Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (26)

Глава XXV

Беше единадесет часът сутринта, когато бледият млад бог сложи нашийник с верижка на Майкъл, изведе го от изолационното помещение и го предаде на друг, мургав млад бог, който не губи време за приветствия, нито пък показа някакви приятелски чувства към него. Пленник на верижката, Майкъл срещна по пътя и други пленници, които отиваха в същата посока. Те бяха три на брой и той никога не беше виждал нещо подобно на тях. Бяха три тромави, прегърбени чудовища-мечки и щом ги видя, Майкъл се наежи и издаде най-басовото си ръмжене; защото той с унаследения си инстинкт позна, както домашната крава познава първия вълк, който види, че среща вечните си неприятели от дивата гора. Но той бе пропътувал вече много свят, бе видял много и беше вече достатъчно разумен, за да не ги нападне. С изтръпнали крака продължи да следва на края на верижката собствения си бог-владетел, като стъпваше внимателно и с целия си нос душеше странната миризма на тези същества.

До ноздрите му постепенно достигаха множество странни миризми. Макар че не можеше да вижда през стените, той долови миризми, които по-късно щеше да опознае като лъвове, леопарди, маймуни, тюлени и моржове. Те биха поразили едно обикновено куче, но него го караха само да бъде по-нащрек и същевременно го потискаха. Той се чувствуваше, сякаш бе в нова чудовищна населена джунгла, без да познава пътеките и обитателите й.

При излизането на арената той се дръпна настрана с още по-изтръпнали крака, наежи врат и заръмжа гърлено, дълбоко, защото от арената излизаха пет слона. Те бяха малки слонове, но за него бяха най-големите чудовища, които в съзнанието му можеха да се сравнят само с женския кит, който бе видял да руши „Мери Търнър“. Но слоновете не му обърнаха внимание и всеки от тях държеше с хобот опашката на предния — така ги бяха научили да напускат арената.

Той излезе на арената, а мечките го следваха по петите. Тя се намираше в квадратна постройка със стъклен покрив и представляваше постлан с дървени стърготини кръг, голям колкото цирковите арени. Около арената обаче нямаше столове, защото зрители не се допущаха. Само Харис Колинс, неговите помощници, купувачите и продавачите на животни и хората от професията се допускаха да видят как животните биват измъчвани, за да научат номера, които карат публиката да зяпа от учудване или смях.

Майкъл забрави мечките, които веднага започнаха работа от другата страна на арената. За момент вниманието му бе привлечено от неколцина мъже, които търкаляха ярко боядисани варели, достатъчно здрави, за да не бъдат смачкани от слоновете, които стъпваха върху им. След това човекът, който го водеше, спря за малко и Майкъл се загледа с огромен интерес в едно шарено шотландско пони. То лежеше на земята. Отгоре му седеше човек. Сегиз-тогиз то повдигаше глава от стърготините и целуваше човека. Това беше всичко, което Майкъл виждаше, но въпреки това усещаше, че тук има нещо нередно. Той не знаеше защо и нямаше никакви доказателства, но чувствуваше жестокостта, насилието и несправедливостта. Той не можеше да види дългата игла в ръката на човека. Всеки път, когато я забиваше в рамото на понито, то, подтиквано от болката и рефлексното движение, вдигаше глава и човекът ловко посрещаше устата му със собствената си уста. В публиката се създаваше впечатление, че по този начин понито изразява привързаността към господаря си.

На десетина крачки по-нататък ставаше нещо странно с друго шотландско пони, черно като въглен. За предните му крака бяха вързани въжета, двама помощници държаха всяко от тях и силно ги дърпаха всеки път, щом един трети човек, застанал пред понито, го удряше с къса, корава, ратанова пръчка^[1] по коленете. Тогава понито падаше на колене пред човека с камшика. Понито не харесваше тази история и понякога успешно се съпротивяваше, изпъваше крака и бунтовно отмяташе глава, така че успяваше да издържи дърпането на въжетата и падаше настрана, а когато дърпането отслабваше, хвърляше къчове. Но всеки път отново го изправяха пред човека, който го чукаше с камшик по коленете. Учеха го как да се покланя, та винаги да предизвиква възхищение сред публиката, която вижда само резултата от дресировката и не може да си представи как се постига този резултат. Защото, както Майкъл бърже почувствува, тук се учеше чрез болка. С една дума, тази Сидъруайлдска школа за дресировка беше школа на болката.

