Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (3)

Глава II

Даг Доутри крачеше по брега, а Майкъл ту го следваше по петите, ту радостно се втурваше в кръг около него, колчем се повтореше този странен тих звук; Доутри спря до границата на осветения кръг, където някакви неясни фигури разтоварваха лодките, а секретарят на управителя и икономът на „Макамбо“ все още спореха по товарителницата. Когато Майкъл понечи да отиде напред, човекът го спря със същия нечленоразделен, почти нечут звук, приличен на целувка.

Защото Доутри съвсем не държеше да го видят, че се занимава с кражби на кучета, и мислеше как незабелязано да се качи на парахода. Той заобиколи светлината на фенерите и продължи по брега към туземното село. Както бе предвидил, всички работоспособни мъже бяха долу на пристана, където разтоварваха стоката. Колибите от трева изглеждаха безлюдни, но най-сетне от една от тях се чу свадлив и писклив старчески глас:

— Кой е там?

— Мене обикалял тука дълго — отговори той на заваления английски, който се говори в западната част на Южния Тихи океан. — Мене от парахода. Ако тебе вземе мене на кану и закара на парахода, мене дава тебе, мой човек, два къса тютюн.

— Ако тебе даде мене десет къса — добре — беше отговорът.

— Мене дава тебе пет къса — завърза пазарлък човекът-бъчва. — Ако тебе не харесва тез пет къса, тогава тебе, мой човек, може върви по дяволи.

Настана тишина.

— Харесва ли тебе тез пет къса? — настоя Доутри към тъмния вход.

— Мене харесва тез — отговори тъмнината и от нея тялото, на което принадлежеше този глас, се приближи с такива странни звуци, че стюардът запали клечка кибрит, за да го види.

Пред него, опрян на патерица, стоеше старец с гуреливи очи. Те бяха наполовина покрити от някаква болестна ципа, а частта, която не беше още покрита, бе червена и възпалена. Косата му беше келява, на отделни мръсносиви фъндъци. Кожата му бе изпъстрена с белези, набръчкана и на петна, моравосиня, покрита със сив слой, който човек би помислил за боя; ако не беше ясно, че е сраснал с кожата и е неразделна част от нея.

„Проклет прокажен!“ — помисли Доутри, докато очите му бързо разглеждаха ръцете и краката, за да открият дали не липсват пръсти. Но тези принадлежности на стареца бяха на мястото си, въпреки че единият крак го нямаше от половината бедро надолу.

— Гледай ти! Къде оставил тоз крак, мой човек? — запита Доутри, като посочи мястото, където би трябвало да бъде липсващият крайник.

— Голяма риба — акула, го отмъкнала — захили се старикът и вместо уста показа някаква ужасна беззъба дупка. — Мене много, много стар — пропя еднокракият Метусалем. — Много, много отдавна мене не пушил тютюн. Ако тебе, бял господар, даде мене бързо едно къс, мене гребе, гребе на твой параход.

— Ами ако мене не даде? — нетърпеливо отвърна стюардът.

Вместо отговор старецът се обърна и закуцука на една страна към колибата, като се подпираше на патерицата и размахваше остатъка от крак във въздуха.

— Дадено — побърза да извика Доутри. — Мене дава тебе бързо да пуши, мой човек!

Той бръкна в джоба на палтото си за валутата, която вървеше по Соломоновите острови, и отдели един къс от пачката пресован тютюн. Старецът посегна жадно към тютюна, взе го и целият се преобрази. Той заиздава тихи, напевни звуци, които навремени преминаваха в остри, сякаш мъчителни викове, хем възторжени, хем нервни, докато извади от една дупка на ухото си черна глинена лула и с разтреперани ръце натика в нея евтините листа развален тютюн „Вирджиния“.

После притисна с палец напълнената лула и изведнъж се пльосна на земята — патерицата до него, а единственият му крак, така свит, че старикът приличаше на безкрако тяло. Той бръкна в малката торбичка, изплетена от кокосови влакна, която висеше на врата му пред изсъхналата вдлъбната гръд, извади кремък, желязо и прахан и докато нетърпеливият стюард му предлагаше кибрит, изкара искра, хвана я на праханта, раздуха я хубаво и запали лулата.

След първото силно вдъхване на дима той спря да стене и да вика, възбудата му спадна и Доутри, който му влизаше в положението и чакаше, видя, че ръцете и увисналите му устни престанаха да треперят, от ъглите на устата вече не течеше лига и спокойствие обзе възпалените остатъци от очи.

Какво беше видението на стареца в последвалата тишина, Доутри не се опита да отгатне. Той беше достатъчно зает със своите собствени видения; пред него ясно се открояваше мрачната голота на бедняшкия приют, където някакъв старец, много приличен на това, което той самият щеше да стане, несвързано мърмореше, хленчеше и просеше трохи тютюн за старата си глинена лула и където за най-голям негов ужас нямаше нито глътка бира, камо ли шест кварта.

А Майкъл, който наблюдаваше на мъжделивата светлина от луната сцената между двамата мъже, единият седнал в тъмното, а другият прав, не знаеше нищо за трагедията на старостта, но му беше ясно, непоколебимо ясно огромното очарование на този двукрак бял бог, който го бе галил зад ушите, по опашката и гръбнака и така спечелил сърцето му.

