Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (27)

Глава XXVI

Номер осемнадесет беше голямо помещение или клетка в постройките за кучета, достатъчно широка, за да побере спокойно цяла дузина ирландски териери като Майкъл. Защото Харис Колинс работеше научно. На кучетата, които настаняваха през ваканцията в Сидъруайлската школа, им се даваше пълна възможност да се съвземат от тежкия живот, умората и напрежението в течение на шест месеца или цяла година по пътищата. Затова и школата беше толкова известно място за подслоняване на дресирани животни, докато собствениците им биваха в почивка или нямаха ангажимент. Харис Колинс държеше животните чисти, даваше им сравнителни удобства и ги пазеше от заразни болести. Накратко, възстановяваше силите им за нови представления по цирковете или из страната.

Вляво от Майкъл, в номер седемнадесет, имаше пет смешно остригани френски пудела. Майкъл не можеше да ги вижда, освен когато го извеждаха навън или го връщаха обратно, но ги подушваше и ги чуваше и понеже беше съвсем самотен, той дори започна да ръмжи срещу Педро, най-големия от тях, изпълняващ ролята на клоун в номера им. Те бяха аристократите сред дресираните животни и караницата на Майкъл с Педро беше по-скоро етюд, отколкото истинска караница. Ако ги бяха поставили заедно, те много бързо биха станали приятели. Но през еднообразно провлачените часове двамата изпадаха в привидна възбуда и им беше любопитно да дадат гласност на кавгата си, за която всеки в сърцето си знаеше, че изобщо не е кавга.

В номер деветнадесет, вдясно от Майкъл, имаше някаква печална и трагична група. Това бяха улични кучета, поддържани в изрядна чистота и хигиена, още неприкрепени към никого, недресирани. Представляваха нещо като запасен суров материал, годен да бъде дресиран в отделни групи, които при нужда да допълнят или заменят някой номер. Те бяха адът на арената, където ставаше дресирането. В свободното си време Колинс и помощниците му постоянно опитваха с тях най-различни номера, за да открият специалните им наклонности към едно или друго. Например едно от тези улични кучета, което приличаше на спаниел, бе изпробвано в течение на няколко дни като ездач на пони, който да скача от гърба му през книжни обръчи и пак да пада върху него. След няколко падания и болезнени наранявания те прекъснаха тези опити и го изпробваха като балансьор на чинии. Когато и в това не успяха, направиха от него люлеещо се куче, което просто да запълва фона, докато трае номерът на основната група.

Номер деветнадесет беше място на непрекъснати кавги и болка. Наранени по време на дресировката кучета ближеха раните си, скимтяха, виеха и крайно възбудени, реагираха на най-малкото предизвикателство. Щом пристигнеше някое ново куче — а това ставаше постоянно, защото други от тях постоянно отпращаха, — клетката екваше от кавги и побоища, докато новото куче или се налагаше с бой, или пък поради слабостта му биваше научено да си знае мястото.

Майкъл не обръщаше никакво внимание на обитателите на номер деветнадесет. Те можеха да го душат и да му ръмжат заканително, но той не им обръщаше внимание. Интересуваше се само от Педро и от привидната си вечна караница с него. Освен това Майкъл прекарваше много повече часове на арената, отколкото те.

— Хари не може да греши за кучето — беше заключението на Колинс; и той постоянно се мъчеше да открие какво у Майкъл бе накарало Хари Дел Мар да го счита за толкова ценен.

В стремежа си да го открие той подложи Майкъл на всевъзможни унижения. Пробваха го при бягане с препятствия, ходене на предните крака, езда на пони, предно салто и клоунада с други кучета. Пробваха дали не може да танцува валс, като вързаха и четирите му крака с въжета и ги теглеха, дърпаха и отпущаха. При някои от номерата му слагаха бодли в нашийника, за да не може да се дърпа настрани или да пада напред и назад. Прибягваха до камшика и ратановата пръчка и извиваха муцуната му. Опитваха се да го направят вратар в мач между два отбора измъчени, подтиквани от болка улични кучета. Мъкнеха го нагоре по стълби, за да го накарат да скача в басейн с вода.