Харис Колинс повика с кимване мургавия младеж при себе си и се вгледа в Майкъл с въпросителен, преценяващ поглед.

— Кучето на Дел Мар, сър — каза младият бог.

Очите на Колинс светнаха и той по-внимателно огледа Майкъл.

— Знаеш ли какво може да прави? — попита той.

Младежът поклати глава.

— Хари беше умен — продължи Колинс; на вид той говореше с младежа, но всъщност се обръщаше към себе си, защото бе свикнал да мисли на глас. — Смятал е това куче за много ценно. А какво може да прави? Това е целият въпрос. Бедният Хари ни напусна и ние не знаем какво може да прави. Махни верижката!

Когато го освободиха, Майкъл погледна бога-господар и зачака какво ще стане по-нататък. Една от мечките на срещуположния край изпищя от болка и писъкът го предупреди какво би могъл да очаква.

— Ела тука! — заповяда Колинс със студения си твърд глас.

Майкъл се приближи и застана пред него.

— Легни!

Майкъл легна, но го направи бавно и с явно неудоволствие.

— А, ти си бил дяволски породист! — му се подигра Колинс. — Не искаш да се движиш бързо, а? Добре, ще се погрижим за това. Стани! Легни! Стани! Легни! Стани!

Командите му звучаха рязко, отривисто, като пистолетни изстрели или камшични удари, но Майкъл им се подчиняваше все така бавно и неохотно.

— Всеки случай разбира английски! — каза Колинс. — Интересно дали може да прави двойно салто? — добави той, като с това изрази златната мечта на всички кучешки дресьори. — Хайде, ще опитаме салто! Сложи му верижката! Джим, ела тука! Сложи му още една каишка!

Друг един възпитаник на поправителното училище изпълни нареждането, като закачи около слабините му пояс, завързан за тънко въже.

— Поставете го направо! — нареди Колинс. — Готови? Хайде!

И на Майкъл бе нанесено невероятно жестоко оскърбление. При думата „Хайде!“ веригата на врата му го издърпа нагоре и назад, въжето на слабините му дръпна задницата му надолу, напред и нагоре, а малката корава пръчка в ръката на Колинс го удари по долната челюст. Ако имаше по-раншен опит в тази маневра, той би си спестил част от болката, като би скочил и би се завъртял назад. При сегашното положение обаче му се стори, че сякаш го разкъсват на парчета, а в същото време ударът под челюстта почти го зашемети. Подхвърлен в този миг силно във въздуха, той падна на темето си върху стърготините.

Скочи изпълнен с гняв, с наежена козина, със заплашително ръмжене в гърлото, с оголени, готови да захапят зъби и наистина би забил зъбите си в месото на бога-господар, ако не беше пленник на цялата тази хитра постановка. Двамата младежи си знаеха работата. Единият опъваше верижката отпред, другият — въжето отзад, а Майкъл ръмжеше и се ежеше в безсилен гняв. Не можеше да стори нищо — нито да отиде напред, нито да отстъпи назад, нито да се мята встрани. Посредством верижката младежът отпред не му позволяваше да нападне младежа отзад, посредством въжето младежът отзад не позволяваше да бъде нападнат младежът отпред, а двамата заедно не му даваха да нападне Колинс, за когото той безусловно разбираше, че е богът на злото и болката.

Гневът на Майкъл бе огромен като безпомощността му. Можеше само да се ежи и да къса гласните си струни от ръмжене. Но за Колинс всичко това беше старо и досадно. Той дори използува този момент, за да погледне през арената и да види какво правят мечките.

— Ах ти, породисто куче! — надсмя се той над Майкъл, когато пак обърна поглед към него. — Отпуснете го! Пускайте!

В момента, в който отпуснаха верижката и въжето, Майкъл се нахвърли върху Колинс, а Колинс с придобитата от дълга практика точност и бързина го ритна под челюстта и го отхвърли обратно в стърготините.

— Дръжте го! — нареди Колинс. — Опънете го пак!

Двамата младежи задърпаха в противоположни посоки въжето и верижката и го изпънаха в безпомощно положение.

Майкъл погледна през арената към входа, откъдето влизаха две двойки тежки товарни коне, а след тях вървеше една жена, навлечена много, с дневен костюм по последната мода.