Когато лулата бе изпушена докрай, старият туземец учудващо сръчно се изправи с помощта на патерицата върху единствения си крак и закуца към брега. Наложи се и Доутри да помогне, за да смъкнат малкото кану от пясъка във водата. То беше дълбано и толкова старо и овехтяло, колкото притежателя си, и за да се качи на него, без да го преобърне, Доутри намокри единия си крак до глезена, а другия — до коляното. Старецът се прехвърли вътре, като с цяло тяло се претърколи през борда на кануто, и то толкова бързо, че преди то да започне да се преобръща, тялото му премина опасната точка и кануто се уравновеси.

Майкъл остана на брега, като чакаше покана. Той още не беше взел решение, но беше толкова близо до него, че само чакаше да чуе пак онзи звук от устата на Даг. Стюардът изцъка толкова тихо, че старецът не го чу, но Майкъл скочи от пясъка право към кануто и се озова вътре, без дори да си намокри краката. Като стъпи на рамото на Доутри, той се спусна долу в дъното на кануто. Доутри отново издаде звука, приличен на целувка, и Майкъл се извърна така, че да е с лице към него, седна и сложи глава върху скута на стюарда.

— Мога да се закълна над цял куп библии, че това куче просто ме последва — захили се той над ухото на Майкъл, а после изкомандува: — Карай, карай, мой човек!

Старецът послушно натопи греблото и започна бавно и несигурно да се насочва към групата светлини, които означаваха „Макамбо“. Но той беше твърде слаб, постоянно се задъхваше и пъшкаше от умора; и спираше да почива след всяко второ загребване. Стюардът нетърпеливо взе от него греблото и се залови за работа.

На половината път до кораба старецът престана да пъшка и заговори, като посочи с глава към Майкъл.

— Това куче, той на голям бял господар на кораб… тебе дава мене десет къса тютюн — прибави той след съответната пауза, за да даде време, през което мисълта му да бъде възприета.

— Мене халоса тебе по тиквата! — весело го увери Доутри. — Бял господар на кораб голям приятел на мене. Точно сега него на „Макамбо“. Мене занесе кучето на „Макамбо“.

Старецът не каза нищо повече и въпреки че живя много години след това, никога не спомена среднощния пътник на кануто, който отведе Майкъл със себе си. Когато същата нощ по-късно той чу и видя тълпата хора и суматохата на брега, където капитан Келър обръщаше всичко наопаки, за да търси Майкъл, старият еднокрак дискретно си премълча. Кой беше той, за да си търси белята от тези странни същества — белите господари, които идваха и си отиваха, и разбойничеха, и господствуваха!

Всъщност старецът постъпи, както постъпваше цялата негова черна меланезийска раса. Белите вървяха по неведоми и непонятни пътища към също така неведоми и непонятни цели. Те представляваха друг свят, една пиеса на висши същества, върху недостъпна сцена, в която нямаше такава реалност, каквато черните хора да приемат за реалност; сцена, по която белите хора се движеха като призраци от някой сън, като сенки върху огромната и тайнствена завеса на вселената.

Трапът беше от лявата страна на парахода, но Даг Доутри загреба към дясната и спря кануто под един отворен илюминатор.

— Куейк! — тихо извика той веднъж, след това още веднъж.

При второто повикване една глава затъмни светлината на илюминатора и пискливо се обади:

— Мене тука, господарю!

— Тука води едно куче — прошепна стюардът. — Дръж вратата затворена! Чакай мене! Хайде!

Той бърже подхвана Майкъл, повдигна го, подаде го нагоре в невидимите ръце, които се протягаха от желязната стена на парахода, и загреба напред към един от товарните люкове. Като бръкна в джоба си, той изсипа в ръцете на стареца пълна шепа тютюн и отблъсна кануто, без да го е грижа дали неговият безпомощен притежател изобщо ще стигне брега.

Старецът не се докосна до греблото и дори не погледна високия параход, когато кануто се плъзна покрай него и потъна в тъмнината зад кърмата му. Той беше твърде зает да брои тютюневото богатство, което се изсипа върху него. Не беше лесно това броене. Познанията му за числата свършваха с пет. Като преброи до пет, той започна наново и преброи втора петорка. Стигна до три петорки и два къса в повече; по този начин накрая той получи точно такова познание за броя на късовете, каквото би получил обикновеният бял човек чрез простото число седемнадесет.

Това беше повече, много повече, отколкото бе поискала неговата алчност. Въпреки всичко той не се учуди. Нищо от това, което вършеха белите хора, не можеше да го учуди. Ако вместо седемнадесет пръчките бяха две, той също не би се учудил. Тъй като всички действия на белите бяха изненадващи, един туземец би се изненадал само ако извършат нещо неизненадващо.

Като гребеше, пъшкаше и си почиваше, забравил призрачния свят на белите, познаващ само реалността на планината Тулаги, която прорязваше с тъмното си било бледото сияние на звездното небе, реалността на морето и на кануто, което така трудно караше, и реалността на отпадащата мощ и на смъртта, с която сигурно щеше да свърши всичко, черният старец бавно се добра до брега.