грубо. Той посягаше към най-близките кучета и ги хвърляше едно след друго във ваната, от която бяха пили вода. Ако някое се уплашеше или протестираше, той го удряше по главата с дръжката на четката или пък с жълтеникавия сапун за пране, с който ги сапунисваше. Няколко минути бяха достатъчни за едно куче.
— Пий, дявол да те вземе, пий, още си пийни! — казваше той, като потапяше главите им в мръсната сапунена вода.
Изглежда, че той смяташе самите тях отговорни за ужасното им състояние и гледаше на мръсотията им като на лична обида.
Майкъл позволи да го хвърлят във ваната. Той признаваше, че къпането е необходимо и задължително, въпреки че в Сидъруайлд този обред се извършваше по много по-добър начин, а пък когато Куейк и Стюард го къпеха, то бе част от обичта им към него. Така че той положи всички усилия да издържи търкането и всичко щеше да мине добре, ако Дейвис не го беше натопил под водата. Майкъл измъкна главата си с предупредително ръмжене. Дейвис възпря насред път удара, който се канеше да нанесе с тежката четка, и тихо подсвирна от изненада.
— Хей! — каза той. — Виж кой ми бил тука! Душичке, това е ирландският териер, който взех от Колинс! Не го бива за нищо. Колинс така каза. Просто запълва празното място. Вън! — изкомандува той на Майкъл. — Това е всичко, което ще получиш засега, господин Сърдитко! Но помни ми думата, скоро така ще те подхвана, че свят ще ти се завие!
Докато изстиваха картофите, мисис Дейвис с остри викове държеше кучетата настрана. Майкъл лежеше мрачен встрани и не взе участие в блъсканицата към ваната дори когато беше дадено разрешение. Дейвис отново се засуети около тях, ритайки най-силните и най-нахалните.
— Ако след всичко, което направихме за тях, отново започнат да се бият, ритай ги в ребрата, мила! — каза той на жена си.
— Ето ти! Искаш ли, искаш, а? — Това беше казано по адрес на едно голямо черно куче и придружено от жесток ритник в слабините. Животното излая от болка, избяга надалеч и от безопасно разстояние жално гледаше димящата храна. — Е, сега вече не могат да разправят, че никога не къпя кучетата си! — забеляза Дейвис от умивалника, където миеше ръцете си. — Какво ще кажеш, мила, да приключваме?
Мисис Дейвис кимна в знак на съгласие.
— Ще репетираме с тях утре и вдругиден. Времето ще ни бъде достатъчно. Довечера ще мина и ще им сваря малко ярма. Щом са гладували два дни, имат нужда от извънредно ядене.
Когато картофите свършиха, кучетата бяха затворени отново в клетките за следващите двадесет и четири часа. Наляха им вода в тенекиените канчета, а вечерта им дадоха в клетките обилни порции варена ярма и кучешки сухар. Това беше първата храна, която Майкъл изяде, защото преди това намръщено бе отказал да се приближи до картофите.
Репетициите бяха на сцената и неприятностите за Майкъл започнаха още от самото начало. Допълнителната втора завеса трябваше да се вдигне и да открие двадесетте кучета, седнали на столове в полукръг. Докато ги подреждаха, пред допълнителната завеса се изпълняваше друг номер, така че се налагаше да се пази пълна тишина. След това, когато се вдигнеше завесата и се откриеше цялата сцена, кучетата бяха научени да надават силен лай.
Като прост фигурант, Майкъл не трябваше да прави нищо друго, освен да седи на стол. Но той трябваше да се качи на стола и когато Дейвис му заповяда да стори това, придружи заповедта си с удар по главата. Майкъл изръмжа предупреждаващо.
— Охо, е? — захили се дресьорът. — Ето как Сърдитко си търси белята! Щом е така, можем още отсега да свършим с тази работа, та да сменим името ти на „Кротушко“. Мила моя, пази ред сред останалите, докато предам първия урок на Сърдитко!