— Предполагам, че никога не е правил салто — забеляза Колинс, след като за миг пак се сети за Майкъл. — Махни му въжето, Джими, и върви да помогнеш на Смит! Джони, дръж го там настрана и си пази краката! Ето че идва мис Мери за първия си урок, а този глупак, съпругът й, не може да се справи с нея!…

Младежът отведе Майкъл да гледа как се приготвят четирите коня и младата жена. Но макар и да беше свидетел на сцената, която последва, той не можа да разбере нищо. Въпреки това от държането на жената разбра, че и тя е пленница, че и с нея също се отнасят зле. Всъщност и нея, против волята й, я учеха да прави номера. Тя се беше държала храбро до момента на изпитанието, но когато видя четирите коня, наредени два по два срещу нея, и се сети, че трябва да държи в ръцете си куките им и по този начин да образува съединително звено между двете двойки, които щяха да теглят в противоположни страни, смелостта я напусна, тя се отдръпна, треперейки от страх, и закри лицето си с ръце.

— Не, не, Биликънс! — молеше тя едрия млад мъж, който беше неин съпруг. — Не мога да го направя! Страх ме е, страх ме е!

— Глупости, госпожо! — намеси се Колинс. — Този номер е абсолютно безопасен! И е много ефектен, с него се печелят пари! Изправете се за момент! — С ръцете си той започна да опипва рамената и гърба й под жакета. — Апаратът е наред! — Той прекара длани по ръцете й. — Хайде! Пуснете куките надолу! — той разтърси двете й ръце и от бухналите дантелени маншети изпадаха две железни куки, всяка закачена на тънко стоманено въже, което явно минаваше нагоре под ръкавите й. — Не по този начин! Никой не трябва да ги види. Поставете ги обратно! Опитайте отново! Трябва скрито да ги смъкнете в дланите си. Ето така. Виждате ли? Това е то. Така трябва да стане!

Тя се овладя и се постара да се подчини, въпреки че от време на време хвърляше умоляващи погледи към Биликънс, който стоеше настрана и въсеше вежди от неудоволствие.

Двамата мъже, които караха запрегнатите двойки, повдигнаха оковете, за да може младата жена да ги хване за куките. Тя се опита да ги поеме, но отново я обзе страх.

— Ако се счупи нещо, ще ми откъснат ръцете! — запротестира тя.

— Напротив! — увери я Колинс. — Ще загубите само жакета си. Най-лошото, което може да се случи, е да се разбере номерът и да ви се смеят. Но апаратът няма да се счупи. Нека ви обясня още веднъж. Конете не дърпат вас. Те се дърпат едни други. Публиката мисли, че дърпат вас. Хайде сега, опитайте още веднъж! Хванете оковете, в същия миг смъкнете куките надолу и ги закачете. Хайде!

Той говореше рязко. Тя изтърси куките от ръкавите, но се отдръпна, когато трябваше да хване оковете. Колинс не издаде раздразнението си. Той погледна настрани, там, където двете понита — целуващото и кланящото се, напускаха арената. Но съпругът й побесня.

— По дяволите, Джулия, ти искаш да пропадна!

— О, ще се опитам, Биликънс! — изхленчи тя. — Честна дума, ще опитам! Виж! Вече не ме е страх!

Тя протегна ръце и хвана оковете. Със съвсем лека усмивка Колинс провери отвътре стиснатите й шепи, за да се увери, че куките са закачени.

— Сега се стегнете! Разкрачете крака! Изправете се! — С ръце той нагласи рамената и ръцете й в подходящо положение. — Запомнете, че първия опън трябва да го посрещнете с изпънати ръце! След като започне тегленето, вие и да искате, не можете да ги свиете, но ако първият опън ви свари със свити ръце, жицата ще ви смъкне кожата. Запомнете — ще ги държите изпънати, така че да образуват права линия една с друга и с линията на гърба и рамената ви! Ето така! Готово!

— Почакайте за минутка! — помоли тя и се завъртя. — Ще го направя, о, ще го направя, Биликънс, но първо ме целуни, а след това нека ми откъснат ръцете!…

Мургавият младеж, който държеше Майкъл, и другите, които наблюдаваха отстрани, се захилиха. Колинс прикри усмивката, която бе започнала да изменя изражението на лицето му, и измърмори:

— Можем да чакаме колкото искате, госпожо! Важното е още първия път всичко да е добре. След това ще бъдете по-уверена. Бил, не е лошо да я целунете, преди да започне!