Опитваха се дори да го накарат да тича по „отвесен кръг“ — подгонваха го по стръмен дъсчен улей с такава голяма скорост, усилвана от ударите на камшика по задницата, че ако би вложил сърце и воля в това, с такава начална скорост той би могъл успешно да изтича нагоре по вътрешната страна на кръга, да премине горната му част като муха с краката нагоре, да продължи надолу и да излезе от него. Но той не влагаше сърце и воля и в началото, докато не можеше да отскача настрани от стръмния улей, всеки път падаше от горната му част и се удряше зле.

— Всъщност не смятам, че Хари е имал тези неща предвид — казваше Колинс, защото той постоянно назидаваше помощниците си, — но възможно е чрез тях да открия ключа към истинската му специалност, каквато би трябвало да има, и бедният Хари я е знаел!

Ако трябваше да изпълни желанието на своя любим бог Стюард, Майкъл от обич би се помъчил да научи тези номера и в повечето от тях би успял. Но тук, в Сидъруайлд, нямаше обич, а собствената му чистокръвна натура го караше упорито да не прави по принуда това, което с радост би направил от обич. И тъй, Колинс беше негова противоположност, за известно време сблъскванията помежду им бяха чести и жестоки. В тези схватки Майкъл бързо разбра, че няма никакви преимущества. Той винаги беше обречен на поражение. Биваше бит от стереотипната формула, преди още да започне борбата. Нито веднъж не можа да захапе Колинс или Джони. Той имаше достатъчно здрав разум, за да не продължава безполезната борба, в която сигурно би разбил сърцето и тялото си и накрая би полудял. Вместо това той се затвори в себе си, стана неприветлив, безразличен и макар че никога не трепереше от страх пред поражението и винаги беше готов да ръмжи и да се наежва, за да покаже, че вътре в себе си е все същият и не е победен, вече не избухваше в ярост.

След известно време почти не го караха да пробва нови номера, Джони и веригата се махнаха и той прекарваше с Колинс цялото време, през което Колинс беше на арената. Горчивият опит го научи, че трябва да върви след Колинс, и наистина вървеше след него, като непрестанно го мразеше и като тровеше бавно и скрито своя организъм със соковете на жлезите си, които не секретираха по нормален начин, защото бяха потиснати от омраза.

Последиците от това върху тялото му бяха незабележими благодарение на превъзходното му здраве и сила. Но тъй като последиците трябваше да се проявят някъде, те избиваха в ума или в духа му, в природата му или в мозъка. Той все повече се затваряше в себе си и стана мрачен, разсеян. А всичко това беше вредно за духа. Той, който беше толкова весел по сърце, дори по-весел от брат си Джери, започна да става флегматичен, своенравен и лош. Вече не изпитваше желание да играе, да се отпуска и да тича наоколо. Тялото му стана също така кротко и сдържано, както и мозъкът му. Такова спокойствие постигат хората в затвора. Той можеше с часове да седи зад петите на Колинс, незаинтересован и безкрайно отегчен, докато Колинс измъчваше някое улично куче с дресировката за един или друг номер.

Майкъл беше свидетел на голяма част от тези мъчения. Например хрътките, които скачаха на височина и дължина. Те се мъчеха да дадат всичко каквото могат, но Колинс и помощниците му правеха с тях чудеса, ако можем да наречем чудо факта, че ги караха да правят неща, надхвърлящи възможностите им. Техните най-добри постижения бяха естествени. А още по-добрите им постижения бяха неестествени и убиваха някои от тях, а на другите скъсяваха живота. Винаги, след като ги подгонваха по трамплина, за да скочат, при излитането си във въздуха те неизбежно се натъкваха на някой от помощниците, който стоеше отдолу с необикновено дълъг камшик в ръка и силно ги удряше. Това ги караше да скачат със свръхнапрежение на силите си, а то беше болка, напрежение, мъка и те напразно правеха отчаяни опити да избягнат камшичния удар във въздуха, да го отминат, преди да е засегнал слабините им и да ги е ужилил като скорпион.

