Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (25)

Глава XXIV

Харис Колинс беше на петдесет и две години. Беше строен и подвижен, а видът и държането му бяха толкова мили и благи, че впечатлението, което създаваше, беше дори малко сладникаво. Би могъл да бъде учител в неделно училище, директор на девически пансион или председател на благотворително дружество.

Цветът на лицето му беше бял и розов, ръцете му — меки като ръцете на дъщерите му и тежеше сто и дванадесет паунда. Освен че го беше страх от жена му, от полицията и от всякакво физическо насилие, той живееше и в постоянен страх от крадци. Единственото нещо, от което не го беше страх, бяха дивите зверове, били те дори и най-свирепите — лъвове, тигри, леопарди и ягуари. Той си знаеше занаята и само с една дръжка от метла можеше да се наложи и над най-упорития лъв — и то не като стои извън клетката, а вътре в нея и дори заключен в нея.

Така беше, защото той си знаеше занаята и го беше научил от баща си, човек още по-дребен от него и по-боязлив — от всичко, само не от животните. Преди да имигрира в Америка, баща му, Ноел Колинс, бе преуспяващ дресьор на животни в Англия. В Америка той бе продължил да има успех и беше положил основите на голямата школа за дресировка в Сидъруайлд, която неговият син бе развил и разширил след него. Харис Колинс така добре разви основаното от баща му заведение, че то бе смятано като образец на благоустройство и добро отношение към животните. При него идваха много посетители, които си отиваха винаги с възторг от атмосферата на доброта и светлина, която изпълваше заведението. Тях обаче никога не ги допускаха до истинската дресировка. Понякога устройваха зрелища с вече дресирани животни, които потвърждаваха другите им прекрасни впечатления от школата. Виж, съвсем друго би било, ако можеха да видят дресировката на новите животни. Тогава би могло да се стигне до открито възмущение. Но така, както си беше, школата приличаше на зоологическа градина и при това с безплатен вход; защото освен животните, които притежаваше, дресираше, купуваше и продаваше, голям дял в работата на школата заемаше и пансионът за дресирани животни и трупи от дресирани животни, чиито собственици бяха без ангажимент в момента или пък организираха представленията си. Колинс можеше да достави при поискване всякакви животни — от мишки и плъхове до камили и слонове, а понякога дори носорози или хипопотами.

Когато през една студена зима прочутата менажерия на „Братята-скитници“ с голямата си тройна арена попадна в ръцете на съдия-изпълнител, Колинс приюти животните и конете и за три месеца спечели петнадесет хиляди долара. Нещо повече, в деня на продажбата той беше вече ипотекирал всичко, което притежаваше, и откупи дресираните коне и понита, стадото жирафи и специално обучените слонове, а след още шест месеца ги разпродаде, с изключение на понито Рипийтър, което скачаше във въздуха, и получи печалба от други петнадесет хиляди долара. Колкото до Рипийтър, той го продаде след няколко месеца с чиста печалба от две хиляди. Независимо от това, че банкрутът на „Братята-скитници“ бе най-голямото финансово постижение в живота на Харис Колинс, той се радваше и на солиден, постоянен доход от школата, имаше дял от хонорарите на чуждите животни, които бяха на пансион при него, когато зиме ги изпращаше на представления в Хиподрума, а често вземаше и пълни хонорари, като даваше животни под наем на филмовите компании.

Дресьорите от цялата страна го признаваха не само за най-богатия човек в професията, но и за цар на дресировката и за най-храбрия от тези, които са влизали в клетка. А ония, които го бяха виждали отблизо как работи, бяха убедени, че му липсва душа. Въпреки това жена му, децата му и членовете на неговия малък социален кръг бяха на друго мнение. Понеже не го бяха виждали на работа, те вярваха, че никога не се е раждал по-мекосърдечен и сантиментален човек. Гласът му беше нисък и благ, жестовете — деликатни, възгледите му за света, религията и политиката — най-търпими. Една мила дума го разтопяваше. Някоя дребна молба го спечелваше. Даваше пари за всички местни благотворителни мероприятия, а когато потъна „Титаник“, цяла седмица беше страшно потиснат. И въпреки това колегите му дресьори го признаваха за най-ловкия и в същото време най-спокойния човек в професията, чийто най-голям страх в живота беше да не би едрата му набита жена да му изсипе някоя чиния вряла супа върху главата. В ранните дни на семейния им живот тя два пъти го бе правила в припадък на ярост. Освен страха да не направи пак същото, той изпитваше искрена и предана обич към нея, както и към седемте си деца, за които не жалеше нищо.

Толкова ги обичаше, че още отначало забрани на четиримата си сина да го гледат как работи и се зае да им избира по-спокойни професии. Джон, най-големият, беше в Йейл и изучаваше литература, като в същото време караше собствен автомобил и живееше така, както подобава на един собственик на автомобил в университетското градче Ню Хевън. Харолд и Фредерик бяха в една академия за синове на милионери в Пенсилвания; най-младият, Кларънс, беше в подготвително училище и се колебаеше дали да стане доктор или авиатор. Трите момичета, две от тях близначки, бяха възпитавани като изискани дами. Елзи завършваше Васър. Близначките Мери и Мадлин бяха в най-отбрания и скъп девически пансион и се готвеха за постъпване във Васър. Всичко това искаше много пари и те не се свидеха на Харис Колинс, но той трябваше да полага усилия, за да увеличи възможностите за печалба на школата си. Трябваше да работи още по-упорито, въпреки че жена му, четиримата му синове и трите му дъщери и насън не помислиха, че той наистина работи. Те смятаха, че благодарение на висшата си мъдрост той само надзирава работата на другите, и биха се ужасили, ако го зърнеха да бие с тояга в ръка четиридесет улични кучета, които в процеса на дресировката се бяха възбудили и не му се подчиняваха.