Биликънс се подчини много ядосан, много отвратен и много смутен, прегърна жена си и я целуна, нито прекалено усърдно, нито съвсем формално. Тя беше хубава, млада жена, може би на около двадесет години, със съвсем детско, момичешко лице, тънка талия и щедро изваяно тяло.

Прегръдката и целувката на мъжа й й вдъхнаха кураж. Тя се изправи, стегна се и когато мъжът й се отстрани, със стиснати устни промълви:

— Готова съм!

— Давай! — нареди Колинс.

Четирите коня, подкарвани от водачите си, напънаха мързеливо хамутите и започнаха да теглят.

— Ударете им по няколко камшика! — излая Колинс, а очите му не се откъсваха от младата жена и той забеляза напрягането на апарата през жакета й.

По задниците на конете се посипаха удари, те подскочиха, взеха да се дърпат и да рият с огромните си като супени чинии, подковани в стомана копита и вдигнаха облаци от стърготини.

Биликънс изгуби присъствие на духа. Пред страшната гледка по лицето му се изписа истинско безпокойство за жена му. А нейното лице беше същински калейдоскоп. В началото беше напрегнато и изплашено като лицето на християнска мъченица, изправена пред лъвовете, или разбойник, хванат в клопка. След това върху него се появиха учудване и облекчение и явно пролича, че няма никаква болка. Накрая то засия в ликуваща усмивка на щастлива гордост. Тя дори се усмихна на Биликънс, горда, че е изпълнила добре неговото желание, и за да му каже, че го обича. Биликънс също се отпусна и се усмихна с любов и гордост, но тук се намеси Харис Колинс:

— При този номер няма нужда от усмивка! Не се усмихвайте! Публиката трябва да помисли, че вие дърпате конете. Дръжте се, като че наистина е така! Вдървете лицето си до пръсване! Покажете решителност и воля! Покажете голямо напрежение на мускулите! Разкрачете повече краката си! Покажете мускулите през полата си, уж се напрягате с цялата си сила! Оставете ги да ви издърпат малко на едната, после на другата страна! Отпуснете ги малко! Разкрачете още повече краката си. Придайте си такова изражение на лицето, все едно че ви разкъсват на парчета и се крепите само със силата на волята си! Това е замисълът! Точно така, чудесен номер, Бил! Много добре! Ударете им още няколко камшика! Накарайте ги да подскачат! Накарайте ги здраво да теглят и да си изкарат душата едни на други!

Камшиците взеха да се стоварват върху конете и те с цялата си маса и мощ се мъчеха да избягат от мъчението. Това представление би спечелило възхищението на всяка зала. Всеки от конете тежеше по хиляда и осемстотин паунда. На зрителите би се струвало, че седем хиляди и двеста паунда напрягаща сили конска плът разчеква и разкъсва тази млада жена с тънка талия и нежно тяло, облечено в моден дневен костюм. Тази гледка можеше да накара жените от публиката да крещят от ужас и да крият лицата си.

— Отпуснете ги! — нареди Колинс на конярите. — Дамата печели! — обяви той с маниера на конферансие. — Бил, това е коронният номер на сезона! Откачете, госпожо, откачете!

Мери се подчини и с висящи от ръкавите куки изтича при Биликънс, хвърли се в прегръдките му, обви го с ръце и преди да го целуне, възкликна:

— О, Биликънс, през цялото време знаех, че мога да го направя! Бях храбра, нали?

— Издавате се — прекъсна ентусиазма й сухият глас на Колинс. — Давате възможност на публиката да види куките. В момента, в който пускате оковете, куките трябва да се приберат в ръкавите ви. Опитайте отново! И още нещо. Когато свършите номера, не се надувайте! Не показвайте колко лесно е било! Дайте вид, като че ли е било дяволски трудно! Покажете се слаба, едва ли не пред припадък от усилията! Нека колената ви да се подгъват! Рамената ви да се сгърбят! Конферансието ще пристъпи, за да ви подкрепи, преди да припаднете. Това ще бъде знак за вас. Изпреварете го! Стегнете се и с усилие на волята се изправете! Сила на волята и смелост — това е същността на номера! Пратете въздушни целувки на публиката и отправете към нея слаба, измъчена усмивка, като че ли са ви изтръгнали сърцето от гърдите и ще трябва да отидете в болница. Но сте смела и се усмихвате и пращате въздушни целувки на публиката, която скача от местата си и е влюбена във вас. Разбрахте ли ме, госпожо? Бил, ти разбери това! И се погрижи да го прави така! Сега бъдете готови! И покажете, че сте леко изплашена, когато поглеждате към конете. Точно така! Никой няма да разбере, че имате куки в дланите и че сте ги закачили. Изправете се! Започвайте!