— Никое куче няма да скочи колкото може — казваше Колинс на помощниците си, — ако не го накарате. Това е ваша задача. Ето разликата между кучетата, които аз обучавам, и глупавите аматьорски трупи, които не могат да преуспеят дори и в най-затънтените краища.

Колинс непрекъснато назидаваше. Младеж, завършил неговата школа, помощник, получил препоръчително писмо от него, се котираха много високо в средите на дресьорите.

— По природа никое куче не ходи на задните си крака, а още по-малко на предните — казваше Колинс. — Кучетата не са устроени по този начин. Трябва да ги принудите да го правят, това е всичко. Това е тайната на всяка дресировка. Да ги принудите. Да ги заставите — това е вашата задача. Просто ги заставяйте! Който не може, няма да сполучи в този занаят. Запишете си го на челото и се хващайте на работа!

Майкъл видя обкованото с пирон седло върху ритащото муле, без да може да го оцени напълно. Първия ден, когато се появи на арената, мулето беше дебело и добродушно. Преди острият поглед на Колинс да се спре на него, то беше муле за развлечение на децата в някое голямо семейство и бе виждало само любов, благост и много смях над глупавата си мулешка природа. Но погледът на Колинс беше открил в дългоухия хибрид здраве, сила и дълъг живот, беше забелязал също смешния му вид и движения.

Първия ден на арената то бе преименувано на Барни Барнато и получи най-голямата изненада в живота си. И насън не можеше да си представи пироните под седлото, пък и докато седлото беше празно, те не го бодяха. Но щом негърът-акробат Самюъл Бейкън се качи на седлото, пироните се забодоха в гърба му. Самюъл знаеше за пироните и се беше подготвил. Но Барни беше изненадан и изви гърба си за първото текме, което правеше в живота си. Беше такова страхотно текме, че погледът на Колинс се изпълни със задоволство, когато Сам изхвърча на няколко крачки и падна в стърготините.

— Правѝ го винаги така добре — одобри Колинс — и когато продам мулето, ти също ще вървиш с него като част от номера! Ако не стане така, кажи ми, че нищо не разбирам от занаята. А и хубав номер ще бъде! Трябва да има поне още двама като тебе, които да са подвижни и да знаят как да падат. Хващай се на работа! Опитай отново!

И Барни навлезе в ада на дресировката, която по-късно спечели на купувача му повече ангажименти за най-добрите водевилни представления в Щатите и Канада, отколкото той можеше да поеме. Ден след ден Барни беше подлаган на мъчения. Той не носи дълго бодливото седло. По-късно негърът го възсядаше на гол гръб, бодеше го и мулето пак хвърляше текмета, защото сега Сам бе поставил бодлите на дланта си с помощта на каишки. Накрая гърбът му стана толкова чувствителен, че Барни започваше да рита, щом усетеше, че някой го поглежда само. Сигурен, че ще последва болка, той започваше да хвърля текмета, да се върти и да рита при първия признак, че някой иска да се качи на гърба му.

В края на четвъртата седмица бяха намерени двама други акробати, бели младежи, и готовият номер бе изпълнен пред един строен господин с вид на французин и напомадени мустаци. Накрая, без да се пазари, той купи Барни на цената, която Колинс поиска, като при това ангажира Сам и двамата други акробати. Колинс подготви номера докрай, така както биха го поставили в театъра, той дори беше приготвил и нагласил необходимите приспособления и сам участвуваше като конферансие, докато бъдещият купувач наблюдаваше.

Дебелият, комичен Барни беше вкаран в един квадрат, образуван от стоманени кабели и стълбове — и едните, и другите обвити в плат. Махнаха му оглавника и го пуснаха. Той веднага стана неспокоен, прибра уши назад и целият беше олицетворение на злобата.

— Запомнете едно! — каза Колинс на човека, който възнамеряваше да го купи. — Ако го купите, вие ще бъдете конферансие и никога, никога не трябва да го бодете. То ще разбере и вие винаги ще можете да го хващате и успокоявате. То е добросърдечно и е най-благородното муле, което съм срещал. Трябва само да обикне вас и да намрази другите трима! И едно предупреждение! Ако наистина стане зло и започне да хапе, ще трябва да му извадите зъбите и да го храните с меки попари и счукан, стоплен на пара овес. Ще ви дам рецептата за храносмилателното лекарство, което ще трябва да слагате в храната. Сега гледайте!