Голяма част от работата вършеха помощниците му, но Харис Колинс постоянно ги учеше какво да правят и как да го правят, а с по-важните животни се занимаваше самият той и им показваше как се работи. Той вземаше помощниците си почти винаги от поправителните домове и ги избираше с опитно око и интуиция. Контролираше ги непрекъснато, понеже бяха поставени под негов надзор, и изискваше от тях интелигентност и хладнокръвие, а такова съчетание, разбира се, е съпроводено с жестокост. Топлосърдечието, благородните прояви и сантименталността бяха прояви, които той не желаеше да вижда в своето предприятие. А Сидъруайлдската школа за животни беше истинско търговско предприятие от първата работна секунда до последния удар на камшика. С една дума, Харис Колинс беше причинил повече болка и мъка на животните, отколкото всички лаборатории за вивисекция в света.

В този животински ад слезе Майкъл, след като бе пътувал в хоризонтално положение три хиляди и петстотин мили в същата клетка, в която го затвориха в хотел „Ню Уошингтън“ в Сиатъл. През цялото пътуване нито веднъж не бе напускал клетката, беше крайно мръсен и потиснат. Благодарение на здравия му организъм раната на отрязания пръст беше на път да заздравее, без да даде никакви усложнения. Но той целият беше потънал в мръсотия и бе пълен с бълхи.

Сидъруайлд имаше хубав вид и никак не приличаше на ад. Кадифени поляни, насипани с чакъл пътеки и добре подредени цветни лехи водеха към група ниски, дълги, дървени и бетонни постройки. Но Майкъл не бе посрещнат от Харис Колинс, който в този миг седеше в собствения си кабинет, сложил последната телеграма на Хари Дел Мар на бюрото си, и пишеше до секретаря си записка да запита железопътната и превозната компания за местонахождението на едно куче, сложено в клетка и изпратено от някой си Хари Дел Мар от Сиатъл до Сидъруайлд. Момчето, което получи Майкъл и се разписа за него на превозвача, беше светлооко, осемнадесетгодишно, в работни дрехи; то после занесе клетката му в една бетонна стая с наведен под, от която лъхаше оскърбителна химическа чистота.

Обстановката направи силно впечатление на Майкъл, но той не хареса младежа, който, преди да отвори клетката, нави ръкави и облече гумена престилка. Майкъл изскочи навън и краката му, които няколко дни не бяха ходили, се подкосиха. Този двукрак бог не му беше интересен. Беше студен като бетонния под и методичен като машина; и точно по този начин се зае да мие, търка и дезинфекцира Майкъл. Защото работата на Харис Колинс с животните беше научнообоснована и антисептична — последна дума на ветеринарната медицина, та и Майкъл бе научно почистен, без предумишлена грубост, но и без най-малка следа от нежност или уважение.

Естествено той нищо не разбираше. Той нищо не знаеше за палачите и стаите за екзекуции, макар че след всичко, което бе преживял, тази гола, бетонна стая с миризма на химикали му се стори като място, където ще го сполети последната, най-страшна катастрофа и младежът бог ще го отпрати в същата онази тъмнина, която бе погълнала всичко познато и обичано. Но едно нещо Майкъл несъмнено знаеше — че всичко тук е студено, враждебно и страшно чуждо. След като разкопчаха нашийника му, той изтърпя ръката на младия бог върху врата си; но когато обърнаха маркуча към него, се възпротиви. Младежът, който работеше по готови правила, го дигна от пода, с другата ръка отправи потока вода в устата му и го усили докрай. Майкъл се бори, но накрая така се задави, че увисна безпомощно.

След това той не оказа вече никаква съпротива и бе измит, изтъркан и почистен с маркуча, с голяма рошава четка и с много карболов сапун, чиято пяна влезе в очите и носа му, залютя му и го накара силно да сълзи и киха. Беше го страх, че всеки миг може да му се случи нещо лошо, но знаеше вече, че младежът не бе нито враг, нито приятел, затова Майкъл продължаваше да търпи, без да се съпротивява, докато го закараха чист и ободрен в едно приятно, светло помещение, където заспа и бе забравен. Това беше болницата или по-скоро изолационното отделение и в него Майкъл прекара затворен една седмица, през която не показа признаци на някаква заразна болест, а и на него не му се случи нищо освен редовното донасяне на храна и чиста вода за пиене и пълната изолация от всичко живо с изключение на младия бог, който като автомат се грижеше за него.

На Майкъл му предстоеше да срещне Харис Колинс. Той беше чул само отдалече гласа му, тих, но заповеден. Още при първия звук Майкъл разбра, че този глас принадлежи на висш бог. Само някой висш бог, господар на обикновените богове, можеше да говори така заповедно. Този глас изразяваше воля и навика да се командува. Всяко животно би разбрало това също тъй бързо, както и Майкъл. И всяко куче би разбрало, че богът с този глас не може да обича и да бъде обичан, че у него няма нищо, което да стопли сърцето, и нищо, което би могло да бъде обожавано.