Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (22)

Глава XXI

В стаята на Даг Доутри Хари Дел Мар намери само няколко бели пера по пода, а от хазайката научи какво се беше случило с Майкъл. Първото нещо, което направи Хари Дел Мар, след като задържа таксито, беше да открие жилището на доктор Емъри и да се увери, че Майкъл е затворен в една барака в задния двор. После ангажира място на парахода „Уматила“, който на утрото заминаваше за Сиатъл. Най-сетне опакова багажа си и плати всички сметки.

В това време в кабинета на Уолтър Мерит Емъри се водеше словесна битка.

— Човекът си съдра гърлото от викане — възразяваше доктор Мастърс, — в линейката полицаите трябваше да го бият с палките си. Буйствуваше. Искаше кучето си. Тази работа няма да стане. Много е явна и груба. Не може по този начин да откраднете кучето му. Ще вдигне шум във вестниците.

— Пфу! — отвърна Уолтър Мерит Емъри. — Бих искал да видя репортера, който ще има кураж да се приближи и да разговаря с един прокажен от чумната барака. И бих искал да видя редактора, който няма да изгори писмо от чумавата барака, щом разбере откъде идва то, ако приемем, че такова писмо би могло да се прекара контрабанда през пазачите. Не се безпокойте, докторе. Няма да има скандал в пресата.

— А проказата! А общественото здраве! Кучето е било в контакт с господаря си. Самото куче е подвижен източник на зараза.

— По-точно и по-научно би било да употребите думата „инфекция“, докторе — успокоително и с чувство на превъзходство каза Уолтър Мерит Емъри.

— Добре, нека бъде инфекция — поде доктор Мастърс, — трябва да помислим за обществото. Не бива да го излагаме на опасност от зараза…

— От инфекция — поправи го мазно другият.

— Наречете го както щете! Обществото…

— Глупости! — каза Уолтър Мерит Емъри. — Това, което вие и останалите служители в здравната служба не знаете за проказата, би изпълнило повече книги, отколкото книгите, написани от специалистите по тази болест! Единственото, което те непрекъснато са опитвали и още продължават да опитват, е да заразят друго животно освен човека с проказа, която е характерна само за човек. Коне, зайци, плъхове, магарета, маймуни, мишки, кучета — боже мой, — опитвали са се десетки хиляди пъти, стотици хиляди пъти и нито веднъж не са успели! Не са успели дори да я присадят от един човек на друг. Ето — позволете ми да ви покажа!

Уолтър Мерит Емъри започна да сваля своите авторитети от библиотеката си.

— Удивително!… Твърде интересно!… — продължаваше да произнася доктор Мастърс от време на време, следейки как събеседникът му опитно прелиства книгите. — Не съм и сънувал!… Учудващо е каква огромна работа е извършена… Но — каза той в заключение — цялата ваша библиотека не може да убеди обикновените хора в това. Нито пък аз бих могъл да убедя обществото. Няма и да се опитвам да го сторя. Освен това човекът е обречен да стои до края на живота си в чумната барака. Знаете каква дупка е. Той обича кучето си. Луд е по него. Оставете му го. Казвам ви, че това, което правите, е несправедливо и жестоко и аз няма да го подкрепя.

— О, не, ще ме подкрепите — увери го хладнокръвно Уолтър Мерит Емъри. — И ще ви кажа защо!

И той му каза. Каза му неща, които никой доктор не би трябвало да казва на друг доктор, но които един политикан може да каже и често е казвал на друг политикан — неща, които не могат да бъдат повторени, ако не за друго, то само защото са твърде унизителни и твърде малко похвални, за да се знаят от средния американец; неща за скритите тайни машинации в управлението на големите общини, които средният американски гражданин, гласувайки свободен като цар в изборите, наивно мисли, че сам управлява; неща, които в редки случаи отчасти се изкарват наяве и бързо биват отново погребвани в томовете доклади на комитетите Лексоу^[1] и правителствените комисии.

 

 

И Уолтър Мерит Емъри спечели Майкъл въпреки волята на доктор Мастърс. За да отпразнува победата, той заведе същата вечер жена си на вечеря в ресторант „Джулс“ и след това на театър да види Маргарет Енглин; върна се вкъщи в един часа след полунощ и по пижама отиде да види още веднъж Майкъл, но Майкъл го нямаше.