Колинс излезе на ринга и погали Барни, който веднага показа най-добро разположение на духа, отвърна на милувката му и се опита ласкаво да го побутне и да се промъкне покрай него извън въжетата, за да избегне познатата му участ.

— Виждате ли? — поясни Колинс. — Има ми доверие. Доверява ми се. Знае, че никога не съм го убождал и че винаги накрая го спасявам аз. Аз съм за него добрият самарянин и ако го купите, и вие трябва да станете същото за него. Сега ще ви покаже номера. Разбира се, вие можете да го подобрите както си искате.

Майсторът-дресьор излезе от заградения квадрат, пристъпи към една въображаема черта, погледна надолу, встрани и нагоре, като че ли гледаше към мястото на оркестъра под него, към публиката и нагоре към галерията.

— Дами и господа! — обърна се той към пълното със стърготини празно пространство, като че ли беше претъпкано от публика. — Това е Барни Барнато, най-веселото муле, което някога се е раждало. То е ласкаво като нюфаундлендско кученце — вижте сами…

Като пристъпи обратно към въжето, Колинс протегна ръка и каза:

— Ела тука, Барни, и покажи на тези хора кого обичаш най-много!

И Барни притича на малките си копитца, побутна с нос отворената му длан, приближи се още и завря муцуна в рамото му, като приклекна леко, сякаш искаше да прескочи въжетата и да го прегърне. А всъщност той молеше Колинс да го извади от ринга и да го избави от мъчението, което знаеше, че го очаква.

— Ето какво значи никога да не си го убождал! — извика Колинс на човека с напомадените мустаци, като пристъпи пак към въображаемата линия в стърготините, над въображаемото място за оркестъра и се обърна към въображаемата публика:

— Дами и господа, Барни Барнато е голям шегобиец! Под всеки от четирите си крака той крие по четиридесет шеги и не се е родил още човекът, когото би оставил на гърба си дори и шестдесет секунди! Казвам ви го, за да ви предупредя честно, преди да направя едно предложение. Изглежда лесно, нали? Една минута, само една шестдесета част от часа или за да бъдем точни, само шестдесет секунди да се задържиш върху гърба на милото и весело муле Барни Барнато! Хайде, момци и ездачи на диви коне! На всеки, който се задържи една минута, ще платя веднага петдесет долара, а за две цели, пълни минути — петстотин долара!

Това беше знак за Самюъл Бейкън, който се приближи през стърготините смутен, захилен, несръчен. Колинс привидно му помогна да се качи на арената.

— Застрахован ли сте? — попита Колинс.

Сам поклати глава и се захили.

— Тогава защо се хващате?

— Заради парите — каза Сам, — трябват ми за нещо!

— Какво нещо?

— Не е ваша работа, сър! — Сам се захили извинително заради нахалството си и размърда крака. — Може да искам да играя на лотария, а може и нещо друго… Ще получа ли парите — в това е работата.

— Разбира се — отвърна Колинс. — Веднага щом ги спечелите. Стойте за миг, ей тук отстрани, и почакайте! Дами и господа, моля да ме извините, че се бавя, но трябва да попитам дали няма още кандидати. Някой друг да желае да опита? Петдесет долара за шестдесет секунди. Почти по един долар на секунда, ако спечелите! Дори нещо повече — нека го направим по долар на секунда! Шестдесет долара на мъжа, жената, момичето или момчето, което се задържи една минута на гърба на Барни Барнато! Хайде, дамите също имат думата! Спомнете си, че живеем във времето на еманципацията! Ето как ще сложите в джоба си вашите съпрузи, братя, синове, бащи и дядовци! Възрастта не е пречка. Бабке, вие не желаете ли да опитате? — обърна се той направо към първия ред, където би трябвало да е седнала някаква възрастна жена. — Виждате ли (към купувача), приготвил съм ви даже и интродукцията. Можете да я научите с две репетиции, и то тука, като част от покупката!