За побоя, който последва, по-добре е да не се говори много. Майкъл се би безнадеждно и в резултат бе напълно пребит. Той седна на стола издран и кървящ, без да взема участие в представлението, и само изпадна в още по-дълбока и по-горчива меланхолия. Да мълчи преди вдигането на завесата, не му бе никак трудно. Но когато завесата се вдигаше, той отказваше да се присъедини към неистовия лай на другите кучета.
Кучетата, понякога по едно, понякога по две и три, напускаха столовете си по команда и правеха обикновените кучешки номера — ходеха на задните си крака, скачаха, куцаха, танцуваха валс и се премятаха. Уилтън Дейвис бързо избухваше и ръката му беше доста тежка по време на репетициите, както показваха острите, болезнени излайвания на бавните и глупави кучета.
През този ден и сутринта на следващия бяха направени три дълги репетиции. През това време неприятностите за Майкъл престанаха. При командата той мълчаливо се качваше на стола и мълчаливо седеше на него.
— Ето какво прави пръчката! — похвали се Дейвис на жена си.
Но и двамата не можеха даже да си представят скандалния номер на Майкъл в тяхното първо представление.
По цялата сцена зад завесата всичко беше готово. Кучетата седяха по столовете и нещастно мълчаха, а Дейвис и жена му ги заплашваха, за да пазят тишина. Пред завесата Дик и Дейзи Бел забавляваха сутрешната публика с песни и танци. Всичко вървеше добре и никой от публиката не би подозрял, че отзад сцената е пълна с кучета, ако Дик и Дейзи, придружени от оркестъра, не бяха запели „Заведи ме в Рио“.
Майкъл не можа да се сдържи. Както Куейк го беше завладял някога с бръмбазъка си, Стюард — с обичта си, а Хари Дел Мар — с устната си хармоника, така и сега го завладяха звуците на оркестъра и гласовете на пеещата двойка, щом подхванаха старата, позната ритмична мелодия на „Заведи ме в Рио“. Въпреки волята му, въпреки цялата му затвореност някакви непреодолими сили разтвориха челюстите му и накараха цялото му гърло да затрепти в акомпанимент.
Оттатък завесата долетя хихикането на децата и жените, което малко след това се превърна в рев и заглуши гласовете на Дик и Дейзи. Уилтън Дейвис изруга невероятно силно и се спусна по сцената към Майкъл. Но Майкъл продължаваше да вие, а публиката продължаваше да се смее. Когато късата палка го халоса с все сила, Майкъл още виеше. Силата на удара и болката го накараха да спре и да издаде неволен лай.
— Строши му главата, мили! — посъветва го мисис Дейвис.
След това последва решителната битка. Дейвис нанасяше хитро ударите си, които се чуваха в залата, както се чуваше и ръмженето на Майкъл. Сред общия смях публиката вече не обръщаше внимание на Дик и Дейзи Бел. Номерът им пропадна. Както каза Уилтън, номерът им „го взеха за мезе“. Главата на Майкъл беше строшена в точния смисъл на думата. А публиката от другата страна на завесата беше доволна и възхитена.
Дик и Дейзи не можеха да продължат. Публиката искаше да види какво има зад завесата, а не пред нея. Един от работниците изведе окончателно укротения Майкъл и завесата се вдигна, за да покаже цялата трупа — цялата, с изключение на един празен стол. Момчетата сред публиката първи откриха връзката между празния стол и предишната врява и започнаха шумно да викат липсващото куче. Публиката пое вика, кучетата залаяха още по-възбудено и петминутно веселие забави номера, който най-сетне започна, но кучетата се показаха бавни и разсеяни, а Уилтън Дейвис бе бесен от гняв.
— Не се тревожи, миличък! — невъзмутимо го успокои жена му със сценичен шепот. — Ще зарежем това куче и ще вземем друго, редовно. Пък и хубаво й го погодихме на тази Дейзи Бел! Не съм ти казала още какво е разправяла миналата седмица по мой адрес на едни мои приятели!
Няколко минути по-късно, докато все още се занимаваше с животните си на сцената, съпругът успя да прошепне на жена си:
— Кучето е виновно за всичко. Хвърлил съм му око. Ще го пребия.