Чумната барака на Сан Франциско, както всички чумни бараки по всички американски градове, се намираше в най-мръсното, най-отдалеченото, най-запуснатото, най-евтиното място в територията на града. То беше зле защитено от Тихия океан, така че мразовитите ветрове и гъстите морски мъгли свиреха и се носеха над пясъчните дюни. Там никога не отиваха излетници, нито деца на лов за птичи гнезда или да играят на индианци. Единствените хора, които го посещаваха, бяха самоубийците, които, оскърбени от живота, търсеха най-скръбния пейзаж като подходяща сцена за своя край. И понеже слагаха край на живота си, те никога не повтаряха посещенията си.

Изгледът от прозорците съвсем не беше вдъхновяващ. Като гледаше тясната пясъчна долина на четвърт миля във всяка посока, Даг Доутри виждаше само будките на въоръжените пазачи, които бяха готови по-скоро да убият бягащия от бараката човек, отколкото да го хванат, а камо ли да го убеждават да се върне в затвора си.

Срещу прозорците, разположени по четирите стени на помещението, растяха дървета. Бяха евкалипти, но нямаха нищо от царствената осанка на събратята си, които растяха в своите родни места. Насадени нарядко от политикани, гледани зле пак от политикани, непрекъснато разреждани от враждебната среда, те, като едва дишащи, едва оцелели войници от някаква гвардия, протягаха във въздуха изкривени и обезформени клони, сякаш се гърчеха в агония. Бяха нискорасли, защото по-голямата част от оскъдната им храна отиваше в корените, които пълзяха през недостатъчния пясък към морето, за да се закотвят по-здраво срещу победните бури.

На Доутри и Куейк не се позволяваше да се разхождат дори и до будките на постовете. Граничната линия беше на сто ярда преди тях. Дотам идваха пазачите, за да оставят набързо продукти, лекарства и писмени лекарски наставления и също така набързо да се оттеглят.

Там имаше и една черна дъска, върху която бяха наредили на Доутри да записва с тебешир нуждите и молбите си с такива букви, че да могат да бъдат четени от разстояние. И той писа на тази дъска в продължение на много дни, но писа не молби за бира, въпреки че всекидневният му навик да пие по шест кварта беше рязко прекъснат, а ето какво:

КЪДЕ Е КУЧЕТО МИ?

ТО Е ИРЛАНДСКИ ТЕРИЕР.

КОЗИНАТА МУ Е ГРУБА.

ИМЕТО МУ Е КИЛЕНИ-БОЙ.

ИСКАМ СИ КУЧЕТО.

ИСКАМ ДА ГОВОРЯ С ДОКТОР ЕМЪРИ.

КАЖЕТЕ НА ДОКТОР ЕМЪРИ ДА МИ ПИШЕ КАКВО

СТАВА С КУЧЕТО.

Един ден Даг Доутри написа:

АКО НЕ СИ ПОЛУЧА КУЧЕТО, ЩЕ УБИЯ

ДОКТОР ЕМЪРИ.

След това вестниците уведомиха обществото, че печалният случай с двамата прокажени в чумната барака е станал трагичен, защото белият прокажен полудял. Някои хора със силно развито гражданско съзнание писаха до вестниците, протестираха против държането на такава опасност в близост до обществото и изискваха от правителството на Съединените щати да построи национално общежитие за прокажени на някой самотен остров или отдалечен планински връх. Но за седемдесет и два часа тази тънка струйка заинтересованост пресъхна и младите репортерчета се заеха да занимават публиката с други неща — с кучето мелез от ескимоско куче и мечка, с въпроса дали Криспи Анджелоти е виновен, като е нарязал на парчета тялото на Джузепе Бартолди, сложил го е в чувал за жито и го е хвърлил от рибарския пристан в залива, и с явните приготовления на Япония за завладяване на Хавайските острови, Филипините и Тихоокеанското крайбрежие на Щатите.