И отново три хиляди и шестстотин паунда от едната страна напрегнаха сили срещу същата тежест от другата страна, а по средата Мери изглеждаше като едно крехко, разкъсано помежду им звено от женска плът.

Номерът бе репетиран трети и четвърти път, а в промеждутъците Колинс изпрати един от хората си в кабинета, да донесе телеграмата на Дел Мар.

— Сега ти ще се заемеш с нея, Бил! — каза той на съпруга й с телеграмата в ръка, готов да съсредоточи вниманието си върху проблема Майкъл. — Накарай я да повтори още пет-шест пъти и запомни: щом видиш някой простак фермер да мисли, че има мощен впряг, който може добре да тегли, веднага се обзаложи с него, че твоят впряг ще надвие неговия. Това ще значи предварителна реклама и малко разноски, обаче си струва парите. Конферансието ще бъде на твоя страна, така че твоят впряг ще има възможност пръв да почне да тегли. Да бях по-млад и свободен, не бих искал нищо друго, освен да тръгна на турне с вашия номер!

В промеждутъците Харис Колинс гледаше надолу към Майкъл и прочете телеграмата на Дел Мар от Сиатъл:

„Продайте кучетата ми. Знаете какво могат да вършат и колко струват. Повече не ми трябват. Удръжте разноските за пансиона. Остатъка задръжте на мое разположение. Намерих най-доброто куче. Всички досегашни мои номера са нищо пред него. Страшен успех. Чакайте да го видите.“

Застанал встрани от арената, където кипеше усилена работа, Колинс наблюдаваше Майкъл.

— Дел Мар беше от най-добрите — каза той на Джони, който държеше Майкъл за верижката. — Щом ми телеграфира да продам кучетата му, това значи, че е имал по-добър номер, и то само с това проклето куче, което е чистокръвен пес. Той казва, че не е виждал по-добро. Трябва да е така, но за бога, какъв му е номерът? Никога през живота си не е правило салто, а камо ли двойно салто. Какво мислиш, Джони? Я си поразмърдай мозъка! Направи някакви предложения!

— Може би знае да брои — подхвърли Джони.

— Кучета, които броят, има колкото щеш на пазара. Добре де, за всеки случай да опитаме!

Но Майкъл, който знаеше безпогрешно да брои, отказа да го покаже.

— Ако беше обикновено обучено куче, би могъл да ходи на задните си лапи! — беше следващата идея на Колинс. — Ще опитаме и това!

И Майкъл изпита унижението да бъде изправен на задните си крака от Джони, докато Колинс го удряше под брадата и по коленете с пръчката. В гнева си Майкъл се опита да захапе бога-господар и бе дръпнат настрана от верижката. Когато се опита да си го изкара на Джони, невъзмутимият младеж просто протегна ръка, повдигна го във въздуха на верижката и го задуши.

— И това не е! — уморено каза Колинс. — Щом не може да стои на задните си лапи, не може и да скача в бъчва! Слушал ли си за Рут, Джони? Тя беше превъзходна. Скачаше на задните си крака в бъчонки, набити с пирони, и то без да ги докосва с предните. Стигаше до осем бъчонки, от едната в другата. Спомням си, когато живееше тука и репетираше. Беше цяла златна мина, но Карсън не знаеше как да я гледа и тя пукна от пневмония в Крипъл Крийк.

— Чудно, дали не може да върти чинии на носа си? — предположи Джони.

— Не може да стои на задните си крака! — отрече тази възможност Колинс. — Пък и няма нищо необикновено в такъв номер. Това куче трябва да има някакъв специален трик. Не е обикновено куче. Върши нещо изключително, по изключително добър начин и нашата работа е да го открием. Виж докъде доведе необмислената смърт на Хари — остави ме с тази загадка на ръце. Виждам, че ще трябва просто да се посветя на него. Отведи го, Джони. В номер осемнадесет. По-късно можем да го сложим в самостоятелните помещения.