— Добре, мили — съгласи се тя.
Когато завесата падна пред развеселената публика и кучетата бяха отведени отново в стаята над сцената, Уилтън Дейвис слезе да търси Майкъл. А той, вместо да се гуши от страх в някой ъгъл, стоеше между краката на сценичния работник и все още трепереше от понесената жестокост, но в същото време заплашваше да се бие така свирепо, както винаги, когато го нападаха. По пътя си Дейвис срещна двойката певци. Жената се гневеше и плачеше, а мъжът не плачеше, но също се гневеше.
— Ама и ти си един дресьор, еша ти няма! — заяви войнствено той. — Сега ще ти дам да се разбереш!
— Стой настрана или ще те пребия! — отчаяно извика Уилтън Дейвис и размаха един къс железен прът с дясната си ръка. — А ако искаш, почакай да те пребия след това! Но най-напред ще пребия кучето. Ела с мене да гледаш! Дявол да го вземе! Как можех да знам? Ново е. По време на репетициите никога не се е обаждало. Как можех да знам, че ще вземе да вие точно когато ги нареждам зад вас?
— Каква каша забъркахте само! — посрещна го директорът на театъра, когато Дейвис, следван от Дик Бел, се озова пред Майкъл, застанал наежен между краката на работника.
— Нищо не е в сравнение с това, което сега ще направя — отвърна Дейвис, хвана железния прът по-късо и го вдигна. — Ще го убия. Ще го убия от бой! Гледайте само!
Майкъл разбра заплахата, изръмжа, приготви се за скок и заследи с очи железния прът.
— Виж, това няма да стане! — каза работникът на Дейвис.
— Кучето е моя собственост! — отговори последният с убедителността на човек, който има подкрепата на закона.
— Но против вашата собственост е моят здрав разум! — беше отговорът на работника. — Ударете го само веднъж и гледайте какво ще ви се случи! Хората са си хора, кучетата — кучета, но да ме вземат мътните, ако разбирам вие що за птица сте! Няма да ви позволя да бъдете жесток към това куче. То за първи път излиза на сцена, след като е било два дена без храна и вода. О, всичко ми е добре известно, господин директоре!
— Ако убиете кучето, ще платите един долар на боклукчията, за да изхвърли трупа! — поде директорът.
— С удоволствие ще платя — каза Дейвис и отново вдигна пръта. — Но на тоя пес ще му върна за всичко!
— От вас, дресьоре, просто ми се повръща! — каза работникът. — Всяко нещо си има граница. За мене това е границата: ударете го само веднъж с това лостче и аз така ще ви прасна, че ще загубя работата си, но и вие ще отидете в болницата.
— Виж какво, Джаксън — започна заплашително директорът.
— Не ме убеждавайте! — отговори той. — Аз вече реших. Ако този евтин негодник докосне с пръст кучето, сигурно ще загубя службата си. Омръзна ми вече да гледам как тези типове бият животните си. Иде ми да повърна!
Директорът погледна към Дейвис и безпомощно вдигна рамене.
— Няма смисъл да правим скандал — посъветва го той. — Не искам да загубя Джаксън, а ако почне бой, той сигурно ще ви изпрати в болница. Върнете кучето обратно, откъдето сте го взели. Сложете го в клетка и го изпратете с наложен платеж. Колинс няма да има нищо против. Той ще го отучи да пее и ще го накара да се държи добре.
Дейвис хвърли още един поглед на свирепия Джаксън и се поколеба.
— Ще ви кажа още нещо — убедително продължи директорът. — Джаксън ще свърши цялата работа. Той ще го сложи в подходяща клетка, ще го предаде, ще направи всичко необходимо. Нали, Джаксън?
Работникът кимна, после се наведе и погали наранената глава на Майкъл.
— Добре тогава — предаде се Дейвис и се завъртя на петите си. — Има всякакви идиоти, които се трогват от кучетата. Но ако бяха работили в професията, колкото съм работил аз…