След затварянето им в чумната барака нищо интересно не се случи на Доутри и Куейк, докато една късна есенна нощ се зададе буря. Бурята не само се зададе, но се и развихри. В една кошница с плодове, за която бяха казали, че е изпратена от младите девици от класа на мис Фут, Доутри бе намерил и прочел една бележка, майсторски скрита в средата на една ябълка. В бележката му казваха да държи светлина на прозореца си в петък през нощта. В пет часа сутринта Доутри посрещна гост.

Беше Чарлс Стоу Гринлиф, самият Стар моряк. След като се бе въргалял два часа из дълбокия пясък на евкалиптовата горичка, той падна изтощен пред вратата на чумната барака. Когато Доутри отвори, старикът нахлу вътре заедно с влажния напор на освежителната буря. Доутри веднага го подхвана и го подкрепи до един стол. Но после си припомни за болестта и изведнъж пусна стария човек така, че той се тръшна силно на стола.

— Честна дума, сър — каза Доутри, — трябва доста да сте се поизмъчили! Ей, Куейк, ела тука! Този човек много мокър. Тебе сваля негови обуща.

Куейк веднага клекна, но преди да докосне с ръка връзките на обувките му, Доутри си спомни, че и той е заразен, и го блъсна настрана.

— Честна дума, не знам какво да правя! — изпъшка Доутри, като безпомощно се оглеждаше, съзнавайки, че се намират в къща на прокажени, че самият стол, на който седи старият човек, е стол на прокажени, че подът, на който почиват изморените му крака, е под на прокажени.

— Радвам се, че ви виждам, много се радвам! — задъхваше се Стария моряк и протегна ръка за поздрав.

Даг Доутри не я пое.

— Как е ловът на съкровища? — попита небрежно той. — Има ли някакви изгледи?

Стария моряк кимна и зашепна, докато си поемаше дъх:

— Готови сме да отплаваме в седем часа тази сутрин, щом почне отливът. Шхуната е чудо, казва се „Витлеем“, има красиви линии и големи удобства за пътниците; сега е в протока. Преди параходите да я изместят, тя е плавала със стоки до Таити. Провизиите са добри. Всичко е екстра качество. Лично аз съм се погрижил за това. Виж, за капитана не мога да кажа, че ми харесва. Виждал съм хора от този тип и преди. Вярвам, че е добър моряк, но прилича на някой остарял Були Хейс. Роден пират и наистина зъл старик. Не е по-добър и нашият капиталовложител. Средна възраст, с лошо минало и не е джентълмен в никакъв смисъл на думата, но затова пък има много пари — спечелил е най-напред от калифорнийския петрол, после влязъл в съдружие с някакъв златотърсач в Британска Колумбия, измамил го при делбата на печалбата от златната жила, която той открил, и десет пъти удвоил богатството си. Такъв тип, когото не можеш хареса, нито пък би искал да имаш работа с него. Но вярва в щастието си и е сигурен, че ще спечели най-малко петдесет милиона от нашата експедиция и че ще успее да ме измами при подялбата. Не е по-малък пират от капитана.

— Мистър Гринлиф, поздравявам ви, сър! — каза Доутри. — И съм трогнат, сър, трогнат съм до дъното на сърцето си, задето сте били толкова път и идвате в такава нощ, и се излагате на такива опасности само за да кажете довиждане на бедния Даг Доутри, който винаги е мислил добро, но никога не е имал късмет.

И докато говореше така сърдечно, Доутри видя омайна картина — волния живот на една шхуна из Южните морета — и усети как сърцето го заболя при мисълта, че на него му остава само бараката за чумави, пясъчните дюни и печалните евкалипти.

— Сър, вие ме оскърбихте! Вие оскърбихте сърцето ми!

— Не се обиждайте, сър, не се обиждайте! — заекна Доутри, въпреки че се чудеше с какво е могъл да оскърби чувствата на стария джентълмен.

— Вие сте мой приятел, сър! — продължи събеседникът му с упрек. — Аз съм ваш приятел, сър. И вие мислите, че съм дошъл в тази дяволска дупка, за да ви кажа сбогом! Дошъл съм да ви взема, сър, вас и вашия туземец, сър. Шхуната ви чака. Всичко е уредено. Официално сте записани в екипажа и сте се подписали пред параходния комисар. И двамата. Подписаха ви вчера две подставени лица, които намерих лично аз. Единият беше туземец от Барбадос. Взех ги и него, и белия от моряшкия пансион на улица „Комършъл“ и им платих по пет долара, за да се явят пред комисаря и да ви подпишат.

— Но, господи, мистър Гринлиф, нима не разбирате, че той и аз сме прокажени?

Стария моряк скочи от стола като наелектризиран и по лицето му се изписа благородният гняв на един почтен възрастен човек.

— Боже мой, сър, а вие нима не разбирате, че сте мой приятел и че аз съм ваш приятел?

Изведнъж, все под напора на гнева си, той протегна ръка.

— Стюард, Доутри, мистър Доутри, приятелю, сър, или както и да ви нарека, това не е приказката за голямата лодка, за безименните контракоординати и за съкровището на два метра под пясъка. Това е жива истина. Аз имам сърце. Това, сър — той размаха ръката си под носа на Доутри, — е моята ръка. Има само едно нещо, което можете, което трябва да направите, и то веднага. Трябва да хванете ръката ми с вашата ръка и да я раздрусате, като вложите в нея цялото си сърце, тъй както аз съм вложил моето!

— Но… но… — заекна Доутри.

— Ако не го направите, няма да мръдна от това място. Ще остана тук и тук ще умра. Знам, че сте прокажен. Нищо ново не ми казвате. Ето ръката ми. Ще я стиснете ли? Сърцето ми е в тази длан, в пулса, в края на всеки пръст. Не я ли поемете, предупреждавам ви, че ще седна веднага на този стол и ще умра. Искам да разберете, че аз съм мъж, джентълмен. Аз съм приятел и другар. Не съм жалък страхливец. Живея със сърцето и разума си, сър — не със слабото тяло, което временно обитавам. Поемете тази ръка. След това искам да говоря с вас.

Даг Доутри протегна колебливо ръка, но Стария моряк я хвана и така силно я стисна с изтънелите си от възрастта пръсти, че него го заболя.

— Сега можем да приказваме — каза той. — Премислил съм цялата работа. Ще отплаваме с „Витлеем“. Когато оня злобар разбере, че няма да получи нито пени от моето приказно съкровище, ще го изоставим. Той ще е доволен да се отърве от нас. Ние, тоест вие, аз и туземецът ви, ще слезем на Маркизките острови. Прокажените там свободно се разхождат. Няма никакви ограничения. Виждал съм ги. Ще бъдем свободни. Мястото е земен рай. Ще си устроим домакинство. Една тръстикова колиба — повече не ни и трябва. Работа — почти никаква. За вас ще има лодка, плуване, риболов и лов. На плажа, в морето и планината ще бъдем напълно свободни. Там има диви кози, диви птици и диви говеда. Над главите ни ще зреят банани, авокадо и кастардови ябълки. Черният пипер расте до вратата. Ще имаме домашни птици и яйца. Куейк ще готви. Ще има и бира. Отдавна съм забелязал неутолимата ви жажда. Ще има бира по шест кварта на ден и повече, много повече… Бързо, трябва веднага да тръгваме! Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но напразно търсих кучето ви. Наех дори крадци, които да вършат за моя сметка детективска работа. Доктор Емъри е откраднал Килени-бой от вас, но същата вечер някой друг го е откраднал от доктор Емъри. Не оставих камък върху камък, всичко обърнах. Килени-бой е изчезнал от тази мръсна градска дупка също така, както и ние ще изчезнем. Чака ни кола. На шофьора е платено добре. Обещах му, че ако не изпълни поетото си задължение, ще го убия. Трябва да вземем източен курс, съвсем малко на север през пясъчния хълм до пътя, който минава покрай другия край на тая смешна горичка… Точно така. Ще тръгнем веднага. После ще обсъждаме. Гледайте! Започва да се разсъмва. Пазачите не бива да ни видят…

Те се втурнаха навън в бурята, а зад тях Куейк със сърце, лудо от радост. В началото Доутри се опита да върви настрана, но много скоро, след първия силен напор, който застраши да отнесе слабия старец, Даг Доутри го хвана за ръка и със собствената си тежест го заподкрепя нагоре през дълбокия пясък на хълма.

— Благодаря ви, Стюард, благодаря ви, приятелю мой! — промърмори Стария моряк при първото затишие между поривите на бурята.