Другите двама акробати прескочиха стърготините и с помощта на Колинс се изкачиха на въображаемата сцена.

— Можете да сменяте интродукцията съобразно с града, в който се намирате! — обясни той на французина. — Лесно ще откриете имената на предградията и селищата, които са известни с нахакани младежи, и ще карате момчетата да казват, че са оттам?

Колинс продължи да бърбори и представлението тръгна по реда си. Първият опит на Сам беше кратък. Едва бе успял да се качи, когато бе хвърлен на земята. Пет-шест опита набързо доведоха до същия резултат, а при последния той се закрепи върху гърба на Барни близо десетина секунди и завърши със смешен скок през главата му. Сам се оттегли от арената, като скептично клатеше глава и държеше страната си, сякаш се беше зле ударил. След него се опитаха другите момчета. Опитни акробати, те правеха учудващи падания и салта. Сам се пооправи малко и пак се върна. Към края тримата нападнаха заедно Барни, като се мъчеха да му се качат едновременно от различни места. Мулето ги хвърляше и разпръсваше като чували с брашно, а понякога те падаха накуп. След един от опитите двете бели момчета седнаха настрана, уж поемайки си дъх, и бяха пометени от летящото тяло на Сам.

— Запомнете, че това е истинско муле — каза Колинс на човека с напомадените мустаци. — Ако някои от зрителите се поблазнят от парите и поискат да опитат, още по-добре! Ще си получат заслуженото. Няма човек, който да се задържи цяла минута на гърба му… ако, разбира се, не престанете да репетирате с бодлите! То трябва да живее в страх от бодилото! Не го оставяйте да го забрави! Прекъснете ли някога за няколко дена, направете две-три репетиции, преди да започнете отново, защото иначе би могло да забрави и да провали номера, като затича в тръс около арената с първия селяндур, който му се качи отгоре. А да предположим, че такъв един селяндур, със здрави като куки ръце и крака, успее някак си да се задържи и вече наближава краят на минутата. Просто накарайте Сам или който и да е от тримата да го убоде с бодилото в дланта си. Това ще е за „лека нощ“ на господин Селяндурски. Вие не можете да загубите, а глупавата публика ще се скъса от смях. А сега финалният номер! Гледайте! Това винаги кара публиката да изпада във възторг. Вие, двамата, хайде! Сам, бъди готов!

Докато двамата бели младежи отвличаха вниманието на Барни, като се опитваха да се качат от двете му страни, Сам в изблик на гняв и отчаяние се хвърли през въжетата, хвана се с ръце и крака отпред за шията на Барни, а главата си сви близко до неговата. Барни се изправи на задни крака, нещо, което отдавна беше научил от многобройните убождания по шията и главата.

— Това е най-добрият номер! — съобщи Колинс, докато Барни се въртеше на задните си крака из арената, а с предните безсилно риташе във въздуха. — Няма никаква опасност. Никога няма да падне назад. Мулето е твърде умно. Пък и ако рече да го направи, Сам трябва само да го пусне и да падне настрана!

Когато номерът свърши, Барни с удоволствие прие да му сложат оглавника, беше изведен от ринга и докаран при французина.

— Ще живее дълго, огледайте го добре! — продължаваше да хвали стоката си Колинс. — Като се включите и вие, номерът е пълен, четиримата артисти извън мулето и всички възможни бунаци от публиката. Номерът е напълно готов за представление и е твърде евтин за пет хиляди!

Като чу тази сума, французинът трепна.

— Да направим една малка аритметика! — продължи Колинс. — Можете да подпишете договор най-малко за хиляда и двеста на седмица и сигурно ще вземете по осемстотин чисти! Чистата печалба за шест седмици ще покрие покупката, а вие само пръста си да мръднете, ще имате ангажименти за сто седмици и ще ви викат за още! Бих искал да съм млад и свободен. Сам щях да тръгна с него и щях да направя цяло състояние!

Така Барни беше продаден и премина от Сидъруайлдската школа за животни в робство на бодилото, за да предизвиква много смях и радост във всевъзможни увеселителни заведения по света.