Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (30)

Глава XXIX

— Мисля, че ще трябва да го изоставя — каза Колинс на Джони. — Знам, че Дел Мар е бил прав, като казваше, че кучето е изключително, но аз не мога да намеря ключа към загадката.

Това изявление беше направено след една битка между Майкъл и Колинс. Майкъл, по-мрачен и зъл от всякога, беше станал раздразнителен и почти без повод нападна омразния човек, но както винаги не успя да го захапе, а получи на свой ред два силни ритника под челюстта.

— Може да е златна мина наистина — размишляваше на глас Колинс, — но да ме обесят, ако мога да я разработя, а пък той всеки ден става все по-непоносим. Погледни го! Защо се нахвърля върху мен? Не съм бил груб към него. Събира такава злоба, че един ден ще се хвърли и на някой полицай!

Няколко минути по-късно един от клиентите му, младеж с буйна коса, който държеше в Сидъруайлд три леопарда на пансион и репетираше с тях, молеше Колинс да му заеме някой еърдейл^[1].

— Останал ми е само един — обясни той, — а нямам ли два, не мога да се чувствувам в безопасност.

— Какво се случи с другия? — попита майсторът-дресьор.

— Алфонсо, големият мъжки леопард, нещо се озлоби тази заран и му видя сметката. Трябваше да го отърва от мъките. Червата му бяха изтекли като на кон при борба с бикове… Но наистина ме спаси. Ако не беше той, щях да получа сериозна рана. Алфонсо доста често се озлобява по този начин. Това е второто куче, което ми убива.

Колинс поклати глава.

— Нямам еърдейли — каза той и точно тогава погледът му попадна случайно върху Майкъл. — Опитайте ирландския териер — предложи той. — По природа те приличат на еърдейлите. Сродни породи са.

— Когато става въпрос за смели кучета, аз се доверявам на еърдейла — нерешително отговори човекът с леопардите.

— И ирландският териер е смело куче. Вижте този тука! Вижте колко е голям и тежък. Казвам ви, целият е само кураж. Нищо не може да го изплаши. Опитайте. Ще ви го заема. Ако излезе добър, ще ви го продам евтино. Ще бъде нещо ново — ирландски териер да работи с леопарди.

— Ако се сдърли с тия котки, ще си намери края — каза Джони на Колинс, когато човекът с леопардите отвеждаше Майкъл.

— Тогава може би сцената ще загуби една голяма звезда — отговори Колинс и вдигна рамене. — Но поне ще ми се махне от главата! Когато едно куче се вкисне така, с него е свършено. Не можеш да направиш нищо с него. И преди са ми падали такива!

И Майкъл отиде да се запознае с Джек, живия еърдейл, и да участвува всеки ден в номера с леопардите. В тия големи, петнисти котки той позна наследствените си врагове и още преди да го вкарат в клетката, вратът му се наежи целият, кожата нервно се опъна, а козината се втвърди. Вкарването на новото куче в клетката беше напрегнат момент за всички заинтересувани. Рошавият човек с леопардите, когото афишите наричаха Раул Касълмон, а приятелите му — Ралф, беше вече вътре. Еърдейлът беше с него, а отвън стояха няколко мъже, въоръжени с железни пръти и дълги стоманени вили. Тези оръжия, готови за внезапна намеса, бяха прекарани през решетките. С тях заплашваха леопардите, които насила караха да правят номера.

Щом Майкъл влезе, те възнегодуваха веднага, заръмжаха, замахаха дългите си опашки и се свиха за скок. В същия миг дресьорът проговори остро и заповедно и вдигна камшика си, а мъжете отвън надигнаха железата и заплашително ги вмъкнаха по-навътре в клетката. И леопардите, добре запознати с горчивия вкус на желязото, останаха приклекнали, въпреки че все още сумтяха и гневно махаха с опашки.

Майкъл не беше страхливец. Той не потърси човека за защита. От друга страна, беше достатъчно разумен, за да се хвърли върху такива ужасни същества. Всъщност с настръхнала козина на врата той направи следното: прекоси със стегната походка клетката, обърна се с лице към опасността и със същата походка тръгна назад, докато спря при Джек, който го посрещна с добродушно ръмжене.

— Това се казва куче! — измърмори дресьорът с необичайно напрегнат глас. — Не могат го уплаши!

Положението беше наистина напрегнато и Ралф действуваше предпазливо и внимателно, без да прави внезапни движения, а очите му наблюдаваха едновременно кучетата, леопардите и мъжете извън клетката, които държаха прътите и вилите. Той накара дивите котки да станат и да се разделят една от друга. След отривиста заповед Джек отиде сред тях. Майкъл по собствена инициатива го последва. Също като Джек и той вървеше стегнато, внимателно и много предпазливо.

Един от леопардите, Алфонсо, изведнъж му изръмжа. Той не се стресна, въпреки че козината му се наежи и кучешките му зъби се оголиха в мълчаливо ръмжене. В същия миг най-близкият железен прът се вмъкна навътре и спря заплашително близо до Алфонсо, който премести жълтите си очи от Майкъл на пръта, после обратно към Майкъл и не нанесе удара.

Първият ден беше най-труден. След това леопардите приемаха Майкъл, както приемаха и Джек. Нито едната, нито другата страна не проявяваше привързаност или обич. Майкъл бързо разбра, че хората и кучетата бяха против котките и че хората и кучетата трябва взаимно да се поддържат. Всеки ден той прекарваше по един-два часа в клетката и наблюдаваше репетициите, без да върши друга работа, освен да стои на стража заедно с Джек. Понякога, когато леопардите изглеждаха в по-добро настроение, Ралф дори караше двете кучета да лягат. Но през лошите сутрини той ги държеше готови да скочат между него и евентуалния нападател.

През останалото време Майкъл делеше широкото си помещение с Джек. Както за всички други животни в Сидъруайлд, и за тях се грижеха добре, често ги миеха и ги пазеха от паразити. За тригодишната си възраст Джек беше твърде улегнало куче. Или никога не се бе научил да играе, или вече беше забравил. От друга страна, имаше благ, спокоен характер и не се сърдеше на Майкъл за заядливостта, която той прояви отначало. Майкъл бързо престана да бъде заядлив и приемаше с радост съжителството им. Но те не проявяваха чувствата си. Бяха доволни да лежат будни с часове и всеки да изпитва насладата от близостта на другия.

Понякога Майкъл чуваше Сара да прави сцени някъде далеч или да праща зов, който той знаеше, че е за него. Веднъж тя избяга от пазача си и намери Майкъл тъкмо когато излизаше от клетката на леопардите. Хвърли се отгоре му, прегърна го с остри радостни писъци и истерично му заразправя всичките си нещастия, откак се бяха разделили. Укротителят на леопарди я погледна снизходително и я остави да му се порадва. Накрая пазачът й насила я отдели от Майкъл, въпреки че тя крещеше като вещица. Когато я откъсна от него, тя се хвърли разгневена върху пазача и преди той да я укроти, заби зъби в палеца и китката му. Всичко това предизвика голямо веселие сред зяпачите, а писъците й възбудиха леопардите и те започнаха да ръмжат и да се хвърлят по решетките. Когато я откараха, тя започна тихичко да стене, също като разочаровано дете.

Въпреки че Майкъл се справи блестящо с работата си при леопардите, Раул Касълмон не успя да го купи от Колинс. Няколко дни по-късно цялата арена бе разтревожена от рев и врява, която идваше откъм клетките на животните. Когато се чуха и револверни изстрели, възбудата се разпространи навсякъде. Лъвовете нададоха силен рев, а кучетата ожесточено залаяха. Всички номера по арената спряха, защото животните се отпуснаха и не можеха да продължат. Няколко души, сред тях и Колинс, изтичаха към клетките. Пазачът на Сара пусна веригата й, за да ги последва.

— Басирам се, че това е Алфонсо! — извика Колинс на един от помощниците си, който тичаше до него. — Страх ме е, че Ралф ще си изпати!

Когато Колинс пристигна на мястото, цялата история отиваше към кулминацията си. Двама души тъкмо вадеха Касълмон от клетката и докато Колинс тичаше, можа да види как го поставиха на земята, за да затворят вратата й. Вътре в нея животните се бяха вчепкали и се биеха така жестоко, че беше почти невъзможно да се различат Алфонсо, Джек и Майкъл. Навън около клетката подскачаха няколко души, тикаха вътре железните пръти и се опитваха да ги разделят. В най-отдалечения край на клетката седяха другите два леопарда, ближеха раните си, ръмжаха и замахваха по железните пръти, които ги държаха настрана от битката.

Пристигането на Сара и всичко, което последва, стана за няколко секунди. Малката зелена маймунка, опашатото женско създание, което познаваше любовта и истерията, далечната братовчедка на жената-човек, влачейки веригата си, скочи стремглаво към гъстите пръти на клетката и се промъкна между тях. В същото време купчината се разпадна. Майкъл излетя от нея с такава сила, че се удари в близкия край на клетката, падна на пода, опита се да скочи, но пак се свлече на пода, а от една ужасна рана на дясното му рамо обилно потече кръв. Сара скочи към него, обви го с ръце и майчински го притисна към плоските си, малки, космати гърди. Тя надаваше тревожни викове, а когато Майкъл се помъчи да се изправи на ранения си преден крак, тя му се скара с остър, но нежен глас и с ръцете си се опита да го задържи встрани от битката. Сегиз-тогиз тя отправяше към Алфонсо поглед, пълен с ненавист, и го ругаеше с пронизителни писъци.

Един прът, тикнат в страната му, отвлече вниманието на големия леопард. Той удари с лапа по него, а когато отново го ръгнаха, захапа голото желязо със зъби. С втория си скок той се намери до прътите на клетката и с един-единствен замах раздра ръката на човека, който го беше мушнал. Човекът отскочи настрана и прътът падна. Алфонсо се хвърли отново върху Джек, който по това време беше вече безвреден противник и можеше само да пъхти и трепери, целият потънал в кръв.

Майкъл бе успял да се изправи на три крака и се мъчеше да закуца напред въпреки задържащите ръце на Сара. Вбесеният леопард се приготви да се хвърли върху тях, когато ново бодване го отвлече. Този път той се нахвърли направо върху човека и се удари в прътите на клетката с такава сила, че я разтърси цялата.

Още хора се заеха да мушкат пръти, но Алфонсо вече не можеше да бъде спрян. Сара го видя да се приближава и диво, пискливо закрещя срещу него. Колинс грабна револвера на един от своите помощници.

— Не стреляйте! — извика Касълмон и сграбчи ръката на Колинс. Сам той беше много зле. Едната му ръка безпомощно висеше отстрани, а някаква рана на главата му бе напълнила очите с кръв. Той се избърса о рамото на майстора-дресьор, за да може да вижда. — Той е мое имущество! — протестира той. — И струва колкото сто болни маймуни и вкиснати териери. Ще се помъчим да измъкнем и тях. Дайте ми възможност да се опитам. Нека някой да ми избърше очите, моля ви! Не мога да гледам. Изхарчих халосните си патрони. Има ли някой халосни патрони?

Сара ту се опитваше да препречи тялото си между Майкъл и леопарда, който все още бе забавян от мушканията на железните пръти, ту се обръщаше да крещи към озъбената котка, като че ли чрез тази си проява на ненавист би могла да я уплаши и задържи.

Настръхнал и заръмжал, Майкъл я повлече няколко трикраки стъпки напред, но повреденото му рамо не издържа и той припадна. Тогава Сара извърши големия си подвиг. С последен вик на крайна ярост тя се хвърли право в лицето на чудовищната котка, като дереше и късаше с ръце и крака, а зъбите й се впиха в подрязаното му ухо. Изненаданият леопард се дигна на задни крака, а с предните заудря и задърпа малкия демон, който не го пускаше.

Битката и животът на малката зелена маймунка траяха десетина къси секунди. Но това време беше достатъчно за Колинс да открехне вратата на клетката, да хване бързо Майкъл за задния крак и да го измъкне